Рада Москова
Малкото голямо слонче

Малкото слонче веднъж

се огледа от горе до долу,

от долу до горе, че и надлъж

и

промърмори:

 

— Чудно, станах толкова голямо,

макар че съм на две седмици само,

защото

надминах даже дървото.

И вече къде ще се меря

колко пораснах от вчера?

Тук няма и с кого да се продума —

наоколо ми шума, само шума.

Днес само едно клонче

ми каза: „Добро утро, слонче.“

Я, по-добре да ида

за някой приятел да видя!

И то затананика една лесничка,

съвсем обикновена песничка:

 

— Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

тръгнах няма и да спра.

Утре или вчера

приятел ще намеря!

Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

чака ни, о, чака ни игра!

В туй време някой се провря на пръсти

през шумата и клончетата гъсти,

листата тихичко изохкаха: — Ух, ух! —

А слончето си каза: — Чух или не чух?

Огледа се от своята височина

и забеляза нещо жълто, на петна.

 

— А, ти ли си? — му каза слончето отгоре.

— Да, аз! — отдолу отговори.

По-точно изръмжа дебело то

(защото беше тигърче): — Защо?

 

— Здравей,

здравей,

здравей! —

от радост слончето завика,

а после изведнъж затананика:

— Идвам отдалече,

но при теб съм вече,

та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

чака ни, о, чака ни игра!

 

— Игра ли? — тигърчето се надвеси.

— С тези крака дебели за къде си,

я гледай, колко са големи!

 

А слончето, за да не губи време,

подскочи весело и заприлича

на хълмче някое, което тича.

— Елате, хей! Насам насам! —

завика тигърчето и листата

потрепнаха, и оживя гората.

 

Дотича бързо — хопа, хопа —

една скоклива антилопа,

през клоните към слончето погледна:

— Да скоча с този ръст? Това е вредно!

 

След нея възмутена зебрата се спусна,

въздъхна три пъти, издаде устна:

— Да бъдеш нещо тъй огромно,

просто не е скромно!

 

Фламингото наведе врат критично:

— Чак толкова… не е прилично!

И физиономията му каква е!

 

А слончето си пееше каквото знае:

— Приятели двама,

приятели трима,

даже шестима

приятели слончето има!

Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

скоро почваме игра!

 

Поспря за миг, пое си дъх… Тогава

внезапно се ослуша: — Какво става?

 

— Ти, ха̀-ха, гледай, ха̀-ха… Ах! —

заекваха животните от смях.

— А то вежливо каза: — Може би разбрах

погрешно,

но като че ли има нещо смешно? —

Огледа се насам-натам през рамо,

но те се смееха и сочеха към него само.

Сред този смях стоеше то самотно.

— Да, ясно,

аз съм за беля

прекалено, ужасно,

смешно голямо животно!

А няма как да се смаля,

че и не мога да се скрия…

 

Но в този миг настана олелия —

дойдоха с вик два пъстри папагала.

 

— Добре, че цялата гора се е събрала! —

заекна първият, след него втория.

— Да знаете каква история!

Ще има телевизия и тука!

— Как, вярно ли е? — всеки зашушука.

 

— Антената е с нас, но за да може

да работи, ще трябва да се сложи

на някаква височина.

 

И изведнаж настана тишина.

 

Защото нито антилопата, фламингото,

дори самата зебра на раета

не стигаха високите дървета.

Не знам кой пръв посочи слончето с глава,

а зебрата (не вече възмутена) каза: — Това!

Попитайте го иска ли, за бога!

 

— О — слончето отвърна срамежливо. — Мога!

С хобота си антената прихвана,

на най-високото дърво я закачи,

завърза я добре с една лиана

и мигна радостно с очи.

— Ще можем ли да поиграем вече? —

малкото голямо слонче рече.

 

Пътечките между дърветата се залюляха,

в небето клоните се завъртяха,

заскача весело и заигра

с приятелите цялата гора.

 

А слончето

пошепна тихичко на клончето:

— Приятели двама, приятели трима,

даже шестима приятели слончето има.

Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

ех, каква, каква игра!