Елизабет Лоуел
Есенен любовник (9)

9.

Елиса приключи с миенето на съдове и се изправи с въздишка от кухненската мивка. Схванатият й гръб изпука. Печенето на хляб за още единайсет души не беше лека работа, особено когато те по цял ден яздеха из неравните жълтокафяви тревисти равнини и скалистите борови гори на Ладър Ес.

Още първия ден, когато мъжете пристигнаха, Хънтър беше наредил на Гимп да поеме готвенето за каубоите. Самият Хънтър предвидливо бе продължил да се храни в къщата на ранчото. Гимп беше съвсем приличен готвач, но уменията му не се простираха дотам, че да може да изпече годен за ядене хляб. Тази работа се падна на Пени и Елиса.

Пени все още не се беше отървала от досадната лятна треска. Цялата работа по бъркането и месенето на хляба остана за Елиса. Тя се бе опитала също да се заеме с прането и чистенето, но Пени бе възразила с довода, че тя също е годна да свърши нещо.

— Как се чувстваш тази вечер? — обърна се Елиса към Пени, след като най-сетне приключиха с почистването на кухнята.

— Благодаря, по-добре съм. Изглежда, че тонизиращата настойка от билки, която ми даде да изпия, помогна.

— Ама каква физиономия направи, докато я пиеше! — подразни я Елиса.

Пени се усмихна, въпреки гаденето, което я тормозеше от няколко седмици. Приглади с длани избелялото хасе на роклята си и погледна обелените си от работа обуща.

— Този тоник имаше вкус на боя за обувки — подхвърли Пени.

— Наистина ли? Откога си започнала да опитваш на вкус ботушите на Хънтър?

Пени се изкиска и поклати глава.

— Ама, честно, Палавке, човек не може да те надприказва.

— Ако не бях приказливо дете — отвърна провлечено Елиса, имитирайки бавния ритъм на говора на Морган, — невинните ми като светии братовчеди щяха да ме разплескат с думи на такъв тънък лист, че да може вестник да се прочете през мен.

— Ти внимавай какво говориш, че иначе Хънтър може да свърши тази работа вместо тях — отнесено подхвърли Пени.

Елиса хвърли кратък поглед към другата жена, но Пени не го забеляза. Бръчките от напрежение покрай устата и очите й ставаха все по-ясно очертани с всеки изминал ден.

Очакването всеки ден да банкрутираш или да те нападнат разбойници можеше да изхаби всеки.

— О, Хънтър е като куче, което лае, но не хапе — възрази Елиса.

— Не разчитай много на това. Той е суров мъж.

— Може би. Все пак напоследък се усмихва по-често, отколкото когато дойде при нас. Забелязала ли си го?

— Не.

— Е, а аз го забелязах.

Пени отново приглади с длани полата и престилката си.

Елиса с неудоволствие видя познатото отнесено, печално изражение да заема мястото си на лицето на Пени.

— Не треската те изтощава — тихо додаде Елиса. — От очакването братята Кълпепър да нападнат е, нали?

Едно отрицателно поклащане на главата на Пени бе единственият отговор, който получи.

— Тогава трябва да е заради Бил — заключи Елиса.

В кротките кафяви очи на Пени проблеснаха сълзи.

— Нито веднъж не е дошъл насам, откакто ти се върна у дома — каза Пени. — Погледна те само веднъж, видя в лицето ти чертите на Глория и едва се стърпя на едно място две минути.

— Не беше защото виждаше в мен майка ми — сухо рече Елиса. — Бил виждаше всичко през червена пелена. Беше бесен от яд, защото не исках да му продам Ладър Ес.

Пени не отговори нищо.

— Нито веднъж ли не се е мяркал, когато ме е нямало? — попита Елиса.

— Не.

— Странно.

— Мислиш ли? За него тук няма нищо.

Горчивината в гласа на Пени засегна и без това напрегнатите нерви на Елиса.

— Бил няма право да иска от мен да продам дома си, било то дори на него — категорично рече Елиса.

Отговорът на Пени беше само едно поклащане на главата. Беше по-скоро жест на безнадеждност, отколкото несъгласие с думите на Елиса.

— Сигурна ли си, че Бил не е идвал насам, докато ме е нямало? — отново попита Елиса.

За секунда Пени стисна в длани престилката си, после се отпусна.

— Сигурна съм — отвърна тя с лишен от интонация глас. — Защо?

— Почти всеки път, когато мина край Ветровития проход виждам пресни следи, които водят между земите на Ладър Ес и Би Бар.

— Сигурно грешиш.

Напрежението в гласа на Пени и лекото треперене на ръцете й подсказаха на Елиса, че този въпрос беше болезнен за по-възрастната жена. Понечи да я попита още нещо, после се отказа с въздишка. От подобни въпроси нямаше да излезе нищо добро. Само щеше да причини на Пени допълнителна болка.

— Е, добре, едва ли има значение — нежно рече Елиса. — Кухнята е почистена, от лампите струи златна светлина, така че съм готова за танци.

Елиса протегна ръце към Пени и се усмихна.

— Хайде, ела — подкани я тя. — Не знаеш ли, че танците правят света по-хубав?

След миг колебание Пени се усмихна в отговор и хвана ръцете на Елиса.

Елиса й направи реверанс сред морето от бледозелената коприна на роклята си и златото на фустата си. А след това запя весел валс. Скоро двете жени се носеха из кухнята със смях, докато накрая чистия контраалт на Елиса не стана пресипнал и задъхан. Пени също се беше запъхтяла силно.

— Достатъчно — прошепна Пени засмяна. — Едва се държа на крака!

— Сигурна ли си? Изобщо не е забавно да танцувам сама.

— Сигурна съм.

Пени със смях поклати глава и се отпусна в един от дървените столове, които бяха наредени покрай голямата кухненска маса, където се хранеха всеки ден. След това погледна покрай Елиса и видя Хънтър застанал на прага. Наблюдаваше ги с лишено от изражение лице и горящи като разтопено сребро очи.

— Защо не опиташ с Хънтър — предложи Пени. — Съмнявам се, че ще се запъхти след няколко кръга из кухнята.

Елиса се завъртя така рязко, че полата й се надигна и прошумоля като някоя екзотична пеперуда. След това се завъртя на цял оборот веднъж и още веднъж, и тръгна с валсова стъпка към Хънтър.

Направи му дълбок реверанс, изправи се грациозно като танцьорка и протегна ръце към Хънтър.

— Не — отсече той.

— Защо не? — предизвика го тя. — Едва ли един такъв смел мъж като теб ще се изплаши от малко музика.

— Загубил съм навика да танцувам през войната.

Хънтър погледна покрай Елиса към Пени.

— Но ако вас, госпожице — каза той на Пени, — един валс може да ви накара да се усмихвате така, ще се радвам да се опитам да направя една-две обиколки на кухнята с вас.

Думите му обляха сякаш с ледена вода Елиса. Отказът на Хънтър я засегна така дълбоко, както никога не бяха успявали думите на аристократите.

В Англия беше свикнала мъжете да се отнасят презрително с нея, защото нямаше състояние. Или, още по-лошо, преследваха я титулувани мъже, които си мислеха, че едно забавно девойче от Колониите би било лесно завоевание.

Елиса се бе надявала в Америка да е другояче.

Не беше.

— Не пропускай танца с Хънтър — тихо каза Елиса на Пени. — Не искам да ти развалям удоволствието.

Преди Пени да успее да отговори, Елиса се обърна и излезе през външната врата в есенната нощ. Студеният въздух я обгърна, веднага щом затвори вратата зад себе си.

Пени хвърли замислен поглед на Хънтър.

— Тъй като не ти се танцува с мен повече, отколкото с някоя крава, би ли ми казал защо настройваш Елиса срещу мен?

Изненадата на лицето на Хънтър подсказа на Пени, че той не бе поглеждал на действията си от такъв ъгъл.

Хънтър промърмори нещо припряно под носа си и прекара пръсти през чистата си, дълга до яката му коса.

— Опитвам се да отуча Палавка да кокетничи — отговори Хънтър след миг.

— Защо?

Хънтър отново се изненада.

— С поведението си можеш да направиш много повече лоши неща от Елиса — спокойно поясни Пени. — Тя е единствен собственик на Ладър Ес. Млада, здрава, хубава и несъмнено очарована от теб.

Хънтър стисна устни в мрачна черта.

— Тя е очарована от всеки, който носи панталони — грубо възрази той.

— Не! Мъжете са очаровани от нея. Едва ли би могло да се приеме за неочаквано. Тя изглежда съвсем като майка си.

— Веднъж вече бях женен за една хубава малка кокетка. Това беше грешка, която вече никога няма да повторя.

Пени въздъхна и притвори очи. В продължение на няколко секунди изглеждаше много по-стара от трийсетте си години.

— Мъже! — рече тя. — Защо изобщо Господ ги е създал?

— Бих могъл да кажа същото за жените.

— Да, предполагам, че един мъж би могъл да го каже.

Пени отвори очи. В тях имаше тъга и разочарование, които накараха Хънтър да трепне.

— Какво ще кажеш за Бил Морленд? — попита Хънтър, опитвайки се да смени темата.

— Какво имаш предвид?

— Чух ви да говорите за Бил. За това как е идвал по-рано, но сега вече не се вясва. Как е искал Ладър Ес и Елиса.

— Той искаше Глория.

— Може би го е искал някога. От думите ти разбрах, че сега вече в главата му е Елиса.

Пени стисна полата си в длани. Изреченият от Хънтър на глас най-дълбок неин страх й подейства като нож, забит в душата й.

— Знам какво става, когато някой съсед го засърби за някое момиче — равнодушно продължи Хънтър. — Ако е някоя малка отстъпчива кокетка, можеш да бъдеш дяволски сигурен, че този сърбеж ще бъде почесан, без значение какво ще струва това на някой друг.

Слисаното изражение на лицето на Пени подсказа на Хънтър, че тя се опасява от правотата му.

Е, това обясняваше плетеницата от призрачни следи, които водеха от Ладър Ес към Би Бар.

Точно както пътеките, които водеха от неговото ранчо до това на съседа му — пътеки, оставени от двама души, които тайно се срещаха.

Обяснението за множеството следи през Ветровития проход не накара Хънтър ни най-малко да се почувства по-добре. Мисълта за Елиса, която скришом се промъква, за да плаче и да трепери от страст в ръцете на друг мъж раздразниха Хънтър по начин, за който той дори не желаеше да помисля.

Някой наистина трябва да даде на тази малка кокетка един добър урок. От стъпките става ясно, че тя вече си има любовник. Тогава защо, по дяволите, някои жени искат да прелъстят всички мъже пред очите си?

Нямаше отговор на този въпрос, който Хънтър многократно си бе задавал. До ден-днешен той не беше проумял защо Белинда преследваше след сватбата им другите мъже със същото ожесточение, с което преди се бе стремяла към него.

— Съжалявам — извини се Хънтър на Пени. — Не исках да те разстройвам. Знам, че напоследък не се чувстваш добре.

Пени се усмихна изморено.

— Не се безпокой — добави Хънтър с нежен глас. — Морган и аз ще се оправим с онези братчета Кълпепър. Никой няма да ти отнеме дома.

Пени отново се усмихна, но напрегнатите бръчки покрай устата й не се скриха.

— Би ли ме извинила — рече Хънтър. — Трябва да проверя конете. Един Господ знае колко ни липсват коне. Всички ще останем пеша, ако някой забрави вратата на оградата отворена.

— Разбира се. Лека нощ, Хънтър.

— Лека нощ, госпожице. Можеш да спиш спокойно. Кълпепърови няма да направят нищо, преди да сме им свършили цялата работа.

— Какво?

— Може би от време на време ще стрелят от засада по момчетата, но те са разбойници, а не фермери. Не биха могли да различат главата на кравата от опашката й.

— Тогава защо искат Ладър Ес?

— Армията е по петите им, заради онова, което са направили след войната.

Изражението на лицето му не се промени, но в гласът му се появи такава нотка, която накара Пени да се радва, че не се казва Кълпепър.

— Ще ни изчакат да съберем конете и говедата — продължи Хънтър.

— И после?

Хънтър се усмихна бавно. Усмивката му не вещаеше нищо добро.

— После братята Кълпепър ще направят една голяма грешка — отговори той. — Така че, можеш да спиш спокойно. Седмици ни делят от стрелбата.

Хънтър се обърна и излезе навън. Очакваше да открие Елиса в плевнята да се суети покрай Леопард. За времето, откакто беше в Ладър Ес, Хънтър беше разбрал, че често, когато се чувстваше разстроена, Елиса отиваше при жребеца си.

А Хънтър беше напълно сигурен, че Елиса е разстроена. Беше видял объркването в очите й, което противоречеше на студенината на думите, с които беше излязла от кухнята.

Плевнята беше тъмна и пуста с изключение на Бъгъл Бой и Леопард. Хънтър запали фенера и тръгна по широката централна пътека. Жребците подадоха глави над вратите на яслите си, сякаш водеха някакъв таен конски разговор помежду си.

Бъгъл Бой изцвили тихо в поздрав към Хънтър. Леопард вдигна глава, вдъхна шумно миризмата на човека и отново отпусна глава над вратата на яслата.

Хънтър поговори за малко на двата коня, докато проверяваше храната и водата във всяка от двете ясли. Макар да не беше нужно, той добави още прясна вода, сено и зоб на животните, тъй като и двете бяха свършили доста работа през изминалата седмица.

Леопард прие присъствието на Хънтър в яслата си без излишен шум. Позволи му дори да прекара ръка по лъскавата му, мускулеста шия.

— Може би Палавка е права за теб — тихо каза Хънтър. — Може би се биеш, само когато ти предложат бой.

След едно последно потупване по пъстрия гръб на Леопард, Хънтър духна фенера и излезе от плевнята. Макар да беше говорил нежно с конете, на моменти погледът му ставаше направо свиреп.

Палавка сигурно беше отишла да танцува с любовника си, горчиво си помисли Хънтър.

Кръглата луна изливаше светлината си над земята, галейки мрака с хиляди едва доловими отсенки на сребърния цвят. Красотата на тази картина стисна сърцето на Хънтър.

Веднъж бе ухажвал Белинда под лунна светлина точно като тази.

А тя много пъти му бе изневерявала точно под същата пленителна светлина.

По коя ли от всичките тези едва забележими пътеки бе поела Палавка? И къде ли се срещаше с него? На земята на Би Бар или в Ладър Ес?

Известно време Хънтър остана неподвижен под лунната светлина. Прехвърли на ум плетеницата от пътеки, които започваха отвъд кухнята и зеленчуковата градина. Макар нито една от тези пътеки да не личеше ясно, те опасваха Ладър Ес и Би Бар като паяжина.

Ако човек стоеше на билото над Ветровития проход, сигурно можеше да държи под око всичките възможни пътища. А пълната луна предлагаше отлично осветление за зоркия наблюдател.

Дали Елиса нямаше да се изненада, когато го откриеше да чака завръщането й на билото?

А след това щеше да й скъса ушите, затова че поставяше на риск всичко, само заради малко ласки с любовника си.

Хънтър тръгна покрай плевнята с дълги, нетърпеливи крачки. После заобиколи голямата зеленчукова градина и се насочи покрай редовете овощни дръвчета, които пазеха нежните градински растения от студените пролетни ветрове. От дясната му страна като музика ромонеше потока, който минаваше покрай къщата. Запенената водна повърхност беше една течна противоположност на изящната сребърна светлина на луната.

Хънтър беше така сигурен в целта си, че за малко щеше да пропусне да я забележи. Тя се отдалечаваше от него покрай една от дългите лехи в зеленчуковата градина. Изглеждаше нереална, жена, изтъкана от лунна светлина и коприна, досущ сребърен дух, който не оставя следи по земята.

Хънтър по навик замръзна на място и се прилепи към ствола на близката ябълка. Тъмни дрехи, тъмна коса, черна брада, почерняла от слънцето кожа… Хънтър беше практически невидим.

А после обърна главата си. Един сноп лунна светлина се промуши между клоните на ябълката и докосна лицето му. Очите му проблеснаха като ковано сребро.

Този път Елиса не беше отишла при любовника си, помисли си Хънтър с горчиво задоволство.

Този път!

Но това не обясняваше другите й похождения, единственото доказателство за които беше призрачната мрежа от следи, които свързваха двете ранча.

Хънтър наблюдаваше как Елиса бавно върви сред редиците растения. Тук погалваше листо, там докосваше нежен цвят. Пръстите й се движеха сред растенията като бледи, деликатни пламъци.

Есенната нощ беше така неподвижна, че Хънтър можеше да чуе шумоленето от триенето на копринената пола на Елиса в листа и стебла, течните въздишки на потока и тихо напявания ритъм на валса.

Елиса спря и се наведе над един от розмариновите храсти, които растяха в края на всяка леха. Като си говореше нещо, което Хънтър не можеше да долови, тя прекара върховете на пръстите си по най-високите клонки на храста.

Елиса тръгна в обратната посока по друга леха, която преминаваше само на няколко крачки от неподвижния Хънтър. Странните й думи бавно достигнаха до него.

— О, виконт Риган — промърмори Елиса, — колко добре изглеждате днес в тази зелена жилетка.

После се наведе ниско, хвана стъблото на ригана. После го пусна и то се разлюля плавно, сякаш танцуваше.

— Ако не беше вкорененото ви положение — прошепна тя — с удоволствие бих ви прегърнала, за да танцуваме валс в нощта. Помислете само какъв скандал би било…

Тя се усмихна и се насочи към друга група растения.

— Добър вечер, херцогиньо Мента. Не очаквах да ви видя тази вечер — промърмори Елиса. — За мене е чест.

Тя направи дълбок реверанс, изправи се и наклони глава, сякаш слушаше как някой говори. После се усмихна тъжно и нежно погали крайчетата на листата на ментата. Откъсна едно от тях, мушна го в устата си и започна лениво да го дъвче.

— Какви вкусни ресни има роклята ви! — рече Елиса. — Непременно трябва да ми кажете коя е шивачката ви. Същата като на графиня Джоджен? Ах, трябваше да се досетя.

Елиса се приведе и докосна с буза високия до кръста й ментов храст. После се изправи и продължи надолу по лехата.

От време на време спираше и вдъхваше смесените аромати на растенията, сякаш бяха скъпи френски парфюми. После продължаваше, докосваше ги, шегуваше се, потапяше се в ароматното гостоприемство на градината.

Не забеляза скрилия се в дълбоката сянка на ябълката Хънтър. Бавно премина покрай него с валсова стъпка. Със затворени очи тя си напяваше мелодията. После продължи покрай растенията. Спираше край всяко от тях и се обръщаше към него с името му и с някаква шеговита титла.

До Хънтър достигаха откъси от разговорите й. Видяното и чутото го нараняваше, но не можеше да разбере защо.

А след това се досети, но предпочиташе да не беше стигал до този извод.

Малката Ем се държеше точно така. В къщи нямаше с кого да играе, затова тя беше дала име на всеки камък, дърво и птиче.

И обичаше да им пее.

Скръбта по мъртвите му деца сграбчи Хънтър в хищните си нокти. Болката избликна като черна кръв под лунната светлина. Хънтър неподвижно я остави да го облее целия, така както много пъти вече му се бе случвало.

Бавно, отстъпвайки с ударите на сърцето му, агонията се отцеди от него в нощния мрак.

В края на лехата Елиса се обърна и тръгна обратно към Хънтър. С все още затворени очи тя премина по най-външната леха на градината, като се ориентираше по докосванията си до растенията от едната си страна и до стволовете на дърветата от другата.

— Баронет Магданоз, вие ставате все по-здрав с всеки изминал ден. Тази есен семената ви ще напълнят шепата ми, а догодина децата ви ще изпълнят градината.

Течният ромон на потока беше единственият отговор, който Елиса получи. Не й трябваше друг.

— О, принцесо Розмарин, каква несравнима чест! Присъствието ви е същинска милост за скромната ми градина.

Елиса спря до растението, чиито клони се издигаха подобно на свещник със стотици рамене към луната. Бледата долна страна на тесните листа тлееше с феерична зеленина. Сякаш малки, призрачни огнени езици ближеха растението.

— Каква великолепна рокля! — тихо каза Елиса. — Нищо не може да се сравни с нея. А ароматът ви може да накара розите да заплачат от завист.

Елиса умело отчупи едно клонче розмарин, разтри го между дланите си и пое дълбоко уханието му. Когато наведе глава над ръцете си, косата й проблесна така, сякаш в нея се криеше сребърен огън.

Хънтър също пламна, погълнат от огъня, който се бе разпалил в него от деня, когато бе дошъл в Ладър Ес и бе заварил Елиса да стои на верандата, окъпана в светлината на фенера.

Никога не бе изпитвал такова силно желание, дори когато Белинда го бе дразнила и предизвиквала преди брака им.

Трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, мислеше си той. Както трябваше и сега да се обърне и да се прибере в къщата.

Но не си бе тръгнал.

И не се бе прибрал.

Елиса си открадна още едно клонче розмарин, разкопча корсажа си и мушна вейката между гърдите си.

Хънтър забрави да диша.

Дали Елиса не го бе забелязала и сега умишлено го дразнеше с проблясъка на белите си, съвършени гърди? В главата му се мярна споменът как тя се носи леко през кухнята и протяга ръце към него. А сега, като я гледаше как гали гъвкавите, ароматни листа, му се искаше да завие от разочарование като вълк.

Елиса беше сребърен огън, който го изгаряше.

Някак отнесено Хънтър проумя защо аромата на Елиса винаги му се струваше приятен. Тя носеше уханието на розмарина, вместо тежката миризма на магнолиевия парфюм, предпочитан от Белинда.

Без дори да мисли Хънтър направи към Елиса крачка, после още една. Като диво животно той беше подмамен от огъня, пламтящ в средата на нощта.

На третата стъпка по ботуша му изпука клонка.