Елизабет Лоуел
Есенен любовник (24)

24.

— Виждам огън! — подвикна Кейс.

Миг по-късно Кейс им съобщи лошата новина.

— Хънтър, те смятат да ни подпалят! Излизам на покрива!

— Мики — извика Хънтър. — Започни да отваряш каците с вода! Останалите, стреляйте по хората, които носят факли.

Мъжете се раздвижиха, за да изпълнят заповедите на Хънтър, но не толкова бързо, колкото му се искаше на него. Тридневната битка с бандитите беше изтощила съвсем хората на Ладър Ес. Половината от бандитите навярно си почиваха, докато другите обстрелваха къщата на ранчото.

За разлика от тях всеки човек на Ладър Ес трябваше неотлъчно да стои и да защитава мястото си.

Елиса слезе в мазето и бързо разбуди онези мъже, които можеха да се бият.

— Качвайте се — тихо, но настойчиво им каза тя. — Бандитите идват с факли.

Мъжете спяха напълно облечени, така че наскачаха в миг, готови за бой. Грабнаха пушките си, които бяха наредени до стълбата и изтичаха нагоре.

Пени седеше на последния в редицата нар. Очите й бяха замъглени от изтощение.

— Какво има? — попита тя.

— Бандитите.

— Пак ли?

— Обуй тези панталони — каза й Елиса. — Една риза ще им пасне идеално. Може да се наложи да се махаме.

— Да се махаме ли? Но…

Пени говореше на вятъра. Елиса вече се бе обърнала и тичаше нагоре с карабината си в ръка.

Елиса излезе на първия етаж, без да забележи екота на оръжията и звука, с който гилзите падаха на пода. Шумът на битката й беше станал толкова познат, че вече не му обръщаше внимание.

Първият човек, когото Елиса видя, беше Хънтър. Не обърна внимание на трепването на сърцето си и на познатото вече разтреперване под лъжичката, които изпитваше всеки път, щом Хънтър се изправеше пред нея. Внимаваше да не му губи излишно времето, защото не заслужаваше специално отношение, само защото бяха любовници.

Хънтър почти не беше спал, откакто беше започнало нападението. Почти не се хранеше. Прекарваше повечето си време на крак. Обикаляше от човек на човек и проверяваше как се чувстват, и дали имат нужда от нещо. Ако спреше да говори, то темата бяха ъгълът, под който да се стреля или разпределението на амунициите, или пък разместването на стражите, за да си починат най-изтощените мъже.

Елиса знаеше, че задълженията на Хънтър бяха толкова много, че почти не му оставаше време да диша, камо ли да успокоява страховете на едно момиче, което предявяваше искания само към сексуалността му.

Един внимателно заслонен фенер беше единственият източник на светлина в кухнята, която Хънтър беше превърнал в свой команден пост. Червеникавата светлина придаваше адски оттенък на всичко.

Елиса хвърли към Хънтър изпълнен с копнеж поглед. Образът му се запечата в главата й. Косата му беше разчорлена, сякаш току-що бе прекарал пръстите си през нея. Кожата му се беше изпънала над скулите и на челото. Челюстта му беше покрита с черната сянка на брадата му. Имаше тъмни кръгове под очите, но въпреки това яснотата на погледа му оставаше непроменена. Издаваше заповедите с тих, спокоен тон.

— Госпожице? — обади се Сони. — Не трябваше ли да сте долу?

— Мога да стрелям толкова добре, колкото повечето мъже и значително по-добре от онези, които в момента почиват долу.

Сони понечи да й възрази. Хънтър го изпрати обратно на поста му с една рязка заповед.

— Връщай се долу! — обърна се той към Елиса.

— Тук ще съм по-полезна.

Хънтър се поколеба. Искаш Елиса да стои в мазето, където беше по-безопасно. Но особено сега имаше остра нужда от стрелци.

Всички щяха да загинат, ако къщата се подпалеше.

— Морган? — подвикна Хънтър.

— Да?

— Заеми поста на Кейс на горния етаж. Елиса ще дойде на твоето място.

Морган сграбчи пушката си и допълнителни амуниции, докосна периферията на шапката си в поздрав към Елиса и мина покрай нея към стълбата.

Елиса отиде на поста на Морган, без да каже нито дума на Хънтър. Застана до бойницата и погледна навън.

Планините се извисяваха над всичко, по-черни от самата нощ. Беше изненадана, че все още е нощ. Времето бе загубило смисъла си в избата, където нощта се сливаше с деня.

Над главите им проехтя изстрел. Явно Кейс беше забелязал човек с факел. След миг Елиса също го видя. Изглежда, че бандитът препускаше в галоп към къщата. Факелът се издигаше и спускаше с всеки скок на коня.

Изведнъж факелът се превъртя във въздуха, падна на земята и продължи да гори бавно.

От всички страни на къщата започнаха да гърмят изстрели в посока на новите бандити, които се насочваха към къщата с факли в ръка. Елиса стреля по най-близкия бандит. Същото сториха мъжете от двете й страни. Не разбра кой точно уцели бандита. Видя само, че факелът не дойде по-близо до къщата.

Тази беше първата от множество атаки. Понякога бандитите просто се преструваха, че искат да наближат къщата с факел в ръка, само за да прикрият нападението си от някоя друга страна. Някои от бандитите идваха в галоп. Други наближаваха в тръс.

Най-хитрите пролазваха по корем със загасени факли. Палеха ги едва когато наближаха къщата. Тогава из къщата се разнасяше вик, че са нужни кофи с вода.

Елиса методично стреляше, презареждаше, пак стреляше и не мислеше за нищо друго. Щом й свършеха патроните, викаше за още, както правеха мъжете.

Пени носеше амунициите. Всички останали или носеха вода, или стреляха по бандитите.

Когато се зазори Елиса вече беше толкова изтощена, че се подпираше на бойницата, за да не падне. Мускулите на ръцете й се бяха схванали от постоянното държане на карабината готова за стрелба.

Тук-там из ранчото се виеха езиците на пламъците. Самата къща беше обгорена на места, но като цяло оставаше непокътната. Не можеше да се каже същото за тревата наоколо и за боровете в околността. Огънят ги бе направил по-черни от нощта. Засилващият се вятър разнасяше пепелта надалеч и гонеше пушека високо в небето.

В крайна сметка вятърът спаси Ладър Ес. С настъпването на утрото поривите му се засилиха и обърнаха пожарите от падналите факли в посока на бандитите.

Елиса вкочанено си мислеше в чия ли полза ще се обърне вятърът на следващата нощ.

— Елиса!

Тя обърна глава в посока на гласа. Чак сега осъзна, че за първи път, откакто бе застанала до бойницата, викаха името й. Не беше го забелязала.

Хънтър пое дълбоко дъх, щом Елиса се обърна към него. Очите й се взираха празно от изтощение. Същият поглед бе виждал на лицата на мъже, които се бяха напрягали прекалено дълго. Кога ли за последен път беше яла? Или спала?

Едва сега Хънтър се досети, че бе държал сметка за мъжете, които командваше, но не бе включил Елиса в това число. Не се бе досетил, защото тя не даваше стража.

Подобно на Хънтър, Елиса беше спала и яла по-рядко от мъжете край тях.

Той взе внимателно карабината от ръцете й.

— Засега свърши — нежно й каза той. — Върви да хапнеш нещо.

— Мъжете… избата…

— Гимп ще се погрижи за тях.

— А Пени? — прошепна Елиса.

— Спи. Ти също трябва да поспиш.

Елиса погледна към Хънтър, но очите й не успяха да се фокусират върху него. Затвори очи и се замисли откъде ли ще намери сили да слезе по стълбите в избата.

Трябваше да го направи по същия начин, по който слизаха мъжете. Стъпало по стъпало.

Отблъсна се от бойницата и тръгна надолу към избата стъпало по стъпало. Но защо отиваше към избата, а не към спалнята си?

Хънтър понечи да спре Елиса. В последният миг отдръпна ръка. Ранените мъже имаха нужда от грижи след дългата нощ. Някой трябваше да изпълни тази задача. Елиса имаше нужните умения.

Хънтър изруга тихо и тръгна към горния етаж.

Влезе при брат си, който пазеше на прозореца в детската стая. Кейс го погледна мълчаливо. Вече не обръщаха внимание на силния контраст между купчините гилзи, натрупани в люлката и пеперудите, изрисувани по стените.

— Искам да започна да излизам вечер — додаде без предисловие Кейс. — Гарантирам ти, че на сутринта ще има по-малко бандити.

— Още не.

— А кога? — рязко запита Кейс.

— Когато не ни остава никаква друга възможност. Нито миг по-рано — също тъй остро му отвърна Хънтър.

— Кои точно възможности виждаш ти, които са ми убегнали? Миналата нощ почти успяха да ни подпалят.

В гласът на Кейс нямаше гняв, нито надежда, че ще стане чудо, нито дори истинско любопитство за собствената му съдба. Той просто искаше да знае какво беше пропуснал.

— Армията може да се заинтересува от тридневната стрелба и от стълбовете дим, които се носят над Ладър Ес — кратко поясни Хънтър. — Дори пиян би ги видял.

Кейс изсумтя с отвращение.

— Армията е оттатък Рубиновите планини. Гонят индианците и съставят карти — посочи му Кейс. — На шепата мъже, останали в Кемп Халък изобщо не им пука какво става в Ладър Ес.

Хънтър не възрази.

От друга страна не можеше да позволи на брат си да тръгне сам срещу смъртта.

— Ще излезем двамата.

— Не. Нужен си тук.

— Морган може…

— Не!

Възражението на Кейс беше кратко, но окончателно.

— Можеш да ме спреш, само ако ме убиеш — посочи му Хънтър със спокоен глас.

— Ами Елиса? Помисли ли за нея?

Клепачите на Хънтър трепнаха. Между битките с бандитите беше намерил малко време, през което да мисли за Елиса.

Нито една от тези мисли не беше утешителна.

През дългите дни и нощи на обсадата Елиса не му бе казала нито една дума за любов. Не беше направила някакво специално усилие да застане до него, да разговаря с него, да го докосне, да потърси подкрепа в присъствието му и сама да потърси утеха.

Не се бе втурнала в ръцете му, дори когато се бе измъкнал на косъм от бандитите и бе влетял през кухненската врата направо от гърба на мулето. Просто му беше казала, че се е „безпокояла“ за него.

Тази сутрин си бе тръгнала от поста си в кухнята така изтощена, че едва се бе държала на крака, но пак не се бе обърнала към него. Беше преминала покрай него като покрай някой непознат.

„Нищо чудно, че не иска да се омъжи за мен, след като правихме любов в пещерата — помисли си мрачно Хънтър. — Навярно вече е разбрала, че не ме обича истински.

Но съм сигурен, че ме желае. Господи, никога друга жена не ме е желала така!

Смела, страстна, безразсъдна… и прекалено млада, за да знае какво иска. Разбрах го още в мига, в който я видях за първи път. Въпреки това продължавам да я искам.

Държи се така, сякаш е престанала да мисли, че ме обича.

Но, трябва да се оженя за нея.

А после и двамата ще съжаляваме.

Прекалено е млада. Ако не в друго, поне в това Елиса и Белинда си приличат.

Съгрешаваш за миг и после вечно се разкайваш.“

— Е? — подкани го Кейс. — Какво ще стане с Елиса?

— Тя е млада — отвърна Хънтър с неутрален тон. — Жив или мъртъв, ще ме е забравила още преди Коледа.

Кейс повдигна вежди.

— Не си спал през последните три дни — додаде той. — Мислите ти са объркани.

— Спал съм не по-малко от тебе.

— Елиса ли го каза? — настоя Кейс. — Каза ли ти, че не те обича?

Очите на Хънтър потъмняха. В главата му проехтяха отново думите, с които Елиса отхвърли предишното си обяснение в любов.

„… Ние сме просто любовници…“

Не знаеше защо думите й го бяха засегнали така дълбоко. Знаеше само, че още го болеше.

— Да — някак разсеяно отвърна Хънтър. — Така каза Елиса.

Кейс понечи да каже нещо, но само поклати глава. Не претендираше, че разбира жените, но Елиса изглеждаше по-различна, особено когато се отнасяше до Хънтър.

— Значи съм се заблудил — рече Кейс най-накрая.

Мълчаливо погледна през едната бойница, после през другата. Отворите се очертаваха ясно на тъмния фон на дървените капаци. Светлината, която влизаше в стаята беше синьо-бяла, силна, чиста и трептеше с яркостта на есенното утро.

— Щом се мръкне напълно, излизам навън — заяви той на Хънтър. — Имам идея къде мога да открия Аб.

Хънтър затвори очи за миг, после кимна.

— Ще тръгнем по тъмно — съгласи се той мрачно. Знаеше, че това ще бъде последното нещо, което щеше да направи в живота си.

 

Късно следобед Хънтър слезе в мазето и се огледа. Шест от седемте нара бяха заети. Някои от мъжете просто спяха. Други бяха ранени. Фокс беше един от тях. Един куршум го беше засегнал и сега го мъчеше треска и постоянни болки.

Въпреки това Хънтър очакваше Фокс да се изправи на крака до ден-два. Войната беше научила Хънтър, че два-три дни обикновено са достатъчни, за да приключи историята с всяка рана. Човекът или умираше, или оживяваше.

Пени вървеше покрай наровете и проверяваше мъжете. Мълчаливата й увереност действаше на мъжете така успокоително, както и нежното докосване на пръстите й до трескавата им кожа.

— Къде е Елиса? — тихо попита Хънтър.

— Накарах я да си легне преди няколко часа. Не е спала почти от два дни.

— Ами ти?

— Аз съм спала повече от всички останали.

Хънтър отново огледа хората си. Като че ли тук никой нямаше нужда от него.

Той също нямаше нужда от никой тук.

— Хънтър?

Той се обърна обратно към Пени.

— Няма да се справим, нали? — тихо го попита тя.

— Кейс и аз смятаме да променим шансовете в наша полза.

— И как?

— Няма нужда да знаеш.

Пени се взря в очите на Хънтър. После бързо извърна поглед.

— Кога? — прошепна тя.

— Довечера.

Тя прехапа долната си устна и кимна. После го погледна с умолителни очи.

— Ако някъде срещнеш Бил — прошепна тя с болезнен глас, — помни, че…

Гласът й замря.

— Едва ли ще попадна на Бил — внимателно й отвърна Хънтър. — Той не би помогнал на братята Кълпепър да изнасилят и да убият собствената му дъщеря.

По бузите на Пени се стичаха сълзи.

— Мислиш, че е мъртъв, нали? — промълви тя. — Смяташ, че са го убили.

— Не знам. Ти също не знаеш. Бил познава тези места по-добре от всеки друг човек. Ако има поне малко разум, той се е скрил още в мига, в който е разбрал, че бандата на Кълпепърови ще нападне.

Пени затвори очи и кимна. По тялото й пробягваха тръпки, които подсказваха за скритото в нея напрежение.

— Пени?

— Добре съм — отвърна тя.

Хънтър нежно я прегърна.

Отначало тя се опита да му се възпротиви. После зарови лице в гърдите на Хънтър и заплака за всичко онова, което никога не бе успяла да стане… и което навярно нямаше да бъде.

След известно време Пени се размърда, избърса лицето си с длани и се усмихна през сълзи на Хънтър. После се отблъсна от него и тръгна отново покрай редицата спящи мъже, като проверяваше всеки един дали няма треска.

Хънтър неспокойно тръгна нагоре. Обиколи първия етаж на къщата. Всичко беше наред. Ред цареше и на втория етаж. Сони наблюдаваше от едната страна на къщата, а Кейс — от другата. Навън не се виждаше жива душа. Слънцето припичаше, а облаците бавно се трупаха, за да отбележат края на следобеда.

Вратата на спалнята на Елиса беше затворена. Хънтър застана пред нея и се ослуша напрегнато.

Отвътре се чуваха тихи, накъсани звуци.

Бавно натисна дръжката, като се чудеше дали Елиса е заключила вратата отвътре.

Вратата се отвори без съпротива.

Хънтър си каза, че само ще хвърли едно око, за да провери дали Елиса е добре.

Елиса се въртеше неспокойно в леглото си. Снопът светлина от процепа на бойницата падаше върху лицето й. По бузите й се стичаха сълзи.

Елиса изглеждаше заспала, но въпреки това плачеше.

С една крачка Хънтър се озова вътре. Бравата щракна зад него. Резето тихо влезе в гнездото си. Хънтър безшумно се приближи и застана до леглото й.

Един бърз поглед му беше достатъчен да разбере, че Елиса не е будна. Тя дори не знаеше, че плаче. Хленчеше тихо, оплетена в стегнатата мрежа на кошмарите.

На нощното шкафче лежеше зареден пистолет. Не беше нужно да пита за какво й е оръжието. Елиса не искаше да попада жива в ръцете на Аб Кълпепър.

„Защо не дойде при мен за утеха? — безмълвно я попита той.“

След миг отговорът дойде сам при него с жестока необратимост.

„…Ние сме просто любовници…“

„…просто любовници…“

Бързо, без да мисли какво ще си кажат другите за него или за Елиса, Хънтър свали ботушите си и легна при нея. Мушна се под завивките до нея. До ноздрите му достигна смесената миризма на розмарин, на барутен дим и на женска топлина.

В тялото му се разляха желание и още нещо, което много приличаше на печал. Не знаеше защо менгемето на скръбта стиска душата му, но нямаше подобни проблеми със страстта.

Докато лягаше, Хънтър хвърли един поглед към Елиса, който му показа, че тя спи с дрехите си. Беше си свалила само обувките. Кожената риза беше сменена от мека памучна риза, която някога навярно бе имала яркочервен цвят. Сега беше избеляла в розово.

Ръцете на Хънтър се разтрепериха при мисълта да разкопчее дрехите й и да открие стегнатата, млечнобяла плът отдолу. Не искаше да буди Елиса, въпреки че я желаеше по начин, който не разбираше.

Със смесени печал и страст Хънтър започна да гали светлата, разрошена коса на Елиса. Тя се обърна в просъница към него и промърмори името му.

— Не се събуждай — прошепна Хънтър и я притегли в прегръдката си. — Искам само да те подържа, докато спиш.

Това беше лъжа. Искаше много повече. Щом не можеше да бъде нищо повече от любовник за Елиса, тогава нека да бъде такъв още веднъж, за последен път. След настъпващата вечер за него щеше да бъде последна.

Елиса въздъхна и се сгуши в ръцете му. Тялото му се напрегна от усещането за женската топлина, която се притискаше в скута му. Яростната възбуда го докара почти до границата на поносимото. Той затвори очи и преглътна надигналия се в гърлото му стон, защото не искаше да буди Елиса.

Когато най-сетне се успокои дотолкова, че да може отново да диша спокойно, Хънтър отвори очи. Елиса го наблюдаваше. Страстта и скръбта в погледа й бяха пълно отражение на очите му.

— Не се безпокой, скъпа — тихо рече Хънтър. — Аб Кълпепър ще е мъртъв, преди слънцето да изгрее утре. Утре вечер ще си легнеш, без да е нужно да слагаш зареден пистолет до възглавницата си с намерението да убиеш… някого.

По тялото на Елиса пробяга тръпка. Без да каже нито дума, тя прегърна Хънтър и го притисна към себе си.

Задушаващата печал отново погълна Хънтър. Той целуна нежно косата й.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Хънтър. — Кейс и аз излизаме, щом се мръкне.

— Не! — откъсна се дрезгав шепот от гърлото й.

Хънтър не се опита да спори с нея. Знаеше какво трябва да прави. Когато Елиса го обмислеше внимателно, тя щеше да стигне до същия извод.

— Има само един начин — продължи Хънтър. — Ако имаме късмет ще очистим Аб и родата му.

— Не!

— Дори да не успеем да се доберем до Аб, той няма друга власт над хората си освен алчността. Ако утрото завари част от тях с прерязани гърла, другите като нищо ще избягат.

— Ще те убият.

Хънтър отново не й възрази.

Ако си мислеше, че промъкването покрай стражите на Аб ще бъде лесно, щеше да вземе жените и да се опита да избягат в Кемп Халък още преди няколко дни.

Но промъкването между разбойниците изискваше всяка капчица умение, които той и Кейс имаха, а също и дяволски късмет.

Хънтър едва ли щеше да посмее да стори нещо подобно, ако положението им не беше толкова отчаяно.

Наведе се и леко целуна Елиса. Искаше целувката му да я успокои, да възпре нейните и неговите страхове, но още първото докосване до устните й го възпламени така, както факелът подпалва купчина слама.

С дрезгав стон Хънтър впи устните в Елиса. Притисна се яростно към нея, заставяйки я да отвори уста за целувката му. Езикът му се плъзна в устата й с такава настойчивост, която малко се отличаваше от отчаяние.

Свирепата му целувка изви шията на Елиса назад върху ръката на Хънтър и притисна главата й към възглавницата. Тя дори не го забеляза. Елиса вкопчи пръсти в косата му и го притегли към себе си с цялата си сила.

Безразсъдният й отговор накара кръвта му да рукне стремително във вените му. Без да откъсва устни от нея, той започна да я съблича с бързи, нетърпеливи движения.

Тя се опитваше да му помогне. Двамата заедно смъкнаха надолу панталоните й и ги захвърлиха настрани.

— Не исках да… — започна Хънтър.

Елиса заглуши думите му с целувка. Изпитваше отчаяната нужда да бъде близо до него по единствения възможен начин, който й бе достъпен в момента. Придърпа едната му ръка към тръпнещата между бедрата й топлина.

Хънтър забрави какво искаше да каже. Елиса беше разгорещена, нежна и се беше овлажнила още от първото му докосване. Течният й огън изгори всичките бариери на самообладанието му. Разкопча бързо панталоните си и се претърколи върху нея, пламтящ от дивото желание по-бързо да влезе в нея.

Един бърз тласък на хълбоците му потопи Хънтър в топлината на Елиса. Тя трепна и от гърлото й се откъсна страстен вик. Целият разтреперан от желание Хънтър се опита да се отдръпне, за да я пощади.

Елиса в миг обви краката си около хълбоците му и повдигна нагоре бедрата си, като го притисна още по-дълбоко в себе си.

Това доказателство, че Елиса го желае така отчаяно, както и той нея, лиши Хънтър от всички задръжки. Той заби възбудената си плът в нея силно, мощно, сякаш беше въпрос на живот и смърт да изпита всичко от Елиса още в следващия миг.

Елиса се изви на дъга, за да отвърне на настойчивата му нужда със собственото си свирепо желание. А той й даде всичко, което тя искаше и дори още. Екстазът се изля в нея като огнен водопад и я зашемети.

Тръпките, съпроводили кулминацията на Елиса, запратиха Хънтър отвъд края на издръжливостта му. Останало му бе само толкова разум, колкото да вземе устата й в дълбока целувка и да приглуши звуците, които се изтръгваха от гърлата им, докато се изпразваше дълбоко в нея.

Заспаха така, преплетени един в друг. Усещаха само партньора си и вълните на екстаза, които все още ги караха да потръпват.

 

Час по-късно Кейс разбуди Хънтър и Елиса с настойчиво чукане по вратата.

Бандитите нападаха отново.