Карл Май
Дервишът (3)

Трета глава
Черкезката робиня

Къщата на търговеца на роби Бариша беше, както повечето къщи в Стамбул, построена от дърво. Към улицата нямаше прозорци и помещенията получаваха светлина и въздух откъм двора. Входът не беше заключен, коридорът — тесен и нисък.

Норман почука на една врата отляво. Резето бе дръпнато и наяве излезе един голям нос. После се оттегли и едва тогава бе отворено.

Носът принадлежеше на лицето на собственика на тази сграда. Той отвърна на поздрава на художника с учтивост, от която бе видно, че портретистът е търпян и му се заплаща единствено защото без него картината нямаше как да се осъществи.

— Аз пак разгледах рисунката — рече старият. — Досега съм доволен, ама колко дълго има още да я правиш?

— Не знам с точност. Боите съхнат лошо, защото в жилището ти е влажно.

Че работеше бавно, за да може максимално по-дълго да бъде заедно с красивата черкезка Чита, това по никой начин не биваше да казва на Бариша.

— Колкото по-бързо приключиш, толкоз по-голям ще е бакшишът, който ще ти дам извън уговорената помежду ни сума. Върви, чернилката вече те чака! Днес идваш малко по-късно от обичайното.

През една врата Норман стигна до пруста, простиращ се край една отстраните на двора. Един черен негър клечеше там върху едно чердже. Това бе стария Али, който трябваше по време на сеанса да следи Норман да не размени някоя дума с черкезката.

И все пак на художника се бе удало да отвори сърцето на черния, и то с ключа на златото. Беше му обяснил, че трябва да говори с Чита, за да може да разучава лицето й в различните движения. Пазвантинът в началото се бе противил, ала накрая даде съгласието си при няколко условия: За всеки сеанс искаше по петдесет пиастъра, значи десет марки. Господарят му не биваше нищо да узнае. И най-сетне изричаните думи не биваше да съдържат нищо деликатно. Норман бе приел условията, надявайки се, че черньото постепенно ще показва все по-малка строгост.

Когато той стъпи сега на пруста, пазачът се надигна и отвърна на поздрава с широко ухилване. После отвори една врата и те влязоха в светло, приятно помещение, чиито синьо боядисани стени бяха украсени със златни стихове от Корана. До една от тях бе сложено червено канапе, а срещу него — стативът с картината, покрита с фин шал.

Черният сложи ръка на рамото на художника.

— Ти все още ми даваш петдесет пиастъра, за да можеш да говориш с Чита. Досега ти разрешавах да изричаш само думи, които не крият опасност. Ако ми даваш сто пиастъра вместо петдесет, ще ти позволявам и аз повече. Изгодно ли ти е това?

Сърцето на Паул Норман подскочи от възторг. До тоя момент той не беше разменял с Чита нито дума за обстоятелствата около нея или него. Норман почти нищо не знаеше за прекрасното същество. Знаеше само, че обича тази несравнима девойка, и че би дал живота си, ако това би могло да я направи щастлива.

— Предложението сериозно ли е? — отговори бързо. — А ако господарят ти ни изненада?

— Няма да успее. Аз ще стоя тук до вратата и ще вардя. Съгласен ли си?

— Да.

— Тогава давай стоте пиастъра!

Това бяха двадесет марки. Норман на драго сърце би дал много повече за разрешението, което сега получи срещу една такава нищожна сума. Черният огледа жълтицата с алчни очи и я прибра.

— Благодаря ти! Сега ще отида да доведа Чита.

Той тръгна, а Норман приближи до статива. Ръката му трепереше, когато свали покривалото от работата си.

Един шедьовър погледна насреща му — шедьовър на природата и шедьовър на майстора. Беше работил с любвеобилно сърце и сега така се углъби в съзерцанието си на прекрасната глава, че забрави за всичко около себе си. Стресна го един благозвучен глас.

— Аллах те поздравява!

Той се изтръгна от бляновете си; лицето му се покри с палеща червенина. Там пред черния, в средата на стаята, стоеше Чита, цялата фигура на която, дори главата, бе покрита с широка, бяла наметка, оставяща само едно отверстие за очите.

Мекият килим беше заглушил стъпките й, така че той бе пропуснал нейното влизане. Но бързо се съвзе и отвърна на поздрава възможно най-непринудено. Чита пристъпи към канапето и свали наметалото. После разпусна косите си и се обърна към него.

— Така добре ли е?

Той кимна утвърдително и се посвети на боите, докато си възвърне междувременно самообладанието. Когато се обърна отново към нея, тя вече се бе настанила в канапето.

Беше много грижливо облечена: шалвари от фина жълта коприна и късо елече от същата материя, но в тъмнорозов цвят. Полуотвореното елече позволяваше да изпъкне снежнобялата блуза от ефирен муселин. Цепнатите ръкави се спускаха далеч надолу и откриваха изящно изваяните ръце. Малките стъпала бяха пъхнати в сини копринени пантофки, принадлежащи сякаш на някое дете.

Но най-прелестна бе главата. Чита беше блондинка, с онези рядко срещани пепеляворуси коси, по чиито по-тъмни отсенки трепти блясъкът на среброто. Лицето носеше сладостния лъх на съвършената невинност. Към него се добавяше трогателният нюанс на душевна печал, който придаваше на нежните, детински черти едно своеобразно обаяние. Едно едва ли подлежащо на укротяване изобилие от коси се стелеше надолу на естествени вълни, така че Чита почти постоянно си имаше работа със своето русо богатство.

По цялата тая красота очите на негъра се плъзгаха с равнодушие, докато Норман се чувстваше могъщо завладян от нея.

Той бе взел четката и палитрата в ръце.

— Не би ли свела малко повече глава? — попита, колкото да каже нещо. Тя се подчини.

— Прекалено много е. Почакай!

Остави четката настрана, за да придаде с ръка на главата й желаното положение. Тя се дръпна плашливо назад. От очите й надничаше силен уплах.

— Какво правиш? — извика с треперещ глас. — Да умреш ли искаш? Та ти ме докосваш!

— Ти искаш ли всъщност да умра?

— Не, о, не! Но ако господарят узнае!

— Никой няма да му каже.

— И Али?

— Той ще мълчи. Очите й просветнаха.

— Говори ли с него?

— Да. Той нищо няма да чуе и види.

— Аллах да го благослови, добрия, милостивия!

— Значи ти е приятно, когато говоря с теб?

— Ох, как можеш въобще да питаш? — отговори тя. — През деня мисля за теб, а нощем те сънувам. Тогава си богат паша и идваш да ме купиш.

Покъртен, той коленичи пред нея, взе ръцете й в своите и попита с онзи тон на безкрайна нежност, на който човешкият глас, както изглежда, е способен само един-едничък път в живота:

— Би ли тръгнала драговолно с мен, ако те купя?

— С извънмерна радост! Бариша, моят господар, винаги ми казва, че ще ме купи султанът, и че тогава ще нося драгоценни одежди, златни накити и ще властвам над неговия харем. Но аз не искам да отида при султана. Ти, единствено ти трябва да ме купиш. Твоята усмивка е моят накит и твоята любов е моето одеяние. Аз не желая да властвам… искам само теб да обичам и на теб да служа през целия си живот. Но можеш ли да ме купиш? Господарят иска да получи много, много за мен. Ти богат ли си?

— Не — призна той скръбно. — Беден съм.

— Въпреки това предпочитам да бъда при теб. Не желая да отида при никого другиго. Бих предпочела по-скоро да умра!

И навеждайки се към ухото му, прошепна съвсем тихо, така че Али да не може да чуе:

— Освободи ме! Навсякъде ще те последвам!

— Да, ще го сторя — прошушна той обратно.

— Но това може да коства и твоя, и моя живот!

— С удоволствие бих го дал за теб. Наистина ли ме предпочиташ пред падишаха и неговите съкровища?

— Хиляди пъти повече.

— Тогава Аллах ще помогне, повярвай ми! Със сигурност ще дойда да те взема.

В този миг пазвантинът се обърна трескаво.

— Разделете се! Господарят идва!

В миг Норман застана пред статива с равнодушна физиономия и нанесе мазка с първата попаднала му боя. Тогава влезе вече и Бариша.

— Сега можеш да си вървиш! — каза с безцеремонен тон на художника. — Утре ела пак!

Норман се обърна бавно към него.

— За днес още не съм свършил — отговори.

— Не ме е дерт. Дошъл е един, който иска да види и говори с Чита. Може би ще бъде купена от човек, който ще заплати точно колкото султана.

После Бариша се обърна към момичето и я огледа с погледа на познавач.

— Таман в тоя вид трябва да те види. Ще го доведа тук. И тъй, франк, ела утре пак! Али може да те изведе.

Норман се подчини с озлостено лице. За да не събуди подозрение, побърза да подреди боите и забули картината. Чакащият човек стоеше в предното помещение. За изумление на художника, това бе онзи дервиш, за когото сър Дейвид му бе обърнал внимание.

Какви ли намерения таеше този тип? С нещо повече ли се занимаваше освен с просия? Норман почувства внезапно някаква тегоба, на която не бе в състояние да даде някакво удовлетворително обяснение.

Забърза към пристана, качи се на един каик и нареди да го откарат към Пера, където заедно с един приятел притежаваше жилище на Инджър бостан мейданъ.

— Вече се връщаш? — каза приятелят и се обърна от прозореца.

Не беше така висок и крепко сложен като художника. Русоляв, със светло лице, той не можеше да бъде друг, освен северняк.

— За съжаление сеансът бе прекъснат тъкмо когато тя бе най-красива.

Другият погледна рязко художника.

— Когато беше най-красива? — попита напрегнато. — Значи си говорил с нея?

— Да.

— И?

— Тя ме обича, Херман! Самата ми го каза! Струва ми се, че ще бъда най-щастливият човек, ако ми се удаде да я придобия за себе си!

Херман му стисна ръка.

— Радвам ти се за нея и ти желая всичко добро!

— Как? Мислех, че си изцяло против „романтичната лудост“, както сам се изрази?

— Хмм — изръмжа Херман смутено, — да, от едно определено гледище, или по-скоро от много гледища, би трябвало да съм против. Едно такова момиче не притежава никакво образование, познания, накратко казано — нищичко; не може да го освободи човек, да го купи още по-малко, значи… и така нататък. При всички случаи това е глупост. И все пак аз… хм… станах снизходителен.

— Че откога пък?

— От завчера.

— Мога ли да узная причината?

— Ако обещаеш да не ми се присмиваш.

— Обещавам. Ти обикновено нямаш навика да се занимаваш с будещи смях неща.

— Тук може би все пак — каза Херман с половинчата усмивка. — Какво ще кажеш, ако аз също… — той запъна.

— Ти? — засмя се Паул Норман невярващо. — Това с теб не би могло да се случи.

Вместо отговор Херман посочи софата. Художникът разгледа изненадано лежащите там дрехи.

— Какво всъщност означава тая работа? Та това е комплектният всекидневен тоалет на една турска жена!

— Действително. По-късно ще го облека, за да изляза с него на улицата.

— Да не си мръднал?

— Надали! Отивам на среща.

— Би трябвало направо небето да се срути. Ти никога, ни най-малко не си се палил по някоя жена… а тук, в Стамбул, се залавяш, впускаш в авантюри!

— Може би е само авантюра, но може и работата да ме засегне по-дълбоко.

— Мога ли да узная за кого се отнася? Естествено за някое момиче?

— Не знам. Може и жена да е.

— С ума ли си?

— Точно толкова малко, както и ти, драги приятелю! Ела, ще ти разкажа. Запали си… а-а, ти вече пушиш! — Той помириса въздуха. — Превъзходен тютюн! Паул, ти си лекомислен. Тая пура струва най-малко…

— Нищичко!

— Ама да не би да си я…?

— Не, но ми я подариха.

— Кой?

— Вуйчо ти — отговори художникът, поглеждайки странишком приятеля.

— Вуйчо… ми? Ти си се побъркал!

— Хубаво. И тъй, без всякакви встъпления: Днес аз срещнах сър Дейвид Линдсей.

— Каквоо? Ипохондричния Дейвид? Да не се баламосваш с мен?

— Не. Слушай внимателно, момчето ми!

Норман му разказа най-изчерпателно срещата си с чудатия англичанин.

— Каза ли му, че аз съм един Адлерхорст?

— За теб изобщо не стана дума. — И така е по-добре. Да, тоя английски вуйчо трябва да е забавен чешит. Значи непременно иска да има някакво приключение?

— Да.

— Това му подобава. Вече се е бил във всички страни по света и често е изпадал във фатални положения. Би ме учудило, ако един ден си умре тихо и кротко в кревата. Ако позволиш да те посъветвам, много вземане-даване си нямай с него!

— Тъкмо напротив, Херман! Може би ще му позволя дори да изпълнява роля в моята работа с Чита! Но, нека изчакаме, а сега по-добре да се занимаем с твоя сърдечен въпрос.

— При който ти също ще трябва да играеш една важна роля, и то още днес.

— Каква?

— Ще охраняваш нашата среща.

— Ще го сторя, Херман. Но разкажи преди туй как и къде срази тази туркиня.

— Слушай тогава!

Той седна, запали си цигара и започна изложението си.

— Знаеш, че „Долината на сладката вода“ е предпочитано място за излети и увеселения на местното население. С особено удоволствие го посещават жените, които излизат с известните покрити волски коли, за да се поразтъпчат и те веднъж непринудено на открито. Неотдавна не ми хрумна нищо по-добро, освен да посетя тази долина. Пребродих я във всички направления и ето как стигнах до една чинарова горичка, където бях изненадан от високи женски гласове и радостен смях. Би трябвало да се оттегля наистина, но искам искрено да призная: любопитството победи. Дощя ми се да понаблюдавам веднъж мохамедански жени и от дърво на дърво приближих значи дебнешком, докато съгледах едно открито място, на което лудуваха няколко млади жени.

— Млади жени? Хм!… Откъде знаеш? В тия безобразни чувалоподобни дрехи човек не би могъл да отличи даже и Венера от бабата на Дявола!

— Не, те играеха по леките си домашни одежди. Скоро очите ми се приковаха само към една. Казвам ти, прекрасно същество, пълно с чар и грация. Когато веднъж дойде по-близо до мен, ми обърна внимание малката й ръка, на която проблясваше разкошен скъпоценен камък. Напуснах скривалището си едва когато си тръгнаха и се насочиха към чакащите в окрайнината на дъбравата коли. Но настигнах колите тъкмо когато един от впряговете се подплаши. Коларят бе съборен, двете глупави добичета хукнаха с колата и аз подир тях. Пасажерките крещяха за помощ с все глас. Удаде ми се да хвана едното животно. Спрях воловете. Заведите на колата се бяха отместили при бесния бяг, а една от забулените жени ми протегна фината си бяла ръка. „Ти си франк — каза със сладък глас. — Отнеси моята благодарност в родината си!“ И на тази ръчица искреше скъпоценният камък. Целунах я веднъж, дваж, триж… едва при третия път тя я издърпа под лекото хихикане на другите. По-късно колите се разделиха в града. Аз не възнамерявах да дебна биещо на очи, заблудих се значи и не съумях да открия жилището на красавицата.

— Много жалко!

— Онзи ден бях на пазара на търговците на муселин. По едно време дойде една забулена жена и поиска да й представят мостри. Беше същият глас и същата ръчичка с диамантения пръстен. Естествено нямаше как да поговоря с нея. Тъй като я изгубих из навалицата, хрумна ми на другия ден пак да отида на пазара. Едва що се бях озовал там и тя дойде.

— А-ха! И ти тоя път говори с нея?

— Да. Костваше ми една не съвсем незначителна сума, за да отпратя продавача до най-отдалечения ъгъл на дюкяна му. Тъй като двамата имаме общо имущество, а наличните ни пари значително се стопиха, почти се боя да не се разсърдиш за тези разходи…

— Глупости, Херман! Та нали вече ти казах каква сума получих от вуйчо ти. По-нататък!

— Ти ли си Розата от Долината на сладката вода? — прошепнах й аз.

Тя се поколеба с отговора.

— Позволи ми за миг да зърна лика ти! — помолих.

— Дързък си, чужденецо.

— Дойдох насам само заради теб. Едно предчувствие ми подсказваше, че ще се появиш и ти. Днес ще те последвам, за да видя къде живееш.

— В името на Аллах, не го прави!

— Ще се откажа, ако се наканиш да дойдеш пак.

— Ще дойда.

— Позволи ми веднъж да поговоря с теб необезпокоявано! Бъди милостива!

В този миг търговецът се върна. Бяхме разменяли думите си със светкавична бързина и все пак времето се бе оказало твърде късо, за да получа определен отговор. Не можех да остана, трябваше да платя и изчезна. Вън обаче спрях при съседа и се зазяпах привидно в изложените стоки. След малко излезе и тя, съгледа ме и мина досами мен.

— Не тръгвай след мен! — прошушна.

— Ако утре ми кажеш къде мога да те срещна! — нашепнах й.

Тя кимна и аз не я последвах. Любопитен бях дали ще сдържи думата си и, наистина, тя дойде. Само че търговецът не ни даде възможност да си поговорим. Но пък тя изпусна една бележка. На мен естествено ми изпадна носната кърпа и вдигнах двете неща.

— Какво съдържаше бележката?

— Ето я. Чети!

Той бутна листчето към приятеля си. На него бе написано с латински букви, но на турски:

„Херман Валерт ефенди! Ела днес в десет часа на голямото гробище между Мевлеви хане и Топджилер кьой. Ще бъда на северозападния ъгъл под бръшляна.“

— Как? Тя знае под какво име се водиш тук?

— Загадъчно, нали?

— Много. Но нещата ще се изяснят. Десет часа според турското часово време е два часа преди залез слънце. В женски дрехи ли се каниш да идеш?

— Не. Когато сама жена премине сама морския ръкав и после пилигримства по дългия път до гробищата, ще бие на очи. Ние просто ще посетим гробището, като вземем дрехите с нас. Мине ли се без опасност, ще си остана в обичайното облекло; появи ли се обаче нещо съмнително, ще навлека дамския тоалет. Гробището прилича на гора. Все ще намеря някое скрито кътче, където да мога незабелязано да се преоблека.

— Ако сега потеглим, ще стигнем малко преди уреченото време. Не си ли на това мнение?

— Да. Да навием на руло тънкия костюм; после ще може да се носи на ремък, без да обръща внимание.

След късо време те вече седяха в един каик и разпоредиха да ги прекарат през Златния рог.