Карл Май
Дервишът (16)

Шестнадесета глава
Детелиновия лист

В топлата пролетна вечер под четиристотингодишните дървета на североамериканската девствена гора бавно се придвижваше една мечка. Мечка трябва да бе, защото се промъкваше безшумно по мечешки и от време на време изсумтяваше тихо на себе си. Тъмната й козина едва се различаваше от околния ландшафт. Само острото, привикнало към нощния мрак око на някой прериен ловец и уестман би могло да открие страшната юначина. Но тъкмо на един такъв навярно веднага би направило впечатление, че в случая надали си има работа с мечка. Защото Баба Меца не е почитателка на нощните разходки, а с падането на нощта отива хубавичко да си поспи, както подобава на почтените люде.

Тази мечка следователно трябва да си имаше някоя принудителна причина, за да постъпва ей така съвсем против привичките на своя род. Но явно целта на излета много я ангажираше, защото често спираше изправена в цял ръст и поклащаше учудено глава. При това ръмжеше все по-сърдито. Но ръмженето беше тихо, досущ като че надушваше някаква беда.

Ето че сега пак се изправи на задните лапи, подуши мнително, поклати глава, направи с предните лапи няколко странни движения и отново изръмжа. И забележително, ръмженето премина в заключение в ясно доловимо човешко мърморене.

— Damn^[1], нека ме изядат, ако тук не мирише на пушек!

После отново подуши.

— Да, пушек е. Хората са си стъкнали огън от сухи дърва. Мокрото дърво гори другояче, а пушекът смърди повече в носа, ако не се лъжа. Откъде ще намериш сега сухи съчки в тая мокра от дъждове гора? Миризмата идва вдясно там отсреща, защото с всяка крачка в тази посока става все по-силна. Нека видим!

Едва напреднал двайсетина къси крачки и пак спря, но рязко, като някой, попаднал на нещо твърде озадачително.

— Zounds! Какво е това?

Започна отново да души, ама много старателно — като гастроном, който минава по улицата край отворен кухненски прозорец и спира неволно, за да поеме въздух с носа и разбере дали пърженият там вътре шницел е по виенски, или по холщайнерски.

— Не е бизонско месо… пекари също не… и ракун не е… аха, че това въобще не е дивеч. Това май е най-питомното създание, което може да съществува, защото нека ме изядат, ако това не е месо от овца, чиято миризма ми уврежда носа. Овнешко в девствената гора! То може да е само задигнато. Имаме си значи работа с крадци, а може би с по-лоши обесници, които се боят от дневната светлина. Защото един ловец посяга към питомна храна само ако трябва да се пази да не издаде с някой изстрел присъствието си.

Душейки, продължи да се промъква — все по посока миризмата.

Гората се състоеше от високостеблени дървета, растящи на значително разстояние едно от друго. Ето защо бе лесно да се придвижва. Скоро в далечината се показа сияние.

— Сега типовете греят чак пък и грог! Живеят си така добре, сякаш тази вечер празнуват кръщене! При моята добра стара Лиди… нека се пазят да не вземат да ни поканят за кръстник, хи-хи-хи-хи!

Продължи да крачи, но виждаше само светлината на пламъците, не и самия огън, защото той гореше в дълга, тясна падина. Тя представляваше малко дере, обрасло с къпинови храсти и папрат.

Легна сега на земята и започна да се прибутва с четирите крайника, докато стигна с глава ръба на падината и можеше да надникне в нея.

Там долу лагеруваше компания от мъже, демонстриращи както различен цвят на лицето, така и различно облекло и въоръжение. Имаше бели, негри, мулати, мяркаше се дори един индианец.

— Дявол ги взел! — прошепна. — Тия обеснически физиономии не дават да се предположи нищо добро. Как глупаво само са наклали типовете огъня си… та това са пламъци, на които можеш да опечеш цял бизон! Господинчовците значи се мислят за много сигурни и не допускат, че могат да бъдат тук подслушани… Наздраве! Дано се задавиш макар!

С пожеланието имаше предвид един от мъжете, който гребна с кожената си чаша глътка горещ грог от висящия над огъня железен котел и я изля в гърлото си.

— Хм, типовете носят шпори, значи имат коне. Смятам, че животните не са далеч оттук. Трябва да внимавам да не приближа до тях, иначе ще изпръхтят и ще ме издадат. Я чуй!

Един от мъжете, явно предводителят, тъкмо сега започна да говори високо.

— Човек може да излезе от кожата си! — изруга. — Нашите съгледвачи трябваше отдавна да са тук. До Уилкинсфийлд се отива като нищо за четири часа, а те потеглиха още призори.

— Сигурно искат да си свършат възможно най-добросъвестно работата — успокои го друг. — Може би искат дори да понадникнат в касата на стария Уилкинс, та да знаят колко точно има вътре.

— О, че има достатъчно, това го знам. Ето защо не е необходимо да си пилеят нехранимайковците времето. Пратих ги само да разберат дали оня сега е там. Той често отива до Сейнт Луис или до Ню Орлиънс. В този случай няма да ни стане далаверата.

Кожената чаша тръгна из кръга и разговорът секна. Но тишината скоро бе нарушена от едно силно изсвирване в далечината.

— Идват! — извика предводителят.

След мъжете настъпи раздвижване, което издаде колко напрегнато са очаквали всички другарите си. Неколцина дори скочиха да посрещнат приближаващите.

След няколко минути чуха стъпки; двама мъже се зададоха измежду дърветата и се спуснаха в долчинката. Те се наместиха без особени церемонии край огъня, извадиха ножовете си и си отрязаха големи парчета месо от овнешкото чеверме.

— Е? — попита предводителят нетърпеливо и хвана единия за китката, когато оня поиска да си гребне жадно глътка от казана. — Не можете ли да говорите, а? Видяхте ли Уилкинс?

— Yes.

— И?

— Даже обядвахме при Уилкинс.

— Я ги виж! Като какви се представихте?

— Преселници от Изтока. Дошли сме да поогледаме земята и евентуално да се заселим, купувайки имот.

— Много добре. Уилкинс колко време ще остане още?

— Следващата седмица отпътува.

— Как стоят нещата с надзорника?

— Онова куче от Германия?

— Yes. Дето се казва Адлер.

— Че какво да става с него? Той си е все там и се говори, че бил от старата немска аристокрация.

— Много скоро ще бъде разаристократен. Когато преди две години направихме първото посещение на плантацията, той застреля брат ми. Сега ще има да се кае за тая работа. Ще намислим ние някое хубавичко средство, та да му покажем какво значи да гръмнеш брата на Кървавия Джак.

— Някое хубавичко средство? — изхили се грубо един тип с голяма брада.

— Аз знам едно отлично — намеси се трети. — Едно средственце, което веднъж завинаги ще му отрови удоволствието да гърми, и на това отгоре би било една неповторима шега за нас, джентс!

— Нека чуем!

— Та значи, поисках веднъж с неколцина камаради да задигна няколко коня от един богат скуотър^[2] и получих от един от неговите бойс куршум в ръката. За тая работа накарахме типа известно време да пее под юмруците ни, после го съблякохме гол, намазахме го гъсто с мед и го вързахме за едно дърво близо до един мравуняк. Казвам ви, джентс, всички светии призова оня. Но тия господа добре се пазеха да ни развалят шегата. Бяхме все ербап момчета, които и самия Дявол ще ти хванат за врата, ако им се изперчи на пътя.

— Нататък, нататък!

— Е, ами какво нататък? Оставихме го да си ругае и се моли, колкото му душа сака. Човек никого не бива да смущава във верските му работи! — ухили се той широко и си дялна още един къс от овнешкия бут. — Ама още след десетина минути си беше допял панегирика, защото вече беше така покрит с мравки, че изглеждаше съвсем черен и хич нямаше повече наклонност да се занимава с религиозни репетиции.

— Мога да си представя — захили се брадатият. — И какво стана с момъка?

— Че какво да стане? Когато две седмици по-късно наминахме по ония места, налице беше само скелетът му.

Гадинките го бяха опоскали до костите.

— Идеята не е лоша — рече предводителят. — Ако намерим мед, по същия начин ще пратим и немеца на оня свят. Утре вечер сме в Уилкинсфийлд. След полунощ ликвидираме най-напред негрите и се качваме после в къщата. Убеден съм, че ще направим много добра плячка, защото…

Повече подслушвачът не чу, тъй като бе пристъпил към оттеглянето — онова, което беше научил, бе достатъчно, за да знае какво трябва да прави. Известно време се придвижваше заднишком на четири крайника, като си даваше труда да заличава следите си. Когато сметна, че се е отдалечил достатъчно, изправи се на крака и бързо се отдалечи.

Беше тъмно като в рог и очите на европееца едва ли биха били в състояние да проникнат на разстояние една ръка през царящата под покрова на девствената гора тъмнина. Въпреки това самотният скиталец не се натъкна нито на едно дърво, не направи нито една погрешна стъпка. Дългогодишният опит изостря сетивата на един горски скитник до функционалната годност на диво животно. Освен това в него се развива и нещо като способност да предугажда бъдещето, някакво шесто чувство, което кара ловеца да „подушва“ опасността още отдалеч. За учудване е какво може да постигне такъв един мъж. Като някакъв полудивак върви той напред, проправяйки трасето на цивилизацията, и със своите груби средства подготвя първите пътеки из Дивия запад, из „dark and bloody grounds“ (Мрачните и кървави поля). Заобиколен постоянно от дебнещи опасности, животът за него има толкова малка стойност, че той го проиграва при сравнително незначителни поводи, но пък и умее да го брани с хитрост, неустрашимост и издръжливост, за каквито изнеженият цивилизован човек и понятие си няма. Един заслужил офицер, сражавал се с отличие в три войни, не е преживял може би толкова, колкото някой скромен, скитащ се в дрипи, уестман преживява за половин година.

— Значи за Кървавия Джак става дума — промърмори си скитника из Запада. — Любопитен съм какво ли ще кажат по въпроса Дик и Уил, двамата грийнхорни. Безценно би било да можем да прекратим занаята на тия бушхедърс.^[3]

Естествено трябва да отидем до Уилкинсфийлд, за да предупредим собственика и немския надзорник Адлер, когото се канят да оставят за кльопачка на мравките. Ще има да се чудите как Сам Хоукинс ви е грабнал плячката изпод носа, нехранимайковци! Предвкусвам прекрасната шега. Струва най-малко десет дебели вързопа боброви кожи, ако не се лъжа.

След около четвърт час се чу ромоленето на течаща вода. Дърветата отстъпиха, непроницаемият свод от шума се разтвори и откри искрящото звездно небе. Откритото пространство бе изпълнено с гъст храсталак, през който се носеха водите на значителна река. Без нито миг да се замисли, Сам Хоукинс зави зад един храст и се намери на малко, свободно, обрасло с трева място, тъкмо толкова голямо, че трима души да могат да лагеруват край малък огън.

Пламъците се поддържаха по индиански маниер, така че в жарта стърчаха само краищата на клоните. Непосредствено до него лежаха двама мъже, които едва се помръднаха, когато Сам Хоукинс пристъпи към тях.

— Разпалете повече огъня! Не съществува никаква опасност, ако не се лъжа.

Единият веднага хвърли стиска сухи съчки в тлеещата жарава. Трепна висок пламък и освети три фигури — странни и чудати, каквито се срещат само из Дивия запад.

В действителност Сам Хоукинс беше дребно човече, което поради своята дълга ловна шуба като нищо би могло да бъде объркано с някоя мечка, особено ако запълзеше както преди малко на четири крака.

Тая шуба, изготвена от козя кожа и съобразена явно за някоя значително по-дълга персона, показваше леке върху леке и кръпка връз кръпка. Разглеждано на дневна светлина, човечето би изглеждало като някое дете, напъхало се ей-тъй за развлечение в палтото на дядо си. Това, повече от достатъчно покривало, бе заслонено от стара филцова шапка, чиито цвят, възраст и форма биха причинили главоблъсканица и на най-проницателния мислител. Под това допотопно предназначение за глава се подаваше измежду гора от оплетена сиво-черна брада един нос с почти ужасяваща големина, който би могъл да служи като колче за хвърляне на сянка на кой да е слънчев часовник. Поради неудържимо израсналите шубраци на брадата освен тоя прахоснически дарен от природата обонятелен орган можеха да се забележат само две малки очички, които явно се отличаваха с изключителна подвижност и гледаха на света с лукаво немирство.

Долното продължение на козята шуба образуваха две сухи, криви като сърп крачета, намъкнати в най-разръфаните легинси. Последните бяха в толкова дълбока старост, че трябва да бяха окъсели на човечето още преди десетилетия и поради това позволяваха обхватен поглед върху чифт индиански ботуши, в които при необходимост притежателят можеше да намери място за цялата си персона.

Онзи, който бе стъкнал огъня, биеше не по-малко на очи. Той беше безкрайно дълъг и ужасно слаб и сух. Над грубите, здрави ловни обуща бе притегнал чифт кожени гамаши; тялото му бе пъхнато в плътно прилепнала ловна риза; върху широките си ъгловати рамене бе наметнал вълнено одеяло, чиито нишки изглежда имаха позволението да се ширят и разбягват по всички посоки на света; на късо подстриганата глава се мъдреше някаква вещ — нито кърпа, нито фуражка, не и шапка, — чиято идентификация бе направо невъзможна.

Третият беше почти също толкова дълъг и сух. Около главата си беше омотал като тюрбан голяма тъмна кърпа, носеше червена хусарска куртка, заблудила се по някакъв необясним начин в Далечния запад, и дълги ленени панталони, напъхани в гумени ботуши. В пояса му бяха втъкнати два револвера и нож от най-добра кингфийлдска стомана. Понечеше ли човек да потърси някаква особеност в лицето на този мъж, набиваше му се на очи неговата широка уста — ъгълчетата й като че хранеха голяма симпатия към ушните висулки, та се приближаваха по най-общителен начин към тях. При това от лицето лъхаше израз на най-голяма чистосърдечност. Във всеки случай собственикът му беше мъж, в когото не можеш да откриеш нищо притворно.

В непосредствена близост до огъня, удобно за вземане, бяха опрени на малка пирамида три пушки. Ама майко мила какви пушки! Едната изглеждаше като някоя стара тояга, отрязана в гората, другата напомняше на вързан за сопа маркуч, а третата бе изгубила всяка форма. От удрянето с приклада се бяха отчупвали разни парчетии, които са били заменяни впоследствие с нови и накрая скрепени с обхващаща ги стоманена лента. Всеки, незапознат с начина на живот из Запада, би сметнал за невъзможно да се даде изстрел от това пушкало, без най-голяма опасност за живота на самия стрелец. Но прерийният ловец знае какво означава подобно оръжие и го взема в ръка с най-голямо благоговение.

Едно такова гърмящо желязо някога може би е било великолепна кентъкийска „Райфъл“, която никога не е напускала ръката на своя притежател, десетки пъти му е спасявала живота, но с течение на времето и в хилядите опасности, тя също толкова често като него е била ранявана и пострадвала, а впоследствие кърпена и ремонтирана. Собственикът й я е изучил, обича я и не може да притежава друга пушка. Той я познава, посветен е и в най-малките й капризи и колкото пъти стреля с нея, винаги дава майсторски изстрел, докато някой, неосведомен за особеностите й, без съмнение ще стреля сватбарски.

Ако тези трима мъже се появят ненадейно на някое шосе в Германия, то час по-късно непременно биха се озовали зад решетките. В Запада наистина нещата стоят съвсем другояче. Тук, където не облеклото прави мъжа, на никой разумен човек няма да хрумне да погледне изкосо тези тримата заради тяхната външност. Напротив, всеки даже би се почувствал поласкан да може да попадне в компанията им, защото тези трима мъже принадлежаха към най-прочутите прерийни скитници и бяха известни във всички заселища между океана и Скалистите планини под името „the leaf trefoil“^[4].

— Е, Сам Хоукинс, колцина са? — поде оня с хусарския мундир.

— Не знам точно, Уил Паркър. Беше твърде тъмно, за да ги изброя. Но няма да са били повече от дузина, ако не се лъжа.

— Разправяй тогава и не карай всяка дума да ти се вади с ченгел от устата и да ти се заплаща — рече онзи от компанията, който приличаше повече на скелет, отколкото на жив човек.

— Заплаща? Само търпение, Дик Стоун, старий куне^[5]! Считам, че хич нямаш толкова пари, колкото струва новината, която нося.

— Само не се надувай прекалено, стари Сам!

— Надувам? Ти самият се казваш Дик Стоун^[6], старий куне! Знам точно, без да ми се казва, колко е ценно известието ми, и че не би могъл да го заплатиш. Или имаш десет хиляди долара, а, Дик?

— Десет хи… ти си откачил, Сам! Да не искаш да кажеш пък, че можеш да получиш толкова за твоята вест?

— Глупости! Като че Сам Хоукинс ще седне да ти продава знанията си! Но едно е сигурно: ако си запазя знанието под скалпа, утре през нощта един мъж ще обеднее най-малко с десет хиляди долара.

— Че разкажи си най-сетне историята, както си му е редът, де — изръмжа Уил Паркър. — Човек в крайна сметка не слага оглавника на някой мустанг на задницата, а на главата!

— Добре, че ми го напомни, иначе като нищо да съм го забравил. Впрочем, Уил, това за слагането юлара на мустанга комай е единственото, което си научил от мен през нашето шестнайсетгодишно съвместно съществуване, хи-хи-хи-хи!

Това „хи-хи-хи-хи“ беше своеобразно, човек би казал, навътре насочено кискане. Виждаше се, че му е привичка.

— Доста трагично за теб, щом като през цялото това дълго време не си ми налял повече — върна му го сухо Паркър.

— Вината наистина не се крие в мен. Как ли не съм се старал, ама ти си оставаш един класически грийнхорн, ако не се лъжа.

— Стоп! — намеси се скелетът. — Няма ли най-сетне да си дадете мира? И ще узнаем ли ние двамата новината ти още през хода на тая година, Сам?

— Имаш право, сладки Дик! Ето защо твоето напиране за знания веднага ще бъде задоволено. Да си чувал някога нещо за Кървавия Джак?

— Behold!^[7] Как изобщо може да питаш? Всички прерии източно от Скалистите планини са пропищели от скверните дела, които разказват за него. Той е предводител на банда бушрейнджърс^[8], занимаваща се с взломаджийство и конекрадство. За съжаление още не се е удало да му метнат едно ласо около врата.

— Well! Сега значи ще се удаде. Утре ще сложим край на занаята му, при което и моята Лиди ще изрече някоя тежка думица.

Същевременно стрелна с любовен поглед гърмящата си цепеница.

— Yes! — намеси се Паркър в разговора. — Кървавия Джак е един деспърейдоу^[9], подобно Бътлър, предводителя на „Търсачите“, с които преди няколко години си имахме работа.^[10]

— Или като мерзкия Хопкинс, на чиято съвест тежи нашият приятел Леля Дрол, и с когото се надяваме все някога да се срещнем — забеляза Дик Стоун. — Но няма ли най-после да започнеш с историята си. Сам?

— Well! Вече да съм я преполовил, ама вие не ме оставяте да се добера до думата. Та слушайте значи и не ме прекъсвайте!

И започна да разказва резултата от промъкването.

— Трябва естествено да отидем до Уилкинсфийлд — завърши той изложението си, — за да предупредим собственика и немския надзорник Адлер. Вие сигурно ще дойдете с мен, ако не се лъжа?

— Няма да предоставим само на теб Кървавия Джак, я! — викна Дик. — Утре след полунощ танцът трябва да започне, а ние имаме да вървим дотам четири часа; не ни остава значи кой знае колко време.

— Да потеглим веднага, а? — подхвърли Уил.

— Защо да се мотаем през нощта из тъмната гора? — възрази Сам. — Предлагам да си полежим до утре сутринта. Пък после все още ще пристигнем достатъчно навреме, за да предупредим плантатора, ако не се лъжа.

— Жалко, че животните ни не са при нас!

— Защо? За твоите кокаляци е само здравословно да се поразтракат и те за три-четири часа. Но ако ни беше пророкувал, старий куне, че носовете ни ще попаднат на дирята на Кървавия Джак, нямаше да оставим крантите си в „пенсия“ във Ван Бурен, когато решихме да се заровим за няколко дни из тия гори. Ама тук щяха да са ни само от пречка. Или трябваше да галопирам с моята Мери посред короните на дърветата? Ти винаги ще си останеш един грийнхорн, ако не се лъжа.

С това бе казано всичко, каквото имаше да се каже по този обикновен случай. Темата на разговора бе променена и се завърза един от онези задушевни разговори край лагерния огън, които са толкова обичани на Запад.

— Знаеш ли, Сам, какъв ден имаме днес? — попита Уил Паркър.

— Естествено. Днес е петък.

— Глупости! Не това имах предвид. Ама в крайна сметка пък може и да не знаеш. Та нали тогава не беше с нас. А ти, Дик, сещаш ли се какво имам предвид?

— Yes, защо да не се сетя?

— Е?

— Днес е втората годишнина, откак Леля Дрол хвърли петалата.

— Well, знаеш. Хубаво от твоя страна, че не си го забравил.

— Би било много зле! Да забравиш един такъв добър камарад! Подобни неща при сина на моята майка не се допускат.

— Днес мислите ми често се въртяха около него.

— И с мен беше същото.

— Същевременно имах в стомаха си чувството, че ще се случи нещо, което има отношение към нашия убит боен другар.

— Това е бил гладът, скъпи Уил! — захили се Сам. — Твоите „чувства“ ги знаем. Отдълго не си имал между зъбите сочни мечи лапи, хи-хи-хи-хи!

— Не обиждай! — кипна Паркър с добре изигран гняв. — Моите чувства при всички случаи са по-деликатни от твоите.

— Уил има право — завтече му се на помощ Дик Стоун. — И аз имах усещането, когато помислех за Дрол, като че нещо особено витае във въздуха.

— Във въздуха? — подигра се Сам. — Единият го долавял в търбуха си, а пък другият — чак из въздуха! Леля Дрол ще се хване за корема, ако погледне надолу към вас от Вечните ловни полета. Да не би да сте паднали от небето? Я не си въобразявайте чучулиги! Днес често сте мислили за Дрол и ви е налегнало особено настроение. Това е всичко, ако не се лъжа.

— No — рече Дик сериозно. — Това е нещо по-различно, нещо като предчувствие, нещо, което не може да се опише добре. Впрочем понякога и ти имаш същото чувство, Сам, и значи няма причина да се присмиваш.

— Good luck!^[11] Станали сте много докачливи! — засмя се Сам. — Всъщност наистина нямам причина да ви възразя. Познавам го това чувство много добре. При нас прерийните скитници то е като шесто сетиво.

— Well, така ми харесваш повече, стари Сам — похвали го Паркър.

— Клета Лельо Дрол! Защо не отстъпи навремето на Хобъл франк! Така и до ден-днешен щеше да си жива!

— Yes — потвърди Дик. — Какво му трябваше да се меша в чужди работи, които в действителност хич не го засягаха? Жалко за него!

— Не говори така, стари Дик! Вярно, по-разумно щеше да е да си бе седял на спокойствие в чифлика си в Германия, но това е било неговото предопределение. Уестманска съдба! Ама и какво ли друго? Днес май ни е обхванало някакво проклето бабешко настроение! Кой знае къде ще ни срещне и нас някога куршумът и ще ни експедира във Вечните ловни полета.

Уестманска съдба… да, такава бе тя! Леля Дрол беше прочут уестман, комуто другарите бяха прикачили това траперско име заради неговото забележително облекло — едно шеговито прозвище, което му остана вярно. Дълго време той си бе вадил насъщния като таен полицай, докато като съдружник на Олд файерхенд при експлоатацията на мината край Сребърното езеро не стигна до едно състояние, което бе достатъчно голямо да го обезпечи за остатъка от неговия живот.^[12] Той съумя да реализира своите съкровени идеи и се сдоби с един значителен селски имот в родината си, край Алтенбург.

Но който веднъж е пил дъха на саваната, той винаги се връща при нея. Него не го свъртя задълго вкъщи — също както и неговият приятел и братовчед Хобъл франк. Веднъж се събраха тук с Олд Шетърхенд за едно ново пътуване из Дивия запад, друг път и с Детелиновия лист.^[13] След редица приключения после се разделиха. Дрол и Хобъл франк тръгнаха обратно към Изтока. На известно разстояние бяха придружени от Дик Стоун и Уил Паркър, докато Сам Хоукинс възнамеряваше да използва времето на тяхното отсъствие, за да навести Олд файерхенд, който се бе установил край Сребърното езеро. Ето как се случи, че той не стана свидетел на трагедията, в която на Леля Дрол бе писано да падне жертва.

Когато пристигнаха в Санта фе, завариха града в голяма възбуда. Някой си Хопкинс беше извършил низ най-невероятни банкови измами и изчезнал безследно, оставяйки опечалени неколцина много почтени финансови магнати. Това бе работа за Дрол. Бившият детектив се пробуди в него и той се постави на разположение на властите, за голямо неудоволствие на Хобъл франк, чиито настоятелни молби не съумяха да отклонят приятеля и братовчеда от неговите намерения. Тъй като не искаше да го напусне, не му остана нищо друго, освен да вземе участие в преследването на избягалия престъпник. Онова, което не беше се удало на властите, четиримата постигнаха в миг — откриха дирята на търсения и я проследиха до планините Уосатч в Юта. Бяха стигнали толкова близо до беглеца, че се надяваха да го настигнат още през идния ден, и спряха край тесен, обрасъл с храсталак поток, за да прекарат нощта край него. Тъкмо бяха спънали конете и насядаха край лагерния огън, когато се разнесе изстрел и Дрол рухна на земята с простреляно чело. Хопкинс беше узнал за преследването и с един куршум се бе освободил от най-опасния си враг. Какво помогна на другите трима, че веднага се метнаха на конете, за да отмъстят за смъртта на своя спътник? Преследваният си подсигури закрилата на едно племе юта, което ловуваше наблизо, и всички усилия на отмъстителите, да постигнат принудително предаването на убиеца, останаха безрезултатни. Трябваше да изтърпят дори как Хопкинс се хили подигравателно насреща им и се хвали с деянието си.

Потресен и разочарован, Хобъл франк се върна в Германия. Смъртта на неговия братовчед бе отнела навеки влечението му към „Мрачните и кървави поля“. Детелиновия лист толкова често бяха говорили помежду си за злополучното начинание на Дрол, че на Сам Хоукинс бе известна и най-малката подробност от неговата трагична смърт. От думите на Уил Паркър последва многозначително мълчание, при което всеки мислеше за мъртвия другар. А може би и намекът за куршума, който ги очаква, бе засегнал някоя незнайна струна в тяхната душевност и занимаваше по такъв начин мислите им, че разговорът замря.

Дълбоката тишина бе смущавана единствено от ромоленето на протичащата в близост река.

Внезапно Сам надигна глава, сякаш се вслуша в нещо. Другите двама не помръднаха. Те също наостриха уши, ала не успяха да доловят нищо.

— Чухте ли? — шушна Сам.

— Не, нищо — прошепна Уил.

— Във водата беше.

— Да не би някоя жаба или риба?

— Грийнхорн! Наблизо има лодка. Чуйте! Долавяше се някакво плискане, като че водата струеше над някой камък, но съвсем тихо.

— Чувате ли? — прошушна Сам. — Талазите се плъзгат по кормилото или веслото. Малко над горната страна на нашия бивак е. Елате, трябва да знаем какво става там!

Посегнаха към пушките и се промъкнаха безшумно до брега. Светлината на звездите проблясваше като плаващ фосфор по водите, така че на този матов блясък можеше да се различи един по-тъмен, движещ се обект.

Докато тримата наблюдаваха с наострени сетива, лодката изви леко към течението.

— Индианско кану от дървесна кора, потънало е до ръба във водата — отбеляза Сам. — Само един човек седи в него. Изтегля веслата.

Чу се драскане и в кануто проблесна пламъче.

— Аха, оставил е греблата, за да си освободи ръцете — продължи Сам. — Пали си лулата. Вижте… може да се различи лицето му!

В този миг почувства ръката си сграбчена от пестника на Паркър и така здраво стисната, че се наложи да сподави един болезнен вик.

— ’s death!^[14] — изруга шепнешком Уил. — Възможно ли е?

— Какво?

— Ако светлината не заблуждава, то аз познавам тая проклета физиономия! Дик, имаме го! Ох, предчувствието ми!

— Тихо, тихо — предупреди Дик, — иначе ще ни чуе и пак ще ни се изплъзне. Аз също го разпознах.

— И кой пък е?

— Убиецът на Дрол.

— Zounds! Май ти се привиждат призраци!

— Не се заблуждаваме. Той е или пък някой, който му прилича като един близнак на друг. Трябва да дойде на сушата.

— Хубаво. Но да не губим време в съвещания. Той не бива да ни забележи. Трябва да мисли, че Сам Хоукинс е сам тук. Сам, схващаш ли?

— Естествено. Или мислиш, че имам восък за подпечатване под перуката?

— Повикай го тогава и го примами при огъня! Ние ще се появим в подходящия миг.

— Хайде омитайте се… той е вече почти тук!

Няколко секунди по-късно мъжът в кануто беше на една линия със Сам. Виждаше се, че ще остави лодката да подмине.

— Ахой, хола! — подвикна траперът, не гръмко наистина, но така че оня в лодката да може да го чуе.

Мъжът се сепна, посегна към греблата и ги потопи няколко пъти, за да се отдалечи повече от брега.

— Ало! Чувате ли ме? — повтори Сам. — Пристанете за малко!

— Благодаря много!

— Моля ви! Имам нужда от вас!

— Кой си?

— Трапер съм и искам да отида до Ван Бурен.

— Прав ти път!

— Навехнах си крака и не мога да продължа.

Другият помълча известно време. После върна с няколко удара плавателния съд, за да не излезе извън слуховия обсег.

— Как ти е името?

— Милър.

Сам назова първото име, което му хрумна. Не биваше да споменава истинското си, защото допусна, че то е известно на непознатия. В този случай човекът от лодката щеше да се усъмни, защото ако наистина беше Хопкинс, то щеше несъмнено да познава Дик и Уил и да знае също, че Сам Хоукинс е неизбежния трети в тройката.

— Сам ли си?

— Yes. Докъдето очите ми стигат.

— Истината ли казваш?

— Че защо ще те баламосвам? Я кажи по-добре накъде води пътят ти!

— Също към околностите на Ван Бурен. Значи искаш да дойдеш с мен.

— Да, ако позволиш.

— Можеш ли всъщност да си платиш?

Въпросът беше доста особен. На никой уестман не хрумва да плати някому за услуга, още повече за една толкова незначителна.

— Че с какво пък да платя? — ухили се Сам. — Да не си някой кептън, а ореховата ти черупка мисисипски стиймър^[15] та да си вадя тикет^[16], преди да ме пуснеш на борда, а?

Сам Хоукинс си имаше основателна причина да проточва разговора — искаше да даде време на Дик и Уил да се скрият добре в близост до огъня.

— Не е уместно да искаш да те взема безплатно, мастър Милър! А ако това не ти се нрави, то…

— No! — извика Сам. — Бъди така добър да оставиш флотата си на гребла! От само себе си се разбира, че не искам нищо безплатно!

— И колко се каниш да дадеш?

— Е, толкова, колкото струва, все ще събера.

— Добре! Нека опитаме.

Той насочи кануто да приближи.

— Може да се постоплиш на огъня ми, ако искаш, хем ще се убедиш, че съм съвсем сам.

— Я гледай! Имал си огън. Може би и нещо за ядене?

— Немного, но за двама ще стигне. Да не би да нямаш провизии?

— Свършиха. От заранта не съм слагал нищо в устата си. Тази лула беше последната. Води ме!

— Ела!

Мъжът слезе и върза здраво кануто.

Сам се облегна на пушката си и закуцука напред, сякаш наистина бе принуден да върви по тоя начин. Хранеше наистина известно безпокойство, че мъжът ще открие при огъня следите от неговите другари, ала за краткото време Дик и Уил си бяха свършили добре работата.

Непознатият се огледа предпазливо и недоверчиво, ала изглежда скоро се успокои.

— Как може един опитен уестман да си увреди крака? — попита на сядане.

— Закачих се на един проклет корен и се проснах — отговори мастър Милър, докато сядаше и той, намествайки с болезнено стенание „наранения“ крак.

— Значи искаш да идеш до Ван Бурен? Какво се каниш да правиш там?

— Да взема нови муниции и си излекувам крака.

— Откъде идваш?

— От планините Озарк се спуснах — ловувах там.

— Без кон?

— Задигнаха ми го там зад планините, когато нощувах в един малък, запуснат сетълмънт^[17]. Дявола да ги отнесе тия разбойници! Е, мастър, вече знаеш откъде идвам и накъде съм се запътил. Мога ли сега и аз да науча името ти?

— Казвам се Уолкър.

— Благодаря! Май не си ловец?

Непознатият носеше сив, почти градски костюм. Той хич нямаше вид на човек, който идва от прерията или се е скитал дълго из горите.

— По-рано бях, но сега въртя търговия.

— С тютюн? Памук?

— С всичко, което ми се предложи. Ей, ама нали каза, че ще даваш нещо за ядене!

— Насмалко да забравя. Извинявай! Сам откопча от ласото си една кожена чанта и измъкна къс тъмно месо.

— Какво е това? — попита Уолкър.

— Меча шунка, сушена на въздух.

— Много добре. Покажи я!

Той си отряза едно парче и започна да яде. Пушката, която бе взел със себе си от кануто, лежеше напреко на коленете му.

Изглежда му се услади. Докато дъвчеше твърдото месо, рече:

— Значи искаш да ми платиш. Ама един ловец рядко има пари у себе си. Ти с какво разполагаш?

— Пита се по-напред, ти колко ще искаш до Ван Бурен.

— Два долара.

— Да не си откачил! Ако можех да вървя, за пет часа щях да съм там. Няма да ти се налага да гребеш — лодката ще се носи изцяло от само себе си, — пък искаш такава сума!

— Ако ти се вижда висока, остани да си клечиш тук, докато почернееш! Всяка работа и всяка услуга трябва да се заплаща.

— Тук си много прав. Парчето шунка например, което ядеш, струва пет долара.

— Луд ли си?

— Та нали сам каза, че всичко трябва да се заплаща.

— Мислех, че ми го даваш безплатно!

— И аз си мислех, че ще ме вземеш гратис.

— Това е нещо друго!

— Значи не възнамеряваш да ми платиш мечата шунка?

— И през ум не ми минава, мистър Милър!

— Длъжен си!

— Я не ставай смешен, сър! И какво се каниш да направиш, ако откажа да платя?

— Ще се задоволя с пушката ти.

— Ами опитай, де!

Той скочи, с мнението, че Сам не може толкова бързо да се движи. Този пък остана спокойно да си седи и се усмихна непринудено.

— По-кротко, по-кротко, стари приятелю! Вярно, аз имам хром крак и навярно не бих могъл да те настигна, ако офейкаш с пушката, само че ти няма да го сториш.

— Мислиш ли?

Уолкър не беше духовен исполин. Във физиономията му обаче имаше нещо, което веднага правеше впечатление, без да може човек да го охарактеризира, който бе видял веднъж тези черти, той нямаше толкова лесно да ги забрави.

— Да — отговори Сам. — Ти няма да побегнеш от мен. Ще ме закараш до Ван Бурен.

— Дявола ще закарам! Хич през ум не ми минава да те взема с мен. Ти си истински кожодер. Аз ти поисках два долара, а ти искаш да получиш пет за тия жалки мръвки — значи хем да ти дам още три, хем пък и отгоре да ти предоставя място в кануто. Пълен абсурд!

Сам отдавна бе видял, че двамата приятели се придвижват безшумно през храсталака към Уолкър. Сега те стояха зад твърдоглавия притежател на лодката.

— В такъв случай наистина трябва да се примиря с пушката — каза Сам Хоукинс със съжаление. — Надявам се, че ще ми я предадеш доброволно.

Уолкър се почука с пръст по челото.

— Куфалницата ти май нещо вече не е наред! Вземи си я! Лека нощ!

Уолкър се накани да си върви.

— Имам я вече! — ухили се Сам.

И наистина, в този миг пушката беше вече у него. Дик Стоун я бе изтръгнал отзад на Уолкър и подхвърлил на малкия Сам.

Уолкър не знаеше какво му се случи. Обърна се уплашено и видя пред себе си двамата мъже. Отблясъците на огъня осветяваха лицата им. Веднага ги разпозна и по лицето му се изписа ужас.

— Всички дяволи! Вие?

— Кои „вие“? — попита Дик. — Изглежда ни познаваш!

— Вие? — повтори провлечено Уолкър. Очите му бяха широко отворени, крайниците — като сковани.

— Да, ние — приятелите на Дрол — отвърна Дик. — Тук сме, за да ти дадем възмездие за неговата смърт.

По лицето на Уолкър мина бърз трепет. Беше превъзмогнал уплахата и се питаше дали все още е възможно спасение. Да, но само с бягство. Към кануто наистина не биваше да бяга, тогава би бил изгубен. Дори да му се удадеше да стигне до лодката, да скочи в нея и да се отблъсне от брега, куршумите на тия тримата със сигурност щяха да го достигнат.

— Смъртта на Дрол? — попита с тон на удивление. — Не ви разбирам. Не знам за какво говорите.

— Охо, разбираш ме и още как. Или се каниш да отречеш, че си Хопкинс, убиецът на нашия приятел Дрол?

Оня поклати глава.

— Хопкинс? Такова име не познавам. Аз се казвам Уолкър и нямам представа какво искате от мен.

— Не лъжи!

Уолкър-Хопкинс направи оскърбена физиономия.

— Трябва с цялата си сериозност да ви запретя този тон. Изглежда ме смятате за някой мъж, който може би прилича донейде на мен: Това обаче все още не е основание да говорите с мен по тоя начин.

Уил гръмко се изсмя.

— Негоднико, не разигравай пошли комедии! Но на тях веднага ще бъде сложен край. Я си дай ръцете! Ще вземем малко да ти ги вържем.

Той протегна ръце, ала Уолкър скочи внезапно в храсталака, който се затвори след него. В същия миг подире му изтрещяха два изстрела. После Дик и Уил захвърлиха пушките, извадиха ножовете и се втурнаха по петите му.

Сам Хоукинс бе останал безметежно да си седи. Сега се изправи полека и събра пушките на двамата заедно с оръжието на Уолкър. Поклати глава.

— Глупост! И тия искат да бъдат истински уестмани. Грийнхорни са те, непоправими грийнхорни. Та нали винаги съм го казвал, ако не се лъжа.

Имаше право. На Уолкър през ум не бе минало да се подхвърли на опасността да бъде улучен или заловен. Той бе скочил в гъсталака със съзнанието, че ония веднага ще стрелят и ще хукнат после след него. Едва клоните се бяха затворили зад него, той направи къс завой надясно, продължи още няколко крачки, сниши се и замря неподвижно.

Сметката му се оказа вярна. Двата куршума изсвириха безобидно в пустото, след което чу двамата приятели да навлизат сред храстите.

Сам слезе бавно до водата, качи се в кануто, загреба да се отдалечи от брега и спря на известно разстояние от него. Това по негово мнение бе най-доброто, което можеше да стори.

Уолкър се ослуша за кратко. Когато вече не се долавяше никакъв шум, запълзя обратно. Забеляза, че при огъня вече няма никой.

„Ония са след мен! — помисли си. — Ами дребосъкът? Не е останал седнал? Та нали беше куц… или само се е преструвал? Сега бързо към кануто! Пушката ми… а-а, взели са я със себе си.“

Промъкна се дебнешком до брега. Лодката я нямаше. За свой ужас я видя отдалечена на около десетина метра. В нея седеше Сам — позна го по безформената шапка.

— Дяволите да го вземат тоя негодяй! — изруга на себе си Уолкър. — Има вид и държане на някой дървеняк, а същевременно е хитрец и половина. Поврага… чантата ми е все още в лодката: Тя е изгубена!

Замисли се за миг.

— Не, още не е изгубена. Онези ще се върнат, ще видят малкия и ще се заприказват с него. Може би ще отидат обратно при огъня и аз ще съумея да офейкам с кануто. Разбира се, преди туй трябва да чуя какво ще си кажат. Та ще се притая значи в крайбрежния шубрак. Те няма да допуснат, че съм имал безогледната дързост да остана тук.

Той се скри съвсем наблизо до мястото, където бе вързал преди това кануто, и зачака завръщането на своите преследвачи.

Търпението му не бе подложено на дълго изпитание. Скоро в храстите се прошумоля и се появи една дълга фигура. Беше Дик. Той спря до брега най-много на четири крачки от мястото, където се бе притаил Уолкър, така че подслушвачът ясно долови как дългучът си замърмори нещо изненадан и ядосан.

— Heigh-day! изръмжа Дик. — Ей го къде си седи престъпникът в кануто и чака да ни се изсмее! Потрай, обеснико, сега ще ти пратя един… Good luck! Та това е Сам. Къде ли обаче е Уил?

Отговорът последва начаса. Храстите се разделиха шумно и Уил Паркър се втурна насам, дишайки тежко от бързия бяг и запъхтян от напрежение и гняв.

— Дик, ти? Видя ли го, или е… Heavens! Там си кюти мерзавецът!

— Заблуждаваш се! Джентълменът, който лежи там на котва, е нашият Сам.

— А-а, да бе… ама какво му е скимнало? Наместо да си седи удобно в лодката, можеше да преследва Уолкър. Ще му кажа аз мнението си. Като стар, изпитан уестман би трябвало все пак да знае какво…

Беше прекъснат, тъй като Сам даде да се чуе неговото обичайно хихикане.

— Свършихте ли най-сетне със зяпането си? Надявам се не сте ме смятали дълго за оня, който сигурно ви се е изплъзнал.

— Ти какво собствено киснеш там във водата? — попита Уил ядосано. — Някой да не те е закарфичил там, Сам? Ела насам!

— Well! Веднага ще можеш да ме вземеш в прегръдките си.

Той приближи с няколко удара на веслата и върза отново кануто.

— За „вземането в прегръдките“ се заблуждаваш, Сам — изръмжа Уил. — Едно такова възнаграждение тоя път наистина не заслужаваш. Поведението ти не е на уестман, а на някое неопитно дете.

— Хайде бе! А аз мислех, напротив, тъкмо много умно съм постъпил, ако не се лъжа.

— Трябваше, вместо да се полюшваш тук във водата, да гониш беглеца. С шест ръце при всеки случай е по-лесно да бъде заловен, отколкото с четири.

— Е, да де, ако тия шест ръце имаха шейсет очи да се озъртат в тъмнилката. През нощта не търча аз подир никого. Та нали не мога да го различа. А искам ли да го чуя, трябва да спра и да се ослушам. Междувременно той ще получи такава преднина, че ще бъда принуден да се откажа. Измъкне ли ми се някой нощем, аз си го оставям кротичко да си припка и изчаквам деня. Тогава ще мога да виждам дирята му и да я следвам, докъдето ми е угодно. Вие обаче се затърчахте след тоя Уолкър ли, Хопкинс ли, като слепци и така затъпкахте следите му, че вече е немислимо да се открият.

— Хмм — изръмжа Дик. — Трябва да кажа, че извинението ти не звучи толкоз лошо. Но защо седиш в лодката?

— Също един много умен въпрос! Който пътува с кану, може и нещичко да е оставил в него. Нали?

Той се наведе в кануто, вдигна някакъв предмет и го подаде на Уил.

— Чанта? — учуди се този — И тежка. Какво ли може да има вътре?

— Изследвах я вече. Вътре има куршуми, но редом с тях и няколко фишека монети — сребърни долари, струва ми се.

— Това е добра находка. И повече нищо? Никакви документи или нещо друго?

— Не. Бъдете доволни и на парите!

— Много правилно. Но самия тип би било все пак хиляди пъти по-добре, отколкото парите му. Good luck, само като си помисля! Да стои пред мен, точно между юмруците ми, и да го оставя да офейка! Дик, какво ще кажеш по въпроса?

— Че сме най-големите магарета, които някога е имало. През всичкото това време копнеехме някой път да срещнем негодника и когато ни дотърча сега направо в мрежата, като паднал от небето, ние го оставихме да избяга. Срамувам се от самия себе си.

— Ха, така! — ухили се Сам. — Посрамувайте се малко! Но тая работа можете да я свършите и при огъня.

— Да, да вървим. Пушките ни още се търкалят там.

— Не. Имайте добрината, ако обичате, да си ги вземете от кануто!

— От кануто? Че защо си ги помъкнал с теб?

— Не схващаш ли? Исках да ви предпазя да не причините някоя беда. Можеше да улучите бедния дявол.

— Зарежи вицовете, Сам… наистина не ми е до шеги!

— Говоря най-сериозно. Оставете тоя Уолкър-Хопкинс да си търчи! Какво бихте спечелили, ако го убиете? Нищо! Да отиваме сега да спим, а пък на сутринта ще видим дали все пак няма да успеем да открием следите му. Това всъщност много не ми е присърце. Нали трябва да отидем до мястото на срещата във форт Гибсън… не можем да оставим другарите ни да ни чакат. А ако посветим половин вечност да търчим по дирите на някакъв си тип, ще отидем твърде късно и ще останем с пръст в устата, ако не се лъжа.

Той закрачи към огъня.

Поклащайки глава, Дик и Уил го последваха — не го разбираха. Какво ли искаше да каже с последните думи? За форт Гибсън, който се намираше на един ден път оттук, никога не бе ставало дума. Че той свързваше думите си с някакво намерение, това се разбираше от само себе си.

— Чу ли, Дик?

— Yes.

— Разбрали?

— No.

Още със стигането при огъня Уил се обърна към Сам.

— Какво имаш предвид всъщност с…

— Затваряй си човката! — пресече го Хоукинс тихо, но рязко. — Седнете и чакайте!

Той се приведе и пропълзя в най-близкия храст. Чуха го да прави обиколка. После се върна и седна при тях.

— Говорете толкова тихо, че само ние да се чуваме!

— Да не би да мислиш, че типът е още тук?

— А вие да не би да не мислите? Казвам ви, на негово място аз просто щях да си остана тук. Щях да се хвърля зад най-близкия храст на земята и да ви пропусна да изтърчите край мен. После щях да изчакам, докато си легнете и да се разкарам с кануто.

— И си на мнение, че той би могъл да стигне до същата идея?

— Да. Той не ми се стори на някой, дето си е паднал на носа. Имаше истинска мошеническа физиономия, така че като нищо го считам способен да му хрумне тази идея. Освен това чантата с парите му беше в лодката. Дори само заради нея би трябвало да опита да си възвърне имуществото.

— Сам, ти наистина не си лош тип. Изказваме ти нашето високо уважение.

— Pshaw! Признанието на двама грийнхорни наистина не е нещо кой знае колко ценно. Казвам ви, типът отдавна щеше да се е пръждосал с кануто си, ако не бях седнал в него!

— Значи тъкмо сега ще се измете!

— Това и трябва да направи!

— Как? Това и трябвало да направи?

— Деца, съжалявам ви! Наистина изпитвам съчувствие към вас!

Той поклати глава и ги погледна премрежено с малките очички, като че те току-що бяха извършили най-голямата щуротия през живота си.

— Съчувствие? — възропта Дик.

— Искате да заловите човека, като не му давате да избяга. Това е погрешно. Правилното по-скоро е да го пуснем да се измъкне, за да падне в ръцете ни.

— Дявола ще ти го разбере тоя шантав силогизъм!

— Да приемем, че Уолкър все още се намира нейде наблизо. Знаете ли мястото, където се крие?

— Не — отговори Дик.

— Как тогава се каните да го заловите?

— Много лесно. Той иска да избяга с лодката. Необходимо е значи да се скрием близо до нея, за да изчакаме типа и да го пипнем.

— Уви… там никога няма да го спипате! Той ще ви наблюдава, ще се откаже от лодката и ще се измъкне завинаги.

По време на разговора Сам току надигаше глава, сякаш се ослушваше за нещо.

— Но ако сега ни избяга, отпиши го — възрази Дик.

— Pshaw! От света няма да изчезне. А и лодката му не може да запраши направо нагоре към небето. На сутринта ще тръгнем надолу по реката. И където лежи лодката, там е слязъл оня. Би трябвало наистина Дяволът да си напъха гагата, за да не съумеят трима уестмани да го открият.

— А ако се е отказал от лодката и действително се е измел преди малко? — подпита Уил. — В този случай нали все пак ще го пишеш изгубен за нас?

— И тогава не. След три часа ще съмне. Дотогава следите няма да се заличат. Ние със сигурност ще ги открием.

— Дяволът ще те разбере, Сам! Одеве, когато стояхме при водата, ти считаше за невъзможно да открием следата.

— Тъй ли? Така ли съм казал? — подхили се Сам. — Нима мислите, че съм толкова гламав да оповестя гръмко на целия свят истинското си мнение и намерение? И толкова повече ако оня, на когото си се нацелил се навърта наблизо?

— Имаш право, Сам. Ще се ръководим от съвета ти. Значи си на мнение, че сега трябва да си легнем спокойно и да го оставим да избяга?

— Не. На мнение съм, че трябва да се промъкнете заедно с мен надолу към кануто.

Уил го погледна сащисано.

— Какъв бяс те е прихванал? Току-що ни съветваше да нехаем за лодката, а сега казваш, че трябвало да отидем до нея!

— Нима нищо не чухте? Я елате с мен! Той стана и закрачи към реката.

— Ее, къде е? — попита.

— По дяволите! Няма я!

— Да. Ха погледни сега насреща! Ей я къде плава.

— Да, ама вътре няма никой.

— Pshaw! Мислите, че типът трябва да ви се покаже? Той е легнал на дъното. Ние трябва да си помислим, че е отплавала, защото не е била вързана здраво.

— Така е, да, Но според мен, най-доброто ще е да му пратим няколко куршума.

— Какво ни грее тая работа? Такъв тип човек трябва да го има жив. Какво би ви интересувал трупът му?

— Отново си прав. Да го оставим значи! Когато се развидели, ще тръгнем по самия бряг. Така сигурно ще намерим мястото, където е напуснал лодката.

— Хм! — засмя се Сам. — Из един път станахте уверени в победата. Типът е умен, както сега разбрахме. Та нали преди всичко не знаем на кой бряг ще слезе.

— Значи ще се разделим. Ще търсим и на отсамния, и отвъд.

— Да. Реката не е широка. Можем да се виждаме от двата бряга и да се разбираме. И вие трябва да се доберете сухи оттатък. На известно разстояние срещу течението намерих останки от стар сал. За вас все ще свършат работа. В това отношение всичко ще е гладко и добре. Но аз мисля, че нехранимайкото няма да слезе там, където може да бъде открит. Той естествено ще допусне, че ще го преследваме, и че най-напред ще се стремим да издирим кануто. Ако е толкова умен, както го преценявам, ще слезе някъде и ще пусне лодката да отплава.

— Това би било неприятно!

— Не чак толкова, колкото изглежда. Брегът навсякъде е песъчлив. Следователно той ще остави някаква следа там, където слезе. Не беше обут в прерийни ботуши, а с нови обувки. Една такава следа лесно се различава от другите дири. А сега нека опитаме мъничко да подремнем. Дневната ни работа утре е голяма. Трябва да хванем тоя тип и да отидем после до оня мастър Уилкинс, за да го предупредим за бандата крадци. Сега се хоризонтирам, ако не се лъжа. Good night!