Елизабет Лоуел
Есенен любовник (5)

5.

Хънтър работеше с греблото за тор така, както правеше всичко останало — чисто, бързо и без излишни движения. Освен това вършеше работата без ненужни възражения — факт, който другите двама по-стари работници от ранчото забелязаха и одобриха.

Кюпид, оранжевата котка, която обитаваше плевнята, го наблюдаваше от близките ясли. Пет черни и оранжеви котенца бозаеха лакомо, без да обръщат внимание на суматохата наоколо. Големите жълти очи на Кюпид оглеждаха сенките за потайни миши движения. Макар и сита в момента, котката беше истински хищник чак до мозъка на костите си.

Гимп премина с неравна крачка по централната пътека, очевидно запътил се към хамбара със зърно, за да вземе зоб за конете в кошарата. Хънтър вдигна за миг глава от пода и го погледна. Гимп му кимна и закуцука малко по-бързо.

Лефти вървеше непосредствено до приятеля си. И двамата каубои бяха към петдесетте. Бяха побелели, а лицата им бяха изпечени от слънцето и бурите. Дрехите им бяха еднакви — избелели и оръфани. Ботушите им носеха следите от дългия престой в стремената. На петите им тихо подрънкваха шпори.

Всеки от тях показваше непогрешимите знаци на един цял живот прекаран край големите, непредсказуеми животни. Всички каубои ходеха несигурно на краката си, изкривени от годините в седлото. Ръцете им бяха покрити с мазоли и белези от изгаряния, оставени от въжетата и жигите.

И на двамата им липсваше по един пръст. Такава беше цената на урока да не поставяш ръката си между ласото и седлото, когато на другия край на въжето се намира тежък половин тон разгневен млад бик.

Като се изключи куцият крак на Гимп, двамата не се различаваха дори на йота.

— Трябва да взема малко зоб за коня си, началник — обясни Гимп.

— Една юзда се е втвърдила, а сапунът за седла е в шкафа отзад — предложи обяснение си Лефти.

Хънтър знаеше, че двамата мъже се интересуват повече от новия надзирател, отколкото от зобта или сапуна. Също и Елиса, която го гледаше с крайчеца на окото си, докато тимареше Леопард.

Леопард също наблюдаваше Хънтър, но без особен интерес.

— Правете каквото трябва — отвърна им Хънтър, — но искам онези десет говеда, които видях в боровата гора да се прекарат по-насам преди залез слънце.

— Да, сър — подвикна Гимп.

— Ей сега ще прескочим да ги докараме — съгласи се Лефти.

Бъгъл Бой подаде глава над вратата на яслата си, наостри уши и изгледа двамата непознати със спокоен поглед.

Каубоите преминаха съвсем близо до Бъгъл Бой, тъй като яслата на Леопард се намираше точно срещу нея. Двамата мъже очевидно всячески се стремяха да отбягват жребеца.

Конят на Хънтър нито изцвили, нито помръдна уши, докато двамата непознати преминаваха съвсем близко до него.

— Хубав жребец имаш — каза одобрително Гимп.

— Едър е, но мисля, че има лека стъпка — предположи Лефти, като надникна над яслата. — Не като някои други жребци, които мога да посоча.

Леопард стоеше в средата на широката си преграда и наблюдаваше мъжете. Ушите му не бяха обърнати назад, но в стойката му имаше елемент на бдителност, който говореше много на двамата каубои.

— Ако вие и другите каубои не се бяхте опитвали да го вържете, да го хванете и да го обяздите, и всячески да пречупите духа на Леопард, докато аз бях в Англия, сега той нямаше да ви гледа като котка към миша дупка — рече Елиса. — Мисля, че има основателни причини да не вярва на хората.

— Ха! — беше всичко, което каза Лефти.

— Ха! — добави като ехо Гимп.

— Можете да възклицавате колкото искате — отвърна им тя. — Просто не желаете да признаете, че има повече от един начин да се обязди един кон. Камшикът и шпорите не вършат работа при животно като Леопард.

— Да, госпожице — отвърнаха двамата хорово.

Нито една от двете спорещи страни не се бе разпалила истински при това малко несъгласие. Тази тема се обсъждаше непрестанно, откакто Елиса се върна в Ладър Ес и слиса всички мъже с лекотата, с която обязди свирепия жребец.

Непрестанната нежност на Леопард към Елиса все още караше старите каубои да се чудят. Всички предричаха ужасяващи резултати от всеки опит да бъде възседнат жребеца. Фактът, че слабичкото девойче се бе справило с лекота нараняваше гордостта им, тъй като те, опитните мъже, многократно се бяха проваляли в това начинание — да обяздят петнистия кон, който имаше страховитата репутация на човекоубиец.

Гимп неспокойно погледна към преградата на големия кон и към крехката на вид девойка. Облечена в зелена копринена рокля, с кожена ковашка престилка и кожени ръкавици, Елиса се бе привела над задното ляво копито на Леопард и го почистваше с тъп нож. Червената й фуста хвърляше отблясъци като огън в сумрака на плевнята.

Гимп поклати глава и промърмори под носа си нещо за глупавите момичета и конете-човекоубийци.

— Ха! — задоволи се да му отговори Елиса.

Хънтър се усмихна скришом, хвана по-здраво вилата и хвърли последния наръч мръсна слама в ръчната количка. И по-рано бе работил с хора като Гимп и Лефти — стари ергени, които се оплакваха от всичко и от всички — включително от приятелите си, които познаваха още от времето, когато бяха стигали едва до коленете на дребен кон.

Хънтър знаеше, че възраженията им не бяха сериозни. Просто това беше част от живота на каубоите.

— Предполагам, че пак ще ме накарате да подкова този шарен дявол — промърмори Гимп.

— Как позна? — изправи се Елиса.

— Прибирането на кравите от планината е трудна работа, а едва ли ще ви се иска да го свършите на крака.

— Не е нужно да се подковава Леопард — намеси се Хънтър. — Елиса няма да се отдалечава от къщата.

— Мога да обрежа и да изпиля копитата му вместо теб — предложи на Гимп Елиса, като игнорира думите на Хънтър. — Само с чука няма да мога да се справя.

Вратата на преградата на Бъгъл Бой се отвори и затвори с подчертано рязко движение. Хънтър се отдалечи по пътеката между яслите.

Гимп и Лефти се спогледаха и продължиха по пътя си с учудваща скорост. Още от закуска бяха научили, че малката им господарка и новият надзирател не се спогаждат по ред въпроси, особено когато ставаше дума Елиса да разведе Хънтър на кон из Ладър Ес.

— Кажи ми после кой е спечелил — подхвърли Гимп, преди да излезе на двора.

Елиса раздразнено изгледа празната врата. Бързо изтръска кожената престилка, смени ножа с четка и изведе Леопард навън. Конят нямаше нито юзда, нито оглавник, нито дори въже. Елиса го насочваше само с подръпване на гривата и тихо изречени заповеди.

— Бягаш ли? — предизвикателно й подвикна Хънтър от следващата след тази на Леопард ясла.

— Леопард обича да го тимаря на чист въздух — леко се усмихна Елиса. — Заповядай да помогнеш, ако искаш.

За огромна изненада на Елиса, Хънтър отвори вратата на преградата, пресече я и излезе в ограденото пространство навън.

Леопард извърна глава и сви ушите си в явно предупреждение.

— Спокойно, момчето ми — успокоително му рече Хънтър. — Няма да нараня нито един косъм от шарената ти кожа.

Елиса едва позна гласа на Хънтър. Вместо резкия, дрезгав тон, който вече бе привикнала да чува, той използваше същият подкупващ глас, с който се бе обърнал към Пени.

„Навярно лесно мога да привикна към този глас — помисли си Елиса. — Действа ми така, сякаш ме галят с ръкавица от черно кадифе.“

Мисълта я накара тайно да потрепери.

Леопард пристъпи неспокойно и размърда уши.

— Кротко, Леопард — тихо му заповяда Елиса. — Всичко е наред. Нали виждаш — наоколо няма нито въже, нито превръзка за очи. Аз съм с теб, момчето ми. Никой няма да те нарани.

В продължение на няколко бавни вдишвания Леопард измери Хънтър с неспокойни очи. След това изпусна рязко въздух през ноздрите си, извъртя се така, че да може да наблюдава Хънтър, без да се налага да обръща глава и бавно изправи уши.

Елиса продължи монотонно да му повтаря успокояващи думи. Към нея се присъедини много по-плътния глас на Хънтър. Леопард ги слушаше и помръдваше с уши. След няколко минути той изпръхтя отново, тропна с крак и побутна Елиса да се заема с разресването му.

— Обичаш да те решат, нали? — каза му тя. — Е, аз пък обичам да го правя, значи сме квит.

Без да престава да му повтаря с монотонен глас успокоителни думи Елиса започна да разресва високия кон.

Хънтър не каза нищо, но беше впечатлен от способността на Елиса да се справя с безпокойството на жребеца.

След няколко минути на Хънтър му стана ясно, че за Леопард ресането е много по-привлекателно от желанието му да стъпче някого. Явна опасност нямаше, така че той бавно отдалечи дясната си ръка от револвера си.

— Как успяваш да го накараш да ти вярва? — попита Хънтър.

— Всичко започна още с раждането му — поясни Елиса, докато решеше лъскавата козина на Леопард. — Чистокръвната арабска кобила на майка ми беше заплодена от един мустанг, избягал от шошоните.

— Значи оттам идват петната на Леопард — додаде Хънтър. — Шошоните търгуват с племето на остроносите, които отглеждат най-добрите коне от Ирландия до тук. Техните апалуси^[1] са известни в цялата прерия..

— Същото казва и Бил. Майка ми беше прекалено разстроена, когато разбра какво се е случило, за да се вслуша в думите му.

— Защото жребчето е нямало да бъде чистокръвно?

— Отчасти. Но преди всичко защото кобилата беше прекалено стара, за да може да износи още едно жребче. Умря, когато роди Леопард.

Хънтър тихо подсвирна.

— Намерихте ли друга кобила, която да го приеме?

— Не. Леопард се роди извън сезона. Нямаше други кобили, които да кърмят жребчетата си.

Хънтър мълчаливо погледна големия жребец. Не му личеше, че е преживял тежки мигове като жребче. Конят беше едър, добре сложен и очевидно много силен.

— Какво направи майка ти?

— Искаше да застреля жребчето, вместо да го гледа как умира от глад, но аз я помолих да ми даде възможност да се опитам да го спася.

Спомените я накараха да се усмихне и тя продължи още по-енергично да реше едрото, лъскаво туловище. Леопард изпусна въздишка, която прозвуча почти като доволен стон и притвори очи, очевидно наслаждавайки се на докосването на четката.

— Избърсах Леопард с топъл, груб парцал, също както кобилата би го облизала с езика си — продължи да разказва Елиса. — След това му помогнах да се изправи. Той падна, но аз го изправих пак. После го разтрих целия със същия онзи парцал. Цял ден и цяла нощ останах при него и му говорих.

С едва прикрито напрежение Хънтър следеше израженията, които се сменяха на лицето на Елиса — тъгата за умрялата кобила, радостта за жребчето, смеха от опитите му да се изправи и, преди всичко, любовта към опасния жребец, който сега стоеше почти заспал под нежните й ръце.

Изведнъж Хънтър осъзна, че Белинда не бе обичала животните. Не по този начин. Белинда избираше конете по цвета им, а котките — в подходящ за дрехите й десен. На времето това му се бе струвало забавно.

Колко глупав беше!

Всъщност все още беше глупав.

Иначе едва ли щеше да усеща напрягане в слабините, само като гледа как една кокетка тимари коня си.

— С какво го захрани? — попита Хънтър с почти груб глас. — Със захарна каша ли?

— Имахме дойна крава, понеже майка ми обичаше масло и сирене. Пени и аз откраднахме една бутилка мляко. Отначало Леопард не знаеше какво да го прави.

Конят премести тежестта си. После обърна глава и близна един дълъг, рус кичур, който се бе измъкнал от набързо направения кок на Елиса.

Без да губи ритъма на ресането тя отметна косата си извън досега на коня.

Леопард протегна шия и дръпна прическата й с еластичните си устни.

Елиса през смях сгълча шеговито Леопард, остави четката върху пъстрия му гръб, прихвана косата си с две ръце и отново я зави на тила си.

Хънтър полека въздъхна скришом. Опита се да не обръща внимание на внезапно заструилата във вените му кръв. Доста време щеше да му е нужно, за да забрави гледката на цялата тази копринена, лененоруса коса, която се стича буйна и свободна по морскозелената рокля на Елиса.

А също и ръцете й, така бързи и изящни.

Какво ли щеше да бъде, ако тези ръце се плъзнеха по тялото му?

После диво се изруга наум, загдето беше такъв глупак, че изобщо си го бе помислил.

— Ето така научих Леопард да пие мляко — поясни Елиса, като отново хвана четката.

Хънтър само изръмжа подканващо. Не посмя да каже нищо. Знаеше, че гласът му ще прозвучи прекалено дълбоко, прекалено пресипнало и грубо, поради силата на желанието, което разкъсваше тялото му.

— Потопих един кичур коса в млякото и намокрих устните му — продължи Елиса. — След известно време той схвана идеята ми и започна да смуче кичура.

Хънтър погледна към големия жребец и се опита да си го представи като малко конче. Беше невъзможно.

— След няколко дни го научих да бозае от истински биберон, но той никога не забрави началото. Обича да хапе с устни косата ми, сякаш всеки път очаква по нея да има мляко и мед.

Хънтър не каза нищо. Беше прекалено зает да мисли как ли би се почувствал, ако разпуснеше този кок и заровеше лице в чистата, уханна коса на Елиса.

А след това щеше да протегне ръце под коприната и да достигне до още по-нежната и сладка плът.

Елиса нямаше да му се възпротиви, точно така, както не се бе противила в плевнята.

Господи, никога никоя жена не му бе отговаряла по този начин, така трескаво. Никога не бе усещал женското дихание така неочаквано да се накъсва в унисон с неговото.

Нощ след нощ тя щеше да бъде огън, горящ само за него — буен и несдържан. А за нея той щеше да бъде същото, за да я изгори чак до дълбините на гладната й, чувствена душа.

Побиха го тръпки от желание при всички тези мисли за… за девойката, за нощта и за огъня.

Поне в едно отношение Елиса се отличаваше от Белинда. Белинда се бе показала пресметлива. А Елиса беше прекалено безразсъдна, за да прояви подобна мъдрост.

Добре щеше да бъде да се люби с нея. Дяволски добре. Може би дори си струваше да се ожени за нея.

Хънтър чу собствените си мисли и замръзна.

Нима още не бе научил урока си? Нима Тед и малката Ем бяха умрели напразно?

Шокиран и разгневен от собствената си необуздана сексуалност, Хънтър отново си спомни какви бяха последствията от това, че бе избрал за своя жена едно момиче, само поради това, че караше кръвта му да кипи буйно.

Как изобщо бе възможно отново да си помисли да се окове с една друга Белинда? С едно друго сексапилно момиче, облечено в женски дрехи.

Момиче, което бе заменило живота на децата си за една бърза интрига със съседа си, докато мъжът й водеше война на хиляди километри от нея.

Била е прекалено млада. И разглезена.

И слаба.

Но той се бе оженил за нея, а за глупостта му бяха платили децата му.

Нямаше място за спор с тази сурова истина.

Въпреки това Хънтър продължаваше да желае Елиса със сила, която го разтърсваше целия.

Това го накара да се ядоса — на себе си, на ситуацията, но преди всичко на момичето, което носеше копринени рокли в конюшнята и му хвърляше изкосо гладни погледи с морскозелените си очи.

— Въпреки това известно време животът му висеше на косъм — продължаваше да говори Елиса, като гладеше шията на Леопард.

Хънтър отново не отговори нищо. Елиса го погледна с крайчеца на окото си. Студената извивка на устните му я накара да потръпне. Побърза да извърне поглед към Леопард.

— Прекарах целия следващ месец в конюшнята при Леопард — побърза да добави тя. — Топлех го, когато сви студ и блатото замръзна, а вятърът духаше с такава сила, че можеше да заледи самата преизподня. Щом дойде пролетта прекарвах в конюшнята само нощите, докато Леопард не стана достатъчно голям, за да го отбия.

— На колко години беше?

Резкият му тон предизвика нов кос поглед от страна на Елиса, последван от подновен интерес към Леопард.

— На тринайсет — отвърна Елиса.

— На тази възраст повечето момичета се занимават основно с дрехи и с поклонници.

— Обожателите никога не са се тълпели около мен — сви рамене Елиса. — Знатните ми братовчеди не ме вземаха на сериозно.

— Знатни братовчеди ли? Тук?

— Не. Имам предвид роднините на майка ми. Английските благородници. Тя се надяваше да се омъжа за някой от тях. Не се омъжих, но живях с тях от петнайсетгодишна, докато не се върнах тук тази пролет.

Докато говореше, Елиса решеше мускулестите хълбоци на Леопард с бързи, силни движения.

— И защо не се омъжи за някой от тях? — запита Хънтър.

— Те смятаха, че всичко в мен, което не е отвратително, може да предизвика само смях.

— Представям си — иронично подметна Хънтър. — Не си успяла да хванеш богат съпруг и затова си се върнала обратно тук с подвита опашка.

Елиса се ядоса. Достатъчно й беше да гледа как Хънтър се умилква на Пени. Не можеше да понесе и обиди от него.

— Дръж — подвикна тя и му хвърли четката.

Преди още ръцете му да бяха успели да уловят четката във въздуха, Елиса вече се беше метнала на гърба на Леопард. Копринената й рокля се вдигна над коленете й и червената й фуста заблестя като пламък около бедрата й. Тя нетърпеливо подпъхна дрехата си между краката си и подкара Леопард към портата.

Хънтър на секундата се хвърли да й препречи пътя.

— Къде си мислиш, че отиваш, да го вземат мътните? — запита я Хънтър.

— Където си искам.

Елиса насочи Леопард настрани от Хънтър само с едно докосване на ръката си по могъщата шия на жребеца. Миг по-късно големият кон вече се носеше в лек галоп към оградата.

Леопард скочи досущ като звяра, на когото беше кръстен, без дори да докосне с копитата си високата близо два метра преграда. Приземи се леко от другата й страна и затанцува на място, очевидно изпълнен с желание да се втурне в бяг.

Хънтър неподвижно наблюдаваше Елиса. Копринената й пола и фустата й се бяха вдигнали до средата на бедрата й. Краката й бяха дълги и стройни. Женствените им извивки напомниха на Хънтър за допира до гърдите й — стегнати и пълни.

Без предупреждение Леопард се напрегна, направи три крачки и скочи обратно в оградената площ. Конят се приземи само на няколко стъпки от Хънтър, но той дори не помръдна.

— Сега разбра ли какво исках да кажа? — запита Елиса със сдържан глас.

— Какво искаше да кажеш?

Гласът му беше нещо средно между дрезгав и пресипнал, а кръвта му очевидно пулсираше в шията му. Надяваше се, че Елиса няма да го забележи, нито че ще види мъжката плът, която пулсираше в панталоните му при всеки удар на сърцето му.

— Нает си тук, за да се грижиш за Ладър Ес, а не за мен — заяви Елиса. — Ще ходя където и когато си поискам.

— Не — възрази Хънтър, преди дори да беше обмислил отговора си.

— Моля?

— Ето това е нещо, което наистина бих искал да видя — как ме молиш.

— Никога няма да се случи — любезно го увери Елиса. — Години наред братовчедите ми и знатните им приятели се опитваха да ме пречупят. На тяхна страна бяха времето и жестокостта. Нямаш никакъв шанс, Хънтър.

— Нито достатъчно време, нали?

— Нито пък жестокост.

— Не бъди прекалено сигурна в това, Палавке.

— От колко време имаш Бъгъл Бой?

Хънтър премигна, изненадан от рязката смяна на темата.

— Откакто се е родил — бавно отговори той. — Защо?

— По него няма белези от камшик или шпори. Освен това не е плашлив. Има увереността и спокойната природа на животно, което е гледано грижливо и внимателно още от самото си раждане.

Хънтър отново се изненада. Дори за неопитно око беше видима лекотата, с която Елиса направляваше Леопард, без да се възползва нито от юзда, нито от седло, нито дори поне от парче въже.

Унизително беше заключението, че тя можеше да му избяга и да го остави да гълта прахоляка.

Независимо от всичко Елиса беше превъзходна ездачка, призна пред себе си с неохота Хънтър.

— В заключение трябва да кажа — продължаваше Елиса, — че ти си невъзпитан, нахален, упорит и твърдоглав, но не и жесток.

Леопард леко подскочи, сякаш да покаже, че търпението му се изчерпва. Жребецът очевидно искаше отново да прескочи оградата и да препусне на воля.

Също така очевидно бе желанието на Елиса да направи същото. Един лек натиск на ръката й беше достатъчен да насочи Леопард отново към оградата.

— Почакай! — спря я Хънтър. — Не бива да се втурваш да бягаш презглава, само защото си ядосана.

Елиса почувства, че губи самообладание.

— Така ли? — хладно попита тя. — И как точно ще ме спреш?

— Пени е изцяло на твоите ръце — отвърна Хънтър с леден глас. — Ако се пребиеш, докато препускаш из голото поле с проклетия си кон, Пени ще остане на милостта на непознати хора да я подслонят и да сипят нещо за ядене в чинията й.

Значи целия шум беше за Пени, помисли си вцепенено Елиса. Трябваше да се досети. Хънтър ни най-малко не се интересуваше от нея самата.

Видимо напълно спокойна, Елиса се съсредоточи върху златните поляни, които покриваха склоновете на планината и се спускаха чак до жълтокафявата пустош на блатото в равнината. След няколко бавни вдишвания и издишвания тя беше уверена, че е напълно в състояние да се владее.

Напомни си мислено, че този дързък мъжкар й беше нужен. Трябваше да не забравя това и да си го напомня непрестанно.

Хънтър й трябваше.

Дори ако това означаваше, че ще трябва да го гледа как ухажва Пени. В Англия бе преживяла много по-лоши неща и никога не бе подсмърчала. Защо, тогава, пренебрежението на Хънтър я засягаше така дълбоко?

Защото искаше той да я хареса, ето затова. Защото искаше да използва същия кадифен глас към нея.

Но това едва ли можеше да бъде казано на глас.

— Слушаш ли ме? — попита Хънтър.

Елиса кимна разсеяно. Лекото движение беше достатъчно да накара хлабаво прихванатата й коса да премине като лунна светлина по зелената коприна на роклята й.

— Нямам намерение да работя за едно разглезено девойче, което се ядосва от всяка моя дума — продължи Хънтър.

Елиса отново кимна.

И отново движението раздвижи косата й. Този път кичурите се плъзнаха леко по гърдите й. Тя прихвана избягалите кичури с бързо, нетърпеливо движение и отново ги завърза на тила си.

— Нито пък ще работя за девойче, което се цупи — добави Хънтър.

Елиса се обърна и го погледна.

Погледът й каза на Хънтър, че Елиса не се цупеше. Очите й бяха някак сдържани. В тях се четеше една първична пресметливост, която му напомни за Леопард.

Предизвикателната, сексапилна, възхитителна светлина в очите й се бе стопила.

Хънтър изпита облекчение. Крайно време беше Елиса да престане да го гледа така, сякаш се чуди какво ли би било да му се метне и да го пришпори.

— За какво си мислиш? — попита я той.

Хънтър се зачуди дали Елиса беше също тъй изненадана от въпроса му, както и той самият. Много добре знаеше, че не трябваше да проявява подобен интерес.

Дори въпросът да бе изненадал Елиса, тя с нищо не го показа. Лицето й бе приело отчужденото изражение на „господарката на имението“ и това подразни Хънтър.

— Всъщност изобщо не те интересува какво мисля — каза му след миг Елиса.

Хънтър стисна устни.

— Така си и знаех — изрече той. — Все още си ядосана. Има едно нещо, което разглезените момиченца не могат да понасят и то е истината.

— Щом казваш.

— Току що го казах, нали?

Елиса не отвърна нищо.

— Проклятие — каза Хънтър най-накрая. — Мразя момичетата да се цупят. Какво, по дяволите, става зад тези твои зелени очи?

— Мисля.

— За какво?

— За простата истина.

Хънтър изчака Елиса да му обясни какво иска да каже.

Почака още.

И още.

— Добре — грубо рече той накрая. — Каква е тази твоя проста истина?

— Нужен ми е мъж, който може да се промъква покрай братята Кълпепър, който може да командва Мики, да защитава Пени и мен, и който може да отведе говедата на армията. Накратко, имам нужда от теб, Хънтър. Следователно ще трябва да понасям непростимите ти тиради, докато не станеш излишен.

Хладното, сдържано обобщение изненада Хънтър. Когато се ядосаше, Белинда не беше в състояние да направи нещо друго, освен да плаче, да се цупи и да бяга от стаята.

— При всяка възможност ли смяташ да ми противоречиш? — додаде Хънтър.

Елиса го измери със спокойни морскозелени очи.

— При всяка възможност ли смяташ да ме обиждаш?

— Само ако се държиш като разглезено момиченце.

— Предполагам, че от твоя гледна точка аз съм неспособна да се държа по друг начин, независимо какво правя.

Хънтър намести шапката си с припряно движение.

— Да не би да искаш да кажеш, че преценката ми е погрешна? — попита той с измамна любезност.

— Да.

— Не съм съгласен.

— Знам, както знам и че не ме хареса още от мига, в който ме видя за първи път.

Хънтър не каза нищо. Щом Елиса не се бе досетила, че тя го привлича отчаяно, а той се съпротивлява също така отчаяно, то той нямаше никакво намерение да й го казва.

— Това, което не зная — добави Елиса — е, защо изобщо се съгласи да работиш за мен.

Хънтър застина. Нужно му беше прикритието на надзирателското място в Ладър Ес. Иначе братята Кълпепър щяха скоро да узнаят, че тексасецът, който вървеше по следите им от две години, ги е настигнал.

— Работата ми трябваше — грубо рече Хънтър.

— Защо?

— За пари.

— Не мисля така.

Хладната преценка на фактите, направена от Елиса, отново свари Хънтър неподготвен.

— Ти дори не ме попита колко ще ти платя — посочи тя.

— Аз ще си взема сам заплатата.

— Като ми отнемеш ранчото ли?

Ярост изпълни гърдите на Хънтър. Нужно му бе огромно усилие, за да сдържи изблика си.

Той, който се гордееше със самодисциплината си?

— Чуй ме, момиченце — каза Хънтър с тих, смъртоносен тон. — В Тексас имах ранчо, пет пъти по-голямо от Ладър Ес. Ранчо, което аз и брат ми изградихме със собствените си ръце. Не е нужно да крада от сирачетата, за да получа онова, от което имам нужда.

Осезаемият изблик на гняв накара устата на Елиса да пресъхне. Опита се да каже нещо, преглътна мъчително и започна наново.

— Добре — рече тя. — Ще получиш по три долара на ден и по петдесет цента на всеки мустанг, който успееш да доставиш на армията. Приемаш ли?

Хънтър кимна отсечено.

Елиса изпусна дъха си в беззвучна въздишка.

— Веднага, щом приготвя нещо за храна, ще излезем да обиколим ранчото и да преброим говедата.

— Не.

— Тогава ще приготвя обяд само за мен.

— Не е нужно — заяви Хънтър. — Никъде няма да идваш с мен.

— Говорехме за цупенето и ядосването… — Елиса сви рамене. — Добре. Аз ще взема северната половина.

— Никъде няма да яздиш и точка. Околността не е безопасна.

В един продължителен момент останаха само тишината и търпеливите синьо-зелени очи на Елиса.

— По дяволите! — изръмжа Хънтър. — Сигурен съм, че ще излезеш да яздиш веднага, щом ми видиш гърба, нали?

— Разбира се.

— Само за да ми докажеш, че можеш да го направиш — презрително рече той.

— Не, Хънтър. За да броя говедата. Моите говеда.

Той само изсумтя.

— Щом си толкова загрижен за бъдещето на Пени — продължи Елиса със сладък глас, — ще бъде добре да яздиш заедно с мен, за да не ми се случи нещо. Нали?

Хънтър погледна усмивката на Елиса — два реда здрави, бели зъби, но нито една частица топлина — и разбра, че е изгубил този рунд.

— Ако Леопард не понася седло и юзда — подхвърли Хънтър, докато се отдалечаваше — вземи някой друг кон.

После се скри в плевнята, преди Елиса да бе осъзнала, че е спечелила. Все още се наслаждаваше на вкуса на победата, когато кучетата се разлаяха.

Един от братята Кълпепър яздеше на огромното си, доресто муле към къщата на ранчото, сякаш тя му принадлежеше.