Карън Рафърти
Докосването на нощта (21)

Глава двадесета

„Да знаехте какво е

нещастието на войника, който

за слава опасностите търси,

а паднал в бой, нерядко получава

позорна епитафия, наместо възхвала.“

У. Шекспир, „Цимбелин“, 3.3.107

 

Лусиен пристигна в колибата на прокудените тъкмо по залез слънце. При все че носенето на Арманд на гръб цели пет мили беше истинско изпитание, не бе спирал дори за миг. Чувството, че нещо не е наред с Ариел се засилваше с всяка изминала минута. Беше твърдо решен да се върне при нея.

Когато малко по-късно прекоси границата и отново стъпи на земята на сборището, той спря рязко и поклати глава, нежелаещ да повярва. В мига, в който влезе в кръга, умът му се свърза с този на Ариел. През краткото време, докато го нямаше, тя не само бе срещнала Гейлън, но й го канеше в къщата! Как можеше да го предава по този начин, след като се бяха обвързали?

„Може, защото е простосмъртна, а досега не си срещал простосмъртен, на когото да имаш вяра. Дори твоята майка ти обърна гръб. Защо очакваш нещо друго от жена си?“

Първият му порив бе да изпрати гнева си в ума й, но, за щастие, разумът взе връх, преди да успее да го стори. Ако сега се свържеше с нея, Гейлън можеше да успее да го открие посредством нея. Следващата му мисъл бе просто да се обърне и да си иде, но не можеше да я изостави просто така. Беше я въвлякъл в тази ситуация и беше морално задължен да се опита да я измъкне. Освен това тя беше негова жена и макар да му бе обърнала гръб, той не можеше да направи същото. Беше принуден да я спаси или да умре за нея.

Тъкмо бе стигнал до къщата, когато Ариел осъзна, че бе направила грешка, като се бе доверила на Гейлън. Когато тя докосна кристала и го предупреди да стои настрана, гордостта му се смекчи малко, макар да считаше, че е твърде късно.

Влезе през предната врата. Когато стигна до кухнята, видя, че Ариел стои до печката, с гръб към него. При вида й всичките първични желания да я защитава и да я има отново го завладяха. Беше го предала, но въпреки това мощта на любовната магия все още го свързваше с нея с такава сила, че беше почти плашеща.

Премести погледа си към Гейлън, който седеше до масата и я наблюдаваше.

— Здравей, Гейлън. Толкова се радвам, че си се отбил насам.

Ариел се завъртя и извика:

— Лусиен! Махай се оттук!

Лусиен не й обърна внимание и се съсредоточи върху Гейлън, който скочи на крака и отвърна презрително:

— Ха, както виждам, чудото на природата най-сетне пристигна.

— Пристигнах — рече Лусиен, като пристъпи в стаята. — Баща ти ти изпраща поздрави. Помоли ме да ти предам, че ти прощава.

— Той прощава на мен? — повтори Гейлън с дрезгав смях. — Би трябвало да ме моли за прошка. Той е един глупак, който отказва да види бъдещето.

— И какво е бъдещето? — попита Лусиен, като тръгна край стената, така че Гейлън да бъде принуден да обърне гръб на Ариел. Искаше да й заповяда да бяга, но ако Гейлън разбереше, че е загрижен за нея, щеше да я използва в битката. Лусиен искаше да предотврати това.

— Както казах на дядо ти, аз ще върна на нашата раса славата, на която се е радвала някога! — отговори Гейлън с налудничав блясък в очите.

В Лусиен се надигна ужасно подозрение.

— Кога каза това на дядо ми?

— В нощта, когато умря — отвърна Гейлън. — Той ме проследи до едно специално място с невероятна красота и очарование, което ни е принадлежало, преди старци като него да отхвърлят Старите магии и да ни лишат от най-великите чародейства. Горд съм да заявя, че предците ми са били достатъчно умни, за да забележат грешката. Те са знаели, че ще дойде ден, когато фамилията ми най-сетне ще се въздигне до поста на висш свещеник на сборището и се постарали да бъдем подготвени да поправим грешката, когато това се случи.

Докато Гейлън говореше, Лусиен се досети, че „специалното място“, което той споменаваше, беше тайната стая в пещерата. Тъй като именно той бе открил тялото на дядо му в пещерата, Лусиен вече бе сигурен, че Гейлън е виновен за смъртта му.

— Какво си направил на дядо ми? — запита той.

Устните на Гейлън се извиха в подигравателна усмивка.

— Не се наложи да му правя нещо, Лусиен. Просто го оставих да прекара една нощ в специалното място. Когато на сутринта се върнах, той вече беше мъртъв.

При мисълта за дядо му, затворен цяла нощ с тъмните сили в тайната стая, Лусиен бе овладян от гняв. Той беше в тази стая и сам бе изпитал съкрушителната зла сила. Дядо му беше на сто и дванайсет години и макар умът му да беше остър, сърцето му беше слабо. Вероятно не бе издържал и час, но Лусиен бе сигурен, че бе изстрадал отвратителни мъчения, преди най-накрая сърцето му да спре. Фактът, че бе умрял по такъв унизителен начин, изпълни Лусиен с ярост.

Освободи я в бурен вятър, който се изви в стаята като торнадо. След това събра всяка капка мощ, която притежаваше. Фокусира я и мислено я изстреля срещу Гейлън.

Гейлън изрева от гняв, щом неочаквано бе повдигнат от пода и запратен през стаята. Удари се в стената и се свлече на пода, но незабавно скочи на крака. Златистите му очи блестяха като огън. Собственият му ураганен вятър се присъедини към този на Лусиен, докато си отмъщаваше, като мислено изпращаше мощта си срещу Лусиен. Докато Лусиен се издигаше над пода и се носеше назад, той зърна Ариел. Все още стоеше до печката. Дългата й коса се вееше край тялото й, а очите й се бяха разширили от страх.

Искаше да й каже да се маха. Преди да успее да оформи мисълта си, той се удари в стената с такава сила, че цялото му внимание отиде, за да си спомни как да диша.

 

Ариел се чувстваше така, сякаш преживяваше наяве някакъв кошмар, гледайки как Лусиен и Гейлън се бият. Изгледаше невъзможно да се запращат през стаята с такава сила, без дори да влизат във физически допир.

След броени минути стана ясно, че Гейлън е по-силен от Лусиен. Като че ли успяваше да го вдигне по-високо и да го запрати по-надалеч. Знаеше, че трябва да направи нещо, за да помогне на Лусиен. При нормални условия би могла да се опита да се промъкне зад Гейлън с един от железните тигани и добре да го дрънне по главата. Но вятърът в кухнята беше толкова силен, че трябваше да се държи с две ръце за шкафа, за да остане на крака. По никакъв начин не би могла да се промъкне зад Гейлън.

Вместо това остана до печката, без да престава да се хули мислено, задето бе причинила това. За Бога, та тя обичаше Лусиен! Как бе могла да му стори това? Ако с него се случеше нещо...

Не се остави да завърши мисълта, защото нямаше намерение да позволи нещо да му се случи.

Инстинктивно измъкна кристала изпод блузата си. Лусиен й бе казал, че единственият му шанс да победи Гейлън е да привлече силата на любовта й. Като стисна кристала с две ръце, тя започна да повтаря:

— Обичам те, Лусиен! Обичам те!

 

Силите на Лусиен отслабваха. Знаеше, че е само въпрос на време Гейлън да го победи. Но изведнъж почувства неочакван прилив на сила, по-голяма от всичко, което бе изпитвал някога.

Вниманието му беше до такава степен съсредоточено върху Гейлън, че за миг не можа да разбере откъде идва тя. Но след това чу думите на Ариел и един бърз поглед към нея му показа, че тя му пращаше любовта си посредством кристала.

Почувства се объркан, защото единственият начин, по който Ариел можеше да му помогне посредством кристала, бе ако наистина го обичаше. Но това беше невъзможно, защото, ако тя го обичаше, преди всичко никога нямаше да го предаде.

Но сега не беше време да обмисля този въпрос, реши той, като върна вниманието си към Гейлън. Истинска или не, любовта й му даваше несравнима сила.

Изглежда Гейлън бе прочел мислите му, защото неочаквано каза:

— Тя не може да ти помогне, Лусиен.

Докато говореше, той бръкна в десния си джоб. Когато извади ръката си, Лусиен почувства как краката му се подкосяват. Гейлън стискаше пет-шест черни кристала от тайната стая.

— Ариел, бягай оттук! — изрева той, докато Гейлън хвърляше кристалите на пода.

Едва бе изрекъл тези думи, когато последва силна експлозия и стаята се изпълни с такава смрад, че дъхът му секна. Миг по-късно в центъра на стаята се скупчиха шест малки демона, досущ като този, който бе видял в спалнята на Ариел. Разликата обаче беше там, че Гейлън бе им дал реалност. Нямаше начин, по който да ги победи.

— Ариел, махай се! — отново извика той, докато Гейлън мърмореше някакви неразбираеми думи. Три от демоните се втурнаха към нея, а останалите три — към него.

Но предупреждението му дойде твърде късно. Ариел беше заградена до печката. Очите й се бяха ококорили от ужас, а лицето й беше бяло платно, докато гледаше надолу към демоните.

Лусиен искаше да й се притече на помощ, но той също бе обграден от демони. Два от тях се вкопчиха в краката му, хапейки го яростно през плата на джинсите, докато третият подскочи във въздуха и се хвърли към гърлото му. Лусиен го удари с юмрук с такава сила, че демонът се преметна три пъти. В края на третото салто, обаче, той се изправи и полетя обратно към него, скърцайки със зъби. Лусиен го изчака да се приближи и приклекна. Докато демонът прелиташе над него, той стовари юмруците си върху другите два, отхвърляйки ги от краката си. След това се втурна към Ариел.

Един от демоните се бе впил в крака й, докато другите два теглеха косата й. Това, което най-много го удиви, бе, че тя изобщо не се опитваше да се бори с тях. Беше стиснала здраво очи и, вкопчена в кристала, отчаяно повтаряше:

— Обичам те, Лусиен.

Лусиен почувства как неговите демони се нахвърлят върху гърба му тъкмо когато стигна до нея. Не има обърна внимание. Изрита този, който беше на крака на Ариел и изблъска двата демона, хванали косата й. След това я избута зад гърба си и се обърна, така че да посреща атаките на шестте демона.

— Е, какво ще правиш сега, Лусиен? — подразни го Гейлън, застанал зад демоните с ръце на кръста. — Не можеш да ги победиш, а щом приключат с теб, тя е тяхна. Искаш ли да ти кажа какво ще направят с нея?

— Лусиен, не го слушай! — каза Ариел, като промуши ръка под мишницата му и застана до него. — Можем да ги победим!

— Да ги победите? — повтори Гейлън през бурен смях. — Само една простосмъртна може да бъде такъв оптимист, но ти знаеш истината, нали, Лусиен.

— Да — спокойно отвърна Лусиен, като отново се съсредоточи върху любовта на Ариел. — Можем да победим и тях, и теб, Гейлън, защото Ариел е моя жена. На наша страна е любовта. Ти имаш само злото.

— Не! — изкрещя Гейлън и, като вдигна Лусиен във въздуха, го запрати през стаята. — Не!

Още докато Гейлън го вдигаше във въздуха, Лусиен се съсредоточи върху любовта на Ариел, събирайки всяка капка сила от нея. В мига, в който докосна пода, той изпрати мислено цялата тази любов към ума на Гейлън.

Очите на Гейлън се разшириха от ужасена изненада, а устата му се отвори, сякаш да изкрещи. Но преди да успее да издаде звук, той се строполи на пода и в същия миг демоните изчезнаха.

Лусиен болезнено се надигна на крака и закуца към Гейлън. Не си направи труда да проверява дали е жив, защото знаеше, че само е изгубил съзнание. Любовта никога не би могла да убие.

— О, Боже, Лусиен! Добре ли си? — извика Ариел и, като се втурна към него, се опита да го прегърне.

Нищо не би харесало повече на Лусиен от това да я придърпа в обятията си, да я притисне към себе си и да се потопи в любовта, която чувстваше, че струи от нея. Но, докато гледаше набразденото й от сълзи лице, той разбра, че любовта й към него не беше истинска. Ако беше, тя преди всичко нямаше да го предаде.

Хвана ръцете й, отблъсна я от себе си и каза кратко:

— Добре съм, както и брат ти, когото аз спасявах, докато ти ме предаваше на Гейлън. Събери си нещата и ще те отведа при него. Колкото по-скоро и двамата ми се махнете от главата, толкова по-добре.

— Лусиен, знам, че те е яд на мен и имаш пълното право за това — каза Ариел, смазана от това, че я бе отхвърлил. Но след това, което бе направила, не можеше да очаква друго от него. Лусиен беше прав. Беше го предала. — Сгреших, но, докато те гледах как се биеш с Гейлън, разбрах колко много те обичам и мисля, че ти също ме обичаш. Не можеш ли да намериш в сърцето си прошка за мен? Можеш ли да ни дадеш още една възможност?

— Да ти простя ли? — пренебрежително повтори той. — Обвързах се с теб, Ариел. Споделих с теб самата си същност, а ти ме предаде.

— Знам — рече тя, с плувнали в сълзи очи. — Но ако просто ми беше обяснил какво става, вероятно щяха да разбера защо точно правя това, което искаше от мен.

Лусиен поклати гневно глава.

— Нима не разбираш? Няма значение защо го правиш. Факт е, че ти направих любовна магия и тя не сработи по-добре с теб, отколкото тази, която баща ми бе направил на майка ми. Ти си простосмъртна и на твоята любов не може да се разчита.

— Добре, какво очакваше от мен? — запита Ариел, сама започваща да изпада в гняв. — Дори преди да ми направиш любовната магия, ти ми каза, че ще ме изоставиш и то не поради някаква друга причина, а само защото съм простосмъртна. Ако искаш да можеш да разчиташ на нечия любов, тогава трябва да му дадеш причина, поради която самият той да ти вярва. Не ми се иска да ти го казвам, Лусиен, но не мисля, че обещанието за изоставяне може да вдъхне повече вяра на една вещица или на един магьосник, отколкото на една простосмъртна. Освен това не е честно да съдиш за мен по действията на майка си — буйно продължи тя. — По същата логика бих могла да кажа, че всичко магьосници са лоши, защото Гейлън е лош. Това е лицемерие, Лусиен, и ти би трябвало най-добре да го разбираш.

— Приключи ли? — попита я той с ядно изражение.

Ариел го изгледа продължително, осъзнавайки, че нищо от това, което бе казала, не бе го променило. Дори да не го бе предала, пак щяха да стигнат до това противопоставяне. Проблемът нямаше нищо общо с нея. Проблемът засягаше само майка му.

— Да, Лусиен, за съжаление свърших — уморено рече тя. — Вече опаковах нещата си и натоварих куфара си в колата. Ще се радвам да ме заведеш при брат ми, защото колкото по-бързо се махнеш от живота ми, толкова по-добре.

При тези думи тя се обърна и излезе от кухнята. Лусиен остана загледан в празната врата, обзет от гняв, разочарование и, колкото и странно да звучеше, смущение.

Подскочи, когато някой заговори зад него:

— Тя има доста разум за простосмъртна.

Лусиен се обърна и се намръщи, щом видя Себастиан Моран облегнат на касата на задната врата.

— Как влезе без покана? Или тя ме е предала и на тебе?

Себастиан повдигна вежди.

— Хората от семейството не се нуждаят от покана, за да влязат.

Лусиен примигна, сигурен, че не го е разбрал правилно.

— От семейството ли?

Себастиан кимна утвърдително.

— Ние сме братовчеди, Лусиен. Роднини сме, макар и далечни. Ще обсъдим това по-късно. Докато водиш простосмъртната при брат й, аз ще се погрижа за Гейлън.

— Какво ще правиш с него? — попита Лусиен, като погледна към Гейлън.

— Засега просто ще отнема силата му. Съдбата му ще бъде решена по-късно. Погрижи се за простосмъртната и се връщай. След това ще поговорим.

— Няма да мога, Себастиан. Аз съм изгнаник, нали помниш? За да стъпя на земята на сборището ми трябва покана от някой, който живее тук.

— Аз живея тук и те каня да дойдеш.

— Ами другите прокудени? Ще поканиш ли и тях?

Себастиан отново повдигна вежди.

— Те няма да могат да се върнат по домовете си, а семействата и приятелите им ще продължат да ги отбягват.

— Могат да останат тук — каза Лусиен, тъй като от собствен опит знаеше, че дори за един прокълнат е по-добре да бъде на земята на сборището, отколкото извън нея.

— Тогава считай, че всички те са поканени.

Лусиен кимна.

— Тук ли ще бъдеш, когато се върна?

— Ако ме няма, изчакай ме. Ще дойда веднага, щом мога.

— И ще ми кажеш всичко?

— Да, Лусиен, ще ти кажа всичко — рече Себастиан, като вдигна Гейлън от пода и го метна на рамото си.

 

Ариел знаеше, че едва ли бе стояла в колата повече от пет или десет минути, но сякаш изминаха часове, преди да дойде Лусиен.

Когато той най-сетне се качи на пасажерското място, Ариел въздъхна мислено от облекчение. Трябваше час по-скоро да се махне далече от Лусиен, защото, ако се забавеше, щеше да започне да го моли да й позволи да остане. Знаеше, обаче, че молбата й само щеше да предизвика нов отказ и просто нямаше да издържи повторно да бъде отхвърлена.

Не обелиха дума, с изключение на указанията за посоката, които й даваше Лусиен. Когато най-сетне стигнаха колибата, той обяви:

— Арманд е вътре.

Ариел изскочи от колата и се втурна към колибата. Лусиен я последва. Вратата се отвори и на прага се показа стара жена, която я изгледа предпазливо.

— Всичко е наред, Мирна. Тя е близначката на простосмъртния — рече Лусиен зад Ариел.

— Близначка ли? — повтори старата жена, вперила поглед в Ариел, сякаш тя беше някакво извънземно.

Ариел й се усмихна едва.

— Мога ли да видя брат си?

— О, да, разбира се! — отвърна жената, като отстъпи назад.

В мига, в който влезе, Ариел видя Арманд седнал на един стол до масата.

— Арманд! — извика тя.

— Ариел? — изненадано прошепна той, като се изправи несигурно на крака. — Какво правиш тук?

— Теб търсех — каза тя със стичащи се по бузите сълзи. Притича до него и се хвърли в прегръдката му. — О, Арманд, толкова се безпокоях за теб!

— О, Боже, Ариел! — рече той, като я прегърна силно. — Не знам какво става. Чувствам се така, сякаш съм изгубен в някаква пустота. Не знам кой ден е, кое време е, дори коя година е сега!

— Не се безпокой за това. Ще ти разкажа всичко по-късно — обеща тя и, като подсмъркна, хвана с длани обичното му лице. — Господи, Арманд, колко те обичам! Ако отново ме изплашиш така ще ти скъсам главата!

— Ариел, съвсем ме обърка — смутолеви Арманд, като хвана ръцете й и ги дръпна надолу. Ще го обсъдим по-късно, нали?

— А-ха — усмихна се тя. — Да си вървим в къщи.

Той я изгледа озадачено.

— С удоволствие. Честно казано, не мога да си спомня защо изобщо съм дошъл тук.

— Качвай се в колата. Аз ще дойда след минутка — рече му тя.

Арманд излезе от колибата и Ариел се обърна към Лусиен, който се бе подпрял на стената до огнището. Ариел огледа стаята и видя, че всички останали са изчезнали.

Обърна се пак към Лусиен и го попита:

— Арманд има ли някакъв проблем с паметта или си му направил магия, за да забрави?

— От двете по малко — отвърна Лусиен. — Точно сега е малко объркан, но щом паметта му се възвърне, ще си мисли, че е бил тук на лов за диви патици.

Ариел замълча, докато осмисляше думите му. И когато ги разбра, тя попита:

— Ами аз, Лусиен? Аз също ли ще забравя, че съм била тук?

— Искаш ли да забравиш? — запита той в отговор, а в гласа му прозвучаха подигравателни нотки.

— Не — тихо отвърна тя, като се прокле заради новите сълзи, които напираха в очите й. Бързо сведе поглед към пода, за да не ги види Лусиен. Когато почувства, че е овладяла емоциите си, тя отново вдигна глава към него.

— Знам, че мислиш, че не можеш да ми вярваш, но ти се кълна, че няма да издам тайната на Сенктюъри. Но ако смяташ, че трябва да ми направиш заклинание, за да забравя, ще те разбера. Освен това искам да знаеш, че не съжалявам за това, което се случи между нас. Благодаря ти, че спаси брат ми.

Лусиен не отговори и Ариел импулсивно се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Отстъпи назад, усмихна му се и рече:

— Довиждане, Лусиен. Надявам се някой ден да намериш душевно спокойствие и щастие каквито заслужаваш.

Обърна се и побърза да излезе от колибата, защото знаеше, че ако Лусиен й каже само една дума, ще избухне в сълзи.

Няколко минути по-късно колата излезе на пътя. Ариел погледна в огледалото. На светлия фон на отворената врата се виждаше тъмен мъжки силует. Беше сигурна, че това е Лусиен. Сякаш усетил, че го гледа, той изведнъж затвори вратата. Сърцето на Ариел се сви от безвъзвратността на това просто действие. Всичко беше свършено. Никога вече нямаше да види Лусиен.

 

Вече повече от час Лусиен си беше в къщи, но Себастиан все още го нямаше. Голяма част от времето мина в настаняването на Бойд, Мирна и Роан. Грифит отказа да ги последва. Заяви, че след ролята, която бе изиграл в падението на Гейлън, не заслужава да стъпва на земята на сборището. Лусиен се надяваше, че Грифит ще промени решението си, защото според него мястото му беше в сборището. То имаше нужда от морална сила като тази на Грифит да го направлява.

Сега седеше свит в едно кресло пред камината и се взираше в пентаграмата. Беше победил Гейлън и бе спасил сборището от унищожение. Тогава защо се чувстваше така, сякаш бе настъпил краят на света?

„Защото Ариел си отиде“, помисли си той.

Затвори очи от острата болка, която го прониза при това самопризнание. Ариел си бе отишла и никога вече нямаше да я види. Знаеше, че ще боли, но не бе предполагал, че ще бъде такава мъчителна агония, която пронизва до мозъка на костите.

— Простосмъртните тръгнаха ли си за дома?

Лусиен отвори очи. Себастиан се бе облегнал на вратата, с кръстосани пред гърдите ръце.

— Никой ли не ти е казвал, че, дори да си от семейството, трябва да чукаш, преди да влезеш в нечий дом? — промърмори Лусиен.

— Аз почуках — отвърна Себастиан. — Предполагам, че си бил твърде зает, за да ме чуеш. Има ли нещо, за което би желал да поговорим?

— Искам да поговорим за теб самия — рече Лусиен. — Ще ми кажеш ли най-сетне кой точно си ти и защо си тук?

Себастиан прекоси стаята и седна на креслото до него.

— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш още тази вечер?

— Да — намръщи се Лусиен, — искам да я чуя още тази вечер и не се опитвай да ме отклоняваш, Себастиан. Наистина ли си ми роднина?

— Да — отговори той, — не очаквай от мен да ти дам точна генеалогична справка. Знам само, че някакъв мой роднина се оженил за твоя роднина, преди да емигрират в тази страна. Когато висшият съвет реши да изпрати някой да проучи Гейлън, те избраха мен, защото знаеха, че Гейлън няма да може да изгони от сборището някой, който има роднински връзки там.

Сърцето на Лусиен прескочи, тъй като думите на Себастиан потвърдиха най-опасните му страхове.

— Изпратил те е висшия съвет? — Себастиан кимна утвърдително и Лусиен скочи на крака, и започна да се разхожда напред-назад. — Проклятие! Значи всичко е било безсмислено? Съветът е знаел за Гейлън и сега ще унищожат сборището!

— Няма да унищожат сборището, Лусиен.

— Но висшия закон на сборището гласи, че...

— Знам какво гласи висшия закон на сборището — нетърпеливо го прекъсна Себастиан. — Защо не седнеш и не ме изслушаш, вместо да подскачаш и да правиш заключения?

Лусиен го изгледа подозрително.

— Сигурен ли си, че сборището не е в опасност?

— Кълна ти се, че в момента сборището не е в опасност.

Не точно това успокоение бе очаквал Лусиен, но реши, че, дори Себастиан да го лъже, не може да стори нищо. Съветът беше всемогъщ, което означаваше, че сборището е оставено на тяхната милост.

Седна и додаде:

— Добре, ще те изслушам.

Себастиан се облегна и преплете пръсти пред корема си.

— Няколко седмици преди дядо ти да умре, той изпрати съобщение до съвета, с което ги информираше, че е възникнал сериозен проблем, който трябва да бъде обсъден с тях. Каза, че не е въпрос, който би могъл да бъде обсъждан по традиционните методи, така че настоя за официално събрание на съвета. Както знаеш, съветът се събира телепатично, така че е нужна голяма подготовка. Отнема дни, за да се подготвят магиите, които да им позволят съвместното общуване. Беше насрочена дата и всички започнаха да се подготвят. Но след това, три дни преди събранието, дядо ти почина. През последната година съветът стигна до извода, че причината дядо ти да свика събранието е било откритието му, че Гейлън практикува Старите магии.

Лусиен смутено поклати глава. Разговорът му с Гейлън бе потвърдил казаното от Себастиан. Без дори да осъзнае, че говори на глас, той промърмори:

— Защо дядо не е дошъл при мен за помощ? Заедно можехме да се справим с Гейлън.

— Но е трябвало да изложи на риск живота ти, а ти си последния от нашата фамилия — посочи Себастиан. — Ако умреш, с теб ще умре нашата фамилия. Знаеш така добре, както и аз, че запазването на фамилиите е от жизнено значение, но в твоя случай важността е още по-голяма.

— Кое е важното в моя случай? — объркано попита Лусиен.

— Не мога да ти дам подробности — загадъчно отвърна Себастиан. — Ще трябва да отидеш при майка си, за да ги научиш.

— При майка ми ли? — недоверчиво ахна Лусиен. — Дори не знам дали е жива!

— Тя е жива — увери го Себастиан, — и преди да си тръгна ще ти кажа как да я намериш. Но нека се върна към разказа си.

Лусиен беше твърде смутен, така че само кимна с глава.

— Веднага, щом съветът научи, че дядо ти е умрял, те помислиха, че това е било причината да свика събранието. Решиха, че дядо ти е знаел, че е болен и е искал да получи разрешение да те изпрати при майка ти.

— Какво искаш да кажеш с това, че е искал да получи разрешение да ме изпрати при майка ми? И защо изобщо е трябвало да ме изпраща при нея? — запита Лусиен, който се бе объркал още повече.

— Пак ти повтарям, че тези неща можеш да научиш само от нея — поклати глава Себастиан. — Всичко, което мога да ти кажа е, че когато дядо ти умря, в съвета последваха множество спорове дали да ти позволят да водиш сборището. Смятаха, че поради факта, че си наполовина простосмъртен, твоята лоялност ще бъде разкъсвана между сборището и света на човеците.

— Но това е абсурд! — разгневено заяви Лусиен.

— Те не го смятаха за абсурдно — спокойно отвърна Себастиан. — Помни, Лусиен, ти си единствен. В нашата история няма друг със смесена кръв. Никой не е знаел какво да очаква от теб. Ето защо съветът постигна съгласие да се срещнеш на двубой с Гейлън, когато той оспори правото ти на поста на висш свещеник. Искаха да видят дали си в състояние да бъдеш пълнокръвен магьосник. Когато изгуби, те почувстваха, че ще бъде в интерес на сборището Гейлън да заеме мястото ти.

— Само че Гейлън победи с измама — стегнато заяви Лусиен.

— По онова време съветът вярваше, че двубоят е бил честен, а когато отказа да се примириш с победата и избра изгнанието, те сметнаха, че са взели правилното решение. Бяха сигурни, че не искаш да се закълнеш във вярност на Гейлън заради връзките си със света на простосмъртните.

— Не мога да повярвам! — възкликна Лусиен. — Посветих на сборището целия си живот, а съветът си прави произволни решение за лоялността ми, основани само на факта, че майка ми е простосмъртна!

— Знам, че звучи нечестно, но пак ти повтарям, че си единствен и, следователно, представляваш неизвестна величина — защити се Себастиан. — Трябваше преди всичко да мислят за добруването на сборището и просто не знаеха какво да очакват от теб. Ето защо през цялото време не губеха следите ти.

— Те са ме шпионирали?

— Мисля, че звучи по-добре, ако кажем, че са те държали под око.

Лусиен изруга цветисто.

— Изненадан съм, че не са ме лишили от силите ми, след като са ме сметнали за толкова недостоен за доверие.

Себастиан се размърда неудобно в креслото си.

— Всъщност подразбрах, че е имало някакво подобно решени, но то е гласяло, че ще те оставят на мира, докато не се докаже, че представляваш опасност.

— Какво щастие, че са ми оказали честта да се поколебаят! — саркастично провлече Лусиен.

Себастиан се намръщи.

— Виж, Лусиен. Знам, че това, което се случи с теб е несправедливо, но опитай се да се поставиш на мястото на членовете на съвета. Цялото ни съществуване се крепи на лоялността и тайната. Добруването на една личност е без значение, когато става дума за сигурността на сборищата.

Лусиен понечи да му възрази, но не можа. Беше взел същото решение, когато направи любовната магия на Ариел, като по този начин бе пожертвал и нея, и себе си заради сборището.

Обаче все още беше раздразнен и затова каза:

— Кога съветът разбра, че Гейлън е магьосник-измамник?

— Станаха подозрителни, след като Гейлън изгони баща си. Когато го попитаха защо, той заяви, че баща му му завиждал и се опитвал да се намесва във вътрешните работи на сборището. Тъй като магьосникът е всецяло отдаден на детето си, версията за завистта просто не прозвуча истински. Съветът реши да ме изпрати да проуча ситуацията и не ми отне много време да разбера, че Гейлън използва Старите магии.

Лусиен отвори уста да заговори, но Себастиан вдигна ръка.

— Остави ме да довърша, Лусиен, и след това ще отговоря на въпросите ти. Както казах, разбрах за Гейлън, а знаех, че съгласно висшия закон сборището е обречено. Но знаех също така, че унищожението на сборището ще бъде началото на края на цялата ни раса. Ние наистина сме на границата на изчезването, Лусиен. Вашето сборище е в много по-добро положение от повечето други, защото не сте преживели разрушенията на двете световни войни през това столетие. Можем да се пазим от простосмъртните, но не можем да се защитим от оръжията на войната и особено от бомбите. Страдахме така, както и останала Европа и изгубихме много от нашите хора.

— Значи слуховете за изчезването ни са верни? — попита Лусиен.

— По верни, отколкото би искал да повярваш — мрачно отвърна Себастиан. — Във всеки случай успях да открия, че Гейлън не е въвлякъл сборището в използването на Старите магии, така че само той представлява истинска заплаха. За нещастие всички му се бяха заклели в преданост, така че не можеха да се опълчат срещу него. Съветът не можеше да направи нищо, тъй като на висшите свещеници им е забранено да се намесват във вътрешните дела на друго сборище, освен своето.

— Мисля, че можеха да вдигнат забраната при обстоятелства както случая с Гейлън — сухо отбеляза Лусиен.

— От особена важност е всяко сборище да поддържа автономията си — поклати глава Себастиан. — Гейлън беше достатъчно опасен, но можеш да си представиш какво щеше да се случи, ако можеше да се намесва в другите сборища и ако бе успял да ги превземе? Единственият начин да не се позволи това никога да не се случва е като не се вдига забраната, независимо от обстоятелствата.

— Прав си — призна Лусиен, като потрепери при представата за Гейлън, можещ да използва силата на няколко сборища. Щеше да стане непобедим.

— Единственият начин да бъде спасено сборището бе да се намери магьосник, който е обвързан със сборището, но не е задължен във вярност на Гейлън. Ти беше единственият магьосник, отговарящ на изискванията, защото другите прокудени магьосници се бяха заклели в лоялност, преди да бъдат изгонени. Както вече казах, съветът те държеше под око и беше очевидно, че не представляваш заплаха за сигурността на сборището. Убедих съвета да ми позволят да ти изпратя предупредителни сънища, че сборището е в опасност, за да видим какво ще направиш.

— Ти си причинил сънищата ми? — изненадано запита Лусиен.

— Да — отговори Себастиан. — Реших, че ще разбереш, че Гейлън излага сборището на опасност и ако си лоялен към сборището, ще се опиташ да намериш начин да го спреш. Ти доказа, че съм бил прав. Изпрати тук Арманд Дантес. Тогава съветът реши да изчака, за да види дали ще победиш Гейлън и, ако успееш, да пощадят сборището.

— Значи сборището наистина е в безопасност?

— Не го грози опасност от унищожение заради действията на Гейлън. Имаш думата ми за това.

— Да благодарим на боговете — каза Лусиен, като се отпусна назад и потърка с ръка лицето си в облекчение.

— Боговете нямат нищо общо с това, Лусиен. Ти си този, който спаси сборището и заради това, че се справи, сега те очаква още по-трудна задача.

Лусиен го изгледа учудено.

— Каква задача?

— Ще научиш подробностите от майка си — повтори Себастиан. — Ако, след като я изслушаш, пожелаеш да поемеш отговорността, тогава ще станеш висш свещеник на сборището. Съветът иска да знаеш, че ако решиш, че искат прекалено много от теб, някой друг ще стане висш свещеник. Но няма нужда да се безпокоиш за бъдещето си. Независимо от решението ти ще ти бъде позволено да се върнеш в сборището с всичките си права и привилегии, които си имал, преди да бъдеш прогонен.

Лусиен прекара ръка през косата си.

— Защо правиш всичко да звучи толкова загадъчно? И защо трябва да говоря точно с майка си? Тя си отиде от живота ми преди години. Изостави ме!

— Тя не те е изоставила, Лусиен — възрази Себастиан. — Поне не в смисъла, в който си мислиш. Но отново повтарям, че не е моя работа да ти казвам подробностите. Трябва да ги научиш от нея.

Стана, извади лист хартия от джоба на ризата си и го сложи на масата между тях.

— Това е адреса на работата й. Каква ирония, че, през цялото време докато си бил във Филаделфия, си се намирал само на няколко мили от нея. Когато се почувстваш готов, намери я и поговори с нея, но не отлагай много. Сборището има нужда от лидер и ако няма да бъдеш ти, тогава съветът трябва да насрочи турнир. Лично аз се надявам, че щом си тръгна ще ми дадеш благословията си на висш свещеник.

— Каква е ползата ти от всичко това? — любопитно попита Лусиен. — Защо за теб е от такова значение да правя това, което се очаква от мен?

За миг сякаш Себастиан не възнамеряваше да отговори, но след това додаде:

— За мен е важно, защото ние двамата сме последните от нашата фамилия, Лусиен. Когато реших да приема поста на пратеник на съвета, на който пост съм задължен да остана, докато възрастта не ме принуди да се оттегля, аз взех решение да не се женя. Цял живот ще пътувам по света. Животът ми ще е изпълнен с опасности и чувствам, че няма да бъде правилно да моля някоя вещица да се обрече на някой, който всеки миг може да бъде убит.

Лусиен разбираше основанията на Себастиан да не се обвързва, но преди всичко бе смутен от факта, че изобщо е приел поста. Подозираше, че Себастиан бе приел поста на пратеник не толкова заради самата работа, колкото заради лоялността към фамилията.

Реши да провери подозренията си.

— Щеше ли да приемеш поста на пратеник, ако не ми беше роднина?

— Не — отговори Себастиан. — Но когато съветът ми обясни колко важен си ти, не можах да им откажа.

— По дяволите, Себастиан, отново се държиш загадъчно — промърмори Лусиен. — Защо съм толкова важен?

— Ще разбереш веднага щом поговориш с майка си. Не се бави, Лусиен. Важно е за всички ни.

С тези думи Себастиан си тръгна. Щом вратата се затвори зад него, Лусиен погледна към листа с адреса на майка му. Като прочете думите „д-р Илейн Бейкър-Моргрет“ на повърхността изскочи натрупваната трийсет години горчивина. Каквото и да казваше Себастиан, тя го беше изоставила. Облегна се, затвори очи и се потопи в чувството на негодувание. Ако не друго, поне заглушаваше мислите за Ариел. За нещастие не можеше да облекчи парещото чувство за загуба.