Карл Май
Дервишът (4)

Четвърта глава
На турското гробище

На отвъдния бряг Паул Норман плати на каикджията^[1]. В мига, в който Валерт постави крак на сушата, към него пристъпи един облечен като обикновен работник човек.

— Ти ли си Валерт ефенди? — попита той.

— Да — отговори запитаният, учуден, че човекът знае името му.

— Имам да ти кажа, че трябва да се пазиш.

С тези думи поиска да се отдалечи, ала Валерт бързо го хвана за ръката.

— Къде трябва да се пазя?

— Не знам. Може би на гробището.

— Кой ти нареди да ми го кажеш?

— Тя.

Веднага след това непознатият се отскубна и побягна. Нещата наистина бяха странни.

Западноевропеецът има привичката да вижда Ориента в романтична светлина. За съжаление обаче тази романтика при по-близко вглеждане обикновено се изпарява и не остава нищо друго, освен опасността, която връхлита чужденеца, защото той или не е имал никакво понятие за нея, или е подценявал нейната големина.

Но двамата приятели бяха от достатъчно дълго време в Близкия изток, за да съумяват да оценяват слънчевата му страна, без при това да си затварят очите пред сенчестата. Ето защо Паул Норман веднага попита:

— Въоръжен ли си?

— Та нали тук човек никога не излиза невъоръжен. Предполагам, че и ти си взел поне един нож.

— Разбира се.

— Ножът понякога е по-добър от пищова, който вдига прекалено голяма дандания. Работи тихо и човек може да си подсигури безопасността, преди други да забележат, че е бил принуден да се отбранява.

Те закрачиха край зида, който се проточва от двореца на Константин надолу до Йени бахче. Там е разположено гробището — целта на тяхната разходка.

Внезапно Херман улови приятеля си за ръката.

— Я погледни онази фигура там до водопровода. Да ме изплюскат, ако това не е някой англичанин, и то откачен.

Там, където водопроводът идва от Едирне капъсъ, отправяйки се към пътя за Родосто, крачеше една дълга, мършава фигура. Тя бе видна само отзад, но човек ясно различаваше, че цилиндърът, сакото, панталонът и дори обущата се състояха от фрапантна, карирана сива материя.

— Я гледай, какво ли го е довело насам? — засмя се Паул Норман. — Позволи ми да ти представя твоя вуйчо — сър Дейвид Линдсей!

— Как? Това той ли е?

— Телом и духом.

— В такъв случай наистина е вярно онова, което съм чувал за него. Той е смахнат.

— Не смахнат, но оригинал. Скоро ще имаш възможността да се видиш с него очи в очи. Той изчезна там зад дърветата. Ние обаче ще завием надясно, за да стигнем до портата.

Гробището обхваща една доста обширна площ и има няколко входа и изхода. Те влязоха през главния вход. Там бе застанал един сериозен турчин, който ги изгледа с подозрителни очи. Когато минаваха край него, той вдигна ръка.

— Стой! Аз съм пазвантинът на това място. Вие франки ли сте?

— Да — отговори Паул Норман. — Нали виждаш по облеклото ни.

— Действително, и затова имам задължението да ви предупредя.

— И за какво пък?

— Всъщност е против закона на Пророка неверници да пристъпят на места, където изповядващи исляма са заспали за вечния живот. И макар султанът в своята безкрайна доброта да е позволил влизането на франки тук, за да могат да видят как истински благочестивите тачат своите покойници, то на тях все пак са забранени някои неща.

— Хубаво, драги ми приятелю. Какво всъщност ни е забранено?

— Моето време е скъпоценно и ако аз надигна глас, за да ви говоря, вие сте задължени да възнаградите моята доброта с благодарност.

— Което значи, че искаш бакшиш?

— Да.

„Бакшиш“ означава пари за почерпка, възнаграждение за сторена услуга. Това е думата, която човек в Ориента най-често има възможност да чуе. Паул Норман извади една монета и му я даде. Пазачът кимна доволен.

— Вашият разум е голям, а сърцето ви изпълнено с прозрение — каза той, — затова няма да ви измъчвам с многобройните разпоредби, които в действителност би трябвало да знаете, а ще ви кажа само две неща: Ако видите през деня някой правоверен да се моли, зачетете неговата молитвена вдълбоченост, без да го смущавате. А ако стигнете до отделението на жените — там, където е избуял бръшлянът, затворете очи и се отвърнете от тях, защото за вас красотите на нашите жени и дъщери не съществуват. Който тази разпоредба прегреши, той ще изтърпи строго наказание.

С тези думи той се обърна.

— Това си го знаехме и отпреди — засмя се Паул Норман. — Цялата работа имаше за цел само бакшиша. Добрякът не подозира, че тъкмо заради една от тази запретени красоти сме дошли насам. Насочваме се значи на северозапад и там трябва да има бръшлян. Да видим!

Веднага след това поеха по един път, който се губеше между гробове и групички кипариси в указаната посока. Край този път имаше една пейка — нещо рядко за едно ориенталско гробище — и на нея седеше богато облечен турчин, който огледа идващите с остър поглед.

— Погледни оня тип! — каза Херман Валерт. — Можеш да си впечатиш физиономията му. Някой път може би ще ти се наложи да рисуваш разбойнически главатар.

— Да, това е истинска обесническа физиономия. И как само ни зяпа! Като че е седнал тук единствено, за да дебне за нас.

Подминаха го.

„Разбойническият главатар“ кимна със задоволство.

— Оня русият е. Описанието точно му пасва. Но той не иде сам. Защо е довел другия? Дали не е художникът, с когото дели жилището си? Добре, при това положение ще заловим двама чапкъни, наместо само един.

Той се надигна от пейката и последва бавно двамата до група дървета, сред която стояха известен брой смръщени мъже.

— Забелязахте ли двамата франки, които минаха оттук?

— Да, о, господарю!

— По-дребният е въпросният. Него трябва да заловите. Помогне ли му другият, арестувайте и него. Двама от вас да отидат до входа на бръшляновите беседки, да чакат там уговорения сигнал и веднага щом бъде даден, да влязат и го сбарат. Останалите нека заемат изходите за в случай, че му се удаде някакси да избяга от беседките. А аз ще се върна на моята пейка.

Приятелите междувременно бяха отминали групата дървета. Те добре бяха забелязали мъжете.

— Това са заптиета — рече Паул Норман. — Тая работа ми се струва доста странна!

— На мен също. Какво ли търсят насам?

— Във всеки случай не са случайно тук. Вероятно са хвърлили око на някого.

— Да не би на мен?

— Би било доста чудно наистина. Но на мен ми се разтупа сърцето. Предчувствие ли е това, или само сетнина от гузна съвест? Може би ще е по-добре все пак да се откажеш напълно от авантюрата.

— И през ум не ми минава! Аз трябва непременно да говоря с нея.

— Ето ти на. Първо ти на мен клатеше глава, а сега аз мога да я клатя на теб. Присъствието на тези заптиета сигнализира да бъдем дваж по-предпазливи. Към това се добавя и предупреждението долу при водата. Нещата във всеки случай вдъхват опасения.

— Дали не са открили намеренията й и да е била възпряна?

— Ба! Как ще ги открият?

— Може да е споменала на някоя съквартирантка от харема. Онази го е издала и сега искат да ме спипат на уреченото място.

— Това действително би обяснило много неща. Ако догадката ти е правилна, твоята възлюбена щеше да намери начин тайно да те предупреди.

— Такава ще е работата.

— Е, ние трябва да сме подготвени за най-лошото; не настъпи ли, толкова по-добре. Приемем ли значи, че заптиетата са тук само заради теб, то те със сигурност ще знаят какви са ти намеренията. Ще те проследят до ъгъла на гробищата, където ти е заръчано да бъдеш, за да те заловят там.

— Би било проклета история. Мохамеданинът не разбира от шеги, когато се касае за някоя хубавичка женска персона. Вярно, имаме пълномощни министри, ама… ама…

хмм!

— А-ха, предполагам, любовта ти вече поохладня!

— Напротив! Опасността не може да ме обезсърчи! Но ще бъда предпазлив. Знаеш ли, Паул, не могат все пак да ме заловят, без преди туй да са ме наблюдавали…

— Определено е така.

— Е, каквото повикало, такова се обадило. Ако дойдат да ме наблюдават, тогава наблюдавай ти тях! Веднага ще разбереш, ако са се нацелили на мен, и ще ми дадеш сигнал.

— Хубаво!

— С изсвирване.

— Не е благонадеждно. Може да свирнат и тия типове. Още повече че изобщо не знам дали ще мога да бъда толкова близо до теб, че да те предупредя със свирене. Я нека първо проучим терена. В краен случай ще браним кожите си.

— Е-е, няма да се оставя да ме заловят. Знаеш, че от неколцина типа не ме е страх, а освен това имам нож и револвер… ето го споменатият ъгъл.

Бяха стигнали посоченото в писмото място. От ъгъла единият зид бе гъсто обрасъл с бръшлян. Ластарите му бяха изтеглени върху подпори и образуваха цял низ от взаимно свързани шумнати беседки, под които в горещи дни хората намираха благотворна закрила от слънцето. Но коя ли от тях имаше в предвид?

— Сигурно не е забранено да надникне човек вътре — каза Норман. — Я погледни дали няма да съгледаш някъде твоя ангел, след което ще…

Спря по средата, защото точно пред тях се появи между зеления листак една стройна, ала плътно загърната женска фигура, сложи ръка на гърдите и бързо отстъпи отново назад.

— Това е тя, тя е! — възкликна Херман Валерт разпалено.

— Разпозна ли я всъщност? В тия чувалоподобни покривала жените си приличат като едно яйце с друго!

— Тя е. Кълна се в това.

— Добре. Върви тогава! Но на първо време нищо не й съобщавай за мен! Тук, както ти е известно, лешоядите се въдят в такива количества, че крясъците им изобщо не могат да направят впечатление. Забележа ли, че заптиетата имат някакви намерения спрямо теб, ще наподобя два пъти едно след друго пронизителния кряк на тази птица. Тогава ще знаеш как стоят нещата и можеш да бягаш.

— Но накъде?

— Във вътрешността на беседките, все покрай зида. Вероятно ще намериш и време да навлечеш женските дрехи. Да сложиш шалварите, наметалото и тюрбана върху твоя костюм, се иска не повече от минута. Смъкваш яшмака и никой няма да те побутне с пръст.

— А тя? Нея да я зарежа?

— Не можеш все пак посред бял ден да я отвлечеш, я! А като не те заварят при нея, нищо няма да могат да й сторят. Хайде действай! Скачай смело, водата няма да е толкова дълбока. Ще те чакам близо до главния вход. А сега ще си поиграя на твое провидение.

Паул Норман се върна малко назад. Край един гроб растеше траурен ясен, който бе свел клони около могилката до земята. Беше така гъсто зашумен, че човек въобще не бе в състояние да проникне с поглед през листата. Той раздели предпазливо няколко клона и констатира, че този листен купол представлява чудесно скривалище. Огледа се. Сега беше напълно незабелязан, шмугна се, пропълзя навътре и залегна върху хлътналата могилка.

Мястото сякаш бе създадено направо за неговите намерения. Подпомогнеше ли се с ръка, можеше да погледне на всички страни, без самият да бъде забелязан.

Доста напрегнат, зачака дали ще приближи някаква опасност.

След късо време чу стъпки. Проправи си бързо малко отверстие в клонака и погледна навън. Зад един голям кипарис стояха две от заптиетата. От бръшляновите беседки не можеха да бъдат видени, ала от погледите и жестовете им Норман разбра, че вниманието им е насочено натам. Единият извади няколко ремъка от джоба и ги пъхна в пояса.

„Аха! — помисли Паул Норман. — Значи вярно е все пак! Канят се да го арестуват. Тук са двама, другите сигурно са заели различните изходи. Трябва да дам сигнала.“

И веднага след това се разнесе на два пъти крясъкът на лешояда. Удаде му се толкова сполучливо, че заптиетата се заозъртаха на всички страни да видят птицата.

Откак Херман Валерт се бе вмъкнал в беседката, не бяха минали повече от пет минути. Минаха най-малко още толкова, после оттам прозвуча свирка и двете заптиета се втурнаха вътре.

— Мътните го взели! — промърмори Паул Норман. — Сега съм любопитен как ще се развият нещата. Ще го пипнат ли, или му се е удало да последва съвета ми?

Не се наложи дълго да чака, тъй като при входа се появи една женска фигура, фереджето се бе изместило и Паул Норман видя ясно лицето.

— По дяволите! — трепна той. — Та това изобщо не е момиче! Това е момче. Наистина, хвърлили са око на моя приятел Херман. Дано да е офейкал благополучно! А сега и аз да помисля за безопасността си. Намерят ли ме тук, лошо ми се пише. Ще се промъкна дебнешком през храсталаци и треволяци като индиански вожд през девствена гора. Къде ли се дянаха двете заптиета? Сигурно са продължили през беседките край зида — по същия път, по който е побягнал Херман. Аха, ей къде прошумоля „чаровницата“. Много бих се радвал наистина, ако можех да я гостя с един ритник или някой порядъчен юмручен удар.

Предрешеното момче беше спуснало отново яшмака пред лицето си и се отправи сега към изхода.

Паул Норман се убеди, че в момента скривалището му е ненаблюдавано, и изпълзя навън. Оглеждайки се на всички страни, се запромъква между чинари, акации, кипариси и разни храсталаци, за да се махне възможно по-далеч от този район. Стигна до една широка, покрита алея, която нямаше как да избегне, и надникна предпазливо навън. Забеляза, че отдясно приближаваше едно заптие, а отляво стоеше друго и очевидно чакаше първото.

„Дали да се върна, за да не ме забележат? — попита се Норман. — Не. Така или иначе пак ще трябва да се покажа, а в такъв случай е по-добре да го сторя веднага. Срещу мен нищо не могат да удостоверят, така че няма от какво да се страхувам. Е, да си наложим една маска!“

Свали си шапката и се отпусна на колене до гроба, край който стоеше. Последният се намираше току до пътя и той много добре можеше да долови стъпките на приближаващото заптие, но си остана съвсем непринудено.

Заптието спря. Позна онзи, когото търсеше, и бе учуден да види него, християнинът, да се моли на гроба на един мохамеданин.

— Какво правиш тук? — попита след късо време.

Паул Норман обърна бързо глава, сякаш се бе стреснал.

— Моля се — отвърна сухо.

— Но ти нямаш право да го вършиш.

— Защо не?

— Защото молитвата на един неверник скверни вечното жилище на правоверния. Какво изобщо дириш тук на гробището?

— Това си е моя работа. Ти си върви по твоя път, а аз ще си ходя по моя!

— Ще го сториш, ако ти се удаде. Преди туй обаче трябва да те откарам при ефендито.

— При кой ефенди?

— Ще видиш. Върви напред! Нямам време за губене!

— А знаеш ли и какво означава да принуждаваш един франк? Какво съм сторил, та дръзваш да говориш с мен като с хаирсъзин?

— Нека ти го каже ефендито. Сега върви!

Паул Норман не се противи дълго на заповедта и ето как бе отведен до пейката, на която седеше турчинът с разбойническата физиономия — ефендито, за когото бе говорило заптието. Малко встрани стоеше момчето — беше свалило женската наметка. Обучените очи на художника го познаха веднага. Съглеждайки арестанта, ефендито сви мрачно вежди.

— Защо само тоя? — нахока той заптието. — Къде е другият?

Запитаният кръстоса ръце на гърдите и се поклони почти до земята.

— Твоят недостоен слуга видя само него и го арестува. Моите аркадаши ще озаптят и другия.

— Внимавай тогава тоя да не ни се изплъзне!

Но Паул Норман не беше склонен да приеме всичко безпрекословно. Той пристъпи към ефендито.

— Бях принуден да дойда тук. Кой ти дава правото да упражняваш насилнически действия спрямо мен?

— Мълчи! Аз съм Ибрахим бей, а ти си отваряй устата само когато те питам!

— Няма да млъкна, преди да съм узнал защо сте се заловили за мен!

— Ти си го знаеш, куче и прелъстител!

— Как? Ти ме ругаеш? Добре, тръгвам си, за да не бъдеш наказан за оскърбление на един немец.

С тези думи Паул Норман се обърна, но заптието го сграбчи за ръката, а турчинът му ревна:

— Не смей да бягаш! Направиш ли още една крачка и ще наредя да те вържат!

Художникът поиска да отговори, ала замълча, тъй като очите му се спряха върху един мъж, когото най-малко тук бе очаквал — добрият сър Дейвид Линдсей влезе в този миг през портата и съглеждайки художника, закрачи бързо насам с важни крачки.

— Heigh-day!^[2] Мастър Норман, вие тук?

С тези думи той му протегна ръка, ала тя бе отблъсната от заптието.

— Хайде чекил! — каза мъжът.

Линдсей погледна художника учудено.

— Какво иска тоя тип?

— Каза „хайде чекил“, което означава: върви си обратно, разкарай се! Човекът е от конака, полицията.

— Pshaw! Какво го е грижа Дейвид Линдсей за полицията!

— Да, вас! Но аз съм арестант.

От смайване устните на англичанина се разтеглиха толкова широко, че отново образуваха кажи-речи четириъгълник, а носът изпадна във възбудени конвулсии.

— А-а! О-о! По каква причина?

Двамата разговаряха на английски. Турчинът ги слушаше мълчаливо. Сега се обърна към Линдсей — също на английски, макар и с ужасно произношение.

— Каква работа имате с моя арестант?

Сър Дейвид не даде вид да е чул въпроса на турчина.

— Go on!^[3] Разказвайте! — подкани той художника. Паул Норман осведоми за арестуването си от заптието и подозрението, под което се намираше със своя приятел, ала благоразумно премълча какви намерения ги бяха довели насам.

Докато разказваше, край групата мина една жена. Норман, който бе държал всички минаващи под око, хвърли един поглед към краката на забулената и кимна доволен. Беше познал обущата на Херман Валерт — на неговия приятел следователно бе провървяло да се изплъзне на преследвачите. Без да бъде обезпокоен от пашата и заптието, предрешеният мина край пейката и се добра до изхода.

Когато художникът приключи, Линдсей попита:

— Well! Не говорихте ли със заптието?

— Естествено, но то не се вслуша във възраженията ми.

— Не се и съмнявам! Просто не сте подбрал подходящите слова.

— Че какво иначе бих могъл да приведа?

— Това!

С тези думи англичанинът бръкна в джоба и тикна в ръката на заптието бакшиш. Който познаваше Дейвид Линдсей, знаеше, че при такива ситуации той никога не се проявява като стипца. А доказателствената сила на „довода“ бе толкова убедителна, че заптието направи едно темане, далеч превъзхождащо онова, с което бе почел преди малко турчина.

— Твое височество, твоят най-покорен слуга очаква с копнеж заповедите ти.

— Well! Изчезвай! Away!^[4]

Беше забавна сцена. Както Линдсей, така и заптието не разбраха един от друг нито дума, ала жестикулацията от двете страни говореше език, чиято яснота не оставяше нищо повече да се желае. И каквото не се бе удало на владеещият турски Паул Норман, бакшишът на англичанина постигна с лекота. Заптието направи второ, още по-дълбоко темане и се отвърна от арестанта на Ибрахим бей, без повече да се интересува от него.

Ибрахим естествено беше бесен от намесата на англичанина.

— Кой ви дава правото да се набърквате в моите работи! — избъбри той на завален английски.

— Кой? Аз! Дейвид Линдсей. Well!

— Ще се оплача при консула на Англия.

— Well!

— Ще поискам удовлетворение.

— Well!

— Ще настоявам за най-строгото ви наказание.

— Well!

— Ще ме молите за прошка.

— No.

— И все пак ще го сторите. Аз съм Ибрахим бей, синът на Мелек паша. Познавате ли ме?

— No.

— Ще ме опознаете. Безчестието, сполетяло моя дом, трябва да бъде изкупено.

— Безчестие?… Как тъй?

— Искаха да ми отвлекат любимката на харема.

— Кой? Този мъж тук?

— Не, неговият приятел.

— Къде е приятелят?

— Още го търсим.

— А къде е жена ви?

— У дома, в харема.

— А-а! О-о! Странно! Искат да я отвлекат оттук, пък тя изобщо не е тук. А щом като не е тук, не може да бъде отвлечена естествено и за тая работа следователно никой не може да бъде арестуван.

Ибрахим бей не беше очаквал такова умозаключение. Той събра ядосано вежди.

— Приятелят на този мъж се нарича Валерт. Той е разговарял с моята жена. Аз се научих и написах едно писмо от нейно име, за да му определя среща тук. Наредих още на този роб да облече женски дрехи, та оня да го сметне за моята ханъм, и кучето наистина се пъхна с него в беседката. Не е ли това достатъчно доказателство? Ето защо го търся и ще наредя да го накажат.

— Yes. Наказание трябва да има. Но не е мистър Валерт виновникът, а вие.

— Аз? Пророкът да ме пази, не ви разбирам!

— Сигурно ще ме разберете, yes. Казвате, мистър Валерт искал да отвлече ханъмата ви. Това е невъзможно, понеже тя въобще не е била тук. В замяна на това пък вие сте го примамил насам, за да го погубите. Кой е виновникът в случая? Елате, мистър Норман. Тук ние приключихме работата си!

С тези думи той се обърна и закрачи към портата, последван от Паул Норман.

Ибрахим бей сви пестници и изръмжа няколко думи след тях, които не прозвучаха като благословия. После насочи вниманието си към вътрешността на гробището, където заптиетата все още се намираха в процес на търсене. Херман Валерт до тоя момент не бе излязъл през портата, следователно все още беше из гробището, според мнението на турчина.

Когато двамата се озоваха вън пред портата, Линдсей спря.

— Великолепно приключение! Безценно удоволствие! Много пари струва! Yes.

— Сърдечно ви благодаря за помощта, милорд.

— Не си заслужава да се говори. И не ми казвайте милорд, моля! Не искам да го чувам. Казвайте просто сър Дейвид! Напълно достатъчно сред приятели.

— С удоволствие ще се съобразявам.

— Well! Сега вече знаете как трябва да разговаря човек с едно заптие в тая страна?

— Действително ми дадохте добър урок — засмя се художникът. — Вярно, той може да се вземе под внимание само от онзи, който разполага с необходимите средства.

— Yes. Какво ще правим сега? Мистър Валерт да чакаме?

— Не е необходимо. Той отдавна се намира в безопасност.

— Значи изобщо не е вече в гробището?

— Не. Напусна го още преди нас. Но я кажете, как така се озовахте тъкмо на това място?

— Well! Много просто. Знаете, че търся някое хубавичко приключение. Чух, че турските дами обичат да посещават гробището и се събират там на компании да поклюкарстват. Следствие на това дойдох насам да се поогледам. Yes.

— Такава значи била работата. Но да вървим нататък! Приятелят Валерт сигурно вече ни чака.

— Къде?

— Долу при водата, където слязохме.

На старото място наистина бе спрял един каик, в който седеше Валерт. Паул Норман представи двамата един на друг. Линдсей огледа много внимателно немеца.

— Wonderful!^[5] Забележителна прилика! В сбирката си от картини имам портрета на един роднина, комуто приличате до най-дребната подробност. Странна игра на природата!

Херман Валерт би могъл с няколко думи да изясни прозаичната причина на тази „странна игра на природата“, но си достави удоволствието да го отложи за по-подходящо време. Докато каикът браздеше водите на Златния рог, приятелите си заразказваха преживелиците — естествено на английски, за да може и Дейвид Линдсей да вземе участие в разговора.

Когато Херман Валерт пристъпил в беседката, многоуважаемата красива туркиня стояла в един ъгъл. Там вейките на бръшляна висели в такива дълги гирлянди, че човек можел напълно да се скрие зад тях.

— Приближи се! — прошепнала му тя. — Тук не биха могли да ни открият.

С блажено сърцебиене той се оставил да го насочи в интимния полумрак на клонака. После тя сграбчила ръката му, той стиснал здраво пръстите й и почувствал брилянтния пръстен, който така добре познавал. Тя била това… тази, която обичал.

И все пак скоро го налегнало някакво особено усещане. Не се чувствал съвсем така, както бленувал да бъде в близост до любимата. Забелязал, че липсва онази свенлива, плаха нежност.

— Как ти благодаря, че дойде! — прошепнала тя, но някакси не прозвучало напълно сърдечно.

— От колко време си тук? — попитал с доста хладен тон.

— Повече от час. Сърцето ми копнееше по теб. Почти се боях, че няма да дойдеш.

— О, на това със сигурност можеше да разчиташ!

— Не всички франки имат куража да се подхвърлят на една такава опасност. Нали не си показвал писмото ми на другиго?

— Кой го написа? — попитал вместо отговор. Напразно търсел някоя мила дума.

— Аз самата.

— Значи владееш четмото на франките?

— Разбира се, сега ни учат на много франкски неща. Но защо не дойде сам?

— Моят приятел ме придружава, без да знае за какво съм дошъл на гробището…

Млъкнал по средата, защото тъкмо в този миг Паул Норман дал уговорения сигнал.

— Какво се ослушваш? — попитала тя. — Кряска някакъв лешояд. Какво искаше да кажеш?

— Исках да кажа, че се намираме в опасност.

— О, не! Боиш ли се?

— Не се страхувам за себе си, а за теб. Заварят ли ме при теб, изгубена си.

— Кой ще ни завари?

— Заптиетата, които стояха вън под дърветата.

— Ти видя ли ги? О, от тях няма защо да се страхуваме!

— Напротив! Трябва бързо да те напусна. Ще те видя ли отново на пазара за муселин?

— Да, но само ако сега останеш при мен.

— Не мога. Животът ти е в опасност, а и моят също. Сбогом!

До този момент Херман Валерт не бил казал още нито една нежна дума, нито пък бил посегнал да я помилва. Сега поискал да се освободи от ръката й, ала тя го държала здраво.

— Ако ме обичаш, остани! — казала с подчертано натъртен тон.

Стиснала още по-здраво пръсти около китката му и протегнала и другата ръка изпод наметката. В този миг един слънчев лъч проникнал през бръшляна и попаднал на една малка метална свирка, която туркинята държала в ръката. Едва сега, при вида на този предмет, на Херман Валерт станало ясно къде бил: тя го била подмамила тук. Не бивало да се съобразява с обстоятелството, че женският пол е наричан по-нежният. И тъй, хванал ръката, която държала свирката.

— Предателка! — процедил през зъби. — Тая работа няма да ти се удаде!

После посегнал с другата ръка към гърлото под фереджето. Един по-силен натиск, хъркане… тя изгубила опора и се свлякла на земята.

„Такова прекрасно създание и същевременно такава долна предателка!“ — помислил си, но едва отстранил фереджето, за да зърне поне още веднъж лицето й, и отскочил като ужилен.

— Всички дяволи… мъж!

В пристъп на върховен гняв ударил обесника по слепоочието и оня изгубил съзнание.

После се огледал. Съседната беседка била пуста, следващата — също. Побързал нататък. В четвъртата или петата имало също така гъсти бръшлянови драперии, както в първата. Напъхал се незабавно в нея. Човек можел да мине съвсем наблизо и пак да не го открие.

Свалил ремъка от рамото и освободил женския тоалет. Широките шалвари били бързо нахлузени и вързани долу… сега наметалото, тюрбана на главата и накрая фереджето. Напуснал скривалището, минал през съседната беседка и излязъл на открито.

Недалеч от него стояло по средата на пътя едно заптие, но с извърнато лице. Херман Валерт се шмугнал бързо сред храсталаците, стигнал до един околен път, който водел към главната алея, и закрачил бавно в изправена, изпълнена с достойнство стойка към портата. В близост до нея забелязал за свое неприятно удивление приятеля си— държан за ръката от едно заптие — в разговор с турчина, който преди туй му бил направил неприятно впечатление, и ипохондричния вуйчо Дейвид. Какво да прави? За миг му се мярнала мисълта да вземе страната на приятеля, който може би се намирал в опасност, ала тутакси отхвърлил идеята, тъй като навреме осъзнал невъзможността да реализира един такъв замисъл. В тоя си маскараден костюм по-скоро щял да му навреди, отколкото да му бъде полезен. Освен това бил убеден, че Дейвид Линдсей няма да изостави художника.

Ето как излязъл благополучно навън и се насочил незабавно към една маслинова горичка в съседство, за да свали под закрилата на дърветата маскарада от себе си. Когато това му се удало, без никой да го смути, отправил се отново към входа, за да наблюдава развитието на нещата отблизо. Скоро видял приятеля си и англичанина да се задават безметежно откъм портата. Сметнал за по-добре да не се присъединява към тях още тук, толкова близо до гробището, и избързал напред към пристана. Там наел един каик и зачакал. И не се излъгал в сметките си, че двамата ще се упътят към лодките, защото само след късо време се появил Паул Норман в читаво състояние заедно с намиращия се в изключително добро настроение сър Дейвид.

По време на разказа на Херман Валерт и оживените реплики стигнаха до отвъдния бряг. Когато поеха по пътя за жилището на двамата, непосредствено край тях премина младият човек, който бе предупредил преди туй Валерт. Паул Норман го позна и задържа.

— Стой!… Веднъж ти вече ни се изплъзна, но втори път няма да я бъде.

Заговореният беше може би деветнайсетгодишен и носеше скромното облекло на работник, но създаваше впечатление, като че това е само предрешване. Той се усмихна радушно, но със самочувствие, на художника.

— Каниш се да ме задържиш?

— Да.

— Не би могъл да го сториш, ако аз не го желая.

— Но признаваш, че днес говори там отвъд с този ефенди?

— Да.

— Кой те бе пратил?

— Това не бива да казвам.

— Ето вземи!

Паул Норман извади една монета от джоба и му я подаде, ала за негово учудване младият човек я отблъсна.

— Господарю, не оскърбявай душата ми! Аз съм Саид, арабаджита^[6]. Бакшиш не вземам. Правя всичко, което господарката повели, но не го върша за пари.

Изненадан Валерт му подаде ръка.

— Много благородно от твоя страна, сега те познах. Ти беше в Долината на сладката вода, когато впрягът ти се подплаши?

— Да. Тогава ти спря разбеснелите се волове и спаси господарката от голяма опасност.

— Позволено ли ти е да говориш за нея?

— Не.

— Тя ли ти забрани?

— Да, но ми разреши да ти съобщя името и жилището й.

За малко от Валерт да се изплъзне един радостен вик.

— И как се казва?

— Закума.

Преведено това би означавало „Цветът на олеандъра“.

— А жилището й?

— Сигурно ти е известно Еврейското гробище отвъд махалата Калидже оглу?

— Да.

— Там има две рекички, които се съединяват, за да се влеят после в пристанището. Точно в ъгъла, образуван от тяхното сливане, се намира една къща с градина около себе си. Там държи Ибрахим бей скрити най-красивите от своите жени.

— Значи също и Закума?

— Да. Не ти ли прави впечатление, че ми е позволено да ти кажа името и жилището на господарката въпреки нейната сдържаност?

— Тя навярно желае да я посетя?

— О, Аллах, какво ти хрумна? Не, това не бива да се случи. Но тя ти има доверие и се бои, че отнякъде я застрашава опасност. Дойде ли този момент, тя се надява да й се притечеш на помощ. Но отбележи си добре, само в този случай можеш да влезеш в къщата й. По тази причина нареди да те осведомя за името и жилището й.

— Но как ще знам кога ще надвисне над нея опасността? Още от тази нощ ще бъда при Еврейското гробище.

— В името на Пророка, не го прави! Това би могло да ви коства живота, а също и на други хора.

— Ще ни издадеш ли?

— Тогава бих издал и господарката, а това няма да сторя.

— В такъв случай не се страхуваме от нищо. Чуй какво ще ти кажа: нас ни подмамиха в капан и аз трябва да узная как е могло това да се случи. Довечера следователно ще бъдем край реката.

— Ти не познаваш Ибрахим бей. Той е жесток и няма да ви пощади, ако разбере, че дебнете около къщата му.

— И ние няма да го пощадим, ако попадне в ръцете ни. Може би пък ще ми се удаде да говоря с господарката ти.

— Това е невъзможно. Водата е дълбока и широка, дуварите високи, вратите яки, а пазвантите никога няма да отворят.

— Дори и с ключа на златото?

— Не. Твърде много се страхуват от строгостта на господаря. Той ще се погрижи да изчезнат от страната на живите.

— Позволено ли ти е да разговаряш с господарката си?

— Не със знанието на господаря, но от време на време мога да зърна тайно слънцето на нейния лик и да чуя нежния й глас. Тя ми спаси живота, в замяна на което сега аз се ослушвам за всяко нейно желание, за да го изпълня безпрекословно.

— Ти си добър и верен. Върни се у дома, в името на Аллах! Ние пак ще се срещнем.

— Не преди господарката да го пожелае!

— Кажи й, че ще рискувам живота си, за да я видя и говоря с нея. Тя нека прави каквото смята за добро, аз обаче ще слушам гласа на моето сърце.

Пратеникът се отдалечи в една пряка и изчезна. Линдсей, комуто Норман бе превеждал разговора на двамата, погледна със задоволство след него.

— Well! — каза и стисна чадъра под мишница като оръжие. — Ето ни го приключението. Yes. Ще проведем военен съвет.

Той отиде с двамата приятели до тяхното жилище.

— Сега бих желал само да знам — рече Паул Норман, — с кого си говорил на муселиновия пазар.

— Навярно не с нея.

— Значи и ти смяташ, че е бил нехранимайкото, който днес се бе преоблякъл като жена?

— Много вероятно. Че кой би могъл да различи под тия проклети покривала женско тяло от мъжко?

— Много вероятно. Че кой би могъл да различи под тия проклети покривала женското тяло от мъжко?

— Но диамантения пръстен! Тя го е носела. Оня наистина също го е имал според разказа ти.

— Това действително е загадка. Но аз сигурно ще я разреша. Уверявам те, ще превърна думите си в дело: тази вечер излизам, та ако ще да е само на разузнаване.

— Разузнаване? — обади се свадливо Линдсей. — Глупости. На никого няма да хрумне.

— Че защо пък не?

— Разузнаването е твърде малко. Да се изведе трябва тя, да се изведе! Well!

— Не толкова бързо! — предупреди художникът. — Такива неща си искат своето време и трябва зряло да се обмислят. При едно отвличане е необходимо и съгласието на онази, която ще бъде отвлечена.

— Съгласие? Щуротии! Няма кой да ти пита тепърва момичето. Жените в тия работи са прекалено плашливи и пипкави. Познато ли ви е мястото, където се намира къщата?

— Не така добре, както би трябвало. На Еврейското гробище наистина съм бил и тогава, доколкото си спомням, съм виждал и къщата. Но това е всичко.

— А водата? Двете рекички, които се съединяват край градинския зид? Широки ли са?

— Това не знам. Известно ми е само, че вливат водите си в пристанището при старата леярница за топове.

— By Jove! Де да е реката достатъчно широка!

— Какво би станало тогава?

— Имам една великолепна идея. Палим парната яхта… приближаваме до имота… приставаме край зида… прехвърляме се през него… грабваме момичето… поемаме обратно — нанякъде, където няма да ни спипат.

— Вие наистина си представяте отвличането много просто! — засмя се Херман Валерт.

— И то си е такова! Страшно просто, стига само човек да подхване правилно нещата. Yes!

— Да останем безпристрастни! Аз имам твърдото намерение да изляза днес и внимателно да огледам местността.

— Well! Съгласен. Ще огледам с вас местността.

— Един е достатъчно. Един бие по-малко на очи, отколкото двама или трима.

— No. Един не е достатъчно! Дошъл съм в Константинопол специално за да изживея едно такова приключение. Трябва ли сега да отстъпя удоволствието на други? Не, идвам с вас.

— Но дайте си сметка за облеклото! Ще признаете, че костюмът ви е доста фрапантен.

— Well, ще се облека другояче. Вече съм се движил като кюрд, защо не и един път като турчин?

— Какво? Бил сте вече в Кюрдистан?

— Yes. С моя приятел Кара Бен Немзи, който, стига да поиска, би отвлякъл целия харем даже на султана! Прекрасна страна, но отвратителни хора. Това тук отнесох като спомен. — Той вдигна лявата си ръка, на която липсваха два пръста.

— Значи сте имал там опасни преживелици?

— Yes. Изискани приключения!^[7] Ще ви разкажа някой път, но не веднага. Сега ще купуваме костюми.

— Костюми? Сигурно все пак само един!

— No. Имаме нужда от три костюма — по един за всеки от нас. Ако ни забележат, не е необходимо да се знае, че франки са извършили отвличането.

— Но, сър, ние не сме милионери.

— Never mind!^[8] Плащам всичко. А сега веднага на пазара за дрехи, после Еврейско гробище, разузнаване, отвличане! Yes.

Същевременно носът му се раздвижи така пъргаво, сякаш споделяше очарованието на собственика си от приключенския дух на следващите часове.

— Не знам дали нещата ще протекат толкова бързо! — охлади ентусиазма му Херман Валерт. — За себе си ще съм доволен, ако днешната рекогносцировка не излезе неудачна. Да вървим!

Тръгнаха.

На излизане от къщата англичанинът беше най-отпред. Той дръпна крака си обратно и остана зад вратата.

— Мътните да го отнесат тоя тип! — изръмжа.

— Кой тип? — попита Паул Норман.

— Оня дервиш. Ей къде е пак отсреща и се блещи нагоре към къщата.

— Само бих искал да зная с какво намерение ни наблюдава. Ще му дам да разбере, че не е непременно длъжен да пули очите си там, където тъкмо Дейвид Линдсей се намира. Yes!

Закрачи към дервиша.

— What do you want here? (Какво дириш тука?)

— Анлаямадъм. (Не те разбирам.)

— Away! (Марш, да те няма!)

— Аллах инхал ел Келб!

— Какви ги дрънка тоя? — обърна се за сведение Линдсей към художника.

— Изразът е арабски и означава: „Аллах да погуби кучето!“

— Куче нарича мен, един истински инглишман? Ето му отговора!

Замахна и нанесе на дервиша няколко звънки плесници. Дервишът остана като окаменял; не произнесе нито дума. Но във вътрешността му кипеше. Някакъв неверник бе дръзнал да удари един верен син на Пророка!

— Само да няма лоши последици, сър! — рече Паул Норман, когато продължиха. — За един християнин е изключително опасно да бие в Константинопол някой мюсюлманин.

— Why?^[9] Да не би да трябва да чакам, докато срещна някога нехранимайкото в Лондон или Ливърпул?