Карън Рафърти
Докосването на нощта (1)

Пролог

„Като втора възможност... трябва да избираме най-малката злина.“

Аристотел, „Етика“

 

Когато Арманд Дантес незабелязано се измъкна през входната врата нощта беше осветена само от плахото мъждукане на звездите. Именно това му харесваше най-много в професията на журналиста, извършващ разследвания — потайното проучване на неизвестното, играта на гоненица с опасността, — а скоро щеше да знае дали култа, който проучваше, криеше някаква заплаха.

Не можеше да вижда в мрака на гъстата пенсилванска гора, която обграждаше старата каменна къща, но щом пое по пътеката, водеща сред дърветата, внимателно се ослушваше за всеки шум. От две седмици обикаляше сред горските дебри в търсене на пещерата, където предполагаше, че се намира олтара на магьосническото сборище. Беше се надявал да успее да го проучи през деня, но от изгрев до залез пред входа му се тълпяха децата на магьосниците. По-малките играеха тихо, а по-старите просто седяха в мълчалив кръг, сякаш потънали в групова медитация.

През изминалите три години, по време на които се бе занимавал с репортажи за опасни дисидентски групи, Арманд бе открил, че винаги най-много безпокойства му причиняваха децата. Те често бяха пешките и нерядко жертвите в игрите на извратените умове на възрастните. Тези деца обаче бяха обезпокояващи заради самите себе си. Оглеждаха го или, по точно казано, сондираха го със сребристите си очи, които показваха тенденцията да стават непроницаеми с възрастта. И независимо от цвета на кожата си, всички имаха едни и същи очи — същите очи, като на Лусиен Моргрет.

Мисълта за Лусиен Моргрет, самопровъзгласилият се магьосник, който му беше казал за сборището, накара Арманд да потрепери. Моргрет несъмнено беше луд, а Арманд все още не можеше да разбере, защо магьосника го беше издирил и му беше доверил информацията за това място. Но каквито и да бяха подбудите на Моргрет, историята му привличаше неудържимо Арманд.

Когато най-сетне Арманд достигна пещерата, видя, че от отвърстието й струи призрачно сияние, къпещо площадката пред входа в светлина, подобна на лунната. Първата му мисъл бе, че магьосниците са се събрали, но надвисналата тишина беше прекалено пълна.

Любопитно се приближи към пещерата. Входът й представляваше малък овален коридор, който завиваше надясно, закривайки вътрешността й от погледа му. Трябваше да се наведе, за да влезе и почти веднага, след като зави, се озова в самата пещера. Изправи се и се огледа със страхопочитание.

Подът, стените и таванът бяха покрити със святкащи кварцови кристали, които грееха, без да има някакъв видим източник на светлина. Изглежда, че кухината беше идеален кръг с диаметър около двайсет фута. В средата се намираше голям блок от някакво блещукащо дърво, върху чиято повърхност се виждаха някакви предмети.

Арманд се приближи към дървения олтар, за да разгледа вещите. Имаше две очевидно стари ками — едната с резбована черна дръжка, а другата с неукрасена бяла дръжка. До тях беше поставен малък съд, който беше толкова опушен, че не можеше да се разбере дали е метален или керамичен. От него се носеше острата миризма на тамян. До него се виждаше непретенциозен златен потир, който изглеждаше достатъчно стар, за да се предположи, че е бил намерен при археологически разкопки. Следващия предмет представляваше каменна пентаграма, голяма колкото ръката му и украсена с рунически символи. Последният предмет беше абаносов жезъл, дълъг около два фута и с разклонен горен край, а по дължината му бяха резбовани преплетени змии.

Очевидно това беше набор от магически пособия, използвани в ритуалите. Арманд измъкна малък фотоапарат от джоба си и направи снимки на вещите, олтара и великолепната вътрешност на пещерата. След това напъха обратно апарата в джоба си и се опита да измисли подходящ начин, по който би могъл да заснеме религиозната общност по време на ритуал. Не се виждаше подходящо място, където би могъл да се скрие. Апаратът му беше снабден с часовниково устройство, но ако го оставеше черната му кутия веднага щеше да се набие на очи. Трябваше да му измисли някакво подходящо прикритие, така че едва ли щеше да успее да монтира апарата тази нощ. Явно трябваше да дойде отново някоя друга нощ.

Изпусна примирена въздишка и се обърна към входа на пещерата. Беше изминал няколко крачки, когато видя трите облечени в бели раса фигури, които му препречваха пътя към изхода. Расата им бяха с качулки, които скриваха лицата им, така че фигурите им напомняха статуи. Фактът, че стояха неподвижно на фона на кристалите ги бе направил почти невидими.

Арманд инстинктивно започна да отстъпва. Нямаше никакво оръжие, но ако успееше да се добере до ножовете на олтара, можеше да се защити в случай на нужда. Фигурите не помръднаха дори когато достигна олтара и посегна да сграбчи единия от ножовете. Но преди да успее да го докосне го разтърси такава силна болка, че залитна настрана от олтара. Преди да успее да възстанови равновесието си последва нов удар на парализиращата енергия, който го накара да се отпусне на колене.

„Кой те изпрати тук?“

Въпросът прозвуча гневно и ясно, макар да не беше казан на глас. Връзката беше мисловна и изведнъж Арманд повярва на всичко, което Моргрет му беше разказал. Тези хора бяха чародеи и магьосници, и след като го бяха възприели като опасност, щяха да обединят силите си, за да проучат ума му. Не трябваше да казва на близначката си Ариел за сборището на вещиците. Ако научеха, че тя знае за тях, Ариел също можеше да се окаже в опасност.

Но той й беше казал и сега беше изправен пред дилема. Можеше да приеме възможността, че тези хора всъщност не могат да прочетат мислите му или можеше да изпие течността, която Моргрет му бе дал в случай, че бъде заловен. Според Моргрет отварата щеше да предизвика незабавна амнезия, а точно в този момент амнезията изглеждаше по-малката от двете злини.

Издърпа стъкленицата, висяща на верижка под ризата му, отвори капачката на миниатюрния съд и го поднесе към устните си. Облеченият в расо човек в средата на триото изпусна гневен вик и се хвърли към него, протегнал ръце към шишенцето, но беше твърде късно.

Арманд потъна в незабавна летаргия. Докато губеше съзнание изведнъж разбра, че когато се събуди няма да си спомня никого, дори Ариел, която беше негова сестра, негов най-добър приятел, негов близнак! За пръв път в живота си щеше да бъде напълно сам и това го хвърли в паника.

„Ариел, помогни ми!“, изпищя умът му, докато мрака го поглъщаше.

Даже в настъпващото безсъзнание чу неизказания глас, който попита:

„Коя е Ариел?“