Елизабет Лоуел
Есенен любовник (25)

25.

Елиса стоеше до бойницата и се взираше навън. Следобедното слънце беше слязло ниско и косите му лъчи насълзяваха очите й. Хънтър стоеше точно зад нея. Погледът му се премести от русата й коса към блестящата навън слънчева светлина и почернялата земя, която се простираше отвъд къщата.

Хънтър неволно пое дълбоко дъх. Беше достатъчно близо до Елиса, за да вдъхне смесения й мирис на розмарин и барутен дим. Топлината на тялото й си пробиваше път през дрехите й и достигаше до него.

„… просто любовници…“

— Не виждам нищо — въздъхна Елиса.

Изправи се и се озова между дървения капак и напрегнатото като пружина тяло на Хънтър. Усещанията я заляха като водопад. Сякаш беше се озовала в една блестяща мрежа от топлина, примесена с копнеж, който нямаше нищо общо със сексуалното желание.

— Ти… виждаш ли нещо? — дрезгаво попита тя.

Гласът й беше като ласка за Хънтър. Изчака миг, преди да й отговори, защото се боеше, че тонът му ще издаде първичните чувства, които тя пораждаше у него.

— Предполагам, че те просто проверяват дали не сме заспали — внимателно отвърна той. — Но ако аз и Кейс не ги спрем, бандитите пак ще тръгнат преди зори с факлите.

Страхът стегна Елиса при мисълта за Хънтър, който щеше да излезе навън в мрака. Положението му щеше да бъде на човек, който търси гърмящи змии със завързани очи.

Търси и ги намира.

— Не отивай — тихо додаде тя.

Единственият му отговор беше тихо прошепнатото й до косата й име.

— Бих предпочела да умра с теб — прошепна тя. — Моля те, Хънтър! Не отивай!

— Това е единствената ни възможност. Освен това — докосна той с устни косата на Елиса — не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър.

Елиса притвори очи за миг.

Какво ли друго можеше да очаква? Хънтър обичаше брат си.

Последва безрадостно мълчание. Елиса отвори очи и се взря в изгорената земя за някакъв признак за скрит бандит.

— Елиса? — прошепна Хънтър, обезпокоен от неестественото й мълчание.

— Няма никой.

— Какво?

— Никой не идва.

— Не това имах предвид…

Не стана ясно какво искаше да каже, тъй като думите се заглушиха от едновременните викове на Морган и Кейс, които наблюдаваха околността от горния етаж.

— Изстрели! От север и от изток!

— Западната и южната страна, бъдете нащрек!

— Пригответе се! — подвикна Хънтър. — Не стреляйте, ако не сте сигурни, че ще уцелите. Патроните ни са на свършване.

Елиса се наведе да вземе карабината си.

Хънтър се обърна и побягна нагоре по стълбите с пушка в ръка. Сега вече пушечната стрелба се носеше от всички страни, което подсказваше, че атаката не е само за отвличане на вниманието. Имаше, обаче, нещо странно в безредната стрелба.

Когато Хънтър се качи на горния етаж разбра какво го бе обезпокоило. Изстрелите не се приближаваха.

Никой от къщата също не стреляше.

— Е? — подканващо подвикна Хънтър, като влезе в детската стая.

— Чувам ги, но не ги виждам — отвърна Кейс.

— Морган! — извика Хънтър. — Какво виждаш?

— Нищо.

Въпреки това стрелбата продължаваше без прекъсване.

— Може би е армията? — скептично предположи Кейс.

— Не се чува звука на тръбата — възрази Хънтър.

— Може би бандитите се бият един с друг.

Усмивката на Хънтър беше така свирепа, както подобието на смях, което се изтръгна от гърлото му.

После бавно се спусна напрегната тишина. Мъжете чакаха и наблюдаваха. Не се виждаше нищо, освен изгорената земя и ярката следобедна светлина.

Изведнъж вятърът донесе към къщата смразяващ вик. Хънтър и Кейс се спогледаха.

— Звучи ми като боен вик — додаде Хънтър.

— Докато котката рисува географски карти и пие уиски, мишките не спят — сухо отвърна Кейс.

— Може би ще се избият едни-други.

Без да каже нито дума Кейс вдигна карабината си, прицели се и зачака да види дали индианците или бандитите първи ще се появят в Ладър Ес.

— Викни ми, ако забележиш нещо — рече му Хънтър.

Обърна се и тръгна из къщата като черен дух. Гледаше през всяка амбразура, ослушваше се, чакаше. Стрелбата и бойните викове се носеха от всички страни.

Хънтър се върна при Елиса. Подобно на Кейс тя гледаше към двора през мушката на оръжието си, готова да посрещне всеки идващ враг. За разлика от Кейс цевта на карабината й беше подпряна на долната страна на бойницата, така че да не държи цялата тежест на оръжието с ръцете си. Светлината, идваща през процепа караше очите й да блестят като синьо-зелени скъпоценни камъни.

Без да каже нито дума Хънтър застана зад Елиса. Подпря се с ръце на амбразурата, наведе се напред и погледна над главата на Елиса.

Миг по-късно телата им се допряха. Без да откъсва очи от околността Хънтър постави въздушна целувка върху косата на Елиса. Допирът му беше толкова лек и кратък, че Елиса не беше сигурна дали изобщо я бе докоснал.

— Индианци при тополите! — извика от горния етаж Кейс.

Хънтър извърна глава към стълбата и подвикна:

— Не стреляй! Няма да ги спирам, ако искат да избият братята Кълпепър.

Откъм тополите се чуваха отделни изстрели. Последваха ги няколко пронизителни бойни вика. След тях дойде тишината, която бавно се разпростря, докато не изпълни целия следобед.

— Внимавайте, момчета — подвикна Хънтър. — Могат да се появят всеки миг.

Елиса чакаше напрегнато. Следобедът бавно се разтапяше в ранната вечер.

Нищо не помръдваше. Не се виждаха дори обичайните ята от птици, които обитаваха блатото.

Точно когато Елиса беше вече сигурна, че индианците са си отишли и са оставили Ладър Ес непокътнато, Кейс извика отново:

— Индианци! Петима! — След миг добави недоверчиво: — Един от тях носи бяло знаме!

— Не стреляйте! — извика Хънтър.

Хънтър не вярваше на очите си. Индианците спряха в края на тополовата горичка. Мъжът с бялото знаме тръгна напред към двора на ранчото.

— Юта — додаде Елиса. — Боядисани са с цветовете на войната.

Хънтър отиде при предната врата, където вече го очакваше Морган.

Елиса вървеше по петите му.

— Върни се — спря я Хънтър. — Може би е клопка.

— Не. Ако ти отидеш и аз идвам.

— Морган!

Хънтър не каза нито дума повече.

Предната врата се отвори, но Елиса остана вътре по простата причина, че Морган я задържа с лекота. Опита се безмълвно да се освободи от жилавите му ръце, после се предаде.

Вратата се затръшна зад Хънтър и го остави сам насред изгорялата трева и купчините прахоляк. Не носеше друго оръжие, освен револвера на кръста си.

Воините, които чакаха под тополите, бяха стройни и добре сложени. По същия начин изглеждаха и понитата им. Вниманието на Хънтър, обаче, беше привлечено от индианеца юта, който носеше бялото знаме.

Бързите, плавни движения на воина доказаха на Хънтър онова, в което не смееше да повярва — племето юта нямаше желание да води война с Ладър Ес. Бяха дошли, за да върнат един дълг.

На Елиса.

И само на нея.

— Елиса? — подвикна Хънтър, без да откъсва очи от индианците. — Ела тук.

Миг по-късно вратата се отвори и Елиса застана до Хънтър.

Индианецът започна отново да обяснява със знаци. Ръцете му бяха грациозни и същевременно силни. Знаците му обясняваха понятия, които бяха общи за езика на белите и на индианците.

— Казва, че техният върховен вожд ти е много задължен — преведе Хънтър на Елиса.

— Но…

— Почакай — прекъсна я Хънтър.

Известно време наблюдаваше мълчаливо индианеца, после започна да превежда:

— Жена му и синът му били отвлечени от бледоликите. С помощта на един от тях, тя успяла да избяга, но другите я подгонили както койотите гонят заек. Тогава дошла една смела жена-воин на шарен жребец.

Елиса сепнато погледна към Хънтър, но той не откъсваше очи от индианеца.

— Макар самата тя да била бяла — продължаваше да превежда Хънтър, — тя застреляла един бледолик, взела сина му в ръцете си и направила място на коня си за жена му. Бледоликата отвела жена му и сина му в дома си и се грижила за тях така, както майката се грижи за бебето си.

Индианецът замълча и погледна продължително към Елиса, след което продължи разказа си.

— Той-който-говори-първи-пред-огъня благодари на бледоликата жена — превеждаше Хънтър. — Нека между домовете ни цари мир.

— Да — каза на мига Елиса.

Индианецът я разбра. Той бавно махна с ръка.

Още петима юта препуснаха в галоп по склона, където сред езиците обгоряла земя се срещаха незасегнати борове и кедри. Трима от индианците водеха на въжета по една апалуска кобила. Животните бяха красиви, с дълги крака и широки гърди.

— Хънтър? — прошепна Елиса.

— Изглежда, че мечтата ти да отглеждаш коне на петна ще се сбъдне — тихо отвърна той.

Елиса взе въжетата, които индианците пуснаха в краката й, докато преминаваха в галоп край нея.

После се появиха още двама индианци. Единият водеше кобилата, която индианката беше взела при бягството си от ранчото. Един мъж беше завързан с лицето надолу върху гърба й. Пред вторият индианец на гърба на понито седеше още един мъж, но той беше изправен.

Бял!

— Бил! — извика Елиса.

Индианецът пусна товара си и Бил се свлече на земята. Сякаш по даден знак останалите индианци обърнаха конете си и се отдалечиха в галоп.

Предната врата се отвори. Пени изхвръкна от къщата, изтича до Бил и коленичи на земята до него.

Елиса също понечи да отиде при Бил. После забеляза, че завързаният за гърба на кобилата мъж има само една ръка.

— Мак! — изненадано извика тя.

Дори да беше изненадан, Хънтър не го показа. Просто извади ножа си, освободи Мак от въжетата и го подхвана.

— Той… — започна Елиса.

— Жив е, но едвам диша — прекъсна я Хънтър.

Отнесе Мак в къщата. Още от прага повика Кейс.

— Вземи двама мъже и отидете да видите дали не е останал жив някой от бандитите.

 

На следващият следобед Елиса мълчаливо слизаше по стълбите към избата. Къщата й се струваше странно пуста. Повечето мъже бяха навън, прибираха говедата, които бяха държани извън земите на Ладър Ес. По груби сметки бяха намерили повече от шестстотин глави добитък.

Погребаха бандитите там, където ги намираха. Сред мъртвите намериха само един от братята Кълпепър.

Не беше Аб.

Кейс откри следи от мулета и ги проследи, докато не се изгубиха сред скалистата местност. После се върна да съобщи видяното на Хънтър и да си събере багажа.

Елиса вече знаеше, че по залез слънце Кейс няма да бъде в Ладър Ес.

Нито пък Хънтър.

„… не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър…“

В избата бяха останали само Бил и Мак. Бил не беше ранен тежко. Просто беше изтощен от много връзване и бой. Накрая, преди да тръгнат към Ладър Ес, бандитите го бяха завързали, за да умре от глад.

Състоянието на Мак беше по-лошо.

Елиса слезе по стълбите и изчака малко, за да могат очите й да се приспособят към слабата светлина. Не се виждаше много на трепкащата светлина на фенера. Нарът на Мак беше в единия край. Бил лежеше чак в другия край, където светлината на фенера почти не достигаше.

Пени не се виждаше никаква.

Елиса понечи да се върне на първия етаж, но Бил се размърда в постелята си. Взря се по-внимателно и откри, че на нара са легнали двама души, които се бяха прегърнали здраво. Думите на нежност и страст, които се дочуваха подсказаха на Елиса, че Бил най-сетне бе отвърнал на любовта на Пени. Макар искрено да се радваше за тях, гледката на тяхната любов беше почти болезнена за нея.

На следващия ден сутринта Морган, Сони и мексиканците щяха да подкарат конете и говедата към Кемп Халък, за да изпълнят договора с армията.

Хънтър и Кейс щяха да тръгнат в обратната посока по следите на Аб Кълпепър.

„… не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър…“

Елиса понечи да се изкачи нагоре, но Бил тихо й подвикна:

— Ела насам, Палавке. На тебе първа ще кажем, че Пени се съгласи да се омъжи за мен.

Пени ахна сепнато, измъкна се от нара и скочи на крака.

— Поздравления!

— Задето най-после ми дойде умът в главата ли?

— Това наистина е нещо рядко срещано при мъжете — отвърна му Елиса. После се усмихна горчиво-сладко на намека, който се криеше в думите й.

Пени се разсмя на глас. Дори очите на Бил проблеснаха на обветреното му лице.

— Как е Мак? — попита Елиса.

Пени бавно поклати глава.

— Преди малко бях при него. Съвзема се и пак губи съзнание, но всеки път става…

Пени сви рамене и не каза нищо повече.

Откакто Мак се бе завърнал така неочаквано в Ладър Ес, той не бе казал нищо. Беше изцяло погълнат от болката на раната си.

— И това ще свърши работа — отсече Бил. — Тъкмо няма да си правя труда да го убивам.

— Какво? — сепна се Елиса.

— Мак те крадеше — долетя откъм стълбите гласът на Хънтър.

Елиса рязко се завъртя на пети.

— За какво говориш?

Хънтър погледна към Бил.

— По-добре ти й кажи — отвърна му той, като хвана ръката на Пени. — Аз по-скоро бих предпочел да целуна тази малка госпожица.

Усмивката и червенината по бузите на Пени изгряха като слънце в сумрачното помещение. Тя се наведе и целуна Бил.

Елиса извърна глава.

— Мак започнал да краде добитък от теб веднага след смъртта на Джон Сътън — започна Хънтър.

Тя поклати глава, все още нищо неразбираща.

— Бил ми разказа как Мак говорел, че извънбрачната дъщеря на покойния Джон не си заслужавала потта на челото му — поясни той. — Така че Мак започнал да си оборудва свое собствено ранчо.

— С добитъка на Ладър Ес и с клеймото на Слаш Ривър? — предположи Елиса.

— Точно така.

— Подозирах нещо подобно — додаде миг по-късно Бил, — но постоянно бях толкова пиян, че не ми пукаше.

Пени издаде тих звук и докосна лицето на Бил. Той й се усмихна нежно.

— Докато Пени успее да ми покаже колко глупаво постъпвам — продължи Бил, — братята Кълпепър започнаха да се навъртат наоколо. На Мак това не му хареса, но не можеше да ги спре.

— Така че той изигра смъртта си и тръгна с братята Кълпепър? — обади се Хънтър.

Бил кимна.

Хънтър изгледа Мак с присвити очи.

— Ако оживее — процеди Хънтър, — ще трябва да обеся този кучи син.

Елиса отвори уста да му възрази, но не намери думи, които можеха да се мерят с ледената ярост в очите на Хънтър. Ужасеният звук, който се откъсна от гърлото й, привлече вниманието му.

— Не бих обесила човек заради кражба на добитък — рече тя.

— Нито пък аз — категорично отвърна Хънтър. — Но в поне три случая, за които аз знам, Мак се опита да те убие.

— Какво? — стреснато попита тя.

— Първо дългорогият бик, после свлачището, а накрая те беше взел на мушката си в нощта, когато насоли градината ти.

— Кой, Мак? — недоверчиво попита Елиса. — Толкова ли ме е мразил? Но защо? Какво съм му сторила?

— Не е било заради теб — додаде Бил, — а заради Глория.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елиса.

— Мак и Джон бяха съдружници, докато не се появи Глория — обясни Бил. — Мак никога не можа да й прости, че е променила всичко.

— Какво общо има това с мен? — прошепна Елиса.

— Толкова приличаш на нея, че понякога… — поколеба се Бил. — Понякога, като те погледне човек, сякаш с нож го прерязват.

Елиса само поклати глава. Не искаше да повярва, че Мак беше я мразил дотам, че да се опита да я убие.

— Палавке?

Отначало на Елиса й се стори, че й се е причуло. После гласът долетя отново.

— Палавке!

Елиса бавно се обърна към нара, където умираше Мак.

Хънтър стигна до нара му преди Елиса. Ръцете му я спряха на достатъчно разстояние, за да не може Мак да я достигне.

— Тук съм, Мак — каза Елиса.

— Къде? — прошепна той. — Не те виждам.

Елиса заобиколи Хънтър и хвана ръката на Мак.

— Ето ме — тихо рече тя.

Мак се взря в лицето й.

— Знаеш… клеймото ми… — каза той болезнено.

— Слаш Ривър ли? — попита тя.

— Давам го на теб — прошепна той и пое рязко въздух. — Съжалявам.

— Не говори — прошепна тя. — Запази силите си, за да можеш да оздравееш.

По-лицето на Мак премина нещо близко до усмивка, която раздвижи посивялата му брада. Когато отново заговори, гласът му беше по-ясен, сякаш черпеше сила от някакъв скрит източник.

— Аз умирам, Палавке.

Елиса забрави да диша и стисна ръката на Мак.

— Онези проклети женкари Кълпепърови… — дрезгаво рече той с глас, пълен с презрение. — Само жени търсят. Откраднаха онова момиче от индианците юта.

Клепачите на Елиса трепнаха.

— Глупаци — процеди Мак. — Казах им да не го правят. После аз… отидох в блатото.

Мак пое няколко пъти дъх. Всеки път си проличаваше болката, която го поглъщаше все по-дълбоко и го водеше към смъртта.

— Значи ти си бил? — обади се Хънтър. — Ти си застрелял Гейлорд, преди той да убие Елиса.

Мак бавно премести погледа си към Хънтър, после го върна към Елиса, като се опита да различи дрехите й.

— Изглеждаше като мъж — болезнено рече той. — Биеше се като мъж. Смело. Не бях виждал друг такъв. Не можех да позволя… да те убият. Аб се досети, че съм аз. Простреля ме в корема… за да умра… бавно.

Мак пое дъх дълго и разтреперано. После ръката му, с която стискаше дланта на Елиса, увисна безпомощно.

Елиса не се опита да възпре сълзите, които потекоха по бузите й и започнаха да капят върху ръката на Мак.

Мак не го почувства. Най-сетне беше отвъд всичко.

Елиса донякъде му завиждаше, защото знаеше, че нейната най-голяма болка тепърва предстои.

Хънтър осъзна какво се бе случило и дръпна одеялото върху лицето на Мак.

— Не плачи, скъпа — грубо й каза той. — Той не заслужава сълзите ти.

— Не плача само заради него — прошепна тя. — Плача заради всички нас, заради болката, гнева и предателствата на миналото. Какво объркано, горчиво минало!

Хънтър замълча за миг. Елиса почувства, че си спомня собственото си минало, измените и изневерите, собственото си горчиво наследство от болка и гняв.

Ето това беше мъчителната част от болката на Елиса. Можеше почти да докосне миналото си, можеше да плаче за него, дори да го забрави след време… но не можеше да докосне миналото на Хънтър. Не можеше да го изцели от спомените.

Можеше само да го загуби.

Всъщност, това не беше напълно вярно. Не можеше да изгуби нещо, което никога не бе имала.

Хънтър никога не й се бе отдавал напълно. Той просто бе взимал онова, което тя сама му бе предлагала. А в замяна й бе давал удоволствие.

Не сърцето си. Не доверието си. Определено не любовта си.

Само удоволствие.

Когато Елиса погледна отново към Хънтър, очите й бяха празни като сърцето й.

— Какво каза Кейс за следите от мулета, които е проследил? — попита го тя.

Хънтър замълча, изненадан от липсата на емоции в гласа й. Елиса беше променена по начин, който не можеше да уточни, но можеше да почувства.

„Войната променя човека — напомни си Хънтър. — Променяш се също и когато откриеш, че онзи, на когото си вярвал, те е предал.

Мен определено ме промени.“

Въпреки това промяната в Елиса някак необяснимо му причиняваше болка. Беше готов да даде много, за да смени сенките в очите й със светлината на смеха и страстта.

— Аб Кълпепър се е насочил към Испанските низини — отвърна Хънтър най-накрая.

— Значи двамата с Кейс тръгвате скоро.

Бил се намеси, преди Хънтър да е успял да й отговори.

— Хънтър няма да мръдне и една крачка от Ладър Ес, преди да се е оженил за тебе — рязко додаде той.

Елиса стреснато се обърна към Бил.

— Какво каза?

— Чу ме добре. Пени ми каза някои неща, а и сам мога да видя добре — време е да викаме свещеник в Ладър Ес.

— За да венчае теб и Пени.

— Ще бъде двойна сватба.

— Няма нужда.

— Как ли пък не! — сопна й се Бил. — Двамата с Хънтър…

— Не съм бременна — прекъсна го Елиса.

Хънтър издаде странен звук.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Напълно.

— От начина, по който ми отговаряш, разбирам, че сватбата ще бъде двойна. Аз ще се погрижа лично за тази работа.

— Не — възрази Елиса.

— Палавке… — започна раздразнено Бил.

— Не — повтори тя. — Няма да се омъжа.

— Защо? — сопнато я попита Хънтър. — Знаеш, че се разбираме добре.

Елиса се обърна към Хънтър, за да се противопостави на него и на всичко, което още не беше изгубила, защото изобщо не й бе дадено.

— За един съпруг верността към съпругата му трябва да бъде на първо място — отвърна му тя с неутрален тон. — Твоята вярност е отдадена на мъртвите ти деца. И на Кейс.

Хънтър вдигна ръка сякаш искаше да докосне Елиса, или, може би, да се предпази от удар.

А може би и двете.

— Искам те — дрезгаво рече той. — Мога да те накарам и ти да ме поискаш.

— Взаимното желание не е достатъчно за един брак.

Хънтър не й възрази. Белинда му бе преподала този урок с жестока пълнота.

— Бракът изисква доверие — продължи Елиса, — защото без него любовта е невъзможна. След Белинда не си вярвал на нито една жена. Не искам да те виня. Когато човек се изгори, той започва да не вярва на огъня.

Хънтър извърна глава. Не можеше да понесе погледа на Елиса.

После му се прииска да спре и да чува, защото думите й бяха по-болезнени за него от скритото в очите й. Гласът й го разкъсваше с комбинацията си от изтощение, разбиране и съжаление.

— Мислех си, че мога да променя мисленето ти или сърцето ти — добави Елиса. — Сгреших. В сърцето и ума ти няма място за бъдещето, а само за миналото.

Кейс повика брат си от приземния етаж.

— Хънтър? Ако още искаш да тръгнеш с мен след братята Кълпепър, конете са оседлани, а следата изстива.

Хънтър застина. Погледна към Елиса и разбра, че тя вече се е примирила със заминаването му.

— Елиса! — дрезгаво каза той.

— Върви — прошепна тя. — Тук не те задържа нищо. Ние сме просто любовници. Просто любовници.

Въпреки това Хънтър продължаваше да се колебае. Чувстваше се така, сякаш бе изгубил нещо, преди още дори да му бе измислил име. Потърси отново в очите на Елиса онова, което някога бе видял в тях.

„… просто любовници…“

Болката стисна Хънтър така силно, както някога го бе правила страстта, както екстаза. Усещаше как душата му се разкъсва.

— Хънтър? — подвикна Кейс. — Къде си?

— Довиждане, мой есенен любовнико! — прошепна Елиса. — Всяка година, щом листата се обагрят в огнени цветове, ще си спомням за теб.

Хънтър само я гледаше, неспособен да каже нито една дума.

— Моля да ме извиниш — добави Елиса. — От дни не съм спала добре.

После се обърна и бързо се изкачи по стълбите. Влезе като фурия в кухнята. Кейс я пресрещна още на последното стъпало.

— Виждала ли си… — започна той.

Изражението й го накара да млъкне насред думата. Елиса мина покрай него така, сякаш той изобщо не съществуваше. Проследи я с поглед докато се качваше към втория етаж. След миг долетя звукът от затварянето на врата.

Хънтър излезе бавно от избата.

— Какво си ме зяпнал? — изръмжа Хънтър. — Следата ще изстине.

Кейс свирна едва чуто през зъби.

— На всички ли каза довиждане? — попита той брат си.

— Да.

— Значи си пълен глупак. Да зарежеш такава жена!

Хънтър оголи зъби.

— Жена ли? — иронично повтори той. — Тя е само едно момиче, което мени мнението си час по час.

„… просто любовници…“

— Глупости — делово отвърна Кейс. — Тя е просто една жена, която скърби за своя мъж.

— Сълзите й ще изсъхнат.

— Палавка няма да плаче. Тя ще скърби. Ако не знаеш каква е разликата, качи се горе и погледни лицето й.

Хънтър затвори очи. Отвори ги миг по-късно. Бяха станали студени и сиви като зимата, която идваше след есента.

— Върви по дяволите, Кейс — процеди той през зъби. — Зарежи тази работа.

— Веднага щом и ти го направиш и нито миг по-рано. Ако тръгнеш в това състояние след Аб Кълпепър, двамата ще сме мъртви още преди първия сняг. Така че кажи ми пак, братко. Защо изоставяш жената, която те обича?

— Тя ми каза, че сме само любовници, ето затова.

Кейс скептично повдигна вежди.

— Това кога беше — преди или след като й каза, че я обичаш?

— Не съм й казвал нищо подобно.

— Е, това обяснява всичко — хрисимо додаде Кейс, като му обърна гръб. Отивам да поговоря с коня си. Задника му има повече разум от тебе.

Хънтър изгледа брат си свирепо, но дори яростта не му попречи да си спомни как Елиса му говореше за любов.

И как той й отвърна с мълчание.

Или, още по-лошо, с думи.

„… Защо не ме чу какво ти казвам? Говорил ли съм някога за нещо друго, освен за похот между нас…“

Елиса най-сетне се бе вслушала в думите му. Сега тя също говореше само за похот.

„… просто любовници…“

Хънтър стоеше неподвижно и премисляше какво й бе сторил, а тя бе описала с абсолютно спокойствие.

„… В сърцето и ума ти няма място за бъдещето, а само за миналото ти…“

„… есенен любовнико, всяка година, щом листата се обагрят в огнени цветове, ще си спомням за теб…“

За пръв път в цялата къща цареше тишина. Хънтър се обърна и тръгна към втория етаж. На всяко стъпало си повтаряше, че Кейс греши.

Трябва да греши.

А ако не греши? Беше просто непоносимо да мисли за това.

Хънтър спря пред вратата на Елиса, посегна към дръжката, но се спря разколебан. Не знаеше какво да й каже.

Тишината го обгръщаше. Иззад вратата не се чуваше нито звук. Мълчанието беше изнервящо. Сякаш в стаята нямаше никой.

Хънтър почука.

Никой не отговори.

На третият път Хънтър опита дали е заключено. Вратата се отвори беззвучно.

Елиса седеше на леглото си. Единствената светлина влизаше през амбразурата, прорязана в капака на прозореца. Беше обърната с гръб към вратата. Беше се прегърнала с ръце, сякаш искаше да запази топлината в себе си.

Хънтър бавно отиде до леглото. Елиса нито се обърна, нито каза нещо, въпреки, че дъските проскърцаха под тежестта му. Хънтър се поколеба, после заобиколи леглото, за да може да види лицето й.

Забрави да диша. Остана така, докато не почувства болка в гърдите си.

Елиса вече не приличаше на момиче. Болката беше набраздила лицето й, беше изпила цвета на кожата, беше отнела живота от очите й, беше стегнала цялото й тяло. Елиса не помръдваше. Дишаше едвам-едвам. Всеки дъх носеше едва поносимата агония на факта, че все още беше жива.

Кейс беше прав. Елиса наистина беше жена, която скърбеше за любимия мъж, когото губеше.

Хънтър се отпусна бавно на леглото до нея. Взе я в скута си и погали лицето й с треперещи пръсти.

— Не на теб не исках да повярвам — прошепна той с дрезгав глас. — А на мен. Направих лош избор и децата ми платиха.

Елиса потрепери. Обърна се и погледна към Хънтър. Болката, изписана на лицето й, го накара да се свие като ударен.

— Тогава видях теб — продължи тихо той. — Исках те така силно, че чак дъх не можех да си поема.

— Да искаш…

— Стига — прекъсна я Хънтър. — Да. Знам това така добре, както и ти. Дори по-добре. Белинда ме научи.

Елиса затвори очи, неспособна да понесе спомените на Хънтър.

— А после ти ме научи на нещо много по-важно — продължи Хънтър. — На любов.

— Просто… — додаде Елиса, но гласът й бързо секна.

— Просто на любов — тихо каза Хънтър. — На моята любов към тебе. На твоята любов към мене. На любовта, която ще храним към нашите деца.

— Хънтър… — започна тя, но отново млъкна.

— Обичам те, Елиса.

Хънтър го каза отново, докато я целуваше, после го повтори пак и пак.

Истината за любовта на Хънтър към нея нахлу в Елиса като изгрев. С отчаян стон тя се обърна към него. Разплакана и засмяна, тя прошепна думите на собствената си любов до устните му и ги чу да се връщат.

После се прегърнаха, за да се изцелят един друг и обърнаха гръб на миналото.