Карън Рафърти
Докосването на нощта (14)

Глава тринадесета

„Древен народ с черни магии, по земята лази, из дупки се крие...“

Бойна песен на индианците от племето навахо

 

Лусиен влезе в къщата и се почувства така, сякаш се е върнал в детството си. Докато децата на простосмъртните играеха на гоненица, младите магьосници се занимаваха с викане на малки заклинания. След това други млади магьосници се опитваха да открият магията и да я обезвредят.

Лусиен беше шампион по правенето на магии и проследяването им сред връстниците си, а Гейлън беше бесен, че този „мелез“ е по-добър в играта от него. Затова започна да се промъква след другите млади магьосници и тайно да следи какви магии правят. С тези знания той, естествено, успя да излезе пред Лусиен.

Измамничеството му продължи близо месец, преди бащата на Лусиен да го хване, че мошеничества. Да се мами член на сборището беше едно от най-непочтените действия, които един магьосник можеше да извърши и наказанието беше сурово. Възрастен магьосник би бил наказан с прогонване за вечни времена от сборището. Наказанието за дете беше почти толкова строго. Гейлън бе лишен за една година от магьосническите си сили. Освен това през цялото време бе отбягван от всички, дори от собственото си семейство.

— Но не си си научил урока, нали, Гейлън? Все още си мошеник — промърмори Лусиен, докато се движеше бавно из къщата, стиснал кристала в ръка. Магиите не само бяха потайни — те бяха почти невидими. Обаче, ако се концентрираш достатъчно, можеш да забележиш слабите очертания на аурата им. — Да помислим. Ако бях любовна магия, къде щях да се скрия?

Отговорът дойде почти веднага. Магиите, пуснати на свобода, нямат знания, но имат хищнически инстинкти. Докато Ариел е държала розите, магията сигурно е надушила миризмата й. След това се е насочила към мястото, където миризмата е най-силна. Тъй като Ариел бе прекарала само една нощ тук, това място можеше да бъде само спалнята й. Не само бе спала там, но и държеше в нея личните си вещи.

Побърза към спалнята й. Щом влезе вътре, Лусиен затвори вратата и направи заключващо заклинание над нея и над прозореца. Ако магията беше вътре, сега беше в капан.

Долови слабо движение с крайчеца на окото си и се обърна към него. Магията се плъзгаше по пода и след това се мушна под леглото. Беше толкова малка и незабележима, че Лусиен не можа да разбере на какво прилича, но местоположението й беше всичко, от което се нуждаеше.

Стисна кристала по-здраво и се усмихна триумфално. Свободната магия беше подвижна и никога не се задържаше на едно място повече от няколко секунди. Енергията й я държеше в непрестанно движение.

Започна заклинанието, което щеше да я развали в мига, в който се покажеше пред очите му и ахна недоверчиво, когато магията изведнъж изскочи изпод леглото и се хвърли право към него. Какво ставаше, по дяволите? Магията беше предназначена за Ариел, нали?

Точно преди да го достигне, той се наклони настрани и тя продължи към стената, където се блъсна с такава сила, че ушите на Лусиен писнаха. След това избухна в яростен пламък.

Лусиен отстъпи несигурно назад, докато гледаше как от разпръснатите молекули се оформя древен, озъбен демон. Не беше по-голям от мишка, но беше толкова зъл, че изпълни стаята с отвратителна смрад.

В този миг Лусиен разбра извън всяко съмнение, че Гейлън се занимава със Старите магии. Само тяхното магическо изкуство се занимаваше с тъмната страна на природата, което беше основната причина да бъде забранено за практикуване от висшия съвет. Въпреки, че народът на Лусиен смяташе, че за да се поддържа равновесието в природата са нужни освен силите на светлината и силите на мрака, мрачната мощ трудно се поддаваше на направляване и в зли ръце можеше да стане опасна.

Ето защо простосмъртните я наричаха Черна магия. Именно тя бе дала началото на лова на вещици.

Докато се опитваше да реши какво да прави, Лусиен осъзна, че магията, която бе вплел в гривната на Ариел нямаше да успее да я спаси от този ужас. Напротив, щеше да бъде цяло щастие, ако успееше да се измъкне жив оттук, защото нито една от стандартните магии не се отнасяха до заклинанията за демони.

Изведнъж в ушите му прозвуча гласът на дядо му:

„Злото е коварно състояние на ума. Единственият начин да се превърне в реалност е ако някой признае съществуването му. Ако някога се срещнеш със злото в магическа форма, съсредоточи вниманието си върху най-чистата форма на добро, която познаваш и откажи да повярваш, че злото съществува. Ако то не може да те убеди, че е истинско, ще трябва да се върне там, откъдето е дошло.“

Лусиен стисна кристала с две ръце и насочи ума си в търсене на най-чистото добро, което познаваше. С изненада видя в ума му да се оформя образа на Ариел, но след това осъзна, че безусловната й любов към брат й беше най-чистото добро, което някога бе познавал.

Съсредоточи се върху образа на Ариел и отказа да слуша демона, който го придумваше, като му обещаваше несметни богатства и плътски наслади, ако само признае съществуването му. Щом демона видя, че няма да постигне нищо с убеждения, той премина към заплахи за мъчения и толкова отвратителна смърт, че Лусиен настръхна целия и плувна в пот. Но не откъсна вниманието си от Ариел и чистата й любов към брат й.

Измина сякаш почти цяла вечност, преди демона да зареве от болка и да се загърчи в агония. Лусиен отвори очи и го видя, че е започнал да се разпада. Беше го победил! Но мисълта едва се бе мярнала в ума му, когато демона отново започна да се оформя.

„Все още е жив!“, осъзна в ужас Лусиен, щом демонът се хвърли към него.

Лусиен отскочи встрани и едва успя да го отбягне, но демонът зави във въздуха и, без да се докосва до земята, отново се насочи към него. Гмурна се към гърлото му, но Лусиен сви ръка в юмрук и го стовари върху него с цялата си сила. Ударът отхвърли демона в другия край на стаята, където той се блъсна в стената и почти се разпадна, преди да започне отново да приема формата си.

Едва тогава Лусиен разбра, че демонът вече не беше жив. Когато бе отворил очите си, той бе признал физическото му съществуване. Обаче не бе го признал духовно, така че все още съществуваше възможност да го победи.

Без да дочака да види какъв ще бъде следващия ход на демона, Лусиен затвори очи и стисна кристала. Съсредоточи се върху Ариел и брат й, и започна да напява:

— Не си истински! Не си истински!

Само така можеше да се сдържи да не отвори очи, щом почувства, че демонът се стоварва в скута му и започва да лази по тялото му. Когато стигна до раменете му Лусиен се тресеше от отвращение и истински ужас. Но продължаваше да държи във фокуса на ума си Ариел, дори когато почувства острите нокти на демона върху шията си, а вонята му стана така силна, че не можеше да си поеме дъх.

И отново измина почти цяла вечност, преди демона отново да се замята в агония и да закрещи от гняв. Лусиен почти оглуша, тъй като шумът беше прекалено близо до ушите му. Продължи да стиска очи дълго след като писъците бяха стихнали.

Когато най-накрая ги отвори, нямаше никакъв признак, че демона изобщо е бил в стаята. Беше изчезнала дори вонята му и Лусиен се убеди, че този път наистина е успял да го победи.

Не, поправи се той, като прекара през треперещите си пръсти през косата си. Беше го победила Ариел, а Лусиен се убеди, че любовта към брат й беше сила, която трябваше да се зачита.

 

Ариел беше като болна от безпокойство за Лусиен. Той беше в къщата вече почти час. Колко време му трябваше, за да открие магията?

Излезе от колата и се заразхожда покрай нея, опитвайки се да реши дали трябва да му се притече на помощ. Не че знаеше нещо за магиите, да не говорим за проследяването и обезвреждането им. Ако сега нахлуеше вътре, можеше да провали всичко. Можеше да си представи каква би била реакцията на Лусиен тогава.

Облегна се на колата и си каза, че се безпокои ненужно. Лусиен не правеше нищо опасно. За Бога, та той преследваше една любовна магия, а не някакъв демон! Просто й се искаше да бе употребил телепатичните си възможности, за да я извести, че е добре. Сякаш че желанието й бе магическо, защото Лусиен изведнъж отвори вратата и излезе от къщата.

— Хвана ли магията! — попита Ариел, като се забърза към него.

— Да — отвърна той и отстъпи встрани, за да я пропусне.

— Продължи толкова дълго. Започнах да се притеснявам — каза му тя, докато Лусиен затваряше вратата след нея. След това той се обърна към нея, свали кристала от шията си и й го подаде.

Ариел се сепна. При все че Лусиен й бе казал, че ще й върне кристала, тя не бе предполагала, че ще се окаже толкова лесно. Честно казано, мислеше, че ще й се наложи да го помоли за кристала.

Като го взе от ръката му, тя му се усмихна и промуши синджира през главата си.

— Благодаря, Лусиен.

— Не е нужно да ми благодариш — скован рече той. — Казах ти, че ще ти го върна, а аз винаги държа на думата си, дори ако това означава да дам нещо, което по право е мое.

Ариел почувства, че Лусиен все още е раздразнен от отказа й да му даде кристала и побърза да смени темата.

— Разкажи ми за магията. Къде я откри?

— В спалнята ти — отговори той.

Ариел не се изненада. Какво по-добро място за криене за една любовна магия от спалнята?

— Имаше ли проблеми с развалянето й?

— И двамата не сме обядвали. Какво ще кажеш да отидем в кухнята и да хапнем нещо? — предложи той.

Отбягваше въпроса й и Ариел го изгледа подозрително.

— Лусиен, какво се опитваш да скриеш от мен?

— Нищо не се опитвам да крия — възрази той, като се намръщи.

Този път извъртането му беше явно.

— Нека перифразирам въпроса си. Какво не ми казваш за магията?

Намръщената му гримаса се превърна в заплашителен гняв.

— Нека оставим това, Ариел.

— Не! — твърдо рече тя. — Тази магия беше предназначена за мен и имам право да знам какво е представлявала. А сега, моля те, разкажи ми какво се случи.

Лусиен се отблъсна от вратата и устремно се насочи към коридора, водещ към кухнята, без да обърне внимание на думите й. Ариел побърза да го последва. Беше изминал половината път, преди да успее да го застигне. Хвана го за ръката и го дръпна.

Когато Лусиен се обърна и я изгледа свирепо, Ариел въздъхна. Очевидно желанието му беше някой да го предизвика, но тя нямаше намерение да му дава повод.

— Моля те, Лусиен, разкажи ми за магията.

— Казах ти, да оставим тази история настрана — повтори той.

Ариел поклати глава.

— Съжалявам, но не мога. Единственият начин да се защитавам е като знам какво ме заплашва.

— Добре! — избухна Лусиен и стресна Ариел. — Щом искаш кървави подробности, ще ги имаш. Гейлън не се е задоволил просто да направи магия, която щеше да те увлече по него. С други думи той не е искал само да го обожаваш. Искал е да притежава душата ти!

Отначало Ариел го загледа учудено. За какво говореше той? Но след това думите започнаха да достигат до разума й и тогава пред нея се появи образа на Арманд с безжизнени очи.

— О, Боже, нима това е сторил с брат ми? Откраднал му е душата? — като сграбчи реверите на ризата на Лусиен, тя впи поглед в него, тя заговори с яростна настойчивост: — Трябва да го спасим, Лусиен, трябва!

Лусиен я зяпна с отворена уста. Току-що й бе казал, че душата й — същината на личността й — е в смъртна опасност, а тя се безпокоеше за брат си! Нима изобщо нямаше инстинкт за самосъхранение?

Разбира се, че имаше, но той бе изтикан на заден план от любовта към брат й.

— Моля те, Лусиен! Трябва да го спасим!

— Не мога да направя нищо, ако Гейлън владее душата на брат ти — извинително рече той. — Гейлън използва Старите магии, а аз не съм обучен да се боря с тях. Едва успях да унищожа демона.

— Но все пак го унищожи — възрази Ариел, отказвайки да повярва, че Лусиен не е в състояние да помогне на Арманд. Той беше магьосник. Можеше да прави всичко. — Какво ти трябва, за да победиш Гейлън? Кристалът? Това е, нали? Трябва ти кристала.

Пусна ризата му и свали синджира от шията си. Подаде му кристала с думите:

— Ето. Твой е. Извинявай, че не ти го върнах. Имаш пълното основание да ми се сърдиш. Но не можеш просто така да обърнеш гръб на брат им, само защото съм те ядосала. Той има нужда от теб. Моля те!

Макар Лусиен да знаеше, че трябва да вземе кристала, не вдигна ръка към него. Ариел му го даваше от отчаяние и ако го приемеше, тя щеше да остане с убеждението, че му дава нужната сила, с която да победи Гейлън.

Като въздъхна тежко, той взе кристала от ръката й и го постави обратно на шията й, повтаряйки отново:

— Ариел, току-що ти обясних, че не съм обучен да се боря с магиите, които използва Гейлън. Кристалът няма да промени нищо.

— Разбира се, че ще промени! — възкликна тя с глас, клонящ към истерия. — Той ти помогна да победиш демона.

Лусиен поклати глава.

— Не аз унищожих демона. Унищожи го ти или по-точно любовта към брат ти.

Ариел го изгледа объркано и Лусиен обясни:

— За да съществува злото е необходимо потвърждение на реалността му от първата личност, която го вижда. Ако не признаеш съществуването му, то трябва да се върне там, откъдето е дошло. Така че, когато видях демона, аз се съсредоточих върху най-чистата форма на доброто, за която се досещах и която беше любовта към твоя близнак. Това ми позволи да отрека съществуването на демона и по този начин го победих.

— Тогава можеш пак да го направиш — нетърпеливо рече тя. — Помогнало е веднъж, ще помогне и друг път.

Лусиен поклати отрицателно глава.

— Няма, Ариел. Демонът беше все още под формата на магия, така че трябваше да го призная, преди да стане истински. Гейлън не е глупав. Ще разбере как е бил победен демонът. Всеки друг демон, който ще хвърли срещу нас, ще бъде истински, защото той ще потвърди съществуването му още когато го призовава. Единствената ми възможност да го победя е ако ми позволиш...

— Какво да ти позволя? — подкани го Ариел, тъй като Лусиен млъкна изведнъж.

— Повярвай ми, Ариел, предложението е такова, че и двамата няма да искаме да го обсъждаме. Освен това няма гаранции, че ще помогне с нещо.

— Но ти спомена, че това е единствената ни възможност, значи трябва да се възползваме от нея! — възрази тя и отново се вкопчи в реверите му. — Моля те, Лусиен. Ще направя всичко, за да спася брат си. Наистина съм готова на всичко. Само ми кажи какво трябва да направя.

Лусиен наведе глава и срещна умоляващите й, зелени очи. Ариел не лъжеше. Наистина щеше да направи всичко, за да спаси брат си, дори беше готова да рискува душата си. По някаква причина това го разгневи.

— Ти може да си готова на всичко, но не и аз — дрезгаво каза той, като откъсна ръцете й от ризата си и отблъсна Ариел.

— Проклет да си, Лусиен! Ти го изпрати тук, значи грешката е твоя — извика тя с насълзени очи. — Трябва да направиш всичко, на което си способен, за да му помогнеш!

Обвиненията й накараха гнева на Лусиен да избухне в истинска ярост.

— Ариел, брат ти не е малко дете. Не съм го карал насила да идва тук. Дойде по свое желание!

— Но не си му казал истината! — гневно отвърна тя. — Излъгал си го и затова си му задължен. Няма да те оставя да се измъкнеш. А сега ми кажи какво трябва да направя, за да успееш да победиш Гейлън.

— Добре — изръмжа той, като хвана брадичката й с палец и показалец, вдигна лицето й нагоре и я изгледа свирепо. — Единственият начин да победим Гейлън е като използваме силата на твоята любов към брат ти. За тази цел трябва да ти направя любовна магия. Трябва да ми дадеш пълен достъп до мислите и чувствата си — до самата същина на твоята личност. С други думи трябва да ми дадеш душата си. Освен това трябва да ми се отдадеш, а мога да те уверя, че сексуалния ми апетит е голям, а въображението ми — изобретателно.

По бузите й избиха червени петна. Ариел се опита да извърне глава, но Лусиен безмилостно я задържа.

— Освен това трябва да знаеш, че веднъж влязла в сила, магията не може да бъде развалена. Никога няма да можеш да обичаш друг, освен мен, но няма да срещнеш отговор на любовта си, защото аз никога няма да приема една простосмъртна за моя жена. Така че, добре, щом искаш да станеш любовна робиня не на Гейлън, а на мен. Ще се върна в полунощ. Бъди готова в средата на пентаграмата — гола и очакваща!

След това Лусиен изхвърча навън, като затръшна вратата след себе си. Ариел се повлече към камината и се стовари в едното кресло.

„Само се опитваше да ме изплаши“, каза си тя. Беше го подлудила с обвиненията си, че той е виновен за тази каша и сега се опитваше да я накаже. Но въпреки опитите си да отхвърли ултиматума му, дълбоко в себе си Ариел знаеше, че Лусиен бе говорил напълно сериозно.

— О, Боже! — отчаяно прошепна тя. — Какво да правя?

 

След като пропиля следобеда и вечерта в безплодно търсене на Арманд, Лусиен се прикри сред дърветата, обграждащи кристалната пещера. Беше почти единайсет часа и сборището се събираше за нощната церемония. Не беше сигурен какво точно търси. Може би някакъв признак, който да му подскаже, дали сборището знае, че Гейлън практикува Старите магии. Не че имаше някакво значение. Те бяха обвързани с него, така че не можеха да го спрат, дори да знаеха.

Лусиен ги преброи и откри, че липсват четирима възрастни. За нещастие всички на поляната бяха сложили церемониалните си качулки и не можеше да се разбере кой точно липсва.

Лусиен се намръщи. Не беше нещо необичайно да отсъстват един-двама. Въпреки, че всички в сборището се радваха на превъзходно здраве, понякога се появяваха незначителни заболявания. Това беше част от цената, която трябваше да платят задето бяха пуснали на земите си простосмъртните, които сякаш гъмжаха от микроби. Но болестта беше единствената причина, поради която биха пропуснали церемонията, а отсъствието на четирима от тях беше толкова необичайно, че беше основание за сериозно безпокойство. Но никой от групата не изглеждаше загрижен, което обърка още повече Лусиен.

Щом започнаха да влизат в пещерата, Лусиен прекара ръка през косата си. Церемонията щеше да започне след няколко минути и да достигне до кулминацията си в полунощ. Трябваше да се върне при Ариел, а тази перспектива не го очароваше. Следобед, няколко минути след като беше излязъл от къщата, Лусиен бе съжалил за избухването си.

Всичко, което й бе казал, беше истина. Единствената му реална възможност да победи Гейлън, бе да използва силата на нейната любов, а до нея можеше да достигне, само ако направеше на Ариел традиционната брачна любовна магия.

Но какво трябваше да стори, ако тя се съгласеше на този вариант? Ако вземеше душата й, трябваше в замяна да й даде своята. Макар да й беше казал, че никога няма да вземе една простосмъртна за своя жена, не беше съвсем сигурен, че е в състояние да изпълни клетвата си. Един магьосник никога нямаше да намери покой, докато не осигуреше продължението на жизнения цикъл чрез създаване на потомство. Трудностите щяха да произлязат не от избора му, а от инстинктивния подтик. Ако се подложеше заедно с Ариел на магията и после успееше да победи Гейлън, дали след това щеше да бъде в състояние да я изостави? Или първичния нагон за оцеляване на расата щеше да го задържи при нея? Нима беше осъден да повтори бащината си грешка?

„Не, никога няма да повторя същата грешка!“, твърдо си рече той, докато отиваше към къщата. Не желаеше да осъжда собствените си деца на нещастието, от което той самия бе страдал цял живот. Освен това вероятно се притесняваше без нужда. Беше сигурен, че Ариел дори няма да си помисли да се подложи на магията. Колкото и да обичаше брат си, все пак вероятно имаше инстинкт за самозащита, който щеше да й попречи да се жертва, нали?

Не след дълго се приближи до къщата и върху него се стовари цялата мощ на кристала. Спря в края на гората. Беше нужно само да влезе в контакт с ума на Ариел и щеше да узнае решението й, но Лусиен не го направи, защото разбра, че е настъпило времето да погледне в собствената си душа.

Ако Ариел беше избрала любовната магия, щеше ли или, по-точно казано, можеше ли да я съпроводи?

Налагаше се. Възможно бе да се обрече на живот, изпълнен със самота и мъка, но това беше нищо в сравнение със съдбата на сборището. Налагаше се да приеме, че съветът на висшите свещеници не знае, че Гейлън практикува Старите магии, тъй като сборището не беше унищожено. Ако успееше да го спре, преди те да са го разкрили, никога нямаше да го узнаят. Освен това не трябваше да забравя факта, че той беше единственият, способен да се противопостави на Гейлън, защото само той не му се бе заклел във вярност.

— Е, Ариел, какво е решението ти? — прошепна той, затвори очи и се свърза с ума й.

 

Ариел се разхождаше напред-назад из стаята с пентаграмата. След половин час щеше да настъпи полунощ — часът на вещиците, а тя все още не беше решила какво да прави.

 

Ариел спореше със себе си, откакто Лусиен бе изхвръкнал от къщата с гръм и трясък. В един миг си казваше, че трябва да позволи на Лусиен да й направи любовната си магия, защото това е единствения начин да спаси Арманд. В следващия си казваше, че е пълна глупачка, дори само защото обмисля тази възможност. Отначало Лусиен бе заявил заявил, че Гейлън се опитва да овладее душата й посредством някаква демонична любовна магия. След това се бе отметнал и бе казал, че може да победи Гейлън, само като й направи собствената си любовна магия и вземе душата й.

Използването на една и съща магия за две диаметрално противоположни цели изглеждаше много подозрително. Всъщност не можеше да бъде сигурна, че в къщата изобщо е имало някаква свободна магия или демон. Може би Лусиен бе съчинил тази измама, за да я накара да му повярва. Освен това може би не възнамеряваше да й направи любовна магия, а някакво друго ужасно заклинание, което щеше да я превърне в същото безжизнено същество, като образа на Арманд, който бе видяла. В никакъв случай не можеше да приеме този риск.

„Ами ако е искрен? В такъв случай не мога да му откажа“, проплака мислено тя, докато тези аргументи за хиляден път преминаваха през главата й.

— Времето тече — промърмори тя, като се приближи до камината и заби поглед в колекцията от стъкленици. — Е, какво ще избереш? Ще му позволиш ли да те омагьоса или ще му кажеш какво може да направи с магията си?

— Толкова много въпроси и толкова малко отговори — обади се зад гърба й Лусиен.

Ариел извика изплашено и се обърна към него. Лусиен се бе облегнал на вратата, кръстосал ръце пред гърдите си и присвил очи.

— Отново ме стресна! — нападна го тя, прекалено смутена от факта, че времето за размисъл беше изтекло, за да каже нещо друго.

Лусиен сви рамене с безразличие.

— Магьосниците ходят тихо.

— Възпитаните хора не стряскат останалите — троснато отвърна тя.

— Ще се опитам да го запомня — преди Ариел да успее да му отговори, Лусиен продължи: — Часът на вещиците настъпва точно след тридесет минути. Ще се върна след двайсет, за да ми кажеш окончателното си решение.

„О, Боже, кажи ми какво да правя! — отчаяно си каза Ариел, след като Лусиен прекоси стаята и изчезна в хола. — Дали казва истината? Мога ли да му вярвам?“

За нещастие небесата не дадоха никакъв отговор, което означаваше, че трябваше да се уповава само на интуицията си. И продължи спора със себе си, Ариел поднови разходката си напред-назад.

Измина сякаш цяла вечност, преди Лусиен да се появи отново, но щом се върна в стаята той носеше нещо, което приличаше на малка кошница за пикник. Освен това на рамото му беше преметнат обемист вързоп, за който не можеше да се разбере какво съдържа. След като постави тези предмети в центъра на пентаграмата, Лусиен се приближи до камината. Ариел очакваше, че той ще каже нещо, но Лусиен остана мълчалив и започна да събира стъкленици от рафтовете, и да ги носи към пентаграмата. Най-накрая отмести един от камъните до огнището и извади от дупката зад него няколко свещи и някакъв предмет с формата на купа, който напомняше старовремска кадилница.

— Какво правиш? — нервно попита тя.

Лусиен занесе свещите и купата в центъра на пентаграмата, постави ги на пода и се обърна към нея.

— Подготвям се за часа на вещиците. Сега или никога, Ариел. Какво е решението ти?

Ариел се опита да разгадае лицето му, с надеждата да открие нещо, което да й подскаже дали може или не може да му вярва, но изражението му не криеше повече смисъл от бели букви на бял лист. Като потри с длани бедрата си, тя попита:

— Мога ли да отложа решението си за утре вечерта?

— Не.

— Защо?

— Защото Гейлън те подозираше, още преди да унищожа демона му. Сега подозренията му са почти потвърдени и това го прави дваж по-опасен. Силите му нарастват дори сега, докато разговаряме и той скоро ще реши дали да те омагьоса или да те унищожи, щом настъпи утрото.

Ако Лусиен бе изложил аргументите си страстно, Ариел може би щеше да събере сили и да ги пренебрегне. Но той й ги съобщи с такова хладно безразличие, че тя цялата се разтрепери. Но дали й казваше истината?

„Докосни кристала! — подкани я изведнъж вътрешния й глас. — Ако не друго, поне ще разбереш какви са чувствата му.“

Бавно, решително, тя вдигна ръка към кристала, без да остави дори следа от съмнение какво е намерението й. Макар погледа му да проследи движението й, Лусиен не възрази.

Когато най-сетне докосна кристала, Ариел бе обгърната от толкова силни чувства, че ударът им накара дъха й да секне. Ръката й обаче не отслаби хватката си. Наложи си да отвори възприятията си за емоциите му, който бяха истинска буря от гняв и разочарование, но освен тях чувстваше й съкрушителна любов и преданост. Щом ги забеляза, почувства как Лусиен мислено потръпва от болка, но не се опитва да се отдръпне от нея.

Най-накрая Ариел свали ръката си от кристала. Впери замислен поглед в Лусиен и каза:

— За кого се безпокоиш толкова много?

— За сборището — отвърна той. — За мен те означават почти толкова, колкото брат ти за теб и са в почти същата опасност. Ако съветът на висшите свещеници научи, че Гейлън практикува Старите магии, всички членове на сборището ще умрат, включително децата.

— Дори децата? — прошепна невярващо Ариел. Лусиен кимна утвърдително и тя продължи: — Но това е жестоко и несправедливо!

— На теб ти изглежда жестоко и несправедливо — сви рамене Лусиен, — но за нас решението е напълно разумно. Именно някогашната ни практика на Старите магии настрои обществото срещу нас. Ако искаме да оцелеем, тогава не можем да си позволим да правим нищо, което би могло да привлече вниманието на хората към нас. В Старите магии има прекалено много аспекти, които включват използването на тъмни сили, а простосмъртните считат тези сили за зли. И понеже се боят от тях, те бързо ще узнаят, че ги използваме. Достатъчно е само един простосмъртен да ни обвини, че се занимаваме с магии и ловът на вещици ще започне отново. Ето затова съветът е избрал толкова строго наказание — продължи той. — Един магьосник може да рискува собствения си живот, като наруши законите на сборището и започне да използва Старите магии, но той никога няма да подложи на опасност живота на семейството си и особено на детето си, което е носител на неговото безсмъртие. Гейлън няма нито жена, нито дете, така че нищо не го обвързва към правилата. Прибави към това факта, че сега той е висш свещеник на сборището и в неговите граници е всемогъщ и получаваш един изключително опасен магьосник.

Ариел недоверчиво поклати глава, докато се мъчеше да асимилира информацията. Всичко звучеше толкова невероятно, че сякаш бе взето от научно-фантастичен роман. Не искаше да повярва, но през последните няколко дни толкова много невероятни неща се бяха оказали истина.

— Какво ще стане с брат ми, ако сборището бъде унищожено? — попита тя.

— Доколкото знам никога не е било унищожавано сборище, така че нямам никаква представа — отговори той. — Ако е под контрола на Гейлън, той би могъл да го освободи. Но със същия успех би могъл да го унищожи.

— Ами ти? — зададе следващия си въпрос Ариел. — Ако унищожат сборището, ти също ли ще умреш?

— Аз съм изгнаник, така че отново не зная какво ще стане, но, честно казано, надявам се, че и аз ще умра.

— Не можеш да мислиш това! — възрази тя.

— Да, но го мисля — просто отвърна той. — Ако сборището изчезне, аз ще изгубя корените си, основите на живота си. Не мисля, че бих могъл да преживея без надеждата някой ден да се върна у дома, дори тази мечта никога да не се осъществи.

Ариел бе потресена от думите му. Тъй като самата тя бе прекарала първите осемнайсет години от живота си в местене от една точка на земното кълбо в друга, тя добре знаеше как се чувства един човек без корени. Ето затова домът й беше толкова важен за нея. Но освен това разбираше, че Лусиен говори за нещо повече от дома си. Твърдението му, че по-скоро би умрял заедно със сборището, отколкото да живее без него, я убеди, че за него народа му значи толкова много, колкото брат й за нея.

— Защо ми казваш всичко това? — любопитно попита тя. — Бих могла да изляза оттук, да отида в най-близкия град и да разкажа на света всичко за сборището.

— Можеш, но няма да го направиш.

— Защо си толкова сигурен? — предизвика го тя.

— Защото никога няма да сториш нещо, което би поставило в опасност близнака ти — погледът му многозначително се плъзна към гърдите й, а след това още по-надолу, карайки я да потрепери от страх и желание. Гласът му прозвуча дрезгаво и нетърпеливо, щом погледа му се върна на лицето й. — Е, Ариел, какъв е отговора ти? Ако искаш да станеш моя любовна робиня, имаме три минути, за да започнем магията.

Ариел извърна лице от него и се загледа в камината. Ако Лусиен казваше истината, тогава трябваше да се остави на магията му. Тогава защо все още се чувстваше раздвоена? Какво я спираше да се обвърже?

Лусиен бе казал, че ще е влюбена в него за цял живот и той никога няма да може да отвърне на любовта й, а Ариел знаеше, че ще го преживее. Беше готова да се примири дори с това, че никога нямаше да се омъжи и да има семейство. Арманд беше нейният близнак, а тя не можеше да рискува живота му заради една фантазия. А в този момент бъдещият й съпруг и семейство бяха точно това — една фантазия, която можеше никога да не се сбъдне.

Изведнъж осъзна, че всъщност я безпокои мисълта, че ще трябва наистина да прави любов с Лусиен. Какво ли щеше да направи той, когато откриеше, че е девствена? Ами ако се окажеше, че тя е кръгла нула в леглото? И ако се окажеше така, дали това нямаше да попречи на магията?

— Имаш една минута, Ариел — тихо я предупреди Лусиен.

Без да откъсва поглед от камината, тя додаде:

— Ако не се съглася на магията, ти няма да се биеш с Гейлън, нали?

— Независимо от решението ти, аз ще се бия с него колкото сили имам, но вероятно изхода на битката ще бъде предрешен — отвърна той.

Ариел обърна глава към него и с изненада откри, че е запалил свещите и е поставил поставил всичките, без една по върховете на пентаграмата. Последната свещ беше в ръката му, а самият той стоеше на мястото, където трябваше да бъде поставена.

Ариел се намръщи и отново се опита да открие върху лицето му някакъв признак, който да й подскаже дали да му се довери, но изражението му беше все така неутрално.

„Каза ти, че ще ти върне кристала и сдържа думата си. Това не е ли признак, че можеше да му вярваш?“

— Време е — каза Лусиен и протегна към нея свободната си ръка.

Ариел я погледна колебливо. Трябваше да я хване или да си тръгне, но решението трябваше да бъде взето веднага.

Като се помоли това да не е най-голямата грешка в живота й, тя хвана ръката му и пристъпи в пентаграмата.