Карън Рафърти
Докосването на нощта (6)

Глава пета

„Влезте в тез омагьосани гори,

Вие, които дръзвате.“

Джордж Мередит, „Уестърмейнската гора“

 

Утрото не промени мнението на Ариел за умственото й здраве. Лусиен седеше срещу нея, мълчалив и застрашителен. Котката седеше в скута му и я наблюдаваше с неприкрита враждебност.

Когато Лусиен излезе, за да отнесе багажа й в колата, Ариел осъзна, че това е последната й възможност да се откаже от пътуването. Напомни си, че бе възможно Лусиен да е отговорен за изчезването на Арманд, а сега възнамеряваше да се отърве от нея. Всъщност след вчерашната случка в дневната тази възможност изглеждаше повече от правдоподобна. Най-смисленото нещо, което можеше да направи, бе да отиде повторно в полицията. Сигурно имаше някакъв начин да ги убеди, че Арманд е в опасност.

Все още се колебаеше между двете възможности, когато Лусиен се върна в къщата. Погледна я за миг и додаде:

— Полицията няма да ти повярва, Ариел. Ние сме извън царството на техните представи. Дори ти, въпреки всичко видяно, все още се съпротивляваш и не искаш да повярваш. Ето по този начин сме успели да оцелеем незабелязани сред вас през последните няколко столетия.

Досега Лусиен я бе плашил неколкократно, но вълната от страх, която я обля при тези думи беше най-лошата досега. Най-накрая бе принудена да признае, че има само едно обяснение на забележката му. Очевидно бе прочел мислите й и това, в съчетание с останалите случки, я убеди по-добре от всякога, че той наистина е магьосник.

Ариел отстъпи крачка назад и поклати глава, макар да не беше сигурна какво отрича.

— Луда ли съм като тръгвам с теб? Мога ли да ти вярвам? — попита тя импулсивно с дрезгав глас.

— Ти как мислиш?

— Това не е отговор.

Лусиен сви рамене с безразличие.

— Ти не искаш отговор. Искаш окуражаване. Но дори да ти го дам, ти няма да ми повярваш, така че няма смисъл да си губя думите.

Колкото и странно да беше, отговорът му й вдъхна повече увереност, отколкото би имало окуражаването. Това не означаваше, че му се доверява, но беше склонна да му повярва.

— Ще ми кажеш ли истината, ако ти задам един въпрос?

— Да.

— Жив ли е Арманд?

— В смисъла, в който питаш, да.

— Какво означава това? — разтревожено попита тя.

— Означава, че ме помоли да отговоря искрено на въпроса ти и аз го направих. А сега е време да решиш идваш ли с мен да търсиш брат си или не.

Ариел искаше да го попита още веднъж дали нещо не е наред с Арманд, но отнесеното му изражение й подсказа, че Лусиен е приключил с разговора. Беше дошло време да вземе решение и при тези условия имаше само една възможност.

— Да вървим.

Лусиен кимна и излезе навън. Когато тя отиде при него, той вече бе запалил колата. Ариел се качи и си сложи предпазния колан, потвърждавайки по този начин, че за добро или лошо пътуването й е започнало.

Изчака да излязат от Филаделфия, преди да зададе нов въпрос.

— След като вече тръгнахме мога ли да те попитам къде отиваме?

— В околията Ланкастър.

— В околията на сектата Амиш? (Протестантска секта, чиито членове, наречени менонити, се борят против войната. — Б. пр.) — Ариел го погледна недоверчиво. — Не мога да повярвам, че там може да се крие някое сборище.

— Защо смяташ, че край него трябва да изобилства от магически символи?

С тези думи Лусиен я хвана на тясно и Ариел реши да мълчи през следващите три или четири часа път пред тях.

През следващия час тишината бе нарушавана само от епизодичните изръмжавания на Оумен. Когато това се случваше, Лусиен докосваше кристала. Колкото и откачено да изглеждаше, Ариел имаше ясното чувство, че той и котката разговарят.

Когато отмина и втория час, Ариел реши, че е време да научи нещо за него и за общината. Намести се в седалката си така, че да може да го вижда ясно и попита:

— От колко време съществува сборището?

Лусиен й метна свиреп поглед, който при нормални обстоятелства би й запушил устата, но сега не я изплаши. Като посрещна погледа му с вдигната глава, тя го подкани:

— Е?

Лусиен насочи вниманието си обратно към пътя и каза:

— Можем да проследим корените си до времето на друидите. (Древни келтски свещеници. — Б. пр.) Някои вярват, че ние сме преки техни потомци, но други смятат, че сме раса, съществуваща отделно от всички останали човешки същества.

Ариел истински се изплаши от отговора му. Тя бе останала с впечатлението, че сборището са група хора, които се занимават със сатанизъм и по някакъв начин се намират един-друг. Лусиен не само твърдеше, че имат солидна историческа основа, но дори предполагаше съществуването на цяла отделна раса. Това я накара да съжалява, че нямаше възможността да направи по-задълбочено проучване на магическото изкуство. Дали тези схващания бяха общи или бяха специфични за това сборище?

— На коя теза си привърженик?

— Че си простосмъртна, която задава твърде много въпроси, които няма да й донесат нищо добро — поучи я той.

Ариел беше твърде любопитна, за да обърне внимание на предупреждението му.

— Когато ме наричаш простосмъртна с това твърдиш ли, че ти си безсмъртен?

Лусиен се втренчи в нея с толкова свирепо изражение, че Ариел се отдръпна от него. Но заплахата в изражението му не бе нищо в сравнение със страхотно дрезгавия му глас.

— Ариел, ако се опитваш да разбереш дали можеш да ме унищожиш, просто забрави за това. Нямаш никакъв шанс и, повярвай ми, ако опиташ, няма да ти хареса формата на възмездие, която ще използвам.

— Не се опитвам да разбера дали мога да те унищожа — побърза да отрече. — Просто се опитвам да разбера какво всъщност представляваш. В края на краищата ще общувам със сборището. Колкото повече знам за тях, толкова по-малка е възможността да направя грешка.

— Не е необходимо да се безпокоиш за възможните си грешки. Аз вече съм се погрижил за това — сбито отвърна той.

Ариел го погледна замислено. Какво искаше да каже с това, че вече се бил погрижил за този проблем? Понечи да го попита, но Лусиен отби от магистралата и се насочи към една бензиностанция.

Изключи двигателя и каза:

— Възползвай се, ако имаш нужда да се освежиш. Това ще бъде последната ти възможност, преди да стигнем до сборището.

На Ариел не й се налагаше да използва тоалетната, но наблизо трябваше да има телефонен автомат. Тъкмо подходящо време да се обади на Джийн. Все още не знаеше точната им цел, но можеше поне да съобщи предполагаемата посока.

Щом се измъкна от колата, от бензиностанцията излезе мъж на средна възраст, изцапан със смазка и се насочи към Лусиен. Ариел побърза да влезе вътре и с облекчение видя, че на стената има телефон.

Като вдигна слушалката тя предпазливо погледна през прозореца. Лусиен изглеждаше потънал в разговор със служителя от бензиностанцията. Тъй като предполагаше, че ще й се налага да води бързи, потайни разговори, Ариел се бе запасила с дузина монети от по четвърт долар в джобовете на панталоните си и бе запомнила номера на картата си. Пусна четвърт долар в процепа.

Но преди да успее да набере първата цифра чу зад себе си тихо, заплашително ръмжене. Подскочи и се огледа. Оумен седеше на пода и я гледаше заплашително. Като изруга под носа си, тя погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как Лусиен обръща глава към сградата. Щом вдигна ръка към кристала, Ариел постави обратно слушалката.

— Предател — обвини тя котката, която й отвърна с махване на опашката, преди да се втурне обратно към колата.

Ариел се замисли дали все пак да не се обади. Едва ли Лусиен щеше да предприеме нещо пред свидетел. Въпросът беше какво щеше да направи, след като се окажеха сами? Възможностите бяха прекалено смразяващи, за да ги обмисля и Ариел реши, че и друг път ще има шанса да се обади на Джийн. Нямаше защо ненужно да предизвиква Лусиен.

Ариел се подразни от отстъплението си. Като промърмори някакво проклятие, тя пусна две монети по четвърт долар в автомата за сода и взе кутията. След това тръгна към колата.

Щом се качи, Оумен отново й се озъби и Ариел й се сопна:

— О, я млъквай и престани да се държиш толкова самодоволно. При следващото спиране първо ще се убедя, че стъклата на вратите са вдигнати и че няма да успееш да се измъкнеш, за да ме шпионираш.

Когато Лусиен се присъедини към тях, той й отправи един дълъг, замислен поглед. Ариел не му обърна внимание и отпи от содата си. Той се намръщи и понечи да каже нещо, но явно реши да премълчи, тъй като запали двигателя, без да каже дума.

Вместо да се върнат на магистралата, Лусиен зави по един тесен двулентов път, който водеше на запад от бензиностанцията. След като бяха изминали няколко мили, без да срещнат нито една кола, да не говорим за къщи или някакъв друг признак на живот, Ариел започна да изпитва чувството, че трябваше да се обади на Джийн и да рискува да предизвика гнева на Оумен. Ако Лусиен възнамеряваше да я убие, това място беше идеално за целта. Можеше да я захвърли сред гъстата гора, през която пътуваха и никой никога нямаше да я намери.

Тъй като знаеше, че ако продължава да мисли в тази посока, скоро ще се превърне в нервна развалина, Ариел реши да завърже разговор с Лусиен.

— Значи вие сте безсмъртни?

Отначало изражението му беше такова, сякаш нямаше намерение да й отговори, но след това каза:

— Не в традиционния смисъл. Но не е необичайно да живеем доста над сто години и биологичните ни процеси са малко по-различни от вашите. Остаряваме по-бавно и не сме толкова податливи на болести.

— В такъв случай значи си смъртен като мен в традиционния смисъл на думата.

Лусиен се загледа намръщено през предното стъкло, сякаш мисълта му се стори гнусна.

— В традиционния смисъл, да.

Ариел почувства някакво перверзно задоволство от факта, че бе успяла да изтръгне това признание от него. Разумът й подсказваше да го остави на мира, но изпитваше непреодолимото желание да го подразни.

— Но се чувстваш по-висш от мене заради продължителния си живот и устойчивостта си на болести. Показваш презрението си като ме наричаш простосмъртна. Знаеш ли като какъв се представяш по този начин? Като лицемер. Засрами се, Лусиен.

Безочливостта й бързо се стопи под отправения й свиреп поглед, от който кръвта й се смръзна. Да дразни Лусиен бе почти толкова необмислено, колкото и да ръга с остра пръчка питбул. (Порода кучета. — Б. пр.) Без съмнение можеше да доведе до същия смъртоносен резултат. Логиката й подсказваше, че трябва да се извини, но тя наистина бе говорила искрено. Нямаше намерение да демонстрира престорено разкаяние.

Отвърна на погледа му с престорено безразличие.

— Какво има, Лусиен? Да не улучих някое болезнено място?

Лусиен изруга и отново се съсредоточи върху пътя.

— Някой ден ще ме предизвикаш, Ариел.

И отново разумът й подсказа да го остави на мира, но тя пак почувства непреодолимото желание да го подиграе.

— И какво ще стане с мен тогава? Ще ме използваш като ритуална жертва?

— Наближава съботата на жътвата — монотонно отвърна той.

Кръвта на Ариел се смрази от отговора му. Въпросът, който бе задала, имаше ироничен смисъл. Лусиен, обаче, бе отвърнал напълно сериозно, като бе добавил още едно доказателство, че си има работа с култ към Сатаната.

Ариел потрепера, облегна се назад и се опита да се отпусне, но нервите й тръпнеха, сякаш бяха оголени. Като подпря глава на стъклото, тя се загледа в отминаващата гъста зеленина на гората. Нямаше пътни знаци, които да й подскажат накъде отиват, нито градове по пътя.

Въпреки че се опитваше да се съсредоточи върху целта на пътуването им, умът й сякаш беше размътен и неспособен за целенасочено мислене. Предположи, че причината за объркването й е Лусиен, но изглежда, че не можеше да се пребори с него. След известно време изгуби усещане за посока и чувство за време. Може би бяха пътували минути, а може би часове, когато Лусиен изведнъж зави по един черен път с коловози, водещ между дърветата.

В главата й иззвъня тревожен звънец. Той й бе казал, че отиват към околията Ланкастър, която беше фермерска област, а все още се намираха сред планините, така че каква бе причината да спре тук?

Бяха й нужни три опита, преди гласът й да се възвърне дотолкова, че да попита:

— Какво правиш?

— Спирам — Лусиен спря колата на малка полянка и посочи надясно. — Земите на сборището започват зад тези дървета. За мен е прекалено рисковано да навлизам, докато не си станала официален жител. Трябва да отидеш в града, да вземеш ключовете за къщата и да се върнеш за мен.

— Искаш да отида там сама? — ужасено прошепна тя.

В гласа му се прокрадна нетърпение.

— Ариел, вече ти обясних, че не мога да стъпя на земите на сборището, докато не ме покани някой, който живее там. Официално ти ще станеш жител, щом вземеш ключовете. След това ще сме в безопасност или поне дотолкова, доколкото бихме могли да бъдем при тези обстоятелства и с известна доза успех ще успеем да открием Арманд. Нали това искаш? Да спасим брат ти?

Наистина искаше това, но изведнъж страхът сви стомаха й на топка. Ако можеше да се довери на Лусиен — а в момента му вярваше напълно — хората, към които щеше да се насочи след малко, бяха вещици и магьосници. При това те не бяха обикновени хора, които си опитваха силите с черна магия. Това бяха фанатици, които практикуваха сатанизма години, не, столетия наред! Какво ли щяха да й сторят, ако я заловяха? Може би щеше да понесе една бърза, лесна смърт, но ако решаха да я измъчват...

Лусиен прочете мислите, които сновяха в главата на Ариел и се намръщи. Вероятно трябваше да я окуражи, но ако, както предполагаше, Гейлън бе нарушил законите на сборището, тогава мислите й вероятно не бяха далеч от истината.

Погледна към границите на сборището със страх. Може би трябваше да остави Ариел при себе си и да измисли друг начин да спаси брат й. Но, бързо му напомни практичния му ум, дори да успееше да открие друг начин, беше наложително да се добере до Арманд, преди той да е възвърнал спомените си, ако разбира се приемеше, че това вече не се беше случило. А най-лесният и бърз начин да изпълни тази мисия, бе да се придържа към плана си.

Обаче, за да го приведе в действие, трябваше първо да успокои Ариел. Ако Гейлън забележеше паниката, можеше да реши да провери причината й от любопитство, тъй като обикновено простосмъртните, които навлизаха в земите на сборището веднага биваха очаровани от красотата му и изпълвани от всеобятното чувство за спокойствие.

Замисли се дали да не й направи нова магия, но се досети, че това би било прекалено опасно. Новите магии се откриваха лесно, а Гейлън определено щеше да прояви интерес към една омагьосана простосмъртна.

Като хвана брадичката на Ариел, той обърна лицето й към себе си. Когато се убеди, че вниманието й е насочено към него, той каза:

— Ариел, всичко, което се иска от теб, е да караш по този път. Точно след седем мили ще стигнеш до центъра на града. Търговската част заема само три преки, а офиса на агенцията за недвижими имоти е в левия край на втората пряка. Влез вътре, плати наема за един месец в банкноти и вземи ключа. След това се върни тук и ме вземи. Не отивай никъде другаде, не говори с никого и не споменавай моето име или това на Арманд. Ако се придържаш към тези прости указания няма да ти се случи нищо лошо.

Тъй като Ариел го погледна със съмнение, той я пусна и добави:

— Другото, което ни остава е да си тръгнем, Ариел. Не мога да ти помогна да откриеш Арманд, ако не успея да пресека магическия кръг.

— Магическият кръг ли? — повтори тя, а изплашеното й изражение се замени от любопитство.

Лусиен не искаше да губи време в изнасяне на исторически уроци, но не виждаше друг начин, по който би могъл да се справи. Ариел трябваше да отиде сама за ключовете и трябваше да се придържа стриктно към указанията му. Щеше да може да поддържа само ограничен контакт с нея, след като магическия кръг ги разделеше. Едва когато тя се завърнеше и двамата навлезеха заедно в кръга, магията, която й бе направил, щеше да започне да функционира правилно. Може би, ако разбереше какво ставаше, Ариел щеше да бъде емоционално подготвена да издържи.

— Сборището е дошло тук заедно с пионерите в Америка. Надявали са се да избягат от столетията преследване. Почти седемдесет години съжителствали в мир със съседите си, но след това лова на вещици започнал и тук.

— Говориш за Сейлъмските процеси срещу вещиците? — попита тя.

— Имало е и други процеси, но тези са най-известните — потвърди той. — Когато истерията стихнала, нашето сборище е било на косъм от изчезването. Решили, че единствената им възможност да оцелеят е да отидат в пустошта и да си изградят убежище. Накратко, установили се тук. Обединили силите си и изградили магически кръг, който е с диаметър петнайсет мили и се простира от земята до небето. Кръгът защитава сборището и в него те са всемогъщи. Поради тази причина те рядко го напускат. Аз бях изхвърлен извън кръга и ако се върна неканен... Е, нека просто кажем, че е събитие, което не бих искал да изпитам.

Ариел погледна тревожно към дърветата.

— Те дали ще ме убият или... ще ме измъчват, ако открият коя съм?

— Едва ли — извъртя той, като проследи погледа й. Знаеше, че за очите на простосмъртните кръга е невидим, но той виждаше съвършено ясно кристалната енергийна бариера. Не вярваше, че Гейлън би й причинил болка, но не можеше да пренебрегне тази възможност.

— Страх ме е, Лусиен — прошепна тя с разтреперан глас. — Какво ще стане ако сбъркам? Какво ще...

— Няма да сбъркаш! — прекъсна я Лусиен, като върна вниманието си към нея. Но щом видя бледото й лице и нервния начин, по който гризеше долната си устна, изпита силно съмнение във валидността на твърдението си. Както беше изплашена, можеше с лекота да допусне грешка. Нима трябваше да стигне толкова близо до избавлението си, само за да види как възможността му се изплъзва? Нима в крайна сметка Гейлън щеше да победи?

Импулсивно свали веригата през главата си и я сложи на шията й. Като мушна кристала под блузата й, той каза:

— Няма защо да се страхуваш. Ако се случи нещо, просто докосни кристала и си помисли за мен — аз ще дойда при тебе. Обаче кристала лесно може да бъде разпознат. Не трябва да позволяваш на никого да го види. Разбираш ли какво имам предвид, Ариел?

Ариел кимна, а вълнението й започна да се уталожва. Кристалът все още носеше топлината на тялото на Лусиен и докосването му до кожата й й действаше странно успокояващо.

— Ако не се лъжа, спомена, че не можеш да пресечеш кръга, ако не си поканен от някой, който живее вътре. Плащането на наема ще ме направи ли жител?

Лусиен поклати отрицателно глава.

— Важен е ключът за къщата. Според нашите обичаи, човекът, който притежава ключа, е жител на къщата. Така че не прави никакви грешки, докато не влезеш във владение на ключа, разбра ли? — навъсено каза той.

Ариел си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Разбрах.

— Добре — Лусиен излезе от колата. Оумен прескочи облегалките и изхвърча след него. Ариел се намести зад волана и посегна към предпазния колан.

Когато се закопча, Лусиен затвори вратата и се наведе към нея през спуснатото стъкло.

— Помни, Ариел. Влизаш и излизаш. Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-безопасно ще мине всичко — той се отдръпна от колата. — Върни се бързо.

С тези думи той се обърна и влезе сред дърветата. Точно преди да се скрие Ариел сложи ръка върху кристала. Лусиен спря рязко и се обърна към нея. Беше на десетина фута от нея и стоеше на сянка, но се виждаше слабия, неземен блясък на очите му.

— Само проверявам — прошепна тя.

Лусиен вдигна ръка в нещо като поздрав и изчезна сред дърветата. Ариел посегна към ключа на колата, преди да е изгубила самообладание.

 

Лусиен остана да гледа как Ариел завива и се връща обратно на пътя. Когато не можеше повече да вижда автомобила, той погледна към защитната преграда на сборището. Когато изведнъж повърхността й леко се набръчка разбра, че Ариел я е пресякла.

Неволно притаи дъх и зачака. Ако отварата на Арманд бе прекратила действието си, Гейлън щеше да узнае, че е тук и щеше да предприеме незабавни действия. След като отмина почти минута, без нищо да се случи, Лусиен облекчено въздъхна.

До него Оумен изръмжа леко. Лусиен посегна по навик към кристала и се сепна, щом не го откри на мястото му. Чувстваше се уязвим без него и имаше сериозни основания. Силите му бяха ограничени наполовина. Но ако кристалът послужеше на Ариел като талисман и я запазеше недокосната през следващия час, щеше да си струва.

Погледна надолу към Оумен. Трябваше да се съсредоточи, за да я разбере, тъй като силите му бяха ограничени.

— От какво се оплакваш сега?

Като го погледна с котешка злоба, тя махна неодобрително с опашка и повтори мисълта си. Лусиен кимна и отново насочи вниманието си върху енергийната бариера.

— И аз го усещам. В сборището има нещо нередно, но докато простосмъртната не се върне с кристала не мога дори да се опитам да разбера какво е то.

Това признание го разгневи. Ако беше стопроцентов магьосник нямаше да има нужда от мощта на кристала, за да разбере какво става. Разбира се, преди всичко нямаше да е забъркан в тази каша, ако беше стопроцентов магьосник. И докато старите ядове кипяха в него, Лусиен гордо закрачи навътре в гората.

Докато достигне до познатата скала, която му бе служила като скривалище като дете, ядът му бе отминал и Лусиен удивено поклати глава пред гледката, която се разкриваше под него. Шарената черга от зелени ниви, изпъстрена с фермерски къщи и обори, се простираше докъдето му стигаха очите. Хора, дребни като оловни войници, се трудеха из полето. Някои караха трактори, други бутаха ръчни плугове или вървяха зад теглени от коне рала. По пътя от време на време се виждаше по някоя кола, а така също и добре познатите файтони на менонитите, които развеждаха толкова много туристи из околията Ланкастър.

Макар Лусиен да бе накарал Ариел да повярва, че менонитите се боят от сборището, всъщност се съмняваше, че изобщо знаят за съществуването им. Те бяха внимателни, миролюбиви хора, които водеха прост живот и не се занимаваха с другите. Тъй като сборището също се придържаше към сепаратизма и рядко напущаше кръга, пътищата им рядко се пресичаха.

Лусиен седна на един камък. Колко ли часове бе прекарал като дете седнал на тази скала? Твърде много, за да си спомни всичките, но никога нямаше да забрави деня, в който откри това убежище. Беше на седем години и току-що се бе бил с Гейлън, защото Гейлън го бе нарекъл мелез.

Когато се върна в къщи с насинени очи и разкървавен от боя нос, очакваше баща му да го похвали загдето е защитил семейната чест. Вместо това баща му му каза, че това ужасно обвинение е истина — че майката на Лусиен е простосмъртна. След това го накара да седне и се опита да му обясни, че връзката с майка му е била необходима, но Лусиен беше прекалено смазан от истината за произхода си, за да слуша разказа на баща си. Изхвръкна от къщата и продължи да тича, докато изтощението не го накара да спре на ръба на тази канара. Часове по-късно дядо му го откри свит тук и го отведе у дома.

Въпросът повече не беше повдигнат, а три месеца по-късно баща му случайно загина при скално свличане. Майка му, която никога не се бе чувствала удобно в сборището, реши да се махне оттам. Помоли Лусиен да дойде с нея, но той отказа, като се скри зад дядо си. След като баща му беше мъртъв, той трябваше по право да стане водач на сборището. Неговото задължение беше да остане и да се обучава, за да поеме този пост.

Сега, като размишляваше за болезнените мигове в миналото си, не можеше да престане да се чуди защо баща му бе сметнал за нужно да вземе за жена простосмъртна. Един магьосник никога не прави нещо без причина, особено ако то е в разрез със законите на сборището. Но единствените хора, които може би знаеха мотивацията му, бяха дядо му и майка му.

Дядо му вече беше мъртъв. Нямаше представа дали майка му е все още сред живите. Всъщност никога не бе се интересувал истински, защото тя бе причината да е различен от останалите. Освен това тя го бе научила на нещо много важно, а именно, че не може да се вярва на любовта на простосмъртните. Нито една вещица не би изоставила детето си, без значение колко нещастна се чувства.

Но все пак не преставаше да мисли дали майка му все още не е жива. Щеше да бъде трудно да я открие. Тя беше някаква лекарка и беше сигурен, че може да я открие в някой щатски или национален регистър на лекарите. Едно посещение в някоя библиотека вероятно щеше да му даде търсения отговор, но той не го направи.

Размислите му бяха прекъснати от мисловен проблясък от кристала. Лусиен веднага скочи на крака и се загледа към кръга. Дали Ариел беше в опасност?

Колкото й да се съсредоточаваше, не можа нито да разбере нещо за нея, нито да почувства емоционалното й състояние. Тъй като едва ли бе имала време да достигне до сборището, логиката му подсказа, че вероятно просто бе докоснала кристала за кураж. Въпреки това безпокойството му не намаля и за негово още по-голямо разочарование не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се надява на най-доброто.

 

Ариел караше през „омагьосаната“ гора на Лусиен и нервно се оглеждаше. Всичко, което й бе казал, бе прозвучало твърде фантастично, за да бъде истина. Ако не бе го видяла да извършва няколко очевидно невъзможни действия, би го описала като годен за освидетелстване. Сега просто се надяваше, че ще успее да стигне до града и да се върне обратно без никакви злополучия.

Вероятно се дължеше на въображението й, но тази част на гората сякаш беше по-друга. Околността изглеждаше по-здравословна, а цветовете — трептящи от живот. Дори въздухът, който нахлуваше през сваленото стъкло миришеше по-свежо. Вместо единичните диви цветя, които се мяркаха преди, сега се виждаха цели поляни, покрити с тях.

След като бе изслушала Лусиен, тя бе очаквала мястото да изглежда... ами, адски. Вместо това сякаш случайно бе попаднала в Едем. Колкото по-нататък караше, толкова повече започваше да й допада дивата красота на природата.

След един завой, който разкри една ливада с гъста трева, Ариел изпусна възхитена въздишка. На поляната пасяха стадо елени и при звука на колата самеца вдигна глава. Имаше най-големите рога, които бе виждала.

Беше толкова погълната от стадото елени, че не забеляза, че се е отклонила към прашния банкет на пътя, докато някой не изкрещя:

— Хей, внимавай!

При звука на гласа тя обърна глава напред и извика изплашено. Един бял кон препускаше към нея с такава скорост, че й се наложи рязко да извие волана, за да избегне сблъсъка.

Изгуби контрол над колата и докато гледаше как дърветата надвисват над нея инстинктивно сграбчи кристала на Лусиен. Но още щом прекара пръсти по него се досети, че е безполезно да го призовава. Беше й обяснил, че докато не вземе ключа за къщата, не може да й помогне. Не че имаше някакво значение точно в този миг, каза си тя, като затвори очи, секунда преди да се удари в дърветата. След миг щеше да бъде мъртва.

 

— Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.

Ариел отвори очи и се озова лице в лице с най-красивата жена, която някога бе виждала. Беше приблизително на годините на Ариел и тъмнокестенявата й коса беше не по-дълга от един-два инча, което само подчертаваше безукорните черти на лицето й с форма на сърце. Големите й кафяви очи бяха обрамчени с толкова дълги и гъсти мигли, че Ариел би я намразила, ако ангелските й устни не се бяха разтворили в неподправена, приятелска усмивка.

— Съжалявам, че станах причина да катастрофирате — каза тя на Ариел. — Повечето туристи идват откъм долината, така че в тази част на пътя рядко има някой. Затова бях отпуснала юздите на Поличба.

— Грешката е моя — притеснено отвърна Ариел, като разкопча предпазния си колан с треперещи пръсти. — Не гледах където трябваше.

— Е, ще приема извинението ви, ако вие приемете моето.

— Разбрахме се — жената отвори вратата на колата и помогна на Ариел да излезе. Освен лекото чувство за неустойчивост изглежда, че й нямаше нищо. Ариел погледна към предницата на колата с ужасно предчувствие.

— Мисля, че трябва да погледна колата си.

— Вече я проверих. Нищо й няма.

— Невъзможно!

Жената невинно разтвори очи.

— Щом не вярвате, проверете сама.

— Е, не искам да кажа, че не ви вярвам, но искам да проверя сама.

Когато погледна отпред, Ариел просто онемя. Между колата и дървото имаше не повече от три инча и дори при разглеждане отблизо не се виждаха дори най-малки драскотини. Ариел се намръщи смутено. Знаеше, че се бе ударила в дървото и то с достатъчна сила, за да си изкара въздуха. Как колата бе останала невредима?

— Предполагам, че се нарича чудо — промърмори жената.

От думите й по гърба на Ариел пробяга тръпка и като се изправи, тя се загледа внимателно в жената. Имаше само един начин, по който колата можеше да излезе от подобна катастрофа без ни една драскотина. Пред себе си виждаше вещица.

Като се загледа в нея, Ариел откри, че макар фините черти и грациозната структура да й придаваха деликатния вид на миньонче, всъщност съвсем не беше така. Жената беше висока колкото Ариел, може би дори малко по-висока. Освен това яздеше огромния бял кон, а за да го управлява сигурно имаше значителна сила.

Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен, но спря, тъй като си спомни, че това нямаше да й помогне с нищо, докато не вземеше ключа за къщата. Вместо това заяви:

— Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че току-що прочетохте мислите ми.

— Ето това би било голям фокус! — отговори жената със звънък смях, който ни най-малко не успокои притесненията на Ариел. — Между другото, казвам се Шана Морланд.

— А аз Ариел Да... Смит — бързо се поправи Ариел.

— Вие сте жената, която ще наеме къща в града? — изненадано я попита Шана. — Споменаха, че търгувате със стари книги и аз си помислих, че би трябвало да сте... м-м, стара.

— Мнозина имат тази погрешна представа — кисело додаде Ариел. — Ами, мисля, че е по-добре да тръгвам. Искам да се настаня.

— Защо не се срещнем в офиса на агенцията за недвижими имоти и ще ви покажа как да отидете до къщата?

— Не! — Ариел осъзна, че протестира прекалено бурно, тъй като Шана учудено вдигна вежди. — Извинете. Не исках да бъда груба. Просто искам да направя някои проучвания, преди деня да е отминал, така че в къщата ще отида едва вечерта. Все пак благодаря ви за предложението.

На лицето на Шана се мярна разочаровано изражение.

— Няма нищо. Може би някой път можем да обядваме заедно?

В тона й имаше някакъв копнеж, почти чувство на самота, което докосна една подобна струна в душата на Ариел.

— Защо не.

— Много добре. Ще се видим по-късно.

Преди Ариел да успее да отговори, Шана завъртя ръка в кръг над главата си и конят изтопурка до тях. Шана се метна на седлото и като махна още веднъж, препусна в галоп.

Ариел се подпря на колата и зарови лице в дланите си. Още не бе стигнала до града и вече бе нарушила указанията на Лусиен. Ако разбереше, сигурно щеше да я удуши, или, по-вероятно, щеше да я принесе в жертва. В края на краищата, нали скоро идваше онази специална събота на жътвата.

Ариел се качи разтреперана в колата и потегли отново. Този път не обръщаше внимание на пейзажа. Обаче размишляваше за срещата си с Шана Морланд. Дали тази жена наистина беше вещица?

Държа се с нея толкова приятелски, че изглеждаше нелепо да е вещица, но в срещата им имаше твърде много странни неща, за да пренебрегне тази възможност. И първото от тях бяха първите думи, които бяха излезли от устата на Шана: „Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.“

Откъде го знаеше? Ами колата? Защо не беше повредена? „Мисля, че се нарича чудо“, бе казала Шана, а Ариел все още изпитваше усещането, че четяха мислите й. А освен това не трябваше да пренебрегва вида на Шана. Подобно на Лусиен тя създаваше впечатлението, че е по-малка и нежна, отколкото беше в действителност. Не че Ариел някога бе считала Лусиен за малък или нежен. Просто отначало не бе осъзнала колко голям е всъщност той.

Но най-много от всичко я тормозеше името на коня на Шана. „Поличба“ беше синоним на Оумен, името на намусената котка на Лусиен. Съвпадението беше прекалено голямо, за да се чувства спокойна.

Ариел почувства, че е попаднала в странни земи и подозираше, че ще става още по-странно.