Карл Май
Дервишът (12)

Дванадесета глава
В примката

Паул и Херман бяха имали само намерението да се ориентират относно разположената в градина встрани от шосето къща, в която бяха държани затворени двете момичета. Но когато стигнаха до нея, не им беше лесно да се върнат веднага.

— Дали да не пообиколим, а? — предложи Херман.

— Да, тъй да бъде. Но тихо, да не ни чуе пазачът.

— Да не се каниш пък и вътре да влизаш?

— Ако е възможно, защо не? Помисли, там е затворена Чита, а аз стоя тук. Има ли място за колебание?

— Наистина, не! Нали и аз се чувствам подобно. Ама пазачът! Може би се намира тъкмо тук наблизо.

— Това едва ли се очаква. Харемлъкът се намира, както знаем, откъм фасадата, която е обърната към града. Значи там ще се придържа и пазачът.

— В такъв случай бихме могли да поемем известен риск.

Взел бързо решение, Паул Норман бръкна между летвите на градинската порта и отстрани резето. Удаде му се без шум. После отвори вратата. От пантите се разнесе свирещ, протяжен звук. Двамата се уплашиха.

— Загубена работа! Всичко е свършено, сега трябва да се махаме!

— Не — възрази Паул. — Само че бързо вътре!

Бутна приятеля в градината, затвори вратата със същото скрибуцане, тикна резето и бързо повлече Херман на известно разстояние.

— Тъй… сега в тревата и плътно до оградата!

Едва бяха залегнали и приближиха стъпки. Пазачът мина край тях, и то толкова близо, че биха могли да докоснат нозете му. Той огледа вратата и околовръст нея, после се върна бавно при фасадата на къщата.

Двамата приятели запълзяха предпазливо на четири крайника край оградата и скоро съгледаха фронтона на къщата — поради разстоянието и нощния мрак, разбира се, само като очертания.

— Остани тук! — прошепна Паул Норман. — Аз ще се промъкна по-близо.

Продължи да пълзи. Не мина много и долови покашляне, което му издаде къде се намира пазачът. Стори му се най-разумно именно към него да рискува да приближи.

Пазачът седеше на една каменна пейка от вътрешната страна на високия, гъст жив плет, разграничаващ тревната площ от заобикалящия къщата пясъчен път. Това бе неприятно, ала Паул Норман въпреки всичко се промъкна почти до пейката. Сега вече бе в състояние да различава детайлите от фронтона на къщата.

Нещо като веранда се опираше на две дървени колони. Над нея видя два кепенка — единият затворен, но другият изглежда бе отворен, доколкото можеше да съди от различната затъмненост на двата четириъгълника. Стойката на пазача не допускаше очакването, че ще прояви охота да напусне без особена причина удобното си място на пейката. Ето защо подслушвачът се върна при Херман.

— Най-сетне — каза Валерт с облекчение.

— Къщата има една веранда, която не е трудно да се изкатери. Забелязах горе един отворен кепенк. Само че пазачът стои точно там на една пейка.

— Това е неприятно!

— Само да знаехме със сигурност, че те обитават тази страна там горе.

— Арабаджията така каза, а той би трябвало добре да го знае.

— Е, тогава ще трябва да привлечеш вниманието на пазача върху себе си, докато аз се покатеря горе. Ясно?

— Няма да ти възразявам, защото горе е твоята Чита. това е решаващият фактор.

— Уговорено.

— Аз междувременно ще се промъкна към другата страна и ще причиня някакъв шум. Дойде ли пазачът, ще се скрия. През това време ти ще се качиш горе.

— Но след като е напуснал пейката, ще трябва поне в продължение на пет минути да му ангажираш вниманието. Най-малко толкова време ще ми е необходимо. Може би ще го замеряш с камъни — има достатъчно в тревата наоколо.

— А как ще разбера, че искаш да слезеш?

— Ще ти дам сигнал, който няма да му направи впечатление. Мога много сполучливо да имитирам свирнята на щуреца.

— Добре, тези звуци няма да събудят подозрението му.

Хайде тогава… полунощ вече минава, а ние трябва да се възползваме от тъмнината.

— Аз ще се промъкна още веднъж до него. Това ще отнеме минута. После хвърляй.

Паул Норман запълзя отново към пейката и се просна непосредствено зад нея в тревата. Не се наложи дълго да чака и нещо като че се размърда в храстите. Веднага след това се чу да пада камък през листака. Пазачът мигновено скочи и се ослуша. Само след броени секунди последва второ хвърляне и отново шумолене в клоните. Пазачът изръмжа нещо в брадата си и се отдалечи.

Едва видял го да изчезва зад ъгъла на къщата, Норман скочи към едната колона. Три-четири бързи захвата и той бе горе. После се прилепи незабавно към дъските, защото катеренето не бе минало все пак без шум.

И бе крайно време — миг по-късно пазачът се върна, изпълнен с подозрение, спря, погледна нагоре и замърмори толкова високо, че дори Паул Норман го чу.

В тези опасни секунди Херман хвърли отново и пазачът пак се отправи към другата страна. Сега Паул Норман се изправи. Правилно беше видял преди малко — тук действително имаше два кепенка, единият от който беше отворен. На него сега се появи нещо бяло.

— Има ли някой там? — попита приглушен женски глас на френски.

— Да — отговори той. — Спасението е тук. Ти коя си?

— Закума — прозвуча тихо.

— Дръпни се!

Тя изчезна веднага от отверстието, а няколко мига по-късно Паул Норман се бе качил, но се ослуша за кратко при прозореца и погледна изпитателно надолу. Точно в този момент пазачът се върна. Очевидно успокоен, той се заразхожда напред-назад.

Едва сега Паул Норман се обърна към стаята. Закума стоеше непосредствено до него.

— Норман ефенди — прошепна тя. — Слава на Аллах во веки. Къде е Валерт ефенди?

— Долу в градината. Чита къде е?

— В съседното помещение. Спи.

— А ти не?

— Ние будувахме до късно, защото чухме радостната вест, че сте в Тунис.

— Сигурно от Саид?

— Да. Едва преди един час си легнахме. Чита скоро заспа. Та тя спеше толкова малко — събуждаше се само за да плаче. Сънят и мен вече се канеше да обори, когато чух скрибуцането на градинската порта, и веднага се догадих, че това сте вие. Ето защо станах пак, без да събуждам Чита, и сега те виждам пред себе си! О, халифи, вече отново можем да храним надежда!

— Не само надежда, а увереност. Но не мога ли да поговоря с Чита?

— Не ще и съмнение. Ще я събудя внимателно и ще я уведомя. Иначе може да извика от радост и да ни издаде. Тази стая тук е моята, нейната е отсреща. Почакай тук!

Закума влезе в съседната одая.

Наострил ухо, Паул Норман долови веднага след това потайни гласове, потиснат възглас и после… нещо се шмугна вътре към него. Две ръце го обгърнаха, към гърдите му се притисна едно тяло. Развълнуваното момиче запази мълчание.

Покъртен, той също обви ръце около нея.

— Чита! Цвете мое, наслада моя, мое върховно блаженство! Най-сетне те имам отново! Сега всичко е наред. Ох, какво ли трябва да си изстрадала!

Тя не отговори, ала тялото й потръпваше под хлипанията, които едва съумяваше да сподави. Той изчака търпеливо, докато първото вълнение отмина.

Последва разказване, плач, утешения. Сърцата на двамата преливаха едно към друго.

Закума остана на първо време оттатък. Наслаждаваше се на радостта от срещата. После се върна в стаята.

Паул Норман научи сега, че в пруста пред двете фронтални стаи лежеше пазач. За момента следователно нищо не можеше да се направи. Беше уговорено обаче на сутринта Саид да отнесе вести в „Италианската къща“. Едва после приятелите щяха да решат какво да предприемат.

Впрочем те сега тук нямаше за какво повече да се застояват. Опасността, в която се намираха, нарастваше с всяка минута, защото развиделяването не беше вече далеч.

И тъй, Паул пристъпи към прозореца, сложи ръка на уста и даде уговорения с Херман сигнал. Не мина много и пазачът стана от пейката си, за да се изгуби зад ъгъла на къщата.

— Останете със здраве!

Паул Норман притисна още веднъж любимата към себе си.

После се метна долу, прекоси с дълги скокове пясъчно-чакълестия път и се хвърли веднага на тревата, тъй като в същия миг пазачът отново се появи. Запълзя към оградата и скоро след това дойде и Херман.

— Слава Богу! — отдъхна си той. — Беше ме страх за теб. Та това продължи цяла вечност. Е, как стоят нещата?

— По-напред да се махнем оттук!

* * *

След няколко минути бяха напуснали градината и изчезнали зад близкия ъгъл. Стигнаха до древния акведукт и без да знаят минаха току до сър Дейвид и дервиша. Малко след това Линдсей ги настигна и ги поведе за тяхно изумление зад градината на Бардо. Когато узнаха там причините, всичко им стана ясно и те напълно се съгласиха с него.

Англичанинът плъзна ръка по градинския зид на Бардо и скоро откри джобното си ножче.

Тримата решиха, преди да направят донесение при караула на Бардо, да се прехвърлят през зида и да подложат на внимателно изследване неоспоримо престъпните приготовления на дервиша в градината.

Дейвид Линдсей се направи и сега на стълба, както сам се изрази, и когато двамата се намериха горе, им подхвърли пояса си да изтеглят и него. След няколко минути бяха в градината.

Линдсей ги поведе с цялата си предпазливост към мястото, където дервишът бе просвредлил отвора и после във вътрешността на кьошка.

При светлината на кибритена клечка те се видяха в едно напълно лишено от прозорци помещение. В едната стена имаше ниша с дървен подиум, върху който бе поставена възглавница. Иначе освен покриващия целия под килим нямаше нищо друго налице.

— Странно, извънредно странно. Не изглежда да е обикновен павилион. Yes.

— Не — отговори Паул Норман. — Това е по-скоро молитвен дом. Нишата е ориентирана към Киблах — посоката към Мека, към която всеки молещ се трябва да обръща лице. На този подиум изглежда коленичи богомолецът. И тъй като тук има само една-единствена такава издигнатост, то почти със сигурност бих могъл да заявя и кой един-единствен я ползва. И той естествено е…

— … беят на Тунис! — вметна Херман.

— Съвсем определено. Следователно атентатът, ако изобщо е планиран такъв, е насочен към него. Я да видим как е прокарана тук жицата!

С помощта на клечка кибрит скоро откриха мястото, откъдето проводникът влизаше във вътрешността. Той минаваше под килима и стигаше до високия само педя подиум. под него свършваше, и то — както бяха предполагали — в ламаринената кутия, оставаща напълно скрита под покрития с възглавница постамент.

— Hang it all!… Какво ще кажете сега?

— Атентат — рече Паул Норман, — съвсем сигурно атентат, и то срещу бея.

— Excellent!… Мисля, отлично беше, дето срещнах нехранимайкото. Well. Сега донесение. Арестуване. Бастонада. Въже. Yes.

— Да, незабавно донесение. Човек не може да знае за кога е запланувано деянието. Повече не бива да губим време.

— И на кого ще съобщим?

— Ще се осведомим кой е още буден. Елате! Да се завтечем направо към двореца — натам, където видим светлина.

Градината беше много голяма и разкошна, както забелязаха тримата въпреки все още царящия мрак. Трябваше да извървят значително разстояние, преди да стигнат задната страна на една от принадлежащите към двореца постройки. Никъде не се виждаше нощен пазач. Малкото прозорци на сградата бяха разпределени без всякакъв ред. За щастие един от тях бе осветен. Намираше се в партера и бе препречен с гъсто наредени една до друга дървени пръчки.

Херман беше първият, който надникна вътре през тесните пролуки. Удивен, той отскочи.

— Всички дяволи… та това е самият Крюгер бей!

— Какво? Трябва да го видя!

Паул Норман избута приятеля настрани и погледна вътре.

Край една маса действително седеше „Повелителя на войските“, Крюгер бей.

Той се бе разположил удобно и разтворил обшития със златни галони мундир, така че излизаше на показ закръглеността на тлъстото шкембенце. Червендалестото, добродушно лице, увенчано с величествени мустаци, носеше израза на най-голямо доволство. Широкият, неуместно малък донейде нос показваше онази краска, която човек иначе не намира за обичайна при някой верен следовник на Пророка. И сякаш за да засили подозрението, пораждащо се при вида на тоя нос, на масата се мъдреха винена бутилка и чаша — сега празни наистина.

Този мъж следователно бе бившият пивоварски калфа и сегашен „Повелител на войските“, комуто Мохамед ес Садок паша бе поверил охраната на своя скъпоценен живот.

След много авантюристични странствания и скитания той беше дошъл в Тунис и се бе оставил да го вербуват. Природно богато надарен, безстрашен и храбър, постепенно се бе изкачвал все по-високо и накрая бе станал командващ охраната. Трябваше, разбира се, да изповядва исляма, ала в сърцето си бе останал християнин и добър, честен немец.

Той беше популярна и обичана личност и заради една своя особеност, правеща го забавен компаньон, немците го навестяваха с изключително голямо удоволствие. Тази особеност бе маниерът му да се изразява на немски.

За някакво специално образование при него не е могло и дума да става. Той си бе говорил немския, както го говори един пивоварски калфа и истински бранденбургер — на тамошното наречие. По-късно той дълги години не е имал възможност да упражнява матерния си език и в крайна сметка в три четвърти го бе забравил. Но онова, което му бе останало, употребяваше според правилата на турския и арабския и ето как възникваше един начин на изразяване, неподлежащ на никакво описание.

На това отгоре обичаше и много да говори. Нищо не му създаваше по-голяма радост от посещението на някой немец. Тогава с най-сериозна физиономия правеше такива забавни езикови упражнения, че слушателят трябваше да призове цялото си самообладание, за да не се залее в смях.

— Това значи е Крюгер бей, за когото толкова много се разказва? — попита Паул Норман, след като бе гледал известно време през прозореца.

— Да, така е, това е той. И аз считам за забележителна случайност, дето наскочихме тъкмо на него.

— Да почукаме ли?

— Естествено. Но предостави това, моля те, на мен!

Той похлопа по дървената решетка. Едното крило веднага се отвори и един глас се осведоми на арабски:

— Кой е?

— Трима бедни немски калфи — гласеше хермановият отговор на немски.

Решетката малко се повдигна, главата на Крюгер бей се приближи до отвора и почти се сблъска с лицето на Херман.

— Гърмове и мълния! На вас тук в Бардо?

— Както виждате, екселенц!

— Как идвате около това време в замъци да разхожда се?

— Качихме се през зида.

При този отговор Крюгер бей зейна уста и се вторачи в говорителя със смесица от удивление и негодувание.

— Да не сте на бесът прихванал?

— Не. Но имаме да ви съобщим нещо изключително важно. Пуснете ни да влезем, моля!

— Ни? Не сте вие на единствен?

— Не, нали вече ви казах, че сме трима. С мен са двамата ми приятели, за които вчера ви разказах.

— Английски вуйчо и цапач на бои? Добре! Ще на мен веднага позволя честта да появявам имам. Върви вие по дувар до най-близък врата!

Крюгер бей отвори и ги въведе в стаята си.

— Бъдете на вас поздравени и казвайте на мен как тъй вие тук да се намирате.

— Идваме да предупредим Мохамед ес Садок за един атентат — започна Херман. — Той ще бъде хвърлен във въздуха.

— Всички добър духове! Вие прави един майтап!

— Не. Вярно е.

— Кога трябва на това невероятно събитие да случва?

— По време на молитвата в градината.

— Чрез и от кой човек?

— Един известен дервиш Осман.

— Имайте привичката на вас по-ясно изразявате. Аз ми струва се като сън.

Херман описа преживяното от Линдсей и направи огромно впечатление. Сър Дейвид говореше наистина твърде малко немски, но разбираше достатъчно, за да може да следи разказа на Херман и да подсилва думите му.

— Щом него така се държал, както вие казва — пермутира Крюгер бей, — то сте вие беят на живота спасили, както и мен на една голяма услуга оказвахте. Значи в Кьошк ес Саллах му е?

— Да, в Кьошка на молитвата.

— На атентат ще в следобед три часа състоява да трябва се, не другояче.

— Как можете да го знаете?

— На цяла град известно, че Мохамед ес Садок само Аср^[1] в кьошк чете. Веднага щом мюезин от минаре на молитвата извика, пристъпва Мохамед ес Садок в кьошк и да благоволява на един пълен четвърт час на молитва навик има. Убийци имат поради това времето достатъчно, свой черен дело извършат.

(Този некомерсиален файл е изтеглен от bezmonitor.com.)

— Ах, прецизно намислено! Покушението значи изобщо не би могло да не успее.

— Никога не, а на убиец никакво откритие се опасява имал да трябва. Ще позволявам си на Мохамед ес Садок известие веднага праща.

— Как, искате да го събудите?

— Във всеки случай и да.

— Имате ли такова право?

— Над горе съществуващите обстоятелства ще аз рискованото дело да осмеля направи се.

— И той ще дойде?

— Сигурно и на всеки случай! Пристъпвам ли аз до него на леглото, то ще прави това сензацията. Ние ще на работата в цялата тайност да разследваме трябва, инак допускаме си опасността на убиец всичко да издаваме ще. Вие разрешава сигур!

Полковникът нахвърля няколко реда на парче хартия, пъхна го в един плик и плесна с ръце. Един черен се появи и направи смирен поклон. Получи записката с една тиха заповед и се отдалечи.

Крюгер бей поведе разговора сега по личните работи на присъстващите и прояви живо съпричастие. Докато се редуваха въпроси и отговори, той се надигна и разкара шишето и чашата. Мохамед ес Садок, види се, не биваше да знае на какви забранени наслади се отдава неговият „Повелител на войските“.

Само след късо време някой почука на една странична врата. Полковникът запали свещ и излезе. Там в тъмното стоеше Мохамед ес Садок в обикновено облекло.

— Ето ти писмото — рече той вкиснато и върна редовете. — Защо си наредил да ме разбуждат посред нощ и да идвам при теб по избиколни пътища?

Крюгер бей не изгуби хладнокръвие.

— Касае се за твоя живот, о, Повелителю! — отвърна той на арабски. — А не дойдеше ли тайно, вероятно не би ни било възможно да пипнем убиеца.

— Моя живот? Убиец? Право ли чух?

— Право чу. Аз ти казах, че оня Ибрахим бей е тук под чуждо име, за да шпионира теб и намеренията ти. Ти рече, че не бивало да храним недоверие към него. Днес ще стигнеш до познание, че съм бил прав. Ибрахим иска да те убие по време на молитвата.

— Дай доказателства!

— Ти със собствените си очи ще се убедиш в истинността на думите ми.

Полковникът доложи сега какво бе чул от Херман Адлерхорст и спътниците му. Мохамед ес Садок изслуша доклада с пълно спокойствие.

— Да отидем в кьошка — каза в заключение, — само двамата!

Тримата приятели останаха да чакат. Те си бяха мислили, че ще бъдат разпитани от бея на Тунис, ала се бяха заблудили. Преседяха в стаята може би час и денят започваше да настъпва, когато Крюгер бей се върна.

— Най-сетне! — провикна се насреща му сър Дейвид на френски. — Вече си мислех, че трябва да киснем тук, докато пуснем корени. Към хора, носещи подобни новини, обикновено се отнасят с повече внимание.

Крюгер бей, който така зле изтезаваше матерния си език, доказа впоследствие, че говори безупречен френски.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна той. — Владетелят не е невежлив към вас,. Той ме натовари да ви поздравя.

— Е, тогава го поздравете и от мен и му кажете, че с него приключих! Yes!

— Хубаво, ще го сторя.

— А сега да се сбогуваме. Адио! Сигурно вече никога няма да се видим!

— О, напротив! Още днес преди обяд!

— И през ум не ми минава!

— Как? Да не би да не желаете да се явите на разпита?

— На кой разпит?

— Мохамед ес Садок е строг, справедлив, а и бърз съдия. Той не обича да предоставя правораздаването на други. Така и днес още в предобеда ще произнесе присъда относно събитията през тази нощ.

— Какви събития?

— Е, ами някой отвлякъл три харемски дами.

— Heavens!

Дейвид Линдсей си промени цвета.

— И искал да ги отведе на кораба си.

— Дявол го взел!

— Аха, сър Дейвид, това май сте вие! — ухили се Паул Норман.

— Я ме оставете на мира с тая история! Тя е вече минало.

— Що се отнася до вас, да — засмя се Крюгер бей. — Но що се касае до тоя Якуб Азир и съучастниците му, много-много няма да им се церемонят. Само че за това трябва да бъдете разпитан и вие.

— Nonsense! Хич не ща да бъда разпитван! Който иска да узнае нещо, нека разпитва самите мошеници. Разглеждането на делото е открито. Не е нужно някой да знае по какъв начин един инглишман си е направил шега.

— В случая действително има доста неща, които е желателно да бъдат премълчани. И точно затова се налага да останете още малко и да изпиете кафето си при мен.

— Какво общо има кафето с тая работа?

— Е, след кафето Мохамед ес Садок ще се радва да ви приеме, за да му разкажете лично преживелиците си.

Тези думи веднага предизвикаха желаното въздействие.

— Well. Щом така стоят нещата! — омекна Линдсей. — Кой още ще присъства на тоя прием?

— Никой. Беят иска да чуе само вас и според вашето изложение да отмери присъдата си.

— Не е лош тип, тоя бей на Тунис, all right! Е добре, ще си изпием значи кафето тук в Бардо. Ама как собствено стоят нещата с Кьошка на молитвата? Ние трябва все пак да се убедим, че в тая работа…

— Моля, моля — прекъсна го на думата Крюгер бей. — Погрижено е за това. Беят се убеди със собствените си очи, че дължи живота си на вас. Той вероятно лично ще ви помоли да запазите мълчание в това отношение. А сега нека видим дали кафявата напитка на доволството е готова.

Той плесна ръце и моката мигновено бе донесена. Следващият час при Крюгер бей в Бардо би могъл да бъде сполучливо наречен с думите „Германия в Ориента“. Това бе един задушевен час на приятелско бъбрене, за който всички участници по-късно още дълго си спомняха с удоволствие. Естествено беседата основно се водеше на немски и Повелителя на войските правеше най-невероятни езикови прескундаци, така че Паул и Херман трябваше да полагат всички усилия, за да не се разкикотят на глас.

Крюгер бей се осведоми най-надлежно за целта, която бе довела тримата приятели в Тунис. Херман разказа открито и обстойно за трагичната съдба, сполетяла цялото му семейство, и за предполагаемото участие на Ибрахим и дервиша Осман. Полковникът го изслуша с живо съчувствие и обеща в чудно хубава, цветиста реч своето съдействие, в случай че успее да сложи ръка на двамата.

След изтичане на прекалено бързо отминалия час се яви един пратеник на бея, за да вземе Дейвид Линдсей. Англичанинът го последва с тягостно чувство от предстоящата беседа, която щеше да има кажи-речи характера на разкаяна изповед.

Когато по-късно се върна, лицето му сияеше, а носът се мърдаше радостно. Той бе получил уверението, че определени страни от вчерашната му преживелица няма да се упоменават.

В заключение Мохамед ес Садок нареди да запрегнат неговата стогодишна каляска, за да бъдат откарани Линдсей и двамата немци до „Италианската къща“.

Там завариха Саид, арабаджията, който отдавна ги чакаше. Той носеше от Чита и Закума вестта, че двамата приятели трябва да отидат в полунощ, за да отведат двете момичета; те били направили вече своите приготовления.

— Повелителят — привърши той доклада си, — възнамерява днес следобед да предприеме една ездова разходка.

— Накъде?

— Случайно зная, тъй като и аз трябва да ги придружа. Ще отидем до баните л’Енф.

— Морските бани? Какво се кани да прави там?

— Не знам. Целта му вероятно е само ездовата разходка. Иска да достави на жените радост, та да подобрят настроението си и да бъдат по-любезни към него отколкото досега.

— Спомена ли кога ще се върне?

— Не. Но не е трудно да се досети човек, че преди свечеряване ще си е пак вкъщи.