Рада Москова
Тигърчето Спас

В гората между храсти, дънери и стръкчета,

където слънцето рисува златни кръгчета

и само вятър клонките разрежда

и тъй спокойно винаги изглежда,

не зная откъде пристигна,

преметна се три пъти презглава,

премигна

и изрева

със страшен глас:

 

— Аз съм тигърчето Спас!

 

И седна и зачака.

Размърда се шубрака —

клонине се разделиха шумка по шумка

и от тях надзърна някаква муцунка.

След нея — очите,

после — ушите

и ето —

Мечето!

Навън се измъкна

от тихия храст

и тежко въздъхна:

— Аз пък съм аз!

Аз съм аз, трѝ-ти-тѝ,

а пък ти си ти,

тука ли си, тука стой,

от мечока се не бой,

ти си ти, а той е той!

— Аз съм тигърчето Спас! —

тигърчето ревна изведнаж

и прескочи храстите зелени

и нашир, и надлъж.

— Уплаши се веднага от мене!

 

— С удоволствие, но как? —

и мечокът се почеса с крак.

— Не чувате ли, мога да ръмжа!

Ръм-ръм, ръм-ръм-жа̀!

Бау! Мяу! До-ре-ми,

слушайте сами!

Ръ̀м-ръм, ръ̀м-ръм-жа̀,

страшно аз ръмжа! —

 

И тигърчето Спас заскача из тревите,

докато Мечо не попита:

— Гледай, то било забавно,

но не може ли по-бавно?

 

— Тишина! Престанете! Тишина! —

и от купчинка една

къртиче надникна.

Изтупа си с лапа кожуха,

носа си издуха

и викна:

— Стига с тези своеволия!

Имам вече главоболие!

По покрива ми, знаете нали,

е забранено да се трополи!

Дори в гората има ред

да няма шум от три до пет!

 

— Как смеете да викате, та мигър

не виждате, че аз съм тигър?

Не чухте ли, че мога да ръмжа!

 

— Внимавай, че в краката ти лежа! —

И в шумата мека

се плъзна полека,

тревите разплела

змията дебела:

 

— Наричай ме леля!

Добре дошъл в гората между нас!

— Не виждате ли, че съм тигър аз? —

тигърчето ревна заплашително.

 

— Туй дете е доста невъзпитано,

не е било в детската градина! —

И старата змия тържествено отмина

с пълзяща, змиешка походка

нататък към гората — на разходка.

 

Но тигърчето Спас

премигна пак

и рече: — Ще я стигна аз,

и още как!

Едва направи крачка, две,

и изрева: — Боде! Боде!

Отде да види, че по пътя тежко,

тежко минава Ежко.

— Как смеете да носите бодли?

Убодохте ме, ох! Боли!

— Моля да се отбележи —

не стъпвайте по таралежи!

И Ежко заедно със своите бодли

при тигърчето се изтърколи.

 

Къртичето от буците кафяви

със тъничко гласче добави:

— Щом не поискахте да му се извините,

че го настъпихте от невнимание,

за наказание

си заслужавате бодлите! —

 

Змията тихичко изсъска отстрани:

— Да обясни

защо пристигна тук при нас!

— За да се запознаете със мене,

добър ден!

Аз съм тигърчето… — Спас! —

извикаха му всички в един глас.

 

— Добре де, чухме вече —

Мечо рече

и сладко, сладко се прозина,

след туй си легна до една къпина.

 

— Добре ли? Страшно е съвсем!

Та аз съм тигър, да се разберем! —

и то се хвърли презглава

и се заби във гъстата трева,

след миг седеше вече право:

— Видяха ли ме всички? Браво!

Сега какво ще правим?

Ще седим или ще скачаме?

 

— Да скачаме? Но въобще, обаче…

Учудено, змията се изви: — Защо?

— Да видите, че мога! — каза то.

И преди някой да издума дума,

подскочи и изчезна в рошавата шума.

Гората изведнаж притихна

и слънцето между листата се усмихна.

 

Змията тихичко прошушна: — Да не би

това дете от хвалене да се уби?

 

— Не, никак даже, аз съм тук. —

И нещо мръдна горе на самия бук,

след туй добави с глас познат, но тих:

— Случайно в клоните се закачих,

докато скачах аз —

самият тигър Спас.

Кажете, моля ви, бъдете тъй любезни,

как може долу да се слезне?

 

— Скочи обратно на земята!

— Не мога, много е далече

и клон един пред мене пречи,

пък и треперят ми краката!

 

Добрите животни тогава

събраха на бърза ръка

вейчици здрави

и тънки лика

и всяко

заплете и бързо направи

дълго и яко

въже.

 

Змията пъргаво го взе

нагоре по високото дърво забърза

и тигърчето здраво върза.

(А края на въжето

хвърли на мечето.)

 

То го задърпа бавничко и — хоп —

заслиза като някакъв вързоп

надолу „този страшен тигър“ Спас,

от страх и не издаде глас…

 

… тъй при животните на края спря.

 

— Със ваша помощ се спасих,

благодаря! —

издума с глас познат, но много тих.

И от смущение внезапно се смали

смали…

смали…

И никой не видя дали

избяга, или някъде изчезна,

защото беше вече вечер звездна.

 

По притъмнелите пътеки

отиде да си легне всеки!

И даже вятърът се мушна в някакво дърво,

листата тихичко зашушнаха не знам какво…