Карън Рафърти
Докосването на нощта (20)

Глава деветнадесета

„Човек няма други врагове, освен самия себе си.“

Чарлс Дикенс, „Дейвид Копърфийлд“

 

Докато стигне до къщата на Лусиен, Ариел се бе превърнала в същинска фурия. Като излезе от колата, тя се насочи към къщата, решена така да се разправи с него, че щом приключи Лусиен да се моли на Господ — или на когото там се кланяше! — да си има работа не с нея, а с демон.

Щом влезе в къщата, тя затръшна вратата и извика:

— Лусиен Моргрет, иска да говоря с теб и то веднага!

Не последва отговор, но всъщност не бе очаквала такъв. Магьосническият му егоизъм не би му позволил да падне толкова ниско, че да отвърна на една простосмъртна.

Премина като буря по коридора, отваряйки вратите, край които минаваше. Когато стигна до кухнята, стана ясно, че Лусиен не е на приземния етаж, така че Ариел се върна назад и се изкачи на втория етаж. Всичко, което откри там, бяха стаи, пълни с мебели, завити с чаршафи, за да не се прашат.

— Проклет да си, Лусиен! Къде си, по дяволите? — каза тя застанала в мрачния коридор с ръце на хълбоците си.

Беше готова да се върне по пътя, по който бе дошла, когато забеляза стълбище само на няколко стъпки от мястото, където стоеше. Намираше се близо до задната стена и беше в такава гъста сянка, че беше почти невидимо. Втурна се към него и припряно изкачи стъпалата. Стигна до горния му край, отвори вратата и пристъпи в голяма стая, която беше празна, с изключение на един стар куфар.

Като се убеди, че Лусиен не е в къщата, тя се почувства толкова разочарована, че й се прииска да заплаче. Вместо това прекоси стаята и застана до прозореца. Ако беше някъде навън, може би оттук щеше да успее да го види.

Погледна през прозореца, но всичко, което видя, беше поляната пред къщата и гъстата гора край нея. Изруга и, като отиде до куфара, седна на него. Искаше да се изправи срещу Лусиен и то преди да е изминало достатъчно време, за да се охлади гнева й. Боеше се, че без яда й, той щеше да я убеди да повярва в някоя друга лъжа.

Промърмори нова ругатня и погледна в краката си. Видяното я накара да се намръщи. В прахът, покриващ пода, се забелязваха няколко малки стъпки и няколко твърде големи, за да бъдат нейните. Очевидно Лусиен и Оумен бяха идвали тук и посещението им несъмнено е било свързано с куфара.

Стана и отвори ключалката на куфара. Щом вдигна капака, всичките й подозрения за Лусиен се потвърдиха. Писалката, която бе подарила на Арманд, когато постъпи на работа във вестника, лежеше върху ризата, която му бе подарила за последния им рожден ден. Бързо прерови останалото съдържание на куфара и се убеди, че е пълен с дрехите на Арманд.

— Проклет да си, Лусиен! — яростно каза тя. — Какво си направил с брат ми?

Сълзите опариха очите й, но тя примигна, за да ги спре и започна да събира дрехите на Арманд. Щеше да ги опакова заедно с нейните и да сложи багажа в колата. След това, когато Лусиен се върнеше, щеше да го накара да я заведе при Арманд. Ако откажеше, щеше да отиде в града и да намери Гейлън. Беше сигурна, че щом му разкажеше историята си, той щеше да й помогне да намери брат си.

 

Лусиен седеше в колибата и слушаше разказите на приятелите си за това как бяха попаднали тук. Предположенията му относно обстоятелствата за прогонването на Роан се оправдаха. Беше изтървал нервите си, когато Гейлън го бе накарал да направи нещо. Бойд, обаче, бе изгонен, защото бе възразил срещу решението на Гейлън да прокуди собствения си баща от сборището. Мирна бе отказала да живее без мъжа си, с когото бе прекарала заедно повече от деветдесет години.

Когато се обърна към Грифит, за да научи историята му, магьосника мълчаливо му отправи наежен поглед. След столетията на съперничество между двете фамилии, сигурно не беше леко да гледа Лусиен в очите, след като собствения му син се бе обърнал срещу него. За щастие Лусиен вече подозираше какво бе причинило изхвърлянето на Грифит. Беше сигурен, че ако се окаже прав, Грифит ще му каже къде се намира Арманд. Трябваше обаче да проведе разговора им внимателно, защото гордостта можеше да накара Грифит да запази мълчание прекалено дълго.

— Знам, че този дом е ваш — каза той на Бойд, Мирна и Роан — и в никакъв случай не бих искал да ви обидя в него. Обаче искам да помоля Грифит за съвет по един много важен въпрос. Мислите ли, че е възможно за малко да ни оставите сами? Ако, разбира се, Грифит, се съгласи да остане насаме с мен — бързо добави той, като погледна към бащата на Гейлън.

За миг Грифит не каза нищо, а само го изгледа свирепо, но след това кимна утвърдително.

След като другите излязоха, Лусиен се наклони напред и подпря лакти на колените си. Преплете пръсти пред себе си и каза:

— Грифит, разбирам колко ти е трудно, но, както сам знаеш, Гейлън е взел за заложник един простосмъртен. Искам да ми кажеш къде го държи, за да мога да го спася.

— Какво те кара да мислиш, че знам нещо? — дрезгаво попита Грифит.

— Това, че помня урока, който ни предаде веднъж, когато бях млад магьосник — отвърна Лусиен. — Каза ни, че за теб най-големият грях, който може да извърши един магьосник е да използва мощта си срещу простосмъртен. Каза ни, че, тъй като те са по-слаби от нас, те нямат никакъв шанс да се защитят срещу нас и само един страхливец би се възползвал от предимството си пред някой, който не може да му отвърне.

— Смятам, че си открил, че Гейлън е затворил простосмъртния и това е накърнило вроденото ти чувство за справедливост — продължи той. — Освен това предполагам, че съвестта те е накарала да проговориш, заради което Гейлън те е заточил.

Грифит отново го изгледа с войнствено мълчание. Когато стана ясно, че няма намерение да отговаря, Лусиен добави:

— Грифит, може би ти се иска да вярваш, че Гейлън няма да причини нищо лошо на един простосмъртен, но съм сигурен, че знаеш, че той използва Старите магии. Щом той прави това, при условие че знае, че, ако съвета научи, може да унищожи сборището, не мислиш ли, че съществува възможност също така да навреди на един простосмъртен?

Грифит остана мълчалив още няколко минути, но накрая стана от стола си с тежка въздишка. Приближи се до прозореца и се загледа навън.

— Грешката е моя — каза той с разстроен глас. — Знаех си, че не правилно да уча Гейлън на Старите магии, както знаех още когато ги научих от баща си. Съветът ги е забранил и наше задължение е да се подчиним на закона. Но бях съблазнен от мисълта да мога да правя нещо повече от Моргретови. Можеш ли да ме разбереш?

— Да — отговори Лусиен. — Чувствал си, че твоята фамилия трябва да води сборището и знанието на нещо, което ни е било неизвестно донякъде е смекчавало огорчението.

Грифит се обърна с гръб към прозореца и погледна Лусиен.

— Знаеше ли, че след шестия ти рожден ден моето семейство подаде петиция до съвета за повторен турнир?

— Не — изненадано отвърна Лусиен.

— Е, направихме го — горчиво продължи Грифит. — Не поставяхме под въпрос правото на дядо ти да бъде висш свещеник на сборището. Обаче оспорвахме твоето и на баща ти право да наследите поста. Баща ти беше осквернил расата ни, като се бе оженил за простосмъртна. Нещо по-лошо — беше му се родил син, който трябва да използва кристал, надарен с магическа сила, за да функционира като магьосник. Смятахме, че нито един от вас не заслужава поста.

— Какво се случи с петицията? — попита Лусиен зашеметено. Защо дядо му не му бе разказал за тази жалба? Ако бе знаел, поне щеше да се подготви за двубоя с Гейлън след смъртта на дядо си.

— Съветът я отхвърли — отвърна Грифит. — Казаха, че се провежда експеримент и докато не мине достатъчно време, за да го преценят напълно не могат да дадат съгласието си за дуел

— Какво са имали предвид с това, че се провежда експеримент? — озадачено попита Лусиен.

— Не ни обясниха — кратко отговори Грифит, — а ние не бяхме в правото си да питаме.

Лусиен прекара ръка през косата си, докато асимилираше получената информация. Но дори след като я осмисли, не постигна нищо, тъй като тя не му даваше нито един отговор.

— Значи след смъртта на дядо ми си решил да подадеш нова петиция и този път съветът дал позволението си — каза той.

— Да — потвърди Грифит. — Бяхме, леко казано, с приповдигнат дух.

— Не се и съмнявам — без омраза отвърна Лусиен. — Знаеше ли, че Гейлън ще прибегне към измама?

— Значи си го разбрал — рече Грифит, като отново въздъхна. — Да, знаех, че възнамерява да измами и се срамувам да кажа, че го окуражих да го направи. Ако това значи нещо за теб, искам да кажа, че не беше нищо лично, Лусиен. Наистина смятах, че начело на сборището трябва да бъде чистокръвен магьосник. Освен това знаех, че ако използваш кристала ще имаш големи шансове да победиш Гейлън. Може да не си с чиста кръв, но магията ти е една от най-мощните, които съм срещал.

Лусиен направо бе зашеметен от комплимента.

— Съгласихме се, че Гейлън трябва да използва някои незначителни заклинания от Старите магии — продължи Грифит, — които да попречат на мистичните свойства на кристала по време на двубоя. Смятахме, че ще мине незабелязано, тъй като Старите магии вече не се практикуваха.

— И се оказахте прави — сухо отбеляза Лусиен.

— Да, но това, което не очаквах беше, че Гейлън така ще се влюби в новооткритата мощ, че ще продължи да използва Старите магии, за да става все по-силен. Когато открих какво прави, аз се опитах да го вразумя, но той отказа да ме слуша. Бях му се заклел във вярност, така че не можех да сторя нищо, за да му попреча. Можех само да се моля да се вразуми, преди съвета да е открил.

— Но след това на сцената се появи простосмъртния и ти не успя повече да запазиш мълчание — предположи Лусиен.

— Точно така — съгласи се намръщено Грифит. — Гейлън заяви, че простосмъртния е омагьосан. След като го хвана, той сне отпечатъци от пръстите му и откри, че той се казва Арманд Дантес и е репортер във вестник. Гейлън каза, че трябва да го задържи, докато открие кой го е омагьосал, защото, който и да е той, трябва да бъде унищожен. След като си тук, предполагам, че ти си омагьосал репортера.

— Да, аз омагьосах простосмъртния — призна Лусиен. — Имах сън, от който разбрах, че Гейлън е поставил сборището в опасност, така че изпратих простосмъртния тук, за да събере информация. Бих искал да мога да кажа, че единствената ми цел е била да предпазя сборището, но това е само част от истината. Освен това се надявах да докажа, че Гейлън е покварен, така че да получа разрешение да се върна у дома.

— Значи не свикна със света на простосмъртните?

— Презирам го.

— Съжалявам — извинително рече Грифит. — Както вече казах, не храня никакви лоши чувства към теб, Лусиен. Надявах се, че, тъй като си отчасти простосмъртен, там ще бъдеш щастлив.

— Може да съм отчасти простосмъртен, но в мен доминира магьосника. Единственото място, където мога да бъда щастлив, е сборището.

— Е, нека се надяваме, че ще успееш да изпълниш мисията си и да се завърнеш у дома.

— Значи ще ми кажеш къде се пази простосмъртния?

— Ще ти кажа, но трябва да те предупредя, че може би няма да пожелаеш да го спасиш.

— Грифит, той попадна в тази бъркотия заради мен. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го спася.

— Дори ако това означава да използваш Старите магии? — каза Грифит. — Защото точно това ще ти потрябва, Лусиен. Трябва да те науча на едно древно заклинание, за да го освободиш.

Лусиен преглътна при това изявление на Грифит. Ако употребеше заклинание от Старите магии, тогава той също щеше да погази висшия закон на сборището и можеше да причини унищожението му.

Но щом погледна към Грифит, той отново си спомни урока, който магьосника му бе дал преди толкова много години. Само един страхливец би се възползвал от предимствата си пред някой, който не може да се отбранява. Лусиен се бе възползвал от предимствата си и пред Арманд, и пред Ариел. Опита се да оправдае действията си с обяснението, че го е направил за доброто на сборището. Едва сега осъзнаваше, че бе постъпил неразумно като бе ги използвал за нещо, та било то дори толкова благородно като спасяването на сборището.

— Щом ще ми потрябва, значи ще го направя — решително заяви той.

 

Лусиен се беше свил в дърветата срещу входа на кристалната пещера. Според Грифит, в пещерата имаше тайно помещение, в което се намираше Арманд. Грифит му беше обяснил, че стаята е била използвана по времето, когато са практикували Старите магии. Целта й е била да осигури място, където тъмните сили, които са участвали в заклинанията, да бъдат държани под контрол. След като практикуването на Старите магии било забранено, стаята била запечатана с древна магия и на членовете на сборището било казано да забравят за съществуването й. Семейството на Грифит, обаче, предавало през поколенията не само знанието за съществуването й, но и древната магия, която отваря вратата й.

„Но отварянето на вратата не е най-големия ти проблем — сериозно му бе казал Грифит. — Тъй като тази стая е била използвана за призоваване на тъмните сили, тяхната същина е попила в стаята. В мига, в който стъпиш в стаята, те ще се опитат да те накарат да ги освободиш. Нямам време да те науча на магията, която ще те пази от тях, така че просто ще трябва да не се поддаваш на съблазните или заплахите им. Нашият народ вече не е привикнал да ги направлява и, ако те се изплъзнат на свобода, няма да можем да се защитим срещу тях.“

Лусиен много добре знаеше за какво говори Грифит, след като вече си бе имал работа с демоничната магия на Гейлън. Освен това разбираше каква опасност ще представляват развързаните на свобода тъмни сили. След като веднъж човечеството бъдеше съблазнено или заплашено да ги признае, те щяха да бъдат съживени. А когато това се случеше щеше да бъде нарушено цялото равновесие на природата.

„Но това няма да се случи — успокои се Лусиен. — Справих се с демона на Гейлън, като се съсредоточих върху силата на любовта на Ариел. По същия начин ще спася и Арманд.“

Разбира се, когато се би с демона в него беше кристала. Фактът, че сега той не беше в него, го притесняваше, но Лусиен отказа да се поддаде на собствените си съмнения. Снощи се бе обвързал с Ариел. Нямаше нужда от кристала, за да привлече силата на любовта й, защото в себе си носеше самата същност на душата й.

Като се убеди, че никой не пази пещерата, той притича през поляната и се мушна във входа. Имаше точно един час преди първото докосване на нощта, за да спаси Арманд, да го отведе при Грифит, който бе обещал да го пази и да се върне при Ариел.

През целия си живот бе благоговял пред тази пещера, но сега едва я забеляза. Бръкна в магьосническата си кесия и извади двете шишенца, които му бе дал Грифит. Като отвори едното, което съдържаше някаква тъмна течност, той лисна съдържанието му върху южната стена и каза първата част от заклинанието на Грифит. Незабавно в стената пред него зина тъмен отвор. Това беше входа към стаята, но трябваше да я освети, за да може да вижда в нея.

Като отвори второто шишенце, пълно с бистра течност, той го плисна към дупката, произнасяйки втората част от заклинанието. Веднага, след като завърши магията, тъмнината премина в лунно сияние, което разкри тайната стая.

Огледа я и ахна удивен. Пещерата беше красива заради блещукащата й, фосфоресцираща вътрешност, но стаята беше далеч по-красива. Тя също бе покрита с кристали, но те имаха блясъка на полиран абанос. Докато в пещерата цареше мирна тишина, стаята беше изпълнена с примамливи шепоти и въздишки, сякаш се чуваха любовници, потънали в ласките си посред нощ.

Напомни си, че въпреки красотата й, тя си остава опасна и трябва да отбягва съблазните. Но щом пристъпи в стаята предупреждението му се стори абсурдно. Стаята сякаш го галеше физически. Почувства се шокиран и в същото време очарован, когато откри, че се е възбудил. Потрепера когато невидима ръка погали ерекцията му, докато също тъй невидима сирена нашепваше еротични предложения в ухото му. Казваше му, че сако ако повярва в нея, ще изпълни всичките му желания.

Може би щеше да се поддаде на злите съблазни на пещерата, ако миналата нощ не бе дал на Ариел същото обещание. Но думите го върнаха към реалността. Стаята явно почувства, че губи контрол над него, защото шепота на сирените изведнъж премина в писъци, които го заплашваха с отвратителни форми на смърт, ако не ги признае.

Затвори очи и мислено се съсредоточи, докато извикваше образа на Ариел. Щом той се избистри в ума му, той отвори сърцето и душата си за любовта й. Те се вляха в него и стаята, като издаде един последен писък, потъна в такава дълбока тишина, сякаш се намираше в гробница.

Отвори очи и бързо потърси къде е Арманд. Отначало му се стори, че го няма тук, но след това го видя да лежи на пода. Втурна се към него и докато коленичеше, почувства, че го обхваща страх. Арманд беше толкова неподвижен, че Лусиен отначало го взе за мъртъв.

Притисна ръка до шията му и с облекчение откри силен пулс. Или Гейлън го бе поставил в състояние на транс, или силния отговор на стаята към отказа на Лусиен бяха предизвикали загубата му на съзнание. Каквато и да беше причината, това затрудняваше спасяването му, защото означаваше, че ще трябва да го носи.

Като изруга, той вдигна Арманд на рамо и го понесе извън стаята. Остави го на пода на пещерата и извади още две шишенца от магьосническата си кесия. Отвори и двете, и едновременно лисна съдържанието им към отвора, докато напяваше другата магия, на която го бе научил Грифит. Тя щеше да забрани магията, която Гейлън използваше, за да влиза вътре. Освен това Грифит бе добавил втора магия. В мига, в който я направеше, двамата с Грифит щяха да забравят думите, което означаваше, че стаята щеше да е запечатана завинаги.

Когато привърши заклинанието, последва силен взрив от бяла светлината. Изглежда, че стаята бе почувствала какво се бе случило, защото изпусна разгневен писък, докато вратата й се затваряше за вечни времена.

На Лусиен му потрябва известно време, за да се възстановят очите му от ослепителната светлина. Веднага след това промуши ръце под мишниците на Арманд и го повлече през тунела.

Излезе навън и погледна към небето. Макар да му се струваше, че е прекарал в пещерата само няколко минути, положението на слънцето говореше, че е изминал повече от половин час. Времето течеше и с изпадналия в безсъзнание Арманд нямаше да може да се върне при Ариел преди падането на нощта. Макар да знаеше, че се намира твърде далеч от нея, все пак опита да се свърже. Усилията му се провалиха и той отново се прокле загдето не бе засилил мисловната им връзка, така че да може да се свързва с нея когато пожелае. Утеши се с факта, че поне тя не беше с Гейлън, защото в противен случай автоматично щеше да се свърже с нея.

Като преметна Арманд на рамото си, той тръгна към границата, която беше на почти пет мили. Докато вървеше, продължаваше да си повтаря, че се безпокои за Ариел без нужда. Беше й казал да се прибере в къщи преди първото докосване на нощта и беше сигурен, че е последвала указанията му. Просто отново се безпокоеше прекалено много за нея.

За нещастие това не премахваше усещането, че, ако не се добере до нея преди падането на нощта, ще се случи нещо ужасно.

 

Ариел се разхождаше напред-назад из кухнята. Смрачаваше се. Отиде до задната врата и сякаш за милионен път погледна към гората. Интуицията й подсказваше, че когато Лусиен се върне той ще използва този вход. Ако, разбира се, приемеше, че изобщо се върне. Започваше да си мисли, че е по-добре, че е изчезнал.

Тъй като знаеше, че тези мисли само ще я подлудят, тя се върна до масата и седна. За да запълни времето тя бе прекарала следобеда във водене на бележки за всичко, което се бе случило между нея и Лусиен.

Сега, като гледаше на връзката си с него, написана черно на бяло, тя осъзнаваше колко глупава е била. Всичко, което Лусиен бе казал или направил е било с цел да я спре да зададе въпросите си на Гейлън или на някой друг от Сенктюъри. Доказваха го „правилата“ му. Не приемай подаръци. Не излизай нощем. Не кани никого. Не вярвай на никого, дори на децата.

Но това, което истински я удивляваше, бе начина, по който беше успял да я накара да му вярва. Да му вярва и то до такава степен, че да му позволи да й направи любовна магия, ако, разбира се, приемеше, че има такава магия. Възможно бе просто да е използвал сексуалното влечение, което тя изпитваше към нея, за да я използва по-нататък. Но с магия или без, истината бе, че му бе отдала девствеността си. Нещо по-лошо, дори след като бе разбрала, че я мами, все още изпитваше към него силни чувства.

Възбудена от мислите си, тя се върна при задната врата. Докато наблюдаваше залеза на слънцето изведнъж се досети, че скоро всички магазини в Сенктюъри щяха да бъдат затворени. Това означаваше, че Гейлън ще си отиде, а тя нямаше представа към живее той или някой друг. Би трябвало да знае къде може да го намери, ако й потрябваше помощта му.

Дали затова не се връщаше Лусиен? Дали не знаеше, че е проумяла плана му? Трябваше да признае, че съществува подобна възможност. Той, в края на краищата, четеше мислите й. Ако знаеше също така, че Ариел възнамерява да потърси помощта на Гейлън, ако той не я заведе при Арманд, това би обяснило защо изчаква магазините да затворят, сигурен, че по този начин тя няма да може да открие Гейлън.

Заключението й се стори прекалено логично, за да го пренебрегне и тя побърза към кухненската маса за чантата и ключовете за колата. Трябваше да отиде до Сенктюъри и да открие Гейлън. Ако продължаваше да чака, можеше да стане твърде късно.

Но, дори след като бе взела решението, част от нея настояваше да изчака и да даде възможност на Лусиен да обясни действията си. Може би грешеше за него.

— Разбира се. А утре сигурно ще спечеля десет милиона от тотото — каза си тя, като се насочи към предната врата. — Не мога да рискувам живота на брат си срещу нищожната вероятност да греша за Лусиен.

Миг по-късно отвори вратата и издаде изплашен вик. Гейлън стоеше пред прага с вдигната ръка, сякаш беше готов да почука.

— Извинявай, Ариел — бързо отстъпи той назад. — Не исках да те стресна.

Ариел го изгледа неспокойно. Макар току-що да бе решила да отиде в града и да го потърси, появяването му на прага й я настрои предпазливо.

— Какво правиш тук, Гейлън?

Той мушна ръце в джобовете на панталоните си и й отправи смутена усмивка.

— Дойдох да се извиня за следобед. След като ми го каза, осъзнах колко арогантно съм прозвучал. Заслужавам всичко, което ми наговори. Просто исках да го знаеш. Освен това исках да ти кажа, че повече няма да ти досаждам. Надявам се да прекараш приятно остатъка от престоя си тук и ако има нещо друго, с което мога да ти помогна, моля те, чувствай се добре дошла при мен. И, така, довиждане.

Преди Ариел да успее да отговори, той се обърна и тръгна надолу по стъпалата. Почувства се разкъсвана, докато го гледаше да се отдалечава.

Част от нея — тази част, която бе започнала да нарича омагьосаната — настояваше да го остави да си върви и да чака Лусиен. Но частта от нея, която бе свързана с близнака й й подсказваше, че ако Гейлън наистина представляваше опасност, тогава защо щеше просто така да й каже довиждане и да си тръгне? Трябваше да се опита за доброто на Арманд да разбере дали може да му вярва.

— Гейлън, почакай — извика тя. Когато той се обърна към нея, Ариел прекара ръка през косата си и попита: — Наистина ли го мислеше, когато каза, че си готов да ми помогнеш?

— Разбира се. От какво имаш нужда?

— От малко информация. Би ли ми казал нещо за човека, на когото е тази къща? Мисля, че се казва Лусиен Моргрет.

— Защо ти е притрябвало да питаш за Моргрет? — запита Гейлън с объркан вид.

— Свързано е с нещо, което ми каза Шана — съчини тя набързо. — Разбрах, е той е... в нещо като беда.

Гейлън кимна утвърдително.

— Той е много опасен човек със сериозни психични проблеми.

— Какви точно психични проблеми?

— Не знам точния медицински термин, Ариел. Знам само, че е склонен към насилие и е параноичен. Когато умря дядо му, възникнаха някои подозрения, че може би е замесен в смъртта му. Полицията искаше да го разпита, но той изчезна, преди да успеят. Това беше преди две и половина или три години и оттогава никой не го е виждал.

Ариел поклати глава, не желаейки да повярва на чутото. Независимо от подозренията й към Лусиен, не можеше да приеме, че е бил замесен в смъртта на дядо си. Това водеше към заключението, че той е убиец, а дори с любовна магия не би могла да се влюби в един убиец. Разбира се, тя не бе искала да повярва, че е отвлякъл Арманд, но сега ставаше очевидно.

— Ариел, нали не си видяла Моргрет? — попита Гейлън, като прекъсна мислите й. С изненада видя, че се е върнал обратно и стои пред нея. — Трябва да ми кажеш, ако си го виждала. Не се пошегувах, когато казах, че е опасен.

„О, Боже, какво да отговоря!“, зачуди се тя, докато го гледаше нерешително.

— Видяла си го, нали? — учудено каза той. — Ариел, мога ли да вляза? Наистина трябва да поговорим за това.

Примигна при въпроса му, тъй като Лусиен специално я бе инструктирал да не кани никого в къщата. Разбира се, той й бе казал също така да не дава на Гейлън покана под никаква форма, тъй като той би могъл да я използва срещу нея. Това вече се бе оказало лъжа, тъй като днес го бе поканила да я придружи до колата й и нищо не се бе случило. Освен това вече бе решила, че правилата на Лусиен не са нищо повече от номера, целящи да я възпрат да говори с някого, от когото би могла да научи истината.

— Да, моля те, влез, Гейлън. Прав си. Трябва да поговорим за това — каза тя, като отстъпи настрана, така че той да може да влезе. Като затвори вратата, тя добави: — Да отидем в кухнята.

След като се настаниха до кухненската маса, тя разказа на Гейлън всичко, от запознанството на Лусиен с брат й до това как я бе убедил да дойде с него. Единственото, което премълча, беше любовната магия. Знаеше, че ще е проява на гордост, но възнамеряваше да не казва на никого за унижението си.

Когато привърши, Гейлън се намръщи загрижено.

— И сега не знаеш къде е той?

— Не — изморено въздъхна тя и сведе поглед към ръцете си, които бе поставила върху масата. — Когато се върнах следобед, той беше излязъл. Чувствам се такава глупачка.

— Не се самонаказвай — рече той, като се протегна да докосне ръката й. Стисна я окуражително и добави: — Лусиен е много убедителен човек. Не се безпокой, Ариел. Ще спасим Арманд.

Ариел сепнато вдигна глава при тези думи. Изгледа го подозрително и попита:

— Откъде знаеш името на брат ми?

Гейлън я изгледа смутено.

— Ти ми го каза.

— Не, казах ти, че го познаваш като Адам Дъглас.

— Ариел, ти самата ми каза името на брат си. Как иначе бих могъл да го зная? — попита я той с нервен смях.

„Как иначе, наистина?“, зачуди се тя, докато го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, защото беше сигурна, че, независимо от умората си, не бе споменавала името на Арманд.

Изведнъж със сърцето си разбра, че е направила ужасна грешка. Всичко, което Лусиен й бе казал за Гейлън беше вярно, а тя сама бе попаднала в капана му. Нещо по-лошо, Лусиен сега също щеше да попадне в него.

Опита се да се успокои, че Лусиен може да се справи с Гейлън, но, колкото и да искаше да го повярва, оставаше изпълнена със съмнения. Гейлън използваше Старите магии. Лусиен бе споменал, че едва е успял да се справи с демоничната магия, която Гейлън бе пуснал в къщата, тъй като не е обучен да се бори срещу Старите магии. Всъщност беше казал, че единствената му възможност да победи Гейлън беше да го изкара извън земите на сборището. А сега всички щяха да умрат заради нея.

Не, нямаше да позволи това, твърдо си каза тя. Беше с Гейлън, което означаваше, че умът на Лусиен е свързан с нейния. Всичко, което трябваше да направи, бе да му каже да стои настрана. Сама бе попаднала в това затруднение, сама щеше да се измъкне от него.

— Сигурно си прав — каза тя на Гейлън. — Вероятно не съм усетила кога съм ти казала името му. Искаш ли малко кафе, докато чакаме?

— Би било добре — каза Гейлън толкова доволно, та Ариел реши, че е успяла да го успокои.

Докато отиваше към печката, тя тайно докосна кристала и си помисли: „Знам, че си във връзка с мен, Лусиен, така че знаеш, че си в опасност. Стой настрана оттук и спасявай себе си и Арманд. Аз ще успея все някак да се оправя сама.“

Лусиен не отговори и това я обезпокои, защото заподозря, че мълчанието му означава, че не й обръща внимание. Освен това осъзна, че гордостта на един магьосник няма да му позволи да я остави в ноктите на Гейлън. По дяволите! Защо не му бе повярвала от самото начало?

Защото за тази цел трябваше да последва гласа на сърцето си и бе отказала да се вслуша в него, тъй като Лусиен възнамеряваше да го разбие. Беше мислила, вместо да чувства и сега Лусиен щеше да страда заради това.

„Говоря сериозно, Лусиен! Стой надалеч. Мога сама да се грижа за себе си!“

Когато той пак не отговори, по гърба й полази тръпка от страх. Лусиен беше наблизо. Можеше да го почувства и интуицията й подсказваше, че бедата ще долети само след едно тупване на сърцето й.