Карън Рафърти
Докосването на нощта (16)

Глава петнадесета

„За теб, царю, целувката какво е:

да взимаш ли, или да даваш свое?“

У. Шекспир, „Троил и Кресида“, 4.5.38

 

Ариел стигна до извода, че да направляваш нещата не е толкова лесно, колкото звучи. Лусиен я гледаше с очакване, а тя нямаше дори най-слаба представа какво да прави.

— Защо не си налеем още малко вино и не поговорим? — предложи той. — Може би ще ни помогне да се отпуснем.

— Ще ни помогне ли каза? — скептично попита тя.

— Да, ще ни помогне. Не само ти си нервна, Ариел.

— А ти защо си нервен? — заинтригувано запита тя.

— Не си спомням да познавам някой друг, който да задава толкова много въпроси — оплака се той. — Преди да ти отговоря, искам ти да ми дадеш своя отговор. Да налея ли вино?

— Да.

Когато Лусиен извади от кошницата бутилката вино, тирбушон и две чаши, нещо убягващо бодна ума на Ариел. Едва след като той напълни двете чаши и й подаде едната, тя разбра какво я безпокои.

— Излъга ме! — обвини го тя.

— За кое говориш? — объркано попита тя.

— Ето за това — рече тя, като вдигна чашата. — Чашите са две. Две, Лусиен.

— Е, и?

— Значи има достатъчно храна за двама. Когато прие правилото ми, ти всъщност не си се съгласил, защото сам си възнамерявал да ядеш с мен!

— Прости глупостта ми — повдигна вежди Лусиен, — но, доколкото си спомням, ти ме попита дали ще ям с теб и аз се съгласих. Според мен точно това означава да постигнем споразумение.

— Но не и когато вече си запланувал да го направиш — упорито възрази тя.

Лусиен отпи глътка вино, преди да каже:

— Отново си играеш с думите, Ариел. Мисля, че всъщност не ти пука дали съм планирал да ям с теб или не. Мисля, че търсиш извинение, за да се правиш на разгневена.

— Глупости!

— Не е ли така?

— Някой казвал ли ти е, че имаш отвратителния навик да се държиш като психолог?

— Не.

— Е, казвам ти го — промърмори тя, като отпи от виното. — Няма нищо по-досадно от любител психолог. Не, взимам си думите обратно. Любител психолог-магьосник определено е по-лоша комбинация.

— Знаеш ли, Ариел, на мен също ще ми е за първи път — каза той. Като вдигна чашата си към нея в пародиен тост, той заяви: — Тази нощ за първи път ще изпитам три нови неща. За първи път ще правя любов с простосмъртна, за първи път ще правя любов с девственица и за първи път ще правя любов без кристала си. Така че, защо не престанем да се държим нервно и агресивно, и не се насладим на виното?

Ариел го погледна учудено.

— Никога ли не си правил любов с девственица?

Лусиен простена и отметна глава назад. Забил поглед в тавана, каза:

— Не мога да повярвам. Продължаваш да ми вадиш душата с въпроси.

— Съжалявам, Лусиен, но това е много важно за мен. Истината ли ми казваш?

— Да, казвам ти истината — отвърна той и с покорна въздишка насочи вниманието си отново към нея. — Както вече ти казах, ние не ценим целомъдрието по същия начин като вас. Либидото ни е силно активно и макар контактите ни да не са безразборни, от време на време имаме любовни връзки. Всички вещици, с които съм бил, вече бяха отдали физическата си девственост на някой друг.

— Какво искаш да кажеш с „физическа девственост“?

Лусиен намръщено допи виното си. Остави чашата си настрана и каза:

— Ариел, не мисля, че сега е подходящо време да дискутираме този проблем. Нека поговорим за нещо друго.

— Искам отговор, Лусиен — поклати глава тя. — Защо го нарече физическа девственост?

Лусиен приглади с ръка косата си и промърмори нещо, което прозвуча като ругатня.

— Освен това правим любов и по време на сън. Това не е толкова сексуално задоволително, колкото истинското правене на любов, но е достатъчно близо, за да си струва да му се отдадем за известно време.

Ариел почувства как цветът се оттегля от лицето й. Лусиен се занимаваше с любовни сънища. Ето откъде бе дошло усещането й, че той има пръст в еротичните й сънища. Те не са били нейни лични фантазии. Те са били негови!

— Проклет да си, Лусиен Моргрет! — извика тя с нарастващ гняв. — Ти си ме изнасилил в съня ми!

— Да съм те изнасилил ли? — в единия миг Лусиен седеше на три стъпки, а в следващия вече бе коленичил пред нея. Преди Ариел напълно да осъзнае какво става, той сграбчи ръцете й и я притегли към себе си, така че се озоваха нос в нос.

Очите му блестяха толкова ярко, че почти я заслепяваха.

— Вярно е, че те посетих в съня ти — заяви той с дрезгав глас, — но ти го прие. Аз правех само това, което ти искаше от мен. Не съм някакъв проклет простосмъртен и не ми е нужно да нападам жени, за да получа удоволствията си.

Лусиен беше толкова разярен, че Ариел трябваше да се чувства изплашена, но вместо това тя усещаше странна възбуда от проявата на гнева му. Отне й секунда, за да разбере, че има разумно обяснението за обратната й реакция. Всичко в Лусиен й се струваше плашещо, от необикновените му психични способности до забележителната му физическа сила. Единствените мигове в негово присъствие, през които не се чувстваше ужасно „простосмъртна“ и по-низша от него, бяха изблиците му на гняв. Когато това се случеше, Лусиен губеше контрол над себе си и това й позволяваше да се чувства така, сякаш самата тя направлява живота си.

Тази нощ повече от всякога имаше нужда от това усещане за власт, ето защо правилата й бяха толкова важни за нея. След като щеше да прави любов с него, трябваше да се чувства така, сякаш бяха равнопоставени или поне равни дотолкова, доколкото позволяваше неопитността й.

Но дори след като Лусиен се бе съгласил да спазва правилата й, тя все още се чувстваше подтисната от него и това я правеше несигурна. Едва сега разбра, че щом може да го ядоса, ще може също така да го накара да отстъпи водещата роля, докато правят любов. Самата мисъл, че би могла да има подобна власт над него, беше силно еротична.

Прииска й се да го прегърне и да го целуне с всички сили, но осъзна, че щеше да бъде глупаво. Лусиен беше прекалено разгневен и Ариел инстинктивно знаеше, че ако го целунеше сега единственият резултат можеше да бъде превръщането на гнева в неконтролируема страст, която щеше да ги погълне и двамата. Но тя не искаше това. Искаше да последва съвета, който й беше дал по-рано, а именно да го съблазни, да го омагьоса, да го прелъсти. Искаше да го накара да изгуби ума и дума от желание.

С това решение на ум Ариел каза:

— Съжалявам, ако съм те обидила, Лусиен, но опитай се да се поставиш на мое място. През последните няколко дни бе поставено на изпитание всичко, в което вярвам. Достатъчно трудно е да се приеме, че съществуват хора като теб, а сега научих, че дори сънищата ми не са в безопасност от теб. Не виждаш ли какво означава това за мен? Нямам място където да избягам и да се скрия. Нямам убежище, (Непреводима игра на думи. На английски името на града на сборището Сенктюъри означава убежище. — Б. пр.) а ти и твоят народ би трябвало да знаете колко плашещо е това.

Докато тя говореше, Лусиен бавно свали ръцете си, а очите му започнаха да връщат нормалния си цвят. Когато Ариел замълча, той седеше на петите си, отпуснал ръце върху бедрата си.

Изминаха няколко секунди, преди Лусиен да каже:

— Никога не съм го обмислял от тази гледна точка.

— Разбира се, че не си. Ти си магьосник, а аз простосмъртна. Не можеш да ме разбереш повече, отколкото аз тебе. Но тази нощ двамата трябва да постигнем някакво разбирателство, защото, независимо дали ни харесва или не, двамата сме заедно в тази каша и само ние можем да си помогнем да се измъкнем от нея.

— Значи все още искаш да направим любовната магия?

— Не можеш дори със сила да ме накараш да изляза от тази пентаграма. Имаш ли нещо против да ми налееш още малко вино? Боя се, че когато ме сграбчи, разлях чашата си.

Погледът му се плъзна към мократа предница на блузата й. Когато Ариел осъзна, че Лусиен гледа гърдите й, зърната й започнаха да се втвърдяват. Погледът му се върна към лицето й. Очите му отново пламтяха, но този път не беше от гняв и Ариел усети как в нея се надига болезнен копнеж.

— Мисля, че е по-добре да свалиш тази мокра блуза. Засега можеш да облечеш моята риза — навъсено рече Лусиен и започна да разкопчава ризата си.

Ариел не си направи труда да отговаря. Беше прекалено заета да наблюдава гърдите му. Когато Лусиен смъкна ризата си, дъхът й секна. Изглеждаше точно така, както в сънищата й — от широките рамене, през гъстите, черни косми покриващи гърдите му, до малката бенка малко по-горе и вдясно от пъпа му.

Очите й сами проследиха тясната ивица косми, изчезващи под колана на джинсите, които се бяха смъкнали надолу върху тесните му бедра. Погледът й се плъзна още надолу и Ариел се зачуди дали скритата част отговаряше точно на съня й. При тази предизвикателна възможност в бузите й нахлу топлина.

— Не е нужно да се смущаваш, Ариел.

— Не съм смутена — отрече тя, като вдигна поглед към лицето му. Макар и странно, това беше самата истина. — Аз... само си мислех.

Лусиен хвърли ризата си в скута й и вдигна празната й чаша от кожата.

— Е, докато мислиш можеше да се преоблечеш. Аз ще ти налея малко вино.

Не можеше да се отрече, че притежаваше тактичност. Лусиен се обърна с гръб към нея, докато наливаше вино в чашите. Ариел смъкна блузата си и щом навлече ризата му едновременно я обхванаха две усещания. Първото беше усещането за големината й. Лусиен бе навил ръкавите до лактите си и въпреки това те все още й бяха дълги. Това я накара да се почувства миниатюрна, макар че при ръста си от пет фута и десет инча не се бе чувствала ниска. Другото усещане беше мъжката миризма, която я обгръщаше. Мирисът не беше силен. Не беше и аромат на някакъв парфюм. Беше просто една свежа, здрава миризма, която подразни усещанията й и накара скритите й желания отново да се размърдат.

Като пое дълбоко дъх, тя бързо нави ръкавите още нагоре и закопча ризата. Когато приключи, каза на Лусиен:

— Сега можеш да се обърнеш.

Лусиен се обърна към нея и й подаде виното. След това отпи от своята чаша, плъзна поглед по нея и се намръщи.

— Нещо нередно ли има? — нервно попита тя.

— Не. Просто досега никоя жена не е носила дрехите ми.

— Това безпокои ли те?

— Не в смисъла, който ти имаш предвид — мрачно каза той.

В намека му нямаше нищо скрито и Ариел с мъка се сдържа да не погледне към предната част на панталоните му, за да види колко точно е „обезпокоен“.

Червенината отново обагри бузите й, но този път беше от смущение. За да прикрие стеснението си, тя посегна към кутията с бисквитите. Взе си една и подаде кутията на Лусиен. Той я пое, а устните му се извиха в иронична усмивка, която прогони всяко съмнение, че е разбрал притесненията й или по-скоро, че е знае, че тя е разбрала за притеснението му.

— Защо не ми разкажеш нещо за себе си — каза тя, след като Лусиен си взе една курабийка и отхапа от нея.

— Какво би искала да знаеш?

— Не знам — сви рамене тя. — Разкажи ми за семейството си.

— Няма нищо за разказване. Баща ми умря, когато бях на седем години, а баба ми — когато бях на двайсет и една. Изгубих дядо си преди три години.

— А майка ти? Тя жива ли е още?

— Нямам представа. Напусне ме няколко седмици след смъртта на баща ми и оттогава не съм чувал за нея.

— Тя те е изоставила? — недоверчиво прошепна Ариел.

— Толкова ли е трудно за вярване? — повдигна вежди Лусиен. — Не четеш ли вестници? Не гледаш ли телевизия? Простосмъртните майки постоянно изоставят децата си. Всъщност, предполагам, че не съм напълно честен. Майка ми ме помоли да тръгна с нея, но аз отказах. Принадлежа на това място, а не на света на простосмъртните. Майка ми предпочете света на простосмъртните пред мен.

— Значи тя просто си тръгна и това е всичко?

— Това е всичко — спокойно потвърди той и си взе втора курабийка от кутията.

Думите му прозвучаха толкова безразлично, че Ариел почувства горчивината, която се криеше под повърхността. Нищо чудно, че се държеше толкова презрително, когато ставаше дума за простосмъртните. Бягството на майка му сигурно го бе съсипало.

Ако беше някой друг, а не Лусиен, Ариел щеше да предложи съчувствието си. Обаче интуицията й подсказа, че може да не разбере правилно съжалението й. Беше прекарала с него достатъчно време, за да разбере, че би счел съчувствието като пряка нападка срещу гордостта му и това би го разгневило.

Вместо това реши да му предложи разбиране в единственото общо, което имаха.

— Знам колко трудно е да растеш без баща. Баща ми е бил убит във Виетнам, когато аз и брат ми сме били бебета, така че нямам спомени за него. Майка ми ни разказваше чудни истории за него, но те винаги ме натъжаваха. Не исках истории. Исках баща си. Често си представях как би се върнал в къщи. Би ни казал, че не е умрял, че всичко е било грешка и сега ще бъдем истинско семейство. Знаеш ли, дори сега понякога си мечтая за това. Предполагам, че никога не можем напълно да се излекуваме от травмите на детството.

— Може би — съгласи се той, без да откъсва поглед от нея, докато ядеше нова курабийка.

Напрежението между тях изведнъж се засили. Ариел почувства как я обзема всепоглъщаща нужда да го целуне. Нервно прекара език по долната си устна. Погледът на Лусиен незабавно се насочи към действието й и то с такава съсредоточеност, че Ариел я почувства чак до стомаха си и по-надолу.

— Лусиен?

Той плъзна поглед нагоре, докато срещна очите й.

— Да.

— Мисля, че е време — тихо каза тя.

Той изви вежди в развратна усмивка.

— Време за какво?

— За всичко.

— Не сме приключили с яденето.

— Сигурна съм, че ще съм гладна... след това. Е, ще дойдеш ли да ме целунеш?

Последната дума едва се бе откъснала от устата й, когато тя почувства устните му върху своите. Лусиен я накара да се отпусне назад върху кожата. Целувката му беше гореща и настойчива. Езикът му поиска вход в устата й и тя му го даде с доволна въздишка. Ръцете й се плъзнаха по голите му рамене и нагоре по шията му, докато накрая пръстите й се преплетоха в косата му.

— Ариел! — дрезгаво прошепна той, а името й прозвуча едновременно като благословия и проклятие. Лусиен се надигна и впери поглед в нея. След това заби пръсти в косата й и впи устните си в устата й, преди Ариел да успее да му отговори.

Езикът му предизвика нейния на трескав дуел, напомнящ един много по интимен акт. Ариел простена и притисна бедрата си към него. Доказателството за желанието му възпламени долната половина на тялото й. Тя плъзна ръце по голия му гръб, подпъхна пръстите си под колана на джинсите му и го притисна към себе си.

Лусиен отвърна на повика й и започна да полюлява бедрата си, докато накрая тя се почувства така, сякаш тялото й беше един голям оголен нерв от нарастващо желание.

— Погали ме, Лусиен! — прошепна тя, като откъсна устните си от неговите и се отблъсна с длани от раменете му.

Той веднага се надигна. Като възседна бедрата й, той разкопча ризата си и дръпна тъканта настрани, разкривайки черната дантела, прикриваща гърдите й. Гледката го накара да поеме дълбоко дъх. След това разкопча сутиена й, дръпна го настрани и като наведе глава пое в устата си твърдото й зърно.

От този миг Ариел изгуби способността си да мисли. Можеше само да чувства как той целува едната й гърда, а след това и другата. Беше толкова погълната от страстта, която се надигаше у нея, че едва забеляза как той съблича остатъка от дрехите им. Всичко, което Ариел знаеше бе, че в единия миг бяха възпрепятствани от дрехите, а в следващия миг телата им бяха преплетени във възхитителна голота.

Ръцете му я обхождаха като живак, учейки се къде и как да я докосват, за да й доставят най-голямо удоволствие. Самата тя правеше своето чувствено, макар и по-колебливо, проучване, възхитена от одобрителните въздишки и промърморените окуражителни думи.

Когато ръката му разтвори бедрата й, а устата му започна да прокарва пътека от целувки надолу по корема й, ръцете й се преплетоха в очакване в косата му. Изохка, щом устните му докоснаха съкровеността й. Езикът му започна да дразни клитора й, доказвайки, че сънищата й не са я излъгали за изкусността му. Кулминацията дойде толкова бързо, че тя извика от изненада и облекчение.

Все още се носеше по вълните, когато той се намести между краката й и се надвеси над нея. Като отпусна тежестта на тялото върху лактите си, той отново преплете пръсти в косите й.

— Ариел, погледни ме.

Бавно, замаяно, тя отвори очи. Погледът му блестеше ярко. Ариел вдигна ръка и погали бузата му.

— Лусиен, ти си красив.

По лицето му премина изненада, а след лицето му се начумери.

— Ариел, време е да те направя моя. Сега е последния ти шанс да се откажеш. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Никога в живота си не съм била по-сигурна в нещо — гърлено отвърна тя и като обгърна бедрата му с краката си, тя се притисна към ерекцията му. Усещането от допира с члена му, копринен и твърд, и пулсиращ от жизненост, беше достатъчно отново да накара чувствата й да полетят.

— Люби ме, Лусиен!

Лицето му се намръщи още повече.

— Ще те заболи, Ариел. Позволи ми да държа кристала и да отнема болката ти.

— Не — упорито поклати глава тя. — Няма да бъде истинско, ако премахнеш болката. Трябва да бъде истинско, Лусиен. Трябва да бъде.

Той нежно отмахна косата от челото й.

— Тогава позволи ми да държа кристала и да изпитам болката с теб. Позволи ми да ти помогна да преминеш през нея.

Ариел се вгледа в него със смутено-разтревожен поглед. Лусиен вече й беше казал, че след тази нощ между тях няма да има нищо. Щеше да си отиде от нея. Да я изостави. Ето защо беше толкова важно тя да изпита всичко в най-пълна форма. Само така щеше да знае, че не е било сън. Тогава защо той искаше да изпита болката заедно с нея?

— Защо? — дрезгаво попита тя.

„Защо, наистина?“, запита се Лусиен, като се загледа в лицето й. Ариел му беше казала, че е красив и това не беше нищо повече от съчетанието на страстта с въздействието на пещерата. Но тя беше истински красива. Кожата й блестеше в омаен прасковен оттенък, косата й беше разпиляна в красив безпорядък, очите й блестяха като изумруди, а устните й още носеха следите от целувките.

Но външността й беше нищо в сравнение с вътрешната й красота, която бе опознал през последните няколко дни. Беше запратил Ариел в един чужд свят, който тя все още не можеше дори да започне да разбира и който я плашеше. Но тя бе оставила страховете си настрана и се бе впуснала напред с пълна скорост, без дори да й мигне окото. Можеше да е простосмъртна, но Лусиен не смяташе, че има поне една вещица, която би я изпреварила по смелост и всеотдайност.

— Защото, ако не ми позволиш да го изпитам с теб, няма да бъде истинско за мен — каза й той. — Позволи ми да държа кристала и да го споделя с теб. Моля те, Ариел.

Последната му молба свали последните съмнения на Ариел. Беше сигурна, че Лусиен може да преброи на пръстите на едната си ръка всички пъти, когато бе молил някого за нещо. Не беше такъв човек — не, човек, поправи се тя, а магьосник, който получава желаното с молби. Би приел всичко, което му поднесеше живота стоически и би изтърпял страданията мълчаливо. Самият факт, че бе готов да промени поведението си, докато прави любов с нея — една простосмъртна — накара очите й да плувнат в сълзи.

— Добре — прошепна тя. — Можеш да го споделиш с мен.

Той не отговори, но нямаше нужда от думи, защото се наведе и я целуна, и в нежността на целувката се криеше целия му отговор.

След това вдигна глава, взе ръката й и я постави върху кристала. После обхвана с длан ръката й. Ариел разбра, че момента на пълното осъзнаване на женствеността й е настъпил.

Очите им се срещнаха, щом върхът на пениса му я докосна. Ариел се стегна, щом почувства, че започва да се плъзга в нея.

„Отпусни се, Ариел“, — прошепна Лусиен в ума й. „Ще те предупредя, когато настане време. Сега само опитвам. Няма да ти причиня болка. Обещавам ти.“

Ариел се застави да се отпусне. Щом Лусиен казваше, че няма да й причини болка, значи нямаше да има болка. Почувства го как достига до бариерата на девствеността й и след това се отдръпва.

„Лусиен!“

„Всичко е наред“, успокои я той. След това бавно се плъзна в нея, докато отново достигна до преградата и отново се отдръпна. „Ще го направим още веднъж, нали?“

„Лусиен!“

„Още веднъж и след това ще го направим“, успокои я той, като отново се плъзна в нея и се отдръпна. Ариел почувства как извива бедрата си, преди да възкликне мислено: „Сега, Ариел!“

Едва бе осъзнала предупреждението му, когато почувства кратка, рязка болка, която я накара да изохка. Но преди да я изпита напълно, почувства как Лусиен я премахва от нея.

„Не!“, мислено извика тя. Но възражението й бе заличено от вълната на удоволствие, която премина през нея с такава сила, че Ариел си помисли, че би могла да умре от нея. Знаеше, че я поглъщаше не само нейното удоволствие. То беше и на Лусиен. Чувствата му достигаха до нея през кристала.

„Ето това е, Ариел. Движи се с мен“, подкани я Лусиен, като започна настойчиво да се движи в нея.

„Ти ме измами“, обвини го тя, но с половин уста. Тялото й заедно с душата й се носеше по спиралния път към кулминацията.

„Да, о, да!“ — извика мислено Лусиен, щом двамата заедно достигнаха до края на платото и се претърколиха отвъд ръба му.

Двамата потрепериха в обятията си. Ариел отвори очи и видя как кристалната пещера започва да трепти и след това изчезва. В очите й избликнаха сълзи, защото разбра, че това е краят. Магията беше направена и сега й оставаше само да чака Лусиен да разбие сърцето й.

— Проклет да си, Лусиен — дрезгаво прошепна тя, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Обеща ми да изпълниш всичките ми фантазии, а сега бягаш от мен.

— Грешиш, Ариел — промърмори той, като избърса с пръсти сълзите й. — Обещах ти, че ще ги изпълня и имаме време до зори, за да ги превърнем в реалност.

— Но магията е направена, нали? — попита тя, впила поглед в него.

— Направена е — тържествено потвърди той, като вдигна нагоре косата от челото й. — Но това е хубаво, Ариел, защото означава, че през останалата част на нощта можем да съсредоточим вниманието си върху самите нас.

Ариел се почувства разкъсвана на две от думите му. Част от нея ликуваше, че любовната им игра не е свършила, но една друга част я предупреждаваше, че всяка по-нататъшна споделена интимност с Лусиен е прекалено рискована. Вече чувстваше ефекта от влизането в сила на магията. Чувстваше как в нея избликва такава силна нежност към Лусиен, че беше почти болезнена. Усещаше огромна нужда да го докосва, да го прегръща, да му шепне „обичам те“ на ухото. Нещо по-лошо, искаше й се той да й върне тези думи, а Ариел знаеше, че това няма да се случи. Лусиен ясно бе показал нежеланието си да се замесва с простосмъртна. На сутринта щеше завинаги да си иде от нея. За свое добро трябваше още сега да скъса с него, преди връзката им да е станала прекалено силна. Колкото по-дълго чакаше, толкова повече щеше да боли.

Но докато интуицията й я подканяше да стане и да бяга от него, ръцете й се обвиха около шията му и я притиснаха към него. Лусиен бе обещал да изпълни всичките й фантазии и тя щеше да го накара да сдържи на думата си. На сутринта можеше да съжалява, но знаеше, че ако тази нощ не се отдаде на любовта, ще съжалява цял живот.