Карън Рафърти
Докосването на нощта (2)

Глава първа

„Плам пламти! Котел бълбукай

Адска смес, мехури пукай!“

У. Шекспир, „Макбет“ 4.1.10

 

Ариел Дантес потрепери щом застана пред вратата на „Вещерска отвара“ — бар, разположен в един занемарен квартал на Филаделфия. Вратата беше черна, с боядисана в червено стъклена пентаграма, разположена в центъра. В стъклото внимателно бяха гравирани неразбираеми символи с демоничен вид. От пентаграмата до долния праг на вратата водеше нишка от червени късчета стъкло с формата на сълзи. Стъкълцата блещукаха подобно на пентаграмата, създавайки впечатлението, че във вратата кърви отворена рана. Ариел не можеше да повярва, че когато преди шести седмици брат й я целуна по бузата и й каза, че ще се обажда, той се е насочил насам.

Макар да знаеше, че трябва да влезе, не можеше да се застави да отвори вратата. Отстъпи встрани и нервно огледа улицата. Сред преливащите от кофите боклуци, от чиято воня стомахът й се преобръщаше, бяха паркирани дузина мотоциклети. Повечето от рушащите се триетажни тухлени сгради бяха със заковани дъски върху прозорците и запечатани като негодни за обитаване.

Ариел се загледа в една възрастна жена, която буташе с една ръка насред улицата пазарска количка, пълна с боклуци. Говореше и жестикулираше със свободната си ръка, сякаш водеше бурен разговор с невидим събеседник. Изнемощяла жена, понесла прилично на дух дете, се влачеше плахо надолу по уличката. В обратна посока се клатушкаха двама мъже, облечени в раздърпани дрехи, които очевидно бяха или пияни, или дрогирани. На отсрещния тротоар стоеше също тъй дрипав мъж, който я съзерцаваше толкова задълбочено, че Ариел бръкна в джоба си и стисна здраво гранатата със сълзотворен газ , която беше взела със себе си.

Здрачаваше се. Ариел хвърли бърз поглед нагоре-надолу по улицата и се убеди, че всички улични лампи са счупени. Беше въпрос на минути да стане толкова тъмно, че да не може да вижда колата си, която бе паркирана през една пряка. Щеше да спре някъде по-близо, но там намери единствено място по цялата улица, което не беше покрито с натрошени стъкла и разпиляна смет.

Здравият разум й подсказваше, че не е в безопасност, че трябва да побърза обратно към колата си и да се маха оттук. Би могла да се върне утре и да се изправи срещу Лусиен Моргрет на дневна светлина.

Но отхвърли възможността за бягство още докато я обмисляше. Единствената нишка, която водеше към Арманд, се намираше зад страховитата врата на „Вещерска отвара“. Именно тук Арманд се беше запознал с Лусиен Моргрет, собственика на бара, който освен това бе заявил, че е магьосник. А разговора с Моргрет бе изпратил Арманд в абсурдното търсене на сборището на магьосниците и вещиците.

Това бе се случило преди шест седмици и от тогава не бе получавала никакви вести от него. Отначало не се обезпокои. Арманд беше журналист, който се занимаваше с разследвания и беше станал специалист в репортажите за опасни дисидентски групи. За него не беше необичайно да изчезне за известно време, но колкото и дълбоко да беше прикритието му, винаги й се обаждаше веднъж на месец, за да й съобщи, че е в безопасност. Следователно продължителното му мълчание можеше да означава само, че е попаднал в беда. Ариел не възнамеряваше да отлага дори с един ден опитите си да го открие. Като пое дълбоко дъх, за да събере целия си кураж, тя се обърна към вратата и я отвори.

Влезе в бара и изведнъж спря. Помещението беше осветено само от половин дузина крушки, но дори сумракът не можеше да прикрие неугледната му подредба. Огледа предпазливо посетителите. Макар броят им — всички до един мъже — да не беше голям, виждаха се достатъчно вериги, кожени дрехи и татуировки, за да я накарат да стисне още по-здраво гранатата със сълзотворен газ. Но мъжете не изглеждаха толкова заплашителни, колкото гравираните образи на дяволи и демони, които населяваха цялото помещение. Гледаха я от фриза, който обрамчваше тавана. Мръщеха й се от дървените колони на сепаретата и й се хилеха от облегалките и краката на столовете. Почувства се така, сякаш с влизането си във „Вещерска отвара“ бе направила стъпка в ада.

Здравият разум отново й подсказа да се#маха оттук, но тя пак си напомни за Арманд. Побърза към захабения махагонов бар, който също бе населен с демонични образи и се настани на един стол, опитвайки се да реши как да подходи към Моргрет. Арманд й беше казал, че мъжът е подозрителен и предпазливо настроен към непознати. Дали не трябваше просто да му каже коя е и за какво е дошла тук или трябваше да прибегне до хитрост? Първата й мисъл беше да бъде пряма, за да може да си тръгне по-бързо, но Моргрет можеше да е замесен в изчезването на Арманд. Значи трябваше да се преструва.

Барманът обслужваше клиент в другия край на бара и Ариел се възползва от възможността тайно да огледа посетителите. Арманд й беше споменал, че външността на Моргрет е толкова забележителна, че ще го познае в мига, в който го види. За нейно огорчение всички в бара изглеждаха забележително. Като търговец на редки и стари книги Ариел обикновено имаше работа с клиенти, които проявяваха склонност към лули и меки вълнени платове. Съмняваше се дали някой от клиентите й носеше верига или имаше татуировка.

Сепна се от неочаквания въпрос, зададен с плътен глас:

— Какво да бъде?

Погледна към бармана и челюстта й увисна. Арманд не се бе пошегувал. Моргрет имаше забележителна външност, така че без съмнение мъжът, застанал пред нея, беше именно той. Макар да не вярваше в магьосници, беше очевидно защо хората смятаха, че точно този човек е такъв.

Беше облечен в черни джинси и черна риза, разкопчана до средата на гърдите му, с ръкави, навити до лактите му. На кръста му имаше малка торбичка, притегната с шнур, а на врата му на тежка сребърна верига беше окачен извънредно дълъг, прозрачен кристал. Не можеше да се каже, че Моргрет е хубав. Напротив — най-доброто определение, което й идваше наум, беше заплашителен. Дългата му до раменете черна коса беше разрошена. Чертите на лицето му бяха груби и ъгловати. Но зловещият му вид се дължеше на очите му. Бяха толкова бледо сини, че изглеждаха почти сребристи. Те не я гледаха — те я пронизваха.

Наложи й се да се изкашля, за да успее да каже нещо.

— Имате ли... ъ-ъ... бяло вино?

— Вино няма, а коктейли не приготвям — отсечено отвърна той и се втренчи в нея със същата недоброжелателност както чудатите същества, обрамчващи огледалото зад него. — Клиентите ми предпочитат напитките си чисти.

— А бира? — додаде тя, интуитивно усещайки, че ако не си поръча питие, няма да успее да поговори с него.

— Наливна или бутилирана?

— В бутилка — последва бързия й отговор.

Ироничната му усмивка й подсказа, че му е ясно съмнението, на което подлагаше хигиеничността на чашите му и Ариел се прокле за глупавата си грешка. Не можеше да си позволи да го настройва враждебно. Замисли се дали да не промени поръчката си, но Моргрет вече беше извадил изпод бара бутилка бира и бе отворил капачката й.

— Два долара — рече той, като постави бирата пред нея.

Ариел извади портмонето си и му подаде десетдоларова банкнота. Докато Моргрет й връщаше рестото, тя се опита да измисли подходяща тема за разговор, която би го накарала да се разприказва, без да го настрои подозрително.

Продължаваше да се чуди как да разчупи леда, когато той се върна с рестото и я попита:

— Защо сте дошла тук?

Откровеният въпрос, отправен с разгневен тон, изненада Ариел. Наложи й се отново да се изкашля.

— Аз... ъ-ъ... отбих се да пийна нещо.

Веждите му се извиха в недоверчива гримаса.

— Добре. Привършвайте бирата си и се махайте оттук. Тези мъже не са склонни да дават пари за онова, което могат да получат безплатно.

При тези думи той се обърна и се отдалечи, като остави Ариел смутено да гледа след него. Какво, за Бога, искаше да каже този човек? Един клиент в дъното на бара махна с ръка и Моргрет се отправи към него, като грабна една бутилка от рафта зад себе си.

Докато той обслужваше клиента, Ариел забеляза, че двама яки мъже с дълги, мазни коси и покрити с татуировки ръце я гледат похотливо. Щом единият от тях размаха към нея снопче банкноти, смисълът на думите на Моргрет достигна до съзнанието й. Помислил я е за проститутка!

Очевидно мъжете с похотливите погледи смятаха същото, така че Ариел побърза да им обърне гръб. Господи, какво правеше тук и как беше възможно да я сбъркат с проститутка? Беше облечена в избелели джинси, размъкната фанелка и тънко яке. Жените, които бе видяла да кръстосват улиците, докато обикаляше из района в търсене на бара, бяха облечени или по-скоро разсъблечени за работа!

— Мисля, че ви казах да се махате — промърмори Моргрет, който неочаквано и безшумно се бе появил пред нея.

— Не съм си допила бирата — отговори Ариел, като му отправи най-дружелюбната си усмивка.

Моргрет се втренчи в нея, без да мига и й се наложи да употреби цялата си воля, за да не се загърчи под изучаващия му поглед. Ариел отпи една солидна глътка бира, надявайки се, че с това ще демонстрира безразличие, но подозираше, че действието й изглежда така притеснено, както й се чувстваше.

— Защо сте дошла тук? — запита той отново, а веждите му се сключиха в заплашителна гримаса, която накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

— Казах ви. Отбих се да изпия едно питие.

Нещо проблесна в очите му, като ги накара да изглеждат дори още по-сребристи и Моргрет изведнъж вдигна ръка към кристала. Ариел инстинктивно схвана жеста като заплаха.

Преди той да е успял да докосне кристала, Ариел рече:

— Търся някого.

Изпита облекчение, щом ръката му се отпусна до тялото му.

— Кого? — попита той с толкова тих глас, че думите му едва се чуха. Ариел никога не беше чувала по-заплашителен глас. Косата по тила й настръхна и Ариел реши, че хитростите могат да вървят по дяволите. Колкото по-бързо се разбереше с Моргрет, толкова по-бързо щеше да си тръгне.

— Търся мистър Моргрет. Тук ли е?

— Не.

— Няма ли го? — повтори смутено Ариел. Беше сигурна, че именно той е Моргрет. Нима грешеше? Още докато си задаваше въпроса разбра отговора му. Той наистина беше Моргрет и се държеше предпазливо с непознати. — Знаете ли кога ще се появи?

— Не.

— Сигурен ли сте? Много е важно да поговоря с него.

Моргрет нехайно сви рамене.

— Не мога да ви помогна. А сега допивайте бирата си и се разкарайте оттук.

Ариел така се вцепени от заповедта му, че механично вдигна бутилката към устните си. Дори барманът да не беше Моргрет, все пак би трябвало да е поне достатъчно любопитен, за да я попита коя е.

Остави бутилката на бара и попита:

— Бихте ли предали името и телефонния ми номер на мистър Моргрет?

— Тук е бар, а не рецепция.

— Това да ли означава или не? — запита тя със саркастичен тон. Знаеше, че го предизвиква, но беше притисната до стената. Беше доведена до лудост от притеснение за Арманд, а шефът му и полицията се бяха отнесли с нея покровителствено. Нямаше намерение да позволи на човекът, който първоначално го бе забъркал в тази каша, да се държи обструктивно.

Моргрет кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в нея с изражение, лишено от емоции, с което видът му стана още по-заплашителен. При все че страхът трептеше в нея, гневът и гордостта я накараха да посрещне погледа му с изправена глава. Беше тук, за да открие брат си и проклета да бъде, ако позволи на този мъж да я изплаши до смърт.

— Какво искате от Моргрет? — попита той, след като сякаш цяла вечност бяха стояли втренчени един в друг.

Ариел изпусна мислено облекчена въздишка. Най-накрая бе отбелязала някакъв напредък.

— Въпросът е личен и предпочитам да го обсъдя с мистър Моргрет.

— Ако искате да му предам съобщение, ще трябва да кажете нещо повече от това.

— Добре. Казвам се Ариел Дантес и искам да говоря с него за брат си, Арманд.

Загледа се в лицето му за някакъв признак, че тези имена му говорят нещо, но не видя да потрепва дори един мускул. Изведнъж Моргрет вдигна ръка и погали кристала. В мига, в който той го докосна, Ариел почувства леко разтърсване. Изпита смътното усещане, че нещо нахлува в нея.

Чувството се засили, щом той присви очи замислено и обяви:

— Аз съм Моргрет. Какво искате да питате за брат си?

— Той изчезна и сега го търся.

Моргрет посочи към помещението зад нея.

— Както сама виждате, него го няма тук.

— Знам, че не е тук — нетърпеливо рече тя. — Искам да ми кажете как да го открия.

— Това място прилича ли ви на бюро „Изгубени вещи“?

Ариел усети, че ще избухне, но се сдържа. Беше прекалено близо до онова, което желаеше, за да се поддава на предизвикателствата му.

— Мистър Моргрет, Арманд ми разказа за вас. Разбирам неохотата ви да разговаряте с мен, но брат ми изчезна. Вие сте единствената ми следа към него.

— Кое ви кара да мислите, че е изчезнал?

— Не ми се е обаждал от шест седмици.

— Не бих казал, че това е необичайно. От онова, което ми разказа брат ви, за него е нещо обичайно да живее под чужда самоличност понякога в продължение на месеци.

— Повтаряте думите на полицията! — раздразнено възкликна тя. — И ще ви кажа точно това, което казах и на тях. Без значение колко дълбоко е бивало прикритието на Арманд, той винаги ми се е обаждал веднъж месечно, за да ме извести, че е добре.

— Били сте в полицията?

В гласът му се прокрадна режеща нотка. Моргрет без предупреждение сграбчи кристала, което накара Ариел да се сепне. Чувството за нахлуване в нея се върна, като предизвика странно трептящо усещане, което бързо се разля от главата до петите й.

Каза си, че само си въобразява. Но самоуспокоението не облекчи безпокойството й, тъй като очите на Моргрет бяха станали почти непрозрачни, а кристалът сякаш тлееше с неземна светлина.

Почувства, че се намира в опасност и преглътна, щом осъзна, че бе толкова нетърпелива да се срещне с Моргрет, че не беше казала никому къде отива. Как можа да постъпи толкова глупаво? Арманд не започваше да разследва някого, ако не беше опасен, а Моргрет принадлежеше към магьосническата секта, с която брат й се беше захванал. Този мъж сигурно можеше да я убие както си седеше на бара и от вида на клиентите му, беше сигурна, че едва ли някой щеше да си помръдне пръста, за да й помогне.

За всеки случай се огледа наоколо за някой човек с приятелско лице, който би могъл да й се притече на помощ. Всичко, което откри, бе, че мъжете, които я бяха гледали похотливо, бяха напуснали бара. Насочи вниманието си обратно към Моргрет.

— Не казах на полицията за вас, мистър Моргрет — рече тя, ненавиждайки се за разтреперания глас, но не можеше да го овладее.

— Само защото те не ви приеха на сериозно.

Отговорът му я сепна. Откъде беше узнал това? Но отново се досети за отговора. Ако полицията я беше взела на сериозно, сега тук щяха да стоят те, а не тя. Тогава защо се чувстваше така, сякаш той четеше мислите й?

Беше заради тези негови очи... и ръката му, която бавно галеше кристала.

— Независимо каква е причината, не им казах. И ако ми кажете къде е Арманд, няма да възникне нужда да им разказвам в бъдеще — посочи тя.

Ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха, сякаш думите й му се бяха сторили забавни, но Ариел почувства прикритата неприязън, когато Моргрет провлече:

— Заплашвате ли ме?

Ариел понечи да отрече предположението му, но след това осъзна, че му беше отправила заплаха, колкото и слаба да беше тя.

— Да, предполагам! Но целта ми не е да усложнявам живота ви, мистър Моргрет. Просто искам да открия брат си.

Той свали ръката си от кристала.

— Нямам представа къде е брат ви в момента.

Ариел се намръщи на опита му да отклони въпроса й.

— Мистър Моргрет, не ви питам къде е в момента. Ще ми свърши работа и най-грубото насочване.

— Това не мога да ви кажа.

— Искате да кажете, че няма да ми кажете — възрази тя.

— Тънкостите на спора няма да променят нищо, мис Дантес.

— Вижте, мистър Моргрет, говорим за брат ми. Ако той е в опасност, значи трябва да му помогна.

— Мога да ви уверя, че Арманд е в безопасност.

— Ако е в безопасност защо не ми се обажда?

— Може би е зает или е забравил да ви се обади.

— Не — отхвърли догадката Ариел с решително тръсване на главата си. — Арманд никога не би ме забравил. Единствената причина да не ми се обади е, че е в беда. Трябва да ми кажете как да го открия.

— Не мога да ви помогна.

— Искате да кажете, че няма да ми помогнете.

— Отново се хващате за думите.

— По дяволите! — отчаяно извика Ариел. — Брат ми е в беда заради вас. Не се ли чувствате поне малко отговорен?

— Нямате никакви доказателства, че е в беда.

— Чувствам го със сърцето си и това доказателство ми стига. Трябва да ми кажете къде е отишъл.

Моргрет поклати глава и я изгледа продължително.

— Ами ако грешите, мис Дантес? Какво ще стане, ако се втурнете да му помагате и само разрушите прикритието му? Какво ще каже той, ако унищожите шест седмици тежък труд?

— Първо, не греша — натъртено заяви тя. — Второ, имам достатъчно разум, за да не се втурна към него просто така. Ще тръгна с някакъв план.

— План как да се справите с цяло сборище? — присмя й се той. — Нямате представа накъде искате да отидете.

— Значи можете да ми кажете къде да отида. Трябва да открия Арманд. Моля ви, мистър Моргрет, помогнете ми!

В очите му проблесна нещо и за миг Ариел помисли, че е успяла. Но след това изражението му стана сурово и Моргрет поклати отрицателно глава. Сълзите на разочарованието изгаряха очите й, но Ариел примигна, за да ги възпре. Не беше победена. Щеше да намери Арманд без помощта на Лусиен Моргрет.

Стана на крака и заяви решително:

— Довиждане, мистър Моргрет.

— Къде отивате?

— Да намеря брат си.

— Стойте настрана, мис Дантес. Ако не ме послушате, ще...

— Какво ще направите? — подкани го тя, щом Моргрет замълча.

— Ще се наложи да ви спра.

Думите му прозвучаха безстрастно, но на Ариел й беше достатъчен само един поглед в очите му, за да разбере, че опасността беше истинска. Но странно, вместо да се изплаши, тя само се разгневи.

— Очевидно е, че нямате никакво семейно чувство, мистър Моргрет. Ако имахте, щяхте да разберете, че за да помогна на брат си съм готова да сторя всичко, в това число и да ви се противопоставя — при тези думи тя се обърна и се отдалечи горделиво.

Но в мига, в който вратата се затвори зад нея, гневът й се изпари и се завърна страхът. Наистина, докато беше вътре, нощта беше паднала и беше станало по-тъмно отколкото бе предполагала. Откъм бара не идваше никаква светлинка и един бърз поглед към прозорците й показа, че стъклата са боядисани. Погледна с неохота през рамо към вратата и потрепери от погнуса. Свръхестественият вид на отцеждащата се кръв беше още по-отчетлив и й напомни за заплахата, която Моргрет й отправи на раздяла.

Като извади сълзотворната граната от джоба си, тя пое бързо към колата си. Улицата беше тиха, като изключим шумолящите звуци, чиито произход не беше ясен. Наложи й се да подтисне желанието си да се втурне в луд бяг, тъй като се боеше да не се препъне по разнебитения тротоар. Ако някой я следваше, нямаше да успее да се отбранява, ако се спънеше и паднеше.

Беше изминала половината пряка, когато чу стъпки зад себе си. Хвърли нервен поглед през рамо, но не видя нищо друго, освен съвсем слабото червеникаво мъждукане от вратата на „Вещерска отвара“.

Паниката я прониза. Там имаше някой. Наблюдаваха я нечии очи и изведнъж си спомни думите на Моргрет: „Тези мъже не са склонни да дават пари за онова, което могат да получат безплатно.“ Ускори още крачките си.

Почти се беше добрала до ъгъла, когато чу изплашен вик. Макар разумът да й подсказваше да бяга колкото й държат краката, Ариел се обърна навреме, за да види един мъж, издигнат във въздуха от някаква неведома сила. Невярваща на очите си видя как невидимия нападател отхвърля мъжа назад. Човекът се строполи на тротоара с такава сила, че Ариел чу как се счупи някаква кост.

— Какво става, по дяволите! — извика другият мъж, докато подобно другия не бе издигнат във въздуха и запратен настрани. Удари се в стената на една сграда и се свлече на земята в сгърчена купчина.

Ариел инстинктивно погледна към „Вещерска отвара“ и се разтрепери неудържимо. Всичко, което можеше да види бяха сребърния блясък на очите на Лусиен Моргрет и долната половина на лицето му, осветена от страховитата, пулсираща светлина, която излъчваше кристалът на гърдите му. Несъмнено той я беше спасил от нападателите, но това не го правеше по-малко заплашителен.

Като изпусна тих, ужасен стон, Ариел се обърна и се втурна към колата си. Щом я достигна, припряно отключи вратата, хвърли се вътре и затърси гнездото на ключа. За щастие двигателят запали отведнъж и Ариел потегли, преди още да беше включила фаровете.

Щом зави зад ъгъла и натисна педала на газта, Ариел прошепна:

— О, Боже, Арманд! В какво ни забърка този път!

 

Лусиен изруга, наблюдавайки как колата на Ариел изчезва зад завоя. След това погледна към лежащите на тротоара мъже, които възнамеряваха да я изнасилят. Можеха да се чуят стоновете им. Изруга отново. Вероятно щеше да се наложи да извика линейка, което щеше да привлече вниманието на властите към него и към бара. Защо й се беше притекъл на помощ? След като тя беше достатъчно глупава да дойде тук посред нощ, значи заслужаваше онова, което си просеше.

Но сексуалното насилие беше едно действие на човешките същества, което той не можеше да разбере. Средният мъж действаше на примитивно равнище. Независимо от интелекта му, изглежда че той беше ръководен от егото и либидото си. От друга страна средната жена изглеждаше контролирана от емоциите и не прибягваше много до разума си. Тези две отличителни черти я правеха извънредно опасна и в същото време крайно безпомощна.

Докосна кристала, за да определи нараняванията на нападателите на Ариел. Единият мъж беше само зашеметен и скоро щеше да дойде в съзнание. Другият имаше счупен крак, няколко счупени ребра и сътресение на мозъка. Състоянието му не беше критично, но определено се нуждаеше от медицинска помощ.

Лусиен стисна кристала по-здраво и се вмъкна в умовете на двамата мъже. Изтри спомените им за Ариел Дантес и пресъздаде сцена, в която те се нападаха взаимно по време на пиянска свада.

След като се увери, че е имплантирал образа, той стисна кристала с две ръце, като потърси контакт с всички простосмъртни, които бяха видели Ариел да влиза в бара. Броят им беше по-голям, отколкото беше предполагал и му се наложи да се концентрира изцяло, за да изтрие спомените им. И без това Ариел вече беше ходила в полицията. Не можеше да си позволи по някакъв начин да свържат разказа й с него.

Когато свърши, тялото му беше отслабнало и разтреперано. Отдавна не беше правил такива усилия. Изтощението му се стори ободряващо. Най-сетне, след всичките тези години отново действаше като магьосник!

Върна се в бара и се обади на бърза помощ да изпратят линейка за наранения мъж. Докато чакаше да дойдат линейката и полицията, Моргрет се опита да реши какво да прави с Ариел Дантес. Или трябваше да я спре, или да й помогне, но каквото й да решеше, трябваше да го стори преди да е минала полунощ. Защо беше повярвал на Арманд Дантес, когато му се беше заклел, че няма да каже на никого за него? Трябваше да се досети, че не може да се довери на Арманд. В края на краищата, той беше само един простосмъртен.

Изпусна раздразнена въздишка. Колкото и да му се искаше да отхвърли твърдението на Ариел, че брат й е в беда, не можеше да го направи. Докато сондираше умът й, откри, че тя и Арманд са близнаци, а от онова, което беше прочел, знаеше, че близнаците често притежават силна мисловна връзка. Щом Ариел чувстваше, че брат й е в опасност, това означаваше, че сборището най-вероятно го беше заподозряло.

Обаче вероятно Арманд беше успял да изпие отварата, предизвикваща амнезия, която Лусиен му беше дал, защото в противен случай досега Гейлън щеше да е тук. Това означаваше също така, че Гейлън беше решил да задържи Арманд като пленник, защото, ако го беше пуснал, Лусиен щеше да се свърже с него в мига, в който Арманд напуснеше земите на сборището.

Лусиен прекара пръсти през косата си, докато се мъчеше да реши какво да прави. Ако подозренията му се окажеха верни, тогава отварата можеше да спре да действа всеки миг. Когато това се случеше Гейлън щеше да получи търсените отговори и Арманд, Лусиен и Ариел Дантес щяха да попаднат в сериозна опасност.

Щом чу воят на сирените, Лусиен измъкна от касата монета и я подхвърли във въздуха. Хвана я и я плесна на опакото на дланта си. Ако е ези, ще помогне на Ариел. Тура, ще я остави сама да се оправя с Гейлън.