Елизабет Лоуел
Есенен любовник (3)

3.

Елиса спря в миг. Инстинктивно разпери ръце, за да запази равновесие. Коприненият шал се плъзна от раменете й. Тя размаха ръце като вятърна мелница, усещайки, че всеки миг ще падне.

Една ръка, скрита в черна кожена ръкавица, хвана шала, за да му попречи да падне на „ароматния“ под на конюшнята. Едновременно с това дясната ръка на Хънтър се промуши под тялото на Елиса и я подхвана точно над кръста.

Тя ахна сепнато, щом почувства, че я вдигат без предупреждение от земята. Краката й увиснаха във въздуха.

— Дръж се, че иначе съвсем ще си изгубиш полите — лаконично рече Хънтър. — Или точно това ти беше на ума?

Елиса издаде друг раздразнен звук.

Усещаше дясната ръка на Хънтър точно под лявата си гърда и това я караше да се чувства замаяна. Топлината на ръката му преминаваше през тънката копринена дреха и долната й риза. Сърцето й тупаше отчаяно. Пое дъх, но не можа да вкара достатъчно въздух в дробовете си.

— Дръж се — каза Хънтър, като отстъпи крачка назад.

Хватката му изведнъж се раздвижи.

Елиса забрави да диша и се вкопчи в Хънтър. Тежестта на гърдите й изцяло премина върху ръката му, тъй като той се наведе напред, без да я изпуска, и откачи коприната от пирона.

Топлината на тялото му сякаш жигосваше нежната плът на Елиса.

— Пускам те — изрече дълбокият му глас точно до ухото й. — Вече си свободна.

Но не беше. Дългите пръсти на Хънтър все още притискаха ребрата й и я държаха неподвижна. Ръката му леко се докосваше до долната извивка на гърдите й. Сърцето й блъскаше така отчаяно, че в един миг се изплаши да не би Хънтър да го чуе.

След това осъзна, че не му е нужно да чува диво препускащия й пулс. Навярно просто го усещаше направо върху голата кожа на дясната си ръка.

Елиса наклони глава и погледна през рамо към Хънтър, опитвайки се да срещне очите му. Беше трудна задача. Клепачите му бяха полуспуснати и защитаваха очите му.

Въпреки това тя усещаше, че гледа гърдите й и усеща тежестта им върху ръката си.

През тялото на Елиса премина странно, трепетно усещане, сякаш бе стъпила гола в езеро с топла вода. Зърната на гърдите й изведнъж се напрегнаха и изпъкнаха през коприната като два еднакви твърди върха.

Дишането му стана бързо и насечено.

Елиса се извърна още повече към него, преодолявайки постепенно силата на хватката му. Искаше на всяка цена да види очите му. Най-сетне успя и блестящото в тях напрежение изпрати в тялото й тръпка на слабост. Елиса се отпусна на ръката му.

Сега беше неин ред да започне да диша учестено. Усещането за мъжка плът, която се притиска към хълбока й беше силно и непогрешимо дори за една девственица.

— Хънтър? — прошепна с несигурен глас Елиса.

— Стъпи на крака или ще те пусна.

Пренебрежението в гласа му сякаш я обля с ледена вода.

— Нямах намерение да… — започна тя, но гласът й изневери. — Нямаше нужда да…

— Изправи се!

Елиса побърза да стъпи на крака, но откри, че коленете й продължават да треперят. Тя направи една малка крачка, спъна се и се хвана в най-близката опора, за да не падне.

Това, разбира се, беше Хънтър. Думата, която той промърмори под носа си, я накара да трепне.

— Какво става тук, по дяволите? — запита груб мъжки глас от мрака, който цареше извън яслата.

Хънтър вдигна глава. Едър, мускулест млад мъж приближаваше с едри крачки по пътеката между яслите към Хънтър и Елиса. На хълбока му имаше револвер, а в ръцете си държеше навито въже.

Без особена суетня Хънтър отстъпи крачка настрани от Елиса, оставяйки си място за бой при нужда.

Гневните нотки в гласа на младия мъж му подсказаха, че лесно може да се стигне дотам.

— Кой… а, това си ти, Мики — рече Елиса и извърна глава от младия мъж.

После внимателно оправи полите си. Не се виждаше нищо разкъсано. Направи предпазлива крачка. Коленете й я държаха здраво.

Изпусна безмълвна въздишка.

— Искаш ли нещо? — попита Елиса.

Не последва незабавен отговор. Тя вдигна глава и откри, че той безсрамно гледа гърдите й.

Знаеше какво бе привлякло вниманието му. Това едновременно я смути и разгневи.

На бузите й избиха червени петна. Сграбчи шала от ръката на Хънтър. После с едно бързо, рязко движение, уви коприната около раменете си, прикривайки гърдите си от светлосините очи на Мики.

Едва тогава осъзна, че не беше имала нищо против Хънтър да я гледа с неприкрит мъжки глад.

Ръцете й се разтрепериха и насмалко не изпуснаха шала.

— Можеш да се обзаложиш срещу циците си, че искам нещо — грубо изрече Мики. — Искам да знам защо, по дяволите, се търкаляш в сеното с някакъв непознат?

— Самозабравяш се! — отвърна с леден глас Елиса.

— Ами ти?

Без да погледне към Мики Елиса завърза здраво хлъзгавия копринен шал на гърдите си.

Младият мъж протегна рязко ръка. Широката му длан сграбчи Елиса за мишницата с такава жестока сила, че тя извика от болка. Той се приведе към нея, така че между лицата им останаха не повече от няколко пръста разстояние.

— Омръзнаха ми твоите засукани игри — изръмжа Мики. — От много време си въртиш опашката наоколо. Обещаваш ми какво ли не с очите си и с краката си, а сега ги даваш на първия срещнат скитник.

Алкохолната смрад, която се разнасяше от устата на Мики накара стомаха на Елиса да се свие на топка. Не понасяше тази миризма откакто се бе върнала и бе открила, че Бил неуморно си копаеше гроба с безкрайно пиянство.

— Разкарай се от мен! — решително заповяда тя.

— Не преди да съм свършил с теб. Време е да научиш кой командва тук.

— Аз командвам — намеси се Хънтър.

Едновременно с това той сложи ръка на дясното рамо на Мики. Този жест можеше да бъде проява на добра воля между двама мъже.

Но не беше.

— Аз съм Хънтър, новият надзирател на Ладър Ес.

Макар тонът на Хънтър да беше спокоен, хватката му беше желязна. Под еластичната кожа на ръкавиците му за езда пръстите му потърсиха, откриха и след това притиснаха към костта нервите и сухожилията.

Мики пусна Елиса по простата причина, че ръката му вече нямаше сила.

Елиса побърза да излезе извън обсега му. С разтреперани пръсти тя заразтрива насинената си ръка.

— Кой си ти, момче? — любезно попита Хънтър, като стегна още хватката си.

— Мики — изохка младият мъж. — Мики Барбър.

Хънтър отпусна натиска върху рамото на Мики. Едва ли в момента имаше опасност от бой с оръжие. Мики надали щеше да успее да задържи револвер със схванатата си ръка.

— Е, Мики Барбър — провлече Хънтър, — причината, поради която аз съм надзирател, а ти не си, е съвсем ясна. На теб все още не ти е ясно, че не е нужно да кипваш заради една малка кокетка като госпожица Сътън.

Елиса се завъртя към Хънтър толкова рязко, че насмалко не загуби равновесие.

— Някои момичета — продължаваше сухото си изложение Хънтър — просто не се чувстват истински живи, докато не си намерят някой глупак, който да им се възхищава.

— Не съм кокетка — процеди Елиса през зъби. — Нито съм момиче. Аз съм собственик и… и шеф на Ладър Ес.

Гранитният поглед на Хънтър се плъзна по Елиса. Макар да не каза нито дума, тя беше сигурна, че той си спомня как гърдите й бяха натежали на ръката му, как сърцето й се бе разтуптяло под дланта му и как тялото й се бе притиснало към неочаквано втвърдилата му се плът.

Смесицата от гняв, смущение и страст накараха бузите на Елиса да почервенеят. Гърлото й се сви и спря напиращите на езика й думи.

Без да каже нищо повече Хънтър се извърна от Елиса, сякаш тя не съществуваше.

— И така — провлечено продължи той разговора си с Мики, — не ми приличаш на глупак. Приличаш ми на здрав момък, който си върши работата срещу надницата си.

Елиса очакваше Мики да покаже грубата страна на езика си на Хънтър. За нейна изненада по-младият мъж само кимна безмълвно.

— Така си и мислех — добави Хънтър със задоволство. — Хубаво въже имаш. Мога ли да му хвърля едно око?

Преди Мики да успее да помръдне въжето се озова в лявата ръка на Хънтър.

— Хубаво въже, от преплетени кожени ремъци, а не от коноп — изрече Хънтър с възхищение. — Истинско ласо. Само един истински каубой може да се справи с кожено ласо.

— Принадлежеше на един мексиканец, който търсеше работа.

— Обзалагам се, че е бил много добър.

Мики сви рамене. Болката в дясното му рамо го накара да трепне.

— Разкарах го оттук — отвърна Мики. — В Ладър Ес нямаме нужда от лапачи на чили^[1].

— Кога? — изненадано попита Елиса. — Кога го направи?

Бледите очи на младият мъж се плъзнаха от устните на Елиса към шала, увит около раменете й. Погледът му беше на човек, който преценява собствеността си. Но хлабавата коприна не показваше много от гърдите й.

Изражението на Мики подсказваше, че повече му бяха харесвали по другия начин.

— Вчера — отвърна той.

— Защо не го изпрати при мен, за да поговоря с него? — запита Елиса.

— Няма нужда да си морите хубавата главица, госпожица Елиса. Особено с един мексиканец.

— Господин Барбър, хитростта и интелекта ти са като на каменна плоча. Мисля, че заповедите ми бяха ясни: ако мъжът може да язди, да върти ласо и да стреля искам да го наема.

— Той беше само един…

— Мексиканец — довърши Елиса думите на Мики. — Някои от най-добрите ми каубои са мексиканци. По-точно бяха, преди да започнат неприятностите.

— Страхливци — подхвърли Мики.

— Не се преструвай на по-глупав, отколкото Господ те е създал — нетърпеливо му каза Елиса. — Те имаха жени и деца, които да пазят и хранят. Не можех да поема подобен товар на съвестта си. Казах им да си търсят работа в по-безопасно ранчо.

Тя изгледа Мики с отвращение и насочи вниманието си към Хънтър.

— Хънтър, трябва да наемеш хора, без оглед на нищо друго, освен уменията им да се справят с ласо, кон и оръжие. Ясно ли е?

Ъглите на устата му се помръднаха едвам-едвам. Може би това беше началото на усмивка.

Или просто проява на нетърпение.

— Да, госпожице — провлече той. — С изключение на едно нещо.

— Кое е то? — запита тя в миг.

— Ракията. Няма да наема нито един мъж, който ми мирише на алкохол. Всъщност няма да позволя никакво пиянство в къщата за ратаите, докато съм надзирател тук. Един пияница може да убие себе си, а заедно с това да причини смъртта на още дузина свестни хора.

Елиса погледна към Мики от тази нова гледна точка.

— Да — кратко рече тя. — Съгласна съм.

— Само го направи и до залез слънце тук няма да остане нито един човек — войнствено заяви Мики.

— О, поне един мъж ще остане със сигурност — отговори Елиса. — Неговото име е Хънтър.

— Както вече казах — промърмори Хънтър, като изгледа Мики, — няма нужда да се палиш заради една кокетка. Това е нещо, което се учи години наред, момче.

Елиса стисна устни.

Мики я изгледа намусено.

— Аз съм старши в Ладър Ес.

— Вече не си — кротко възрази Хънтър.

— Никога не си бил! — додаде Елиса. — Никога не съм ти казвала, че си надзирател, Мики. Не ми харесваше начинът, по който се държеше с някои от…

— Лапачите на чили — изсумтя Мики. — Трябваше по-рано да ги разкарам оттук.

Елиса ужасена разбра със закъснение какво се бе случило с най-добрите й работници.

— Ти си уво… — започна тя.

— Ти си един от тримата каубои, които са ни останали — прекъсна я насред думата Хънтър. — Затова ще ти дам възможност да се споразумееш с госпожица Сътън. Работи за двама, излей ракията в клозета и ще запазиш работата си. Разбра ли ме?

Мики понечи да възрази, срещна погледа на Хънтър и сдържа езика си.

— Ще проверявам бараката на ратаите — продължи Хънтър. — Много ще се ядосам, ако намеря пиене и ще те изгоня оттук, без да ти платя нито цент.

Мики само кимна намусено.

— Върви си в бараката и изтрезнявай — добави Хънтър. — Кажи на другите работници, че ще поговоря с тях утре сутрин.

Мики изгледа гневно и объркано Елиса, после се обърна и тръгна към вратата на плевнята с горди крачки.

Щом стъпките му заглъхнаха, Елиса се обърна към Хънтър.

— Не ми пука, дори ако Мики е последният каубой оттук до Соленото езеро — заяви тя. — Няма да позволя да се налага над някой друг, само защото той е по-дребен, по-отстъпчив или с друг цвят на кожата. Само ако знаех какво прави на Шорти, на Гомез и Раул, щях да…

— Щеше да направиш така, че да убие някого — довърши набързо мисълта й Хънтър. — Или те бяха много добри с оръжието?

— Не.

— За разлика от Мики.

Елиса го изгледа сепнато.

— Откъде знаеш?

— Войниците в Кемп Халък говорят за това. Казаха, че младият ти любовник вади бързо револвера и още по-бързо стреля.

— Мики? Мой любовник? Никога!

— Не това се говори в Халък.

— Не нося отговорност за безпочвените им брътвежи.

— Кокетките трябва да приемат слуховете такива, каквито са.

Елиса бавно си пое дъх, борейки се с надигащия се в нея гняв. Когато отново заговори гласът й беше спокоен и сдържан — глас, който се бе научила да използва срещу братовчедите си в Англия.

— Можеш да вярваш за мен каквото пожелаеш — изрече тя с равен глас. — Обаче никога повече няма да ме обиждаш пред други хора.

— Или ще ме уволниш? — язвително подхвърли Хънтър.

— Точно така.

Хънтър присви черните си очи. Една от способностите му бе вярната преценка за мъжете. Това умение му беше помогнало да стане добър офицер. Ако Елиса беше мъж, Хънтър би приел всяка нейна дума за чиста монета.

Но Хънтър изобщо не беше добър в преценките си за жените. Доказал го бе сам на себе си с брака си за Белинда.

— Значи си готова да загубиш ранчото си, само защото носът ти е постоянно навирен?

— Имаш за себе си по-високо мнение от мен самата. Аз изобщо не съм убедена, че можеш да спасиш ранчото.

— Нека сключим сделка, Палавке.

— Не ми харесва това обръщение.

— Ще се постарая да го запомня.

— Но навярно ще продължиш да го използваш?

— Вероятно. Ще ме уволниш ли заради това?

— Не.

Хънтър присви очи, защото Елиса отново го бе изненадала.

— Мисля, че спомена за някаква сделка — напомни му Елиса. — Каква е тя?

— Аз ще събера в стадо говедата и конете. А ти ще престанеш да флиртуваш с мъжете. Приеми го като основно морално правило.

— Никога не съм флиртувала с Мики или с който и да е друг от каубоите.

— Струва ми се, че Мики не мисли същото.

— Мики изобщо не мисли.

Хънтър изпухтя нетърпеливо.

— Мъжете не мислят, когато кръвта им ври и кипи. Жените го знаят и го използват срещу мъжете.

— Доста лоша представа имаш за жените.

— Имам просто реалистична представа за честните отношения между двата пола — иронично отвърна той.

— Нещо като моето виждане за нечестните отношения между тях.

— И какво е то?

— Ако един мъж желае една жена, а тя не го иска, вината е нейна. Ако една жена иска един мъж, но мъжът не я желае, вината е пак нейна. Ако един мъж се ожени не за онази жена, за която е трябвало, вината е нейна. Ако една жена се омъжи не за онзи мъж, за когото е трябвало, вината е пак нейна. Ако мъжът бие жена си, вината е нейна. Ако жената…

Хънтър вдигна ръце пред себе си.

— Предавам се — изрече той почти с усмивка.

— Съмнявам се.

Зачатъкът на усмивка се стопи от лицето на Хънтър така бързо, сякаш никога не бе съществувал.

— Права си, Палавке. Никога вече не бих отстъпил на момиче. Никога! Цената, която трябва да се плаща след това, е прекалено висока.

Презрението в гласът му накара Елиса да трепне.

— Не съм момиче и изобщо не съм те молила да ми отстъпваш.

— Така че, ако възнамеряваш да въртиш дупе, за да ме видиш да лазя в краката ти, просто не си прави труда — продължи той, без да я слуша. — Ако изобщо някога се оженя повторно, ще бъде за жена, а не за разглезено девойче, което не знае какво точно иска.

Думите на Хънтър прозвъняха в ума на Елиса със зашеметяваща сила.

„Ако изобщо някога се оженя повторно. Изобщо някога… Повторно…“

— Значи си женен? — попита замаяно Елиса.

— Вече не. Тя е мъртва.

— Във войната?

— Близко си до истината.

Елиса понечи да попита Хънтър дали има деца. След това срещна мрачния му поглед и реши, че е време да се върне към първоначалния въпрос.

— Бих предпочела Мики да си вземе заплатата и да се пръждосва от земята на Ладър Ес.

— Просто престани да кокетничиш и той ще се оправи.

— Преди всичко искам да ти кажа, че никога не съм поощрявала вниманието на Мики към мен. Така че се съмнявам, че той ще се „оправи“.

Хънтър споделяше мнението й, но не виждаше смисъл да обсъжда този въпрос с Елиса. Самият той беше видял през войната доста момчета като Мики — млади, буйни, изпълнени с желание да се наложат със сила над всичко, което им се изпречи на пътя. От скандалджиите като Мики имаше определена полза в битките, стига да бяха държани под контрол.

А на Ладър Ес предстоеше едно адски трудно сражение.

— Ако Мики не работи, ще го уволня — заключи Хънтър. — Дотогава имаме нужда от всеки чифт ръце.

Елиса несъзнателно потри мишницата си, там, където Мики я бе стиснал.

— Ако отново те докосне няма да чакам да го уволниш. Ще го направя сам — погледна той ръката й. — Спри да го дразниш и той ще престане да стиска ръката ти.

Елиса почувства смътно, че самообладанието я напуска. Дълбоко в съзнанието й се мярна една мисъл: какво ли целеше Хънтър, та се мъчеше да влезе под кожата й като отровен бръшлян?

— Върви по дяволите, Хънтър.

— Какво? — шокиран я изгледа той.

— Върви. По. Дяволите.

Всяка дума беше студена, отделена, отчетлива.

— Само ако беше мъж, щях… — започна Хънтър.

— Слава Богу, че не съм — рязко го прекъсна Елиса. — Уморих се да ме държат отговорна за детинското поведение на мъжете.

— Момиченце, просиш си да ти измия устата със сапун.

— Ако го сториш повече никога не заставай с гръб към мен.

Хънтър хвърли към Елиса леден, преценяващ поглед. Не беше нужно особено прозрение, за да разбере, че тя говори напълно сериозно.

Досега Белинда щеше да е започнала да подсмърча и да тропа с малкото си краче, скрита зад обидената си физиономия. А след това щеше да се цупи с часове. Дори дни, може би.

Господи, колко досаден можеше да направи една жена животът на мъжа!

Интересно какво ли правеше Елиса, когато изпуснеше нервите си? Може би пищеше и кълнеше като някоя истеричка?

— Значи ще се сърдим, а? — подхвърли любопитно той почти усмихнат.

Същото изражение Елиса бе виждала на лицата на братовчедите си, когато си мислеха, че са я хванали на тясно. Нищо друго не можеше да разпали гнева й както тези техни физиономии.

— Говориш в множествено число, а не би трябвало — отвърна тя с престорена любезност. — Аз съм, слава Богу, съвсем спокойна. Можем да обсъдим задълженията ти като нов надзирател утре сутринта на закуска. Надявам се дотогава да си се „пресърдил“.

След тези думи Елиса повдигна полите си, за да не ги изцапа от допира им с пода на плевнята и се отдалечи.

А Хънтър я наблюдаваше. Всяка нейна крачка караше кръвта му да струи кипяща във вените му. Каза си, че това е гняв.

Естественото втвърдяване на тялото му му подсказа, че се опитва да излъже сам себе си.

Помисли си, че би трябвало меките, тънки, прилепнали поли да бъдат забранени със закон. А също й момичето със полюляващи се бедра, очи с цвят на море и коса като лятна луна.

Ако имаше разум дори колкото едно пате, би трябвало начаса да възседне коня си и да препусне надалеч оттук.

Реши, че въпреки всичко ще остане. Трябваше да се добере до онези главорези, братята Кълпепър.

Освен ако Елиса не го уволнеше преди това.

Тази мисъл го накара да се намръщи. Ако тя го уволнеше, нямаше да има основание да се мотае край Ладър Ес. Прикритието му изискваше да изглежда като човек, който се интересува единствено от говеда, а не от бандата на Кълпепърови.

По дяволите! Трябваше час по-скоро да отиде при нея и да се опита да приглади разрошената й перушина.

Докато Хънтър успее да затвори вратата на конюшнята, да духне фенера и да излезе от плевнята, Елиса си бе отишла.

— Елиса? — тихо подвикна той.

Тишината беше единствения отговор, който получи.

После някой отвори вратата на къщата и отвътре се процеди сноп светлина. След това вратата се затвори с такава безвъзвратност, че трясъкът й отекна чак до плевнята.

Каквото и да планираше, трябваше да почака до утрото на следващия ден.