Метаданни
Данни
- Серия
- Траперите „Детелиновия лист“ (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Derwisch, 1885–1887 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Любомир Спасов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
ТРАПЕРИТЕ „ДЕТЕЛИНОВИЯ ЛИСТ“. ЧАСТ І. ДЕРВИШЪТ. Роман. 1994. Изд. Калем 90, Пловдив. Превод: [от нем.] Любомир СПАСОВ [Der Derwisch / Karl MAY]. Формат: 20 см. Страници: 367. ISBN: 954-434-023-8 (ч. 1)
Originaltitel der Gesammelten Werke:
Der Derwisch (Deutsche Herzen, deutsche Helden) (Bd. 61)
История
- —Корекция
Седемнадесета глава
На плантацията
Първите утринни лъчи затрептяха по вълните на реката, протичаща край Уилкинсфийлд, и заискриха по капките роса, настанили се като бляскави перли по листата и цветовете. Негрите и негърките от плантацията потегляха, бъбрейки, към памуковите поля. Отдалеч тяхната врява звучеше подобно цвърченето на ято скорци, пърхащи в безпорядък насам-натам. В господарската къща, стопанските постройки и градината ежедневната работа беше започнала.
Само долу при реката беше все още спокойно. Там не се мяркаше жива душа. Но… ето че се зададе, плавайки по течението, едно индианско кану — лодката на изплъзналия се престъпник.
Намерението му изглежда бе да напусне тук плавателния съд. Той проучваше с остър поглед брега и пристана едва там, където той се състоеше от големи камъни и нямаше да остави никаква следа, Скочи и протегна крайници.
После плъзна изпитателен поглед нагоре по реката.
„Ще ги заблудя — усмихна се вътрешно. — Макар уж искали да отиват към форт Гибсън — на тоя прикрит дребосък аз не вярвам. Съвсем сигурно ще търсят кануто. Където го намерят, там ще предположат, че съм и аз. Така че ще го пусна да си се носи надолу. И за да не бъде изхвърлено поради лекотата си прекалено скоро на брега, ще го натоваря.“
Той сложи вътре няколко големи камъка и кануто потъна толкова, сякаш имаше човек в него. После го тласна, то се плъзна обратно в течението и се понесе бързо с него. Загледа се след него, ала тутакси се обърна уплашено, към сушата, долавяйки зад себе си високия, пронизителен вик на женски глас.
— Исусе! Исусе То отплават!
Две негърки се бяха появили от градината с пълен кош пране на дигата на брега. И тъй като не можеха да допуснат, че Уолкър преднамерено е блъснал лодката, едната нададе ужасения вик.
Тази среща бе много неприятна за него, ала не биваше да го покаже. Ето защо се насочи към двете и сви съжалително рамене.
— Да, замина. Бях забравил да го вържа.
— По-надолу лежи лодка на наш господар. Ако вие побърза, може още настигне ваша.
— Благодаря, вече не се нуждая от нея. Кои сте вие?
Когато се загледа сега по-внимателно в тях, те разкриха в смутени усмивки белите си зъби.
— Ние Ми и Ти — каза по-възрастната.
Ми и Ти са съкращения от Мери и Тони. Негърът обича такива съкращения, но те са обичайни и за американеца. Така също имената Дик и Уил са само съкращения от Ричард и Уилям.
— Ми и Ти — много красиви имена. Коя е Ми?
— Аз — рече по-възрастната и подръпна свенливо кърпата на врата си.
— Имате ли мъже?
— Исусе, Исусе! Дали имат мъже? Ние момичета, маса!
— Тъй, тъй. При кого работите?
— При маса Уилкинс. Ние в кухнята са.
— Вашият маса добър ли е?
— Много добър.
— А доволни ли сте от дъщеря му?
— Още много повече добър, още много по-добър!
— В такъв случай изглежда много обичате господарите си?
— Да, маса.
— Това ме радва. Значи няма никой, който да е недоволен от господарите?
— О, не, никой.
— Напротив, Ми! — намеси се с жар по-младата. — Аз познава един!
— Искаш да казва Боми, зъл Боми.
— Той също ли е негър, някой слуга? — подпита Уолкър.
— Не слуга, не негър, а жалък нигър.
Нигър е оскърбителната, обидна форма на думата негър. От устата на един черен тази дума създава наистина забавно впечатление.
При намерението, с което Уолкър бе дошъл в Уилкинсфийлд, му се стори разумно да се насочи към някой мъж, намиращ се в обтегнати отношения с господаря на имението.
— Къде всъщност живее тоя зъл Боми?
— Между тук и следваща плантация, точно през градина, отсреща над захарно поле. Там до периферия на горичка стои негова колиба, където той джин и уиски продават.
— Значи е кръчмар?
— Да. Той бил освободен и получават колиба. Тъй като той не искат работи, доставят ракия, за да продават. Наш маса обаче забранили ракия от Боми да се пият. Затова са Боми гневен.
— Лош човек! — рече Уолкър-Хопкинс. — Дълго ли ще останете тук при реката?
— Много часове.
— Тогава искам нещо да ви кажа. Вие видяхте ли ме?
— Да.
— Не, не сте ме видели. Ясно?
Те зяпнаха уста и го погледнаха с безгранично изумление.
— Исусе, Исусе! — извика Ми. — Ама нали виждаме маса жив-живеничък тук да стоят!
— Но все едно не сте ме видели! Оттук ще минат хора, които ще питат за мен. Те са лоши хора и искат да навредят на вашия добър маса Уилкинс. Кажете им, че съм минал с едно индианско кану и съм продължил надолу по реката. Разбрахте ли ме?
— Да, да! — кимнаха двете колебливо.
— Обичате ли тоягите?
— Исусе, Исусе!
— Та искам да ви кажа, че ще получите много тояги, ако ме издадете. Ще разправяте значи, че съм подминал. Не го забравяйте!
Той се изкачи по доста стръмния бряг и последва посочения му път за кръчмарската колиба на Боми.
Замислена някога като парк, градината бе превърната сега от необикновената плодовитост на земята отново в един полупущинак. Човек можеше да си върви през подивялата гъста градина, без да бъде забелязан от някого. За Уолкър това бе много удобно; той избягваше всякакви открити места.
Господарската къща правеше внушително впечатление. Беше великолепно построена в стила на късния Ренесанс, ала, съобразена с южните условия, богато снабдена с леки, приветливи балкони и веранди.
В една такава веранда му се предложи картина на омайваща красота.
Едно младо момиче си почиваше там в хамак. Разпуснатите черни, блестящи коси висяха почти до земята. Лицето бе с рязък отпечатък, но фино очертано и с красота, каквато човек дори в онези южни страни рядко може да види. Главата бе облегната на лявата ръка, а на дясната бе кацнал един папагал, с който красивото момиче шеговито си бъбреше. Над него висеше на люлка една лъвска маймунка[1], а пред верандата на един железен прът чистеше блестящото си оперение един прикован със синджир скален орел.
Дори студената душа на Уолкър бе обаяна за няколко мига от необикновената прелест на тази картина. Той забави крачки зад едно дърво, потънал в съзерцание на очарователното момиче.
— Mon cheri, mon favori! (Мой любими, любимецо мой!) — чу я да казва с благозвучен глас. Говореше френски, както много често е обичайно из онези райони.
А папагалът отговори като разумен човек, от което би могло да се предположи, че този диалог доста често е упражняван.
— Ма belle, ma pertite femelle! (Красавице моя, моя малка женичке!)
Лъвската маймунка се протегна надолу и потегли господарката по косата, а когато тя погледна усмихнато нагоре, й изпрати цяла дузина въздушни целувчици. Беше го научила естествено първо от нея.
Папагалът обърна сега глава, огледа се търсещо и изкряска високо:
— Mon amant, mon bien-aime, ou es-tu? (Съкровище мое, любими мой, къде си? Къде си?)
Красивата господарка го перна закачливо с пръст.
— Тихо, шегобиецо! Не бива да издаваш такива неща. Той обаче се отърси, изкиска се с изненадващо човешки глас и плесна криле.
— C’est monsieur Adier, le bon monsieur Adier! (Това е мосю Адлер, добрият мосю Адлер!)
Адлер се казваше, както вече бе споменато, немският главен надзорник на плантацията. Господарката на птицата пламна до слепоочията, макар по нейно мнение да нямаше никакъв човек наблизо. Тя скочи и изчезна с папагала във вратата, водеща от верандата към нейната стая.
„Каква жена! — помисли Уолкър, като потри с ръка челото си. — Проклятие, че не мога открито да се появя! Ще изчакам какво ще предприемат спрямо мен тримата ловци. Отмине ли тази опасност, знам какво да правя. Сега по-напред до захарното поле и до Боми, черният кръчмар. Може би в негово лице ще спечеля един съюзник срещу Уилкинс.“
Той продължи да се промъква крадешком и съумя да излезе незабелязано от градината.
Ми и Ти, двете негърки, се бяха занимавали може би над два часа с прането си. Негърките обичат да бръщолевят, а да се кискат още повече. Най-малката дреболия им дава повод да пуснат на воля напушващия ги смях. Ето защо за тях времето не се струваше дълго и не чуха приближаващите стъпки. Мъжът, който идваше по брега, привлече вниманието им едва когато ги поздрави.
— Good morning, girls![2]
Те се изправиха от работата си, извърнаха се към заговорилия и нададоха вик на уплаха. Малкият, чудато облечен мъж, с гъстата четина по лицето, прекалено голямата кожена дреха и безформената шапка, предизвика удивлението им.
— Не крякайте толкова, вредни насекоми! — ухили се Сам Хоукинс. — Или наистина имам толкова ужасяващ вид, хи-хи-хи-хи?
Чак сега се опомниха, че ги е поздравил съвсем любезно. Взряха се по-внимателно в него и тогава съгледаха едно лице, в което добродушието изглежда бе като у дома си. Това бързо възвърна самообладанието им.
— Кой е вашият господар, девойчета?
— Маса Уилкинс.
— Отлично. Той вкъщи ли си е?
— Да. Маса пият чай.
Ми беше забравила, че оттогава бяха минали почти три часа, и че „маса“ вероятно вече не пие чай.
— От колко време перете тук?
Тя погледна в коша и видя колко малко работа е свършена.
— Няколко кратки, съвсем кратки минути — каза поради това колебливо.
На Сам тези неща бяха известни. Той пристъпи по-близо и прегледа стъпките, които босите им крака бяха оставили по мокрия крайбрежен пясък.
— Как се казваш? — продължи да пита.
— Ми, а тази тук са Ти.
— Тогава чуй, моя мила Ми, ти си една голяма лъжкиня! Твърдиш, че сте тук едва няколко кратки минутки, а вие сте тук сигурно от часове.
— О, няколко кратки часчета, да.
Тя го каза толкова непринудено, като че между минути и часове нямаше ни най-малка разлика. Сам Хоукинс им кимна усмихнато.
— И какво всъщност ви каза той? — попита.
— Той? Кой?
— Мъжът, който слезе тук от кануто.
Ми и Ти нямаха представа за остротата и лукавството на един траперски ум и от изумление не знаеха какво да кажат.
— Ее, отговор! — настоя Сам Хоукинс.
Двете се спогледаха безпомощно. Другият ги беше заплашил с тояги, ама тоя пък имаше пушка в ръката. Той значи при всички случаи беше по-опасен от първия и на това отгоре изглежда вече знаеше всичко.
Ми беше по-умната от двете. Тя трябваше да каже, че мъжът е продължил с кануто, и да премълчи, че е отишъл в градината. Претегляйки позволено и забранено, нейният негърски мозък намери изход. По тая причина отвърна сърцато, като посочи към плантацията.
— Дошъл той и на свой кану в градина продължил плават.
Това дори за Сам Хоукинс беше повече от прекалено; той я зяпна.
— Момиче, да не си откачила? Та в градината няма капка вода! Значи тук слезе?
— Да.
— Кануто продължи оттук по водата?
— Да, маса.
— А мъжът загреба пешком навътре из градината?
— Здравата загребал!
— Забранил ви е да казвате?
— Щели тояги да получават.
— Нямайте грижа! Тези тояги той самият ще ги получи, можете да бъдете уверени, ако не се лъжа!
Изявлението събуди доверието им и след няколко понататъшни къси въпроса той узна всяка дума, която Уолкър беше разменил с тях. Така споменаха и за лежащата по-надолу лодка на фермера.
— Можете ли да гребете? — попита ги.
— Да гребат? Да — отговори Ми с горд тон. — Ние гребат мис всеки ден по вода.
— Я погледнете тогава към отсрещния бряг! Виждате ли двамата мъже там? Тези двама мистърс са мои добри приятели. Те дават мило и драго да дойдат отсам, ама нямат превозно средство. Ако една от вас прояви желание да отиде отвъд с лодката, ще й дам тая великолепна картина, на която можете да видите каква шапка трябва да си купите. Такива като нея са отскоро на мода.
Той отвори ловджийската си шуба и извади една хартия с безброй гънки по нея. Беше лист от някакво списание. Прерийният ловец рядко има къс хартия у себе си и заради тая рядкост Сам свято бе съхранил листа. Сигурно беше завивал вече стотици неща в него. Беше до такава степен покрит с мазни, саждиви, мръсни и кървави петна, че бе станал почти прозрачен и отпечатаните от една страна букви се виждаха от обратната. Но гравюрата си личеше горе-долу добре. Тя представляваше момичешка глава с монголски черти. А на тази глава се мъдреше една южнокитайска тръстикова шапка с периферия, която имаше размерите на семеен чадър, предназначен за десет души. Под него се четяха думите: „Една китайска красавица от времето на император фунг ду чу, петстотин години преди Христа“.
Сам оглади хартията върху коравата си кожена шуба и подаде картината на двете черни момичета. Съглеждайки главата, че пък и шапката, Ми и Ти плеснаха запленени ръце.
— Какъв шапка! — извика Ми. — О, Исусе, Исусе! Колко красив! Кои са знатната дама?
— Една негърска кралица от Ню Йорк. Има състояние от триста милиона и винаги носи най-новите шапки.
— И картината са наши?
— Да, ако една от вас закара лодката отвъд.
Сега се започна надпревара кой да заслужи тая скъпоценна награда. Сам реши борбата по соломоновски. Той каза, че ще раздели картината на две части, и всяка ще си получи своята половина, но онази, на която се падне дясната половина на шапката, трябва да гребе.
Двете бяха съгласни. Ти получи дясната страна на драгоценната картина и се впусна в най-бърз бяг към лодката. Държейки своята половина високо над главата, Ми затанцува от възторг, като надаваше същевременно какви ли не викове на радост.
Сам Хоукинс повече не се интересуваше от нея. Той прегледа с обичайната си грижливост земята. На брега наистина нямаше нищо за откриване, тъй като Уолкър беше заличил там следите си. Но в периферията на градината неговото обучено око откри няколко повалени стръка. Този знак се повтаряше през период от крачка и не оставяше никакво съмнение, че някой е минал оттук.
През това време Ти стигна до другия бряг. Дик и Уил се качиха и тъй като бяха по-опитни в карането на лодка от негърката, то не след дълго двамата пристанаха от тая страна на реката.
Ти даде знак — каза Уил. — Някаква следа ли си открил?
— Да — изхихика Сам. — Скоро ще го пипнем, ако не се лъжа.
— И къде пък?
— Слушайте — обърна се Сам към негърските момичета, без да вземе под внимание въпроса на Уил, — аз имам още една картина. Тя е къде-къде по-красива от първата. Ще получите и нея, ако направите това, което ви кажа.
— Още някой ли трябва отсам прехвърлят, маса? — попита Ми любопитно.
— Не, в замяна ще поискам от вас нещо друго. Дойде ли мъжът, който е слязъл тук, и ви попита дали сме се мярнали насам, не бива да му казвате.
— О, няма, маса. Ние ще казват, че маса с гъсталак на лице и двама дълги маса не идвали.
— Глупости! Не бива да ни описвате, иначе нали ще разбере, че сме били тук. Щом като не сте ни видели, то няма как и да знаете как изглеждаме.
— О, вярно! Тогава ние по-добре да се махат и на друго място на брега отиват перат.
— Много добре. Това май е най-добрата мисъл, която през целия живот ви е спохождала. Хайде разкарайте се оттук, черни лудетини, и то достатъчно далеч!
— Ами другият картин, маса?
— Ще ви я донеса, банда немирници!
Без да престават да бръщолевят, те нарамиха прането и побързаха да се отдалечат нагоре по реката.
Сам отведе приятелите до края на градината, показа им следата и сподели какво е научил от негърките. Дик сложи замислено пръст на носа си.
— Смяташ, че трябва да следваме тази диря, Сам? Тя сигурно е отпреди два часа. През това време той може да е уредил тук далаверата си и да се кани да напусне мястото. Ето защо е напълно възможно, докато ние преследваме дирята, той да се върне насам, да си присвои просто лодката и да потърси далечината.
— Да, така е — кимна Уил в знак на съгласие.
— Не, не е така — отговори Сам с уверен тон. — Мога много лесно да ви го докажа. Той плаваше с индианско кану. Тук нито правят, нито употребяват такива. Какво следва от това?
— Че той идва много отдалеч, вероятно от планините — отговори Уил.
— Така е. По-нататък: Уолкър знае със сигурност, че ще го търсим. Въпреки това отсяда тук — толкова близо до мястото, където ни се изплъзна. Дали е случайност?
— О, не. Той още преди туй е искал да дойде насам.
— От което може да се заключи, че ще остане. Аз съм убеден, че е дошъл по някаква работа в Уилкинсфийлд, която ще го задържи тук по-дълго време. Значи най-доброто е да вървим по дирята му.
Той закрачи напред с наведена глава, за да не изгуби дирята, и те го последваха.
След известно време спря, клекна и прегледа земята с най-голямо внимание.
— Хм! — изръмжа. — Тук, зад това дърво, е стоял продължително време — с върховете на ходилата надясно. Лицето му следователно е било обърнато към господарската къща отсреща. Ролетките на прозорците още не са вдигнати, преди два часа още по-малко ще са били. Само верандата е отворена. Значи там трябва да се е намирало нещо, което е искал да наблюдава. Я почакайте… смятам, че някакво намерение го води при господаря на къщата. Той не е отишъл веднага при него, а се прокрадва тайно край дървото; намерението му следователно не е добро. Възможно е да дойде при собственика, докато ние още го търсим, може дори вече да е при него. Може би мистър Уилкинс се е намирал на верандата, когато… но не! Лъвска маймунка, скален орел, фини завеси на вратата — това е място за дама, ако не се лъжа!
Без да даде инструкции на другите как да се държат, той закрачи бързо към постройката. Точно в този момент вратата на верандата се отвори и излезе младата дама, чиято красота бе пленила преди туй Уолкър. Съглеждайки ловеца, тя възкликна полугласно от удивление.
Сам Хоукинс приближи и спря долу до стъпалата. Той бе възнамерявал изпърво да заговори по своя къс, ловен маниер, ала особеният чар на това момиче му направи голямо впечатление. Ето защо пробва един дълбок поклон. По негово мнение никой граф не би могъл да направи по-изискан. Но тъй като добрият Сам никога не си беше вадил прехраната като домашен учител или танцмайстор, резултатът бе толкова комичен, че дамата поднесе кърпичката си до устните, за да прикрие усмивката.
— Извинете! — каза той. — Вие навярно сте мис Уилкинс?
— Да, аз съм.
— Помислих си го. Радвам се да се запозная с вас, мис! Надявам се да останете доволна от мен.
— Как тъй? Да съм доволна от вас? Това все пак предполага някаква връзка помежду ни.
— Естествено, че връзка! — кимна той. — Но ще трябва да ме извините, задето нямам с това предвид любовна връзка!
Тя се изчерви неволно, ала после избухна във весел смях.
— Извинявам ви с най-голямо удоволствие!
— Инак идвам при вас като много добър приятел. Скоро ще ви го докажа. Ето защо очаквам да получа отговор на моя въпрос. Намирала ли сте се преди приблизително два часа на верандата?
— Да.
— Имаше ли някой при вас?
— Не.
— Вие сте била наблюдавана, и то от един непознат — ей зад онзи дебел платан там. Типът е стоял дълго време зад дървото, за да ви зяпа. Но не е нужно да се червите. Който има личице като вашето, може по всяко време на деня и нощта да позволява да го съзерцават, без да е необходимо да се срамува, ако не се лъжа.
— Само по повод да ми кажете тези неща ли идвате?
— Не, това го правя само между другото. Всъщност дойдох да се осведомя дали мистър Уилкинс приема.
— Сега едва ли. Той има посещение.
— Я гледай, да не би оня тип вече да е при него?
— Какъв…? Кой?
— Онзи, който ви е наблюдавал.
Тя отново се изчерви.
— Лефлър се е осмелил…
— Лефлър? Не Уолкър или Хопкинс? Хмм… може би тук се нарича Лефлър.
— Кой е Уолкър?
— Един човек, когото търся, един злодей, който се е спуснал от Сакилските планини, за да…
— Той ли ме е наблюдавал? — прекъсна го бързо тя.
— Да, той.
— Това е неприятно, но мистър Лефлър е друг. Той е притежателят на съседната плантация и сега се намира при па[3] — вероятно за да обсъди с него някоя неотложна работа.
— Моята обаче е още по-неотложна. Виждам се принуден да обезпокоя господата.
— Щом е такъв случаят, направете си труда да отидете до предната страна! Портата се намира там и слугата ще доложи за вас. Само не бива да забравяте, както тук, да споменете името си.
— Извинете, мис! Но като ви видях, забравих и кръщелното си свидетелство, и имунизационния си картон. Казвам се Сам Хоукинс и съм по професия саванен скитник.
Изненадана, тя пристъпи крачка напред.
— Сам Хоукинс, траперът?
— Да. Така ме наричат.
— О, каква радост! Аз съм чела за вас!
Сега бе негов ред да се изненада.
— Чела? За мен?
— Да, вече на няколко пъти.
— Невъзможно, мила моя мис. Аз не съм писал нищо, което би могло да попадне пред очите ви, ако не се лъжа.
Тя звънко се разсмя.
— Не искам да го оспорвам, а и не това имах предвид.
Ако вие наистина сте Сам Хоукинс, прерийният ловец, то аз съм чела за вас и по-точно във вестника.
— Behold! Във вестника?
— Да, мой най-добри сър. Ловците, които от време на време се връщат от Запад, разказват какви ли не собствени и чужди преживелици, споменавайки и изтъкнатите прерийни скитници. Вие принадлежите към тях. А онова, което се разказва, обикновено скоро бива и отпечатвано.
— Ама какво пък толкоз са отпечатали за мен?
— Разни неща. Не сте ли бранил веднъж от команчите само с още шест други ловци един керван за Санта фе?
— Да. Тогава ни беше станало много напечено, но и червенокожите трябваше да претърпят доста загуби.
— И не сте ли спасил веднъж цял сетърмънт от едно нападение на сиусите?
— И това съм сторил. Впрочем не беше някакво кой знае колко голямо геройство. Та ние бяхме трийсет мъже срещу осемдесет индсмани — това уреди нещата.
— А веднъж не са ли ви даже… — тя улови внезапно бухналите си дълги коси и замлъкна.
Той проследи подозрително жеста й.
— Скалпирали? — рече уклончиво. — Хм, има нещичко вярно и в това… но бих желал да видя вестникаря, който ще дръзне да посегне на скалпа на Сам Хоукинс, хи-хи-хи-хи!
— Ох, как ми е жал за вас! — възкликна тя с неподправено съчувствие. — Вие без съмнение сте герой! Приятел сте дори на великия Олд Шетърхенд! Много се радвам да ви видя тук. Би било хубаво да можехте да поостанете известно време, сър.
— Вероятно ще мога да остана един ден, че дори няколко. Това много скоро ще се реши. Но преди всичко трябва да говоря с вашия баща, ако не се лъжа.
Сам направи отново един елегантен по негово мнение поклон и тръгна. Зави към фасадата и съгледа високата, широка порта. Там стоеше човек в лека лакейска форма.
— Ей, приятелю, откъде се отива тук за мистър Уилкинс?
— Ще трябва тук да чакате, човече. Господарят преди обяд няма време.
— Нещата се схождат отлично. Аз също нямам време, така че веднага бихме могли да уредим работата. Иди сега при господаря си и му кажи, че Сам Хоукинс непременно трябва да говори с него. Ясно?
— Какво ме засяга Сам Хоукинс? Чакайте, докато…
Той спря по средата, отстъпи назад и направи дълбок поклон. В коридора се бе отворила една врата, пропускайки младата господарка. Тя се обърна приятелски усмихната към Сам.
— Тъй като вашата работа е толкова наложителна, аз самата ще ви придружа до па и ще съобщя за вас. Елате с мен, моля!
Сам Хоукинс хвърли унищожителен поглед на слугата и я последва. Мис Уилкинс преведе Сам през едно антре до приемната. В нея се намираха двама мъже — Уилкинс, нейният баща, и неговият съсед Лефлър, за когото бе споменала.
Уилкинс беше все още як мъж, може би в края на петдесетте. Имаше вид на истински джентълмен. Държането му бе изпълнено с достойнство, погледът благ. Бръчиците, които се изтегляха от външните ъгълчета на очите до слепоочията, навяваха предположението, че животът му не е протекъл без мъка и грижи.
Другият беше някъде около трийсетте. Беше дълъг, мършав и ходеше малко приведен напред. Дрехите му бяха безукорни, лицето — гладко избръснато. Правеше впечатление на истински янки. Оглеждайки изучаващо влезлия, той присви очи и отпусна ъгълчето на устата си. Това придаде на физиономията му дебнещ, неприятен израз. След първия поглед върху Сам източи чело нагоре, показа си зъбите и кривна рамо, като че искаше до отърси някого от себе си.
— Тук е мистър Хоукинс, па, който иска да говори с теб — каза дъщерята. — Мисля, че ще ти бъде приятно.
— Естествено, мила Елми… Добре дошъл, сър!
— Уилкинс протегна ръка на трапера. Сам я сграбчи и стисна сърдечно.
— Радвам се, че не ми се сърдите за безпокойството. Може би трябва да благодаря само на мис Елми за това.
— Не само на нейната препоръка — усмихна се плантаторът, — но и на репутацията, която ви предшества.
— И която сигурно прави от човека повече, отколкото той е в действителност!
Каза го Лефлър, стрелвайки Сам с кос, пренебрежителен поглед.
Сам Хоукинс се извъртя изцяло към него.
— Възможно, мистър… Имате ли и вие някаква, сър?
— Как тъй?… Аз?… Репутация?
Лефлър бе напълно изненадан от въпроса на Сам.
— Значи никаква репутация? Хмм! В такъв случай не говорете и за моята, ами се погрижете по-напред хората и за вас да разправят нещо добро!
Този инцидент бе видимо неприятен за стопанина. Той поиска да направи някоя умиротворителна забележка, ала Лефлър го изпревари.
— Ха така, мастър! — изсмя се той грубо. — Един ловец е длъжен винаги да бъде в бойна готовност, трябва само да погледне своя човек, та да не попадне на някой, който стои по-горе от него. Впрочем вие хич не ми изглеждате на истински уестман. Тая кожа сигурно е само маскарад, пък кримката… я виж ти, каква смахната тояга!
Той беше взел пушката от ръката на Сам и я поднесе ухилено на плантатора. Онзи му даде предупредителен знак и малките, зорки очички на трапера уловиха предупреждението.
— Не е нужно да намигате, сър! И тъй, и тъй вече знам къде съм с този човек. Ако той не остави веднага пушката ми тук на масата, ще му наместя юмрука си между жълтите зъби. Нека после си отбелязва кой стои по-високо — той или аз. Сам Хоукинс е крайно сърдечен чешит, но само за порядъчни типове.
— Сър! — кипна Лефлър.
— Boy! (Момче!)
Траперът не изстреля думата гръмко, а я каза спокойно, с малко повишен глас, но цялото му държане показваше ясно, че в следващата секунда ще забие юмрука си в главата на другия. Уилкинс се намери с една бърза крачка между двамата. Взе пушката от ръката на Лефлър и я върна на Сам.
— Без свади, моля, драги съседе! Мистър Хоукинс е мой гост. Той не ви е сторил нищо, така че не виждам каква причина имате да търсите кавга с него. А сега ще имате ли нещо против, мистър Хоукинс, ако ви запитам за повода на вашата визита?
Лефлър понесе мълчаливо малкия укор, ала очите му мятаха светкавици, а изразът на лицето даваше да се очаква, че няма да допусне това поражение да отмине неотмъстено.
Елми се бе облегнала пребледняла на стената. Нейното красиво лице беше студено и непроницаемо. Когато погледът на Лефлър сега я потърси, веждите й се свиха още по-мрачно.
Сам се престори, сякаш нищо не е забелязал и премина спокойно към въпроса на домакина.
— Даже ми е много приятно, сър. Аз нямам време за безполезни речи. дойдох да ви попитам дали не познавате някакъв мъж, който носи името Уолкър.
— Уолкър? Това име не е рядко. Чувал съм го наистина от време на време, но нямам познат, който да се казва така.
— Или Хопкинс?
— Също не.
— Хмм! Значи тази заран не е идвал при вас никой, който се води под това име?
— Не.
— Позволете ми въпроса, какви посещения изобщо сте имал днес?
— Никакви. Мастър Лефлър е първият, с когото днес разговарям.
— Благодаря. Но има и една друга работа. Мога ли да поговоря с вас за малко насаме?
— Разбира се. Вас ли засяга работата?
— Не, вас.
— Е, в такъв случай можете да говорите несмущавано. От дъщеря си тайни аз нямам, а мистър Лефлър е мой съсед и приятел, който може би също трябва да чуе каква вест носите.
— Тъкмо това е въпросът. Аз все пак ви моля да разговаряме на четири очи. Най-много дъщеря ви би могла да присъства. Имате ли някоя стая, мистър Уилкинс, в която можем да се подслоним, без да бъдем подслушвани?
— Да, тук в съседство.
Лефлър се изхили.
— Не бива да се отдалечавате заради мен, мистър Уилкинс! Щом като наистина ме изключват от доверието, то аз съм този, който ще се оттегли. Ще сляза временно в градината и ви моля да ме повикате чрез слугата, когато ще можете да ме приемете отново. Не ми се иска да ви напусна, преди да сте ми съобщил решението си по нашата работа.
Той тръгна. Плантаторът вдигна с приятелско предупреждение пръст.
— Мистър Хоукинс, тук вие си спечелихте един враг.
— Хм! Всички негодяи са врагове на честния човек. Един повече или по-малко, все ми е тая, ако не се лъжа. Що се отнася до следващата ни работа, то тъкмо той не желая да узнае нещо, мистър Уилкинс.
— Имайте предвид, че той е мой съсед, и че в такива уединени местности съседите често разчитат един на друг!
— Може да е така, ама аз хич не вярвам на тоя човек. Ще ми обещаете ли да не давате гласност на нещата пред него?
— Ако на всяка цена го желаете, да. Ама наистина ли пък е чак толкова важна работата ви, мистър?
— Много. Ще разберете веднага. Да ви е известен случайно някой си Кървавия Джак?
Плантаторът видимо се изплаши.
— Тоя ли? — отговори. — Ох, прекалено добре си ми е известен той!
— Той се кани тази нощ да ви направи едно посещение.
— Мили Боже! Това е лоша вест!
Уилкинс направи няколко крачки напред-назад из стаята и спря после пред Сам.
— Откъде го знаете, сър? Той самият не може да ви го е казал все пак!
— Напротив, лично той… хи-хи-хи-хи! Подслушах го снощи в гората — на четири часа път оттук.
— Каква вест! Тя действително е от изключителна важност! Елми, детето ми, какво ще кажеш по тоя въпрос?
След сцената с Лефлър Елми дума повече не бе изговорила.
— Успокой се, па — каза сега невъзмутимо. — Щеше да е ужасно, ако бяхме нападнати ненадейно от този човек и съучастниците му. Но сега ние знаем и можем да вземем своите превантивни мерки. Мастър Адлер ще стори своето, а ако помолим Сам Хоукинс, той може би ще остане, за да ни заеме своя остър ум, опит и прочутата си пушка. Нали тъй, мастър?
Тя му протегна усмихнато малката си ръка. Сам я улови с два пръста и я притегли към онова място на ловджийската си шуба, под което предполагаше, че е сърцето му.
— Оставам при вас, мис, и не сам, а ще ви доведа и двама юнаци, които са печени в тия неща. Вие сте чела за мен, мис. Вестникът може би е споменавал и имената Дик Стоун и Уил Паркър?
— Разбира се. Та нали те са винаги при вас, заради което вас тримата навсякъде ви наричат „Детелиновия лист“.
— Тези двамата също ще ви помогнат.
— Значи са тук?
— Yes. Детелиновия лист е в пълен състав, ако не се лъжа. Те стоят в градината и ме чакат.
— Защо не влязоха с вас?
— Защото отвън са по-необходими, но по късно вероятно ще дойдат с мен. Немският надзорник оправен мъж ли е?
— Можем да разчитаме на него — отвърна Плантаторът. Елми стрелна баща си с благодарен поглед. После като че подчерта похвалата.
— Той би рискувал живота си за нас — каза.
— Е, при това положение вероятно ще ни се удаде да се справим с нехранимайковците. Нека ви разкажа по-подробно, мастър Уилкинс!
Сам осведоми сега за всичко, което се бе случило снощи, а баща и дъщеря го изслушаха с най-голямо напрежение.
— Значи тоя Уолкър е също тук, в пределите на моето имение? — попита Уилкинс. — Какво може да иска?
— Във всеки случай е воден насам от съвсем определено намерение. Може би ще ви навести. Ще обещаете ли в този случай да го задържите, докато се върна?
— Разбира се. Обещавам ви. Значи сега ще продължите да следвате дирята му?
— Трябва на всяка цена да го пипнем.
— А ако следата му се изгуби?
— Тя със сигурност води към Боми.
— Боми? Аха! Познавате ли го?
— Едва преди половин час чух за него. Що за тип е тая чернилка?
— Един неблагодарен и себичен негодник. Брат ми го освободи, че дори и малко земя му подари. Твърде мързелив, за да се изхранва с работа, той започна да търгува с ракия. За да не допусна да зарази и моите хора, аз им забраних да купуват от него. Оттогава той опитва по всякакъв начин да ми навреди. Значи сте на мнение, че Уолкър го е потърсил?
— Бих могъл да се закълна в това.
— В такъв случай би трябвало да го познава.
— Не е непременно задължително. Той е разпитвал двете негърки Ми и Ти за някого, който е враждебно настроен към вас, и те му назовали тоя Боми. Вече знаете всичко, мастър. Сега аз ще отида да му направя с моите спътници едно посещение на тоя Боми. Може би ще спипаме типа при него.
— Кога ще дойдете пак?
— Колкото е възможно по-скоро. Тогава ще имаме време да обсъдим някакъв план срещу нападението. Но дотогава никому нищо не споменавайте! Негрите са бъбриви създания. Узнаят ли нещо, ще вдигнат врява до Бога и Кървавия Джак ще бъде предупреден. Което ще рече, че хич няма да се весне, а това би било наистина много жалко.
— Но Лефлър все пак би трябвало да знае. Той с удоволствие би се притекъл с хората си да ни подкрепи.
— Но тогава аз ще остана с Дик и Уил настрани. Впрочем имам чувството, че тоя Лефлър не ви е чак толкоз голям приятел. Изчакайте сега спокойно връщането ми, а после ще видим дали ще е необходимо да привлечем чужда помощ. Гуд бай, мистър Уилкинс, гуд бай, мис Елми!
Лефлър беше отишъл, както каза, в градината. Той здравата се бе разлютил на Сам и замисляше отмъщение.
Каква ли работа можеше да има тоя самомнителен ловец при Уилкинс? Лефлър напразно си блъскаше главата.
Разярен, той крачеше по зачакъления път, докато го сепнаха приближаващи стъпки. Един млад, семпло облечен мъж, чието волево лице бе засенчено от изискана панамена шапка, се появи от една странична алея и почти се сблъска с Лефлър, понеже не беше го видял заради храсталаците.
По лицето на Лефлър трепна ненавист.
— Отваряйте си зъркелите, мастър Адлер! Или сте кьорав?
Адлер продължи да крачи спокойно, без да отговори.
— Мастър, памук ли имате в ушите?
Адлер забави крачки и бавно се обърна.
— Искате да говорите с мен?
— Естествено! Обноските ви към мен са така невъзпитани, че повече не мога да ги търпя. Защо не поздравявате?
Адлер сви леко рамене.
— Учудвам се на въпроса ви. Аз винаги съм ви поздравявал. Но тъй като вие никога не сте ми отвръщал, сега естествено пропуснах.
— Тъй, значи тъй била работата! — рече Лефлър язвително. — Да не би да искате един собственик на плантация да поздравява някакъв си домашен прислужник!
— Защо не? След като толкова държите на поздрава на „домашния прислужник“, явно той е толкова важна персона, че и вие можете да го поздравите.
— Не бих се унижил дотам, че да споря с вас по тоя въпрос! Я идете по-добре до конюшнята и се позаинтересувайте дали конят ми е получил фураж!
— Няма да ви отнема удоволствието сам да се погрижите за коня си.
Мъжете бяха застанали един срещу друг — „очи в очи“. Беше ясно, че Лефлър подхвана тази кавга, понеже мразеше надзорника. Той знаеше, че в къщата на плантатора Адлер бива считан като храненик, значи при всички случаи играеше важна роля.
— А-ха, отказвате да се подчините на заповедите ми?
— За заповеди от ваша страна не може и дума да става.
— Охо! Скоро-скоро ще се убедите в противното. Зетят на мастър Уилкинс все ще пречупи гордостта ви!
Лицето на Адлер стана с един нюанс по-бледо.
— Какъвто вие много вероятно никога няма да станете!
— Нима? Аз пък ви казвам, че току-що поисках ръката на Елми.
— След което сте бил отхвърлен!
— Тук сте в голяма заблуда.
— Pshaw! Аз считам твърдението ви просто за една лъжа.
Лефлър отстъпи крачка назад.
— На мен това? — изсъска. — Проклето немско куче! Ето ти го!
Той замахна с пестник към лицето на Адлер, ала юмрукът му процепи въздуха, докато самият получи един толкова могъщ боксов удар в стомашната област, че рухна на земята.
— О, Исусе, о, Исусе! — изкрякаха два женски гласа.
Ми и Ти се връщаха с прането си от реката. За да стигнат по-бързо до къщи, бяха поели по страничния път, по който бе дошъл Адлер преди малко. Чувайки гласове, спряха и познаха между клоните двамата враждебно настроени мъже. Разбираха всяка дума и когато Лефлър се срина сега на земята, нададоха изплашени викове за помощ.
Лефлър се надигна мъчително. Въпреки това поиска да се нахвърли отново върху Адлер, който го чакаше спокойно, със стойка на обигран боксьор. Но забелязвайки, че има свидетели на поражението му, фермерът предпочете бързо да изчезне зад храстите.
Адлер вдигна презрително рамене.
— Какво правите тук? — сгълча той негърките. — Вие сте подслушвали!
— О, не маса! Не подслушвали — отговори Ти. — Идвали от вода, съвсем случайно.
— Но чухте и видяхте всичко?
— Всичко. Маса Адлер са силен герой. О, Исусе, как маса Лефлър търколили са по земя, като куче, когато паднат от прозорец. При това сравнение Ми и Ти се закискаха високо.
— Хайде, вървете в кухнята! — заповяда Адлер. — И ви забранявам да казвате на когото и да било нещо за случилото се! Разбъбрите ли се, лошо ви се пише. И тъй, да си мълчите!
— О, маса, ще мълчат, ще мълчат много!
Те взеха прането и припнаха. В голямата кухня завариха Елми. Беше оставила баща си насаме с върналия се от разходката Лефлър и си търсеше занимание да отклони мислите си от предстоящото нападение.
— Мис Елми, ние пак са тук! — провикна се Ми още на влизане.
— Отсъствахте твърде дълго — смъмри ги господарката. — Можехте много по-рано да свършите!
— По-рано? Ми и Ти не могли по-рано. Много друг задържане и много друг работа.
— Че какво задържане и каква работа пък?
— Първо идвал мъж в индианско кану. После идвал мъж с гъсталак по лице. След туй двама мъже, колкото бамбуков върлина високи. И накрай дошъл кавга между маса Лефлър и маса Адлер.
Елми Уилкинс заостри внимание.
— Кавга между двамата?
— Да. Маса Лефлър обидил маса Адлер. Маса Адлер трябвало го поздравяват, му се подчиняват, негов кон наглеждат. Маса Лефлър били зет на маса Уилкинс. Маса получавал сега съгласие на маса Уилкинс.
Елми стана пурпурночервена.
— Кой го каза?
— Маса Лефлър.
— На маса Адлер?
— Да.
— Какво отговори маса Адлер?
— Казал, всичко лъжа.
— И е така.
— Тогава станал маса Лефлър много гневен и замахнал маса Адлер ударят. Ама маса Адлер били много по-бърз и троснал маса Лефлър на търбух, че той прескундак по земя надалеч направят. О, Исусе, било толкоз красив!
— И какво се случил после?
— Аз изкрещят и Ти изкрещят. Тогава драсват зъл маса Лефлър да бягат. А маса Адлер идват при нас и заповядват хич нищичко да не каз… о, Исусе, аз сега все пак казват! Много лошо ни се пишат сега!
— Успокой се! Нищо няма да ви се случи, ама не бива да казвате никому!
Но само две минути по-късно Ми стоеше при годеника си Неро, черният кочияш, и му разказваше с най-чудновати жестове всичките си днешни преживелици.
Малко по-късно се появи слугата, за да помоли Елми да отиде при баща си.
Уилкинс посрещна дъщеря си с физиономия, от която лъхаха угриженост, вълнение и напрегнатост.
— Седни, скъпо дете! — каза. — Имам да ти съобщя нещо важно.
Той кръстоса крака и потърка с ръка няколко пъти челото си, сякаш му бе трудно да започне. Елми остана спокойно права.
— Зная какво искаш да ми кажеш.
— Надали.
— Определено. Изглежда ти е неприятно да засегнеш темата. Бих те помолила да пристъпиш с възможно най-малко затруднения.
— Ти говориш за нощното нападение. Ох, сега то ми създава по-малко грижи от…
— …от моята женитба — прекъсна го тя на думата. Уилкинс трепна изумено.
— Как, ти знаеш?
— Да. На Лефлър от дълго време му е на устата. Неговата тържествена поява днес ми навя предположението, че иска да говори с теб за намеренията си.
— Той го стори — отвърна плантаторът, видимо облекчен, че Елми престъпи така непринудено към тая работа.
— Ти какво му отговори?
— Още нищо. Нали трябваше първо да говоря с теб. Не бих дал ръката ти на никого без твоето доброволно съгласие, скъпо дете.
— Той за кога каза, че ще дойде да узнае решението ми?
— Още не си е тръгнал. Помоли за незабавен отговор и чака в приемната.
— В такъв случай много бързо ще го получи — откликна тя присмехулно. — Начаса отивам да му отговоря. Слисан, той я улови за ръката.
— Нима с такова удоволствие ще му дадеш наистина отговора си? Не съм го предполагал действително. Е, вярно, вие жените сте непредсказуеми. Мислех, че много добре те познавам, но виждам, че съм се заблуждавал.
— Да, заблуждаваш се, па, но не в тоя аспект, за който мислиш. Ела, моля!
Елми влезе с него в приемната, където Лефлър стоеше очаквателно до прозореца. Трябва да мислеше за Адлер, защото челото му бе покрито със заплашителни бръчки. Сега се обърна и съзирайки красивото момиче да държи усмихнато баща си за ръката, изразът му изцяло се промени.
— Толкова бързо! — възкликна. — Ще си позволя естествено да го изтълкувам като щастливо предзнаменование! Да смея ли да се надявам?
Лефлър поиска да улови ръката й, ала тя се дръпна крачка назад.
— По-полека, мастър Лефлър. Кажете по-напред на какво се надявате!
— Че вече сте решила да станете моя.
— Щом се надявате да ме притежавате, значи още не ме притежавате?
— За съжаление, не.
— Защо тогава твърдите пред други хора, че вече сте получил съгласието ми?
Елми го погледна така остро, че той сведе очи.
— Аз да съм твърдял? Пред кого?
— Пред мистър Адлер.
— Ах! Значи се е раздрънкал, безчестният тип!
— Не, той не ми е казал нито дума. Ми и Ти са били свидетелки на вашето изявление и поражението ви; те веднага ми разказаха. За толкова евтина стока ли ме считате, че е необходимо само да проявите воля и да ме притежавате? Тук действително сте се измамил. Думите, които сте изрекъл пред Адлер, са не само лъжа, но и оскърбление за мен. А на мъж, който ме оскърбява, естествено не мога да принадлежа. За любов въобще няма да говоря, но човек поне малко трябва да уважава онзи, на когото ще посвети целия си живот, а аз никога не бих могла да изпитам уважение към вас!
Лефлър беше оставил Елми да се изкаже. Гледаше я кажи-речи невярващо.
— Право ли чувам? — попита, загубил важността си. — Значи ми казвате не?
— Твърдо НЕ.
Напразно търсеше той думи. Беше толкова сигурен преди туй, че ще получи утвърдителен отговор, че сега не можеше да се опомни от направо невъзможното.
Подведен от веселостта на Елми, Уилкинс почти бе повярвал, че тя тайно е обичала Лефлър. Това го потисна и угнети, ала той щеше безпрекословно да се подчини на желанието на единственото си дете. Сега кимна одобрително.
— Ей на, получихте си го, сър — каза ледено на Лефлър. — Бил сте непредпазлив. Прекалено голямата увереност често е за лошо. Откровено ще призная, че много добре разбирам умозаключенията на дъщеря си. Това е било една прибързаност от ваша страна, която неприятно ни засяга. Последиците за съжаление не мога да ви спестя.
Чак сега започна Лефлър да осъзнава, че наистина е проиграл всичко. Лицето му придоби зеленикав оттенък, страните хлътнаха, челото се зачерви, а дългите костеливи пръсти зашариха нервозно нагоре-надолу по сакото.
— Помните ли все още всичко, което ви казах преди малко, мастър?
— Помня — отговори Уилкинс с жест, сякаш трябваше да събере някакъв особен кураж за този отговор.
— Но изглежда все пак сте бил убеден, че мис ще каже „да“! Обещахте също, че ще я придумате! Промяната настъпи твърде бързо. Дано не се разкайвате! Или може би желаете още време за размисъл? Бих могъл утре пак да дойда.
— Благодаря, сър! След случилото се времето за размисъл е излишно. Нашето решение си остава.
— Да — повтори и Елми. — Нашето решение си остава.
Вбесен, Лефлър пристъпи крачка към плантатора.
— Е, добре — изсъска. — Всеки е ковач на собствената си съдба. Не мога да ви кажа нищо повече, освен че вас двамата разкаянието твърде скоро ще ви споходи. Тогава напразно ще копнеете по мен!
С високомерно вдигната глава той напусна стаята. Баща и дъщеря мълчаха, докато отдолу се зачуха ударите от копитата на кон.
— Тръгва си! — каза Уилкинс с дълбока въздишка.
— Мъчно ли ти е за това, па?
— О, не. Но преди пет минути не очаквах такъв изход.
— Той заяви, че си възнамерявал да ме уговаряш!
— Действително му обещах, макар и аз да не го ценя особено. Но при неговото поведение нямаше как да не предположа, че не разчита съвсем без шанс на твоя утвърдителен отговор. А и той изнамери средство да ме принуди да сметна един такъв съюз за желателен.
Тя го погледна изненадано.
— Какво ще е това средство, па?
— Знаеш, че по време на Гражданската война бях привърженик на Северните щати. Всички земевладелци в тази област са заклети южняци. Който прави изключение, лесно може да бъде съсипан посредством разни интриги. За добрата кауза навремето аз принесох в усърдието си някои жертви и сторих едно-друго, за което тук никой не бива да знае. Как се е добрал Лефлър до тази информация, не мога да проумея, но той знае много и би могъл да ми причини тежки щети.
— Да не би да те е заплашвал с това, в случай че му откажеш ръката ми?
— Да.
— В такъв случай имаш най-яркото доказателство за неговите мерзки принципи. По-добре да тръгна да прося, отколкото да бъда жена на един такъв мерзавец!
— Елми, ти не познаваш сиромашията!
— Ще съумея да я понеса. Но нещастието да съм жена на подобен човек, не бих могла да преживея. Впрочем нали не сме бедни, па.
— Но той може да ни погуби!
— Тогава разпродаваме и се изселваме!
Уилкинс въздъхна дълбоко и поклати глава. Той имаше още нещо на сърцето си, ала не се осмели да обремени с него душата на своето дете. Имаше ли право да говори за тайната, която и на нея би отнела нощния покой? Не, поне засега още не.
Засега още не — така си бе мислил винаги, а все щеше да дойде време, когато ще е принуден да говори. После какво? Той отърси тази мъчителна мисъл, защото се чувстваше твърде слаб, за да я доразвие докрай.
Елми обви ръце около него и сгуши глава на гърдите му.
— Значи смяташ, че правилно съм постъпила?
— Съвсем правилно и сърцато, детето ми.
— Така сърцата ще ме намериш и довечера, ако се наложи да отблъснем бушрейнджърсите. Аз храня най-крепка увереност. Мистър Адлер знае ли вече?
— Не. Още не съм го видял. Изпрати го при мен, ако го срещнеш!
Елми тръгна към стаята си. Точно когато отваряше вратата, чу някакъв шум. Видя Адлер, който излизаше от своята стая и щеше да мине покрай нейната.
— Мистър Адлер!
Той спря и свали почтително шапка.
— Ще заповядате ли нещо, мис Елми?
Винаги й говореше така вежливо и почтително. Противоречието между това смирение и неговата иначе горда природа объркваше Елми всеки път, когато се озовеше в негова близост.
— Исках да ви помоля да приемете едно малко поръчение от па — каза тя.
— С най-голямо удоволствие, мис Елми.
Елми стоеше на отворената врата и при последните думи отстъпи бавно назад. А той… е, той естествено я последва. Та нали си мислеше, че ще получи някаква заръка.
Нейното смущение нарасна, толкова повече че Адлер бе притеглил вратата след себе си.
Ето че сега бе тук и очакваше поръчението. Какво да стори? Че той трябваше да отиде при па, това можеше да му каже с няколко думи и вън. Защо следователно допусна да влезе заедно с нея? Сега обаче бе твърде късно просто да го отпрати пак навън. Това би го наранило или пък би му издало нейната обърканост. А тя се боеше и от двете. Трябваше значи бързо да намисли нещо друго.
Погледът й полетя търсещо наоколо да открие някакъв предмет, който да е нейното спасение… ах, ето че то вече дойде!
— Елми, Елми, моя Елми! — извика отвън папагалът. Да, птицата беше спасителят от бедата.
— Мастър Адлер, разбирате ли от ор… ор… ор… Как ли пък само се казваше думата? Понякога е извънредно неприятно да знаеш първата сричка на някоя дума, но не и следващите четири.
Той бе доловил кряскането на папагала и се досети какво има предвид тя.
— Орнитология? — притече й се незабавно на помощ.
— Да, орнитология исках да кажа.
— По-рано много се занимавах с птичата наука.
— Също с папагали?
— Също.
— Е, да, вие знаете всичко. Неведнъж вече съм се учудвала на това. Сега знаете дори един папагал какви…
Елми спря уплашена по средата, защото въобще не знаеше какво да пита по-нататък.
— Какви болести може да има един папагал? — усмихна се той. — Да, зная и това. Вашият болен ли е, мис Елми?
Миглите й полетяха нагоре и той срещна един благодарствен поглед.
— За съжаление, да. Много се безпокоя за милата животинка.
— Вероятно ще мога да му помогна, мис Елми.
— Да отида ли да го донеса?
— Моля!
Елми тръгна. Но отвън сложи ръка на сърцето си.
„Мили Боже, какво да правя? Та нали папагалът си е съвсем здрав. Каква болест да му избера тогава? Не зная.“
Тя взе колебливо птицата със синджирчето от мястото й и я отнесе на Адлер.
— Ето го.
Адлер огледа малкия пациент.
— Мошеник, мошеник! — извика папагалът. — Върви си, палячо, върви си!
— Благодаря много, драги мой! — засмя се той. — Наблюдавала ли сте внимателно този нахалник? Наясно ли сте с неговото страдание?
— Да, напълно наясно — изплъзна се от нея.
— Тогава нека видя дали моята диагноза ще се съгласува с вашата. Аз смятам именно вашия малък любимец за прекалено нервен.
— Да, това е! — извика тя с облекчение. — Той страда от раздразнителност, клетият, милото папагалче. Но много се страхувам, че за това лечебно средство няма.
— Защо?
— Па, каза преди, че веднъж пострадали, нервите много трудно се лекуват.
— Това е вярно, що се отнася до хората. Но един папагал има много по-здрави нерви от човешките.
— Какво лекарство би могло всъщност да му помогне?
— За да го знае, човек трябва да познава причината за заболяването. Нервите обикновено се изтощават от някакви вълнения.
— Да, това е то!
— И от какво естество бяха тези вълнения?
— Той изобщо не може да понася мосю Лефлър и колкото пъти го види, изпада в силна възбуда.
— О, колко жалко!
— Защо пък жалко?
— Защото при това положение няма как да се помогне на животинката. Човек не може все пак заради една птица да посочи врата на някой добър приятел!
— Папагалчето ми е по-скъпо от съседа.
— Възможно. Но въпреки това не бива да бъдете неучтива спрямо Лефлър.
— Ще бъда, стига да мога да спася по тоя начин любимеца си. Лефлър въобще няма да идва повече. Казах му го преди малко.
— А баща ви?
— Присъстваше и ми даде право.
— И всичко се случи заради папагала?
Нещо трепна така своеобразно около устата му, че привлече вниманието на Елми.
— Да, само заради папагала — отвърна хладно.
Лицето на Адлер мигновено се промени. Той й се поклони.
— Моля ви, отпратила сте Лефлър единствено заради раздразнителността на птицата?
Елми погледна открито и честно към него и очите им за секунда се потопиха едни в други. Сякаш душата й плъзна по този поглед към него. Беше й вече невъзможно да поддържа легендата.
— Не. Птицата изобщо не е болна. Знаете го, нали, мастър Адлер?
— Да, обесникът е здрав като камък!
— Аз не можех да понасям Лефлър. Той е лош човек. Сега си тръгна и повече няма да се върне. Слава Богу!
В този миг папагалът плесна с криле, сякаш се радваше на този обрат на разговора.
— Adier, Adier[4]! — изкряска. — Mon amant, mon bien-ame ou estu?
Да имаше как, Елми да потъне дълбоко в земята. По лицето на Адлер обаче плъзна особена светлина.
— Вижте, той копнее по своя другар, планинският орел на верандата! Най-добре ще е да го изнесете вън.
Въздишка на облекчение се откъсна от устните на Елми. Веднага отнесе птицата навън. После се върна и му протегна ръка.
— Да не ми се сърдите, мистър Адлер, задето си… позволих шегата с папагала?
Вместо какъвто и да е отговор той пое ръката й и я стисна.
— Работата е — продължи бързо тя, — че трябваше да ви пратя при татко, в случай че ви срещна, когато ви видях после из един път пред себе си, не намерих подходящите слова.
Странен беше погледът, който Адлер й отправи. Почувствала погледа до дъното на душата си, тя поруменя.
— Какво имам да върша при баща ви?
— Не зная. Но се касае да се дадат няколко добри изстрела, както навремето, когато се прицелихте в брата на Кървавия Джак.
— Behold! Но не нещо подобно?
— Съвсем същото даже! Кървавия Джак е наблизо, за да си отмъсти тая нощ…
— Well! И ми го казвате едва сега? И толкова спокойно?
— О, горко! Значи сте на мнение, че без ожесточена битка няма да се размине?
— Не ми се вярва.
— О, Боже мой! Бедният ми па! Той сигурно ще вземе участие в битката!
— Вероятно нещата ще могат да се нагласят така, че да не се подхвърли на опасност.
— Ох, ако имахте добрината да го сторите!
— С удоволствие.
— Благодаря ви. Но… ще можете ли и вие да стоите надалеч от битката?
Той поклати усмихнато глава.
— Това е невъзможно, мис Елми. Мога ли да отбягна страхливо опасността?
— Не — страхлив не бива да ви нарекат, — но трябва да се пазите!
Той махна пренебрежително.
— Защо? Животът има стойност за човек само когато той е ценен и за друг.
— Не мога да повярвам, че вашият живот не би имал цена за никого другиго! Та помислете за близките си! Забравихте ли, че животът ви има за цел да открие майка ви, сестра ви, братята?
Трепет на дълбока тъга хвърли сянка върху лицето му.
— Ще я постигна ли някога тази цел? За реализацията на тоя план се искат суми, с каквито не разполагам, и каквито толкова скоро няма да притежавам. Мислил съм вече да отида до златните находища, за да струпам бързо едно по-голямо състояние. Но това би означавало да сменя един сигурен, макар и скромен доход срещу едно съвсем несигурно богатство, а моят здрав човешки разум се възпротивява срещу подобен експеримент.
— И тук сте съвсем прав.
— Може да е така. Но кажете самата: мога ли да стигна до богатството, от което се нуждая за моята цел? така ще си летят година след година… има ли при това положение животът ми някаква стойност?
— Все пак има хора, които никак не желаят да ви улучи някой куршум.
— Кои биха могли да са?
— Аз например.
— Вие?
— Да — отговори тя храбро. — Много бих скърбила, ако ви се случи някоя беда.
Нещо трепна в лицето му. Мълком притисна ръката й до устните си.
— С тези думи вие ме направихте щастлив. Спомнете си за този миг един ден, когато вече няма да бъда край вас…
— Да не би да се каните да заминавате? — прекъсна го изплашено.
— Не, но бъдещето е в Божиите ръце. Никой не знае какво може да му поднесе следващият миг. Ако някога не бъда близо до вас и мислите ви се позадържат за мигновение върху мен, бъдете уверена, че моят живот принадлежи единствено на вас.
Освободи ръката й и в следващите секунди беше вън от стаята. Тя се смъкна в едно кресло и захлупи лице в шепи. Дълго стоя така мълчаливо и неподвижно.
Адлер се намираше в особено настроение. Обичаше и знаеше, че е обичан. Но имаше ли право да каже решителната дума? Мислите му се прехвърлиха от другата страна на океана, върху трагичната, неизвестна съдба на дома Адлерхорст. Той беше син на тази фамилия, макар че тук, в Америка — където собствените сили, а не произходът правят човека — бе предпочел да съкрати името и да изпусне „барона“. Но затова пък си оставаше прикован към безследно изчезналите близки с неразривни вериги. Той може би единствен от цялата фамилия бе намерил поносима съдба. Не беше ли негов дълг да стори всичко в човешките възможности, за да издири майка си, сестра си, братята? Имаше ли право, преди да го е сторил, да посвети макар и само една-единствена мисъл на собственото си щастие?
Не, той бе решил да следва своя дълг, не любовта.