Елизабет Лоуел
Есенен любовник (23)

23.

Хънтър и Елиса напуснаха уютния сумрак на пещерата едва късно следобед. Двамата мълчаливо се насочиха към ранчото.

Нито един от двамата не проронваше дума, защото не искаше да спори за бъдещето с другия. За сега им беше напълно достатъчно да яздят един до друг достатъчно близо, за да се докосват леко от време на време и да си отвръщат с усмивка.

Бяха все още на почти два километра от къщата, когато Морган се приближи в галоп към тях.

— Видяхте ли я? — попита ги той.

— Кого? Пени ли?

— Индианката.

— Не — едновременно отвърнаха Хънтър и Елиса.

— Е, отишла си е.

— Какво се е случило? — запита Хънтър.

— Никой не знае. Пени открила, че момичето го няма и ударила камбаната за вечеря.

— Кога беше това? — обади се Елиса.

— Сутринта.

Докато Морган говореше, погледът му се местеше от Елиса към Хънтър. Проницателните му кафяви очи не пропуснаха издайническата руменина на бузите й. Цветът можеше да се дължи на руж, но Елиса не използваше гримове. Може би се дължеше на слънцето или вятъра, но Морган подозираше, че причината беше друга.

Брадата на Хънтър беше остра. Лицето на едно момиче с такава нежна и светла кожа като на Елиса би показало всяко докосване на мъжката ласка.

— Едва ли би могла да отиде далеч пеша — предположи Елиса.

— Не е избягала пеша — поясни Морган. — Взела е онази голяма дореста кобила, която открихме да се разхожда сама миналата седмица с прясно клеймо на Слаш Ривър на хълбока си.

Елиса прехапа език, за да не изругае.

— Тази кобила беше една от любимите на майка ми. Кръстоска от английски и арабски породи. Надявах се да я използвам за разплод.

— Никой никога не е обвинявал индианците от племето юта, че им липсва око за добрите коне — иронично додаде Хънтър.

Елиса си помисли за насиненото, покрито с кръв момиче, което бе преживяло толкова много в ръцете на братята Кълпепър. Не можеше да я вини, че бе взела един от конете на Ладър Ес и се бе върнала при своите при първа възможност.

— Един кон повече или по-малко няма да промени нищо — философски заключи Елиса след миг. — Оставете я и се съсредоточете върху говедата.

Хънтър и Морган се спогледаха. Хънтър кимна леко.

— Да, госпожице — отвърна Морган. — Имам куп неща на ум.

Той обърна понито си и препусна към блатото.

— Какво сте замислили вие двамата? — попита го Елиса.

Хънтър рязко обърна глава към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което чу.

За миг Хънтър се замисли дали да не излъже Елиса. После видя преценяващия, интелигентен поглед на синьо-зелените й очи и разбра, че този номер няма да мине.

— Нищо, за което да си струва да се безпокоиш — отвърна й той.

— Глупости!

Въпреки многозначителното мълчание на Елиса, Хънтър не продължи да говори.

Изражението в очите й се промени. Мълчаливото одобрение се смени от спомените за интимната им близост.

— Не ми вярваш, нали? — попита тя с неутрален глас. — Дори ей толкова не ми вярваш.

Хънтър стисна юздите на Леопард, преди Елиса да е успяла да насочи коня си встрани.

— Не исках да те безпокоя — отвърна й Хънтър.

— Разбира се.

Престорената любезност, с която Елиса се съгласи беше капката, която преля чашата на несигурното самообладание на Хънтър.

— По дяволите, Палавке! За какво ти трябва да си пълниш главата с мислите как Ладър Ес ще нападне бандата на Кълпепърови?

— От твоя гледна точка това изобщо не ме засяга.

— Върви по дяволите. Безпокоя се за теб! И без това вече толкова много неща ти се струпаха на главата. Помисли си само: братята Кълпепър, болната Пени, откритието, че Бил ти е баща, липсващите животни, битката, когато спаси индианката и…

Гласът на Хънтър стихна.

— Първият ми любовник? — довърши вместо него Елиса.

Хънтър кимна отсечено.

Тя му се усмихна горчиво-сладко.

— Любовнико — гальовно му каза тя, — засега си най-доброто нещо, което ми е на главата.

Хънтър трепна, щом чу този прякор, но не възрази. Откакто бе изпитал докосването на сладката, гореща уста на Елиса навсякъде върху себе си, той не можеше да отвърне с истински гняв на нейните думи.

— Иска ми се да бяхме още в пещерата — тихо додаде Хънтър — и аз отново да те къпя, и да опитвам вкуса ти. Сметана с канела и огън, такъв огън, за какъвто само съм си мечтал, преди да те срещна.

Елиса сложи ръка на устата му, за да заглуши думите му. Треперенето на пръстите й върху устните му подсказа на Хънтър, че тя си спомня пещерата толкова ясно, колкото той самият.

Езикът му се плъзна между пръстите й.

— Хънтър — неуверено промълви тя, — недей.

— Защо? И на двамата ни харесва.

— Но сега не можем да направим нищо!

— Ще се изненадаш колко много неща могат да се направят на гърба на коня — подразни я той.

Или по-скоро я подкани.

Елиса преглътна стона, който се надигаше в гърлото й.

— Ти си привикнал към тези неща, за разлика от мен.

— Привикнал ли съм? — поклати енергично глава Хънтър. — Не ме ли чу какво ти казах, Палавке? Никога не ми се е случвало да желая една жена повече след като съм я имал, отколкото преди това. Никога.

Очите на Елиса се разшириха леко.

— Самата аз се чувствам по този начин. Всеки път ми се иска още повече. Това не е ли… ъ-ъ… обичайно?

— Не и за мен. Но трябва да призная, че е много примамливо. Също като тебе.

Хънтър се намести с печално изражение в седлото си, опитвайки се да намери по-добро място за внезапната си, настойчива възбуда.

— Мисля, че е по-добре да сменим темата. Освен, разбира се, ако не искаш още сега да се качиш на моето седло.

Тази мисъл накара Елиса да се усмихне.

— Не ме изкушавай! — отвърна му тя, като употреби неговите собствени думи.

Хънтър й отговори със смях. После докосна устните й с такава нежност, че дъхът й секна.

— Обещай ми, че когато мъжете излязат тази вечер, няма да ги последваш — тихо додаде Хънтър.

— Довечера ли? — пребледня Елиса.

— Да.

— Значи затова ме заведе днес в пещерата — изрече тя. — Страхувал си се, че може да не се върнеш.

— Не можех да те оставя да живееш със спомена за болката и унижението. Самата мисъл буквално ме… разкъсваше.

— Искам да дойда с теб — настойчиво каза тя.

— Не!

Отказът му беше като изражението му — твърдо и неотстъпчиво.

— Но… — започна Елиса.

— Не! Обещай ми!

— Но…

— Нали не искаш да умра, докато гледам през рамо дали не си тръгнала с нас?

— Това не е честно!

— Това ли искаш? — повтори въпроса си Хънтър.

Нежността в гласа му подсказа на Елиса, че е загубила спора.

— Не, разбира се — отвърна тя с тон, в който личеше поражението.

— Тогава ще останеш в къщи.

 

Хънтър методично обикаляше къщата и спускаше всички капаци. Покойният Джон Сътън беше човек от прерията, свикнал да се бие с индианците, а освен това и предпазлив човек. По тази причина беше поставил тежки дървени капаци от вътрешната, а не от външната страна на прозорците. Целта на тези капаци бе да спират куршумите и стрелите, а не дъжда и вятъра.

Елиса вървеше заедно с Хънтър, а по петите им ги следваха кучетата. Беше ги извикала в къщата, за да се избегне всяка възможност появата им да издаде на бандитите присъствието на хората от Ладър Ес.

След като Хънтър спуснеше поредния капак, Елиса отваряше бойниците, които представляваха вертикални процепи, преминаващи в средата на всеки капак. В тежките дървени стени също имаше бойници.

Преди нея с бойниците се занимаваше Пени, но Елиса я помоли да прибере кучетата в стаята си и да ги накара да млъкнат.

— Не пали никаква светлина — обърна се Хънтър към Елиса.

Тя кимна в отговор.

— След залез някой ще дойде при теб — продължи Хънтър. — Навярно ще бъде Сони. Морган направи чудеса с това момче.

— Не мога ли да те изчакам на билото над Ветровития проход и…

— Не! — рязко я прекъсна Хънтър. — Тук имаш достатъчно храна и вода. Дори ако няколко бандита ни се изплъзнат, тук ще бъдеш в безопасност, докато ние закараме добитъка до Кемп Халък.

Елиса затвори очи и се обърна настрана, за да не види Хънтър, че се страхува. Боеше се не за собствената си безопасност.

Беше я страх заради него.

— Елиса? — настойчиво я подкани Хънтър.

— Ще остана. А ти ще… — думите й заглъхнаха.

— Какво да направя?

— След като продадеш говедата, ще…

„Ще се върнеш ли при мен?“ — помисли си тя, но не каза на глас думите. Такива думи бяха подходящи за годеница или съпруга, с една дума за жена, която можеше да претендира за вниманието на мъжа, за доверието му, за уважението му.

Тя можеше да претендира само за тялото на Хънтър.

— Няма значение — прошепна Елиса. — Забрави за това.

— Кажи ми какво има, скъпа.

Елиса затвори очи и поклати уморено глава. Изпод клепачите й започнаха да се стичат една след друга сълзи..

Хънтър силно искаше да я прегърне и да отнеме с целувка безпокойството й, но знаеше, че това едва ли ще помогне. Елиса беше твърде интелигентна, за да не разбере опасностите, които криеше подобен набег за всички участници в него.

Една мисъл глождеше Хънтър през цялото време. Опасността можеше да се окаже по-голяма за онези, които щяха да останат в тила на нападението. Най-големият му страх бе, че Аб Кълпепър може би всъщност изчакваше точно тяхното нападение.

На негово място Хънтър щеше да направи точно това.

Избираш си добра позиция за убиване и изчакваш врага да дойде до теб. После затваряш капана. Подлагаш ги на кръстосан огън и от тях остават само парцали.

Това беше само една от клопките, която Хънтър можеше лесно да си представи. Друга възможност беше да оставиш няколко човека, които да завържат сражение с противника… докато останалите ти хора нанасят поражения някъде другаде.

„В Ладър Ес, например.“

Тази мисъл беше заседнала като буца лед в стомаха на Хънтър. Тъкмо заради това бе отложил нападението срещу братята Кълпепър, докато то не беше останало единствената им възможност.

Всичко беше пресметнато съвсем точно. Времето едва щеше да им стигна да закарат говедата в Кемп Халък преди първия ден на зимата.

„Може би Аб не е умен, а просто е мързелив.

Може би.“

Хънтър си помисли мрачно, че ако имаше повече хора, можеше да остави неколцина в ранчото. Братята Херера бяха настояли да дойдат с Хънтър, което означаваше, че за пазачи на Ладър Ес оставаха само Лефти и Гимп. Двамата стари каубои бяха хитри и боравеха добре с оръжието, но все пак оставаха двама срещу неизвестния брой разбойници, които Аб можеше да хвърли срещу тях.

Елиса и Пени стреляха добре, но мисълта как двете ще се бият срещу бандитите на Аб оставяше киселия вкус на страха в устата на Хънтър.

Мисълта какво Аб би сторил с Елиса, ако тя му паднеше в ръцете, беше направо непоносима.

— Елиса!

Дрезгавият му шепот достигна до Елиса в мига, преди устните му да се впият в нейните. Целувката му беше сурова като мислите му, но Елиса не възрази. Тя просто прегърна Хънтър и му отвърна с цялата сила на чувствата, които бяха стаени в нея.

— Обещай ми! — настойчиво каза Хънтър.

— Добре — прошепна Елиса.

Миг по-късно кухненската врата се затвори зад Хънтър. Той изчака достатъчно дълго, за да чуе падането на резето на мястото му. После се насочи към плевнята.

Хънтър и Морган първи се отдалечиха от двора на ранчото. И двамата бяха нащрек. Карабините им лежаха готови за стрелба в скута им, а очите му им обхождаха мрака за някакъв признак на движение.

Цареше пълно спокойствие. Само вятърът разлюляваше дърветата, които бяха оголели с изключение на няколко лишени от цвят листа. Облаците препускаха над главите им, като ту забулваха, ту разкриваха звездите на нощното небе. Луната даваше достатъчно светлина, за да успеят да забележат евентуално раздвижване.

Луна за лов.

Рийд и Фокс напуснаха Ладър Ес няколко минути по-късно. Насочиха се натам, накъдето отидоха и първите двама мъже, но пътят им беше малко по-различен. Тяхната задача беше да преминат през друга част на Ладър Ес, за да проверят за присъствието на бандити.

Или за да бъдат открити от тях.

Жива примамка в един капан, който можеше да се затвори зад тях без предупреждение.

Останалите мъже се измъкнаха в мрака двама по двама. Всяка двойка се насочи по различен път към същото място.

Хънтър и Морган яздеха към мястото за среща и се вслушваха в тихите звуци на нощта.

Не се чуваха изстрели. Никой все още не беше вдигнал тревога.

Двама по двама мъжете изникнаха от мрака на уреченото място. Скоро пристигнаха всички, с изключение на последните двама.

Хънтър се извърна към луната и погледна часовника си.

„Кейс, къде си, по дяволите? — нетърпеливо си мислеше Хънтър. — Колкото по-дълго чакаме тук, толкова по-голяма е възможността да ни открият.

Още две минути. Тогава ще пристигнат последните каубои.

Повече от това не мога да чакам.“

Секундите отминаваха на лунната светлина като отлитащи духове.

Хънтър безмълвно се помоли Кейс да не лежи ранен или мъртъв в някоя безименна долина. Докато се молеше си спомни как бе питал Кейс доколко сигурно е мястото му при бандитите.

„… Вярват ли ти?

— Дотолкова, доколкото изобщо се доверяват на хората, които не са от клана Кълпепър…“

Последните двама пристигнаха тихо. Силуетите им с широкополи шапки се очертаха ясно на лунната светлина.

Морган се доближи до Хънтър, видя часовника в ръката му и изчака.

Отмина последната секунда.

Капакът на часовника се затвори с необратимо щракване.

— Кейс не се вижда, сър — тихо додаде Морган.

— Трябва да тръгваме без него.

— Да, сър — кимна Морган. После добави нещастно: — Не е такъв човек.

— Не — прошепна Хънтър. — Не е.

— Ще се моля за него.

— Моли се за всички нас.

Хънтър побутна с колене Бъгъл Бой. Морган изравни коня си с него. Останалите мъже ги последваха двама по двама.

Бяха изминали по-малко от половин километър, когато тишината на нощта се смени със звука на препускащ с все сила кон.

Конят идваше право към тях.

Хънтър даде знак всички да се прикрият. После пришпори Бъгъл Бой надолу по стръмния рид насреща към онзи, който идваше към него в нощта. Големият жребец се втурна напред с дълги скокове, после присви задните си крака и се плъзна до дъното на долината.

— Проклятие! — промърмори Сони под носа си. — Този човек определено може да язди.

— Още по-добре стреля — обади се Морган.

Мъжете гледаха от прикритието си как Бъгъл Бой се смъкна до равното и се понесе безразсъдно по осветената от луната равнина.

Едва беше изминал неколкостотин метра, когато от една долчинка изскочи кон и се понесе към Хънтър. Ездачът му се беше снишил над шията на животното и почти се сливаше с развятата му грива. В ръката му смътно проблясваше дулото на пушка. Върху конския гръб не се забелязваше издутината на седлото.

— Язди на гол гръб — отбеляза Фокс.

— Индианец — заключи Мики, като вдигна пушката си.

Морган блъсна цевта му настрана.

— Какво правиш, по дяволите! — изруга Мики. — Тъкмо щях да го гръмна!

— Благодари се, че не дръпна спусъка — рязко му отвърна Морган. — Това е братът на Хънтър.

— Брат му ли? Не знаех, че има брат.

— Сега вече знаеш. Запомни го добре. Кейс е суров мъж и е на страната на закона.

Морган наблюдаваше двамата ездачи в ниското. След няколко секунди се потвърдиха най-лошите му страхове.

Кейс не спря, за да разговаря с брат си. Просто му изкрещя нещо и профуча покрай него, без да забавя.

Насочваше се към Ладър Ес.

 

Напълно облечена, Елиса обикаляше спалнята си като хванато в клетка животно. Напред и назад. Напред и назад. Погледна първо през едната бойница, после през другата. После продължи да се разхожда.

Напред и назад. Напред и назад.

Погледна през бойницата към Би Бар.

Напред и назад. Напред и назад.

Провери през двете бойници на другия прозорец.

Ослуша се за далечни изстрели.

— Къде си, Хънтър? — прошепна Елиса. — Ти и Морган, и останалите мъже. Добре ли сте? Намерихте ли добитъка? Братята Кълпепър откриха ли ви?

Единствено тишината отвърна на въпросите й. Дворът на ранчото пустееше. Кучетата мълчаха. Пени си беше в стаята и се опитваше да заспи. Лефти и Гимп стояха в кухнята, пиеха кафе и се мъчеха да не задремят.

Елиса погледна часовника си. Беше изминал повече от час, откакто мъжете се бяха измъкнали двама по двама в мрака.

Подобно на неспокоен дух тя обикаляше от прозорец на прозорец. Напред-назад. Напред-назад.

Погледна през бойниците.

Зората предвещаваше идването си с трепетни отсенки на червеното и жълтото на източния небосклон. Върховете вече блестяха. Скоро дневната светлина щеше да се плъзне надолу по назъбените планински склонове и да напълни Рубиновата долина със светлина.

Елиса почти не забелязваше красотата на идващата зора. Просто се разхождаше напред-назад.

Три последователни изстрела нарушиха нощната тишина.

Опасност!

Елиса стисна карабината си в ръка и се втурна надолу по стълбите, като на всяка крачка викаше на останалите. Когато слезе на първия етаж, Пени стоеше на прага на спалнята си. Стискаше в ръка пушката на Елиса.

— Какво има? — бързо попита Пени.

— Не знам. Чух три изстрела.

Изведнъж кучетата избухнаха в бурен лай.

Елиса изтича до прозореца и надникна през процепа на бойницата. Успя да различи препускащи силуети на фона на зората. Миг по-късно успя да види очертанията на конник, който препускаше право към къщата на ранчото откъм Ветровития проход.

Сърцето й трепна в мига, в който осъзна, че едрият, широкоплещест ездач, привел се над шията на коня, не е Хънтър.

— Не стреляйте! — извика тя на Лефти и Гимп.

— Палавке, нали знаеш, че никога не стреляме по нещо, което не можем лично да разпознаем.

Елиса не обърна внимание на възмутения им отговор. Не откъсваше очи от мрака, където тропотът на конските копита наближаваше къщата като гръмотевица.

Конят премина в галоп през градината и спря точно пред входната веранда на къщата.

— Отворете! — извика Кейс.

Елиса вече избутваше резето на вратата в скобите му, когато чу гласа на Кейс. Тъкмо се мушна в отворилия се процеп, когато иззад плевнята проехтя изстрел.

— Не стреляйте! — заповяда Кейс. — Хънтър и останалите идват след мен!

— През предната или през задната врата? — запита Елиса.

— Откъдето могат. Бандитите всеки миг ще ги настигнат. Затвори вратата, но още не слагай резето.

Елиса затръшна вратата зад гърба на Кейс. Той се взря в мрака първо през една, после през друга бойница.

Тътенът от галопиращи коне долетя от далечината като приглушен барабанен бой.

— Лефти! — подвикна Елиса.

— Да?

— Ела тук и ме прикривай, когато отворя вратата. Пени, Гимп, вие ще пазите кухненската врата. Ако видите да идва някой непознат, стреляйте!

— На Хънтър няма да му хареса, че се мотаеш близо до вратата — мрачно додаде Кейс. — Заедно с мъжете могат да влязат доста куршуми.

— Добре ли се справяш с тази пушка? — попита го в отговор Елиса.

— Сносно — сухо отвърна Кейс.

— Подходът към задната врата може да се прикрие от детската стая. Предната врата може да се прикрие от първата спалня в ляво.

Преди още Елиса да беше свършила, Кейс вече тичаше нагоре по стълбите. Изкачи ги със скоростта и ловкостта на пума. Елиса го проследи като вцепенена. Кейс приличаше толкова много на Хънтър: същия ръст, същото телосложение, начина, по който се движеше.

Нощта се разкъса от смъртоносното стакато на град от пушечни изстрели, които заглушиха конския тропот.

„Хънтър! — мислеше си Елиса. — О, Боже, Хънтър!“

Лефти застана до Елиса край входната врата. Звукът от счупено стъкло, долетял от горния етаж, подсказа на Елиса, че Кейс беше заел позиция и чупеше стъклата на прозорците, за да може да стреля.

Тропотът на конските копита се засили до същински гръм, който се носеше право към къщата.

— Нашите хора идват към задния вход! — подвикна отгоре Кейс. — Пригответе се!

Елиса с мъка се сдържа да не се втурне към кухнята. Мястото й беше до предната врата на къщата, а не в кухнята.

От горния етаж се разнесоха пушечни изстрели.

— Някои идват към предната врата! — извика Кейс. — Пригответе се! Бандитите са по петите им!

Лефти застана до бойницата, счупи стъклото с дулото на пушката си, вкара патрон в цевта и зачака. Макар старият каубой да бе отказал да се запише като стрелец, движенията му бяха спокойни и ефикасни.

— Отворете вратата на кухнята! — изкрещя Кейс.

Изведнъж конският тропот и стрелбата станаха по-силни, което подсказа на Елиса, че кухненската врата е отворена. Не се обърна да погледне назад, макар че чуваше как хората на Ладър Ес подвикват имената си и ругаят, докато си пробиваха път към кухнята.

— Предната врата! — извика Кейс.

Елиса я отвори и изтича до най-близката бойница с карабина в ръка. Погледна навън, но видя само бъркотия от сенки, които се суетяха в сумрака преди зазоряване.

Елиса вдигна карабината си, за да разбие стъклото на прозореца. Отвън се чуха няколко тъпи удара, с които куршумите се забиваха в дебелите дървени стени на къщата. Стъклото експлодира, преди да е успяла да замахне с пушката си. Елиса трепна и изплашено извика. После осъзна, че бандитите й бяха направили услуга — вече нямаше нужда да чупи стъклото.

От другата страна на вратата Лефти даде няколко изстрела в посока на огъня, проблеснал сред тополите край потока.

Няколко мъже профучаха през отворената врата. Лефти измъкна оръжието си от бойницата и се обърна към мъжете, застанал нащрек. Всеки, който влетеше в стаята, извикваше името си.

— Фокс!

— Рийд и Блеки!

Елиса смътно забеляза, че Рийд придържа другия мъж. Върху левия крак на Блеки точно над ботуша му блестеше като прясна боя кърваво петно.

— Хънтър остави превръзки и вода в мазето — бързо им каза тя. — Тук не трябва да се пали светлина. Пени! Имаме ранен.

— Аз ще поема кухненската врата, госпожице — додаде Фокс.

Последва кратка пауза, после още двама мъже се втурнаха през предната врата.

— Сони е тук — извика първият. — Морган е зад мен.

Зад гърба на Сони една тъмна сянка се промуши през вратата и се хвърли настрани.

— Морган! — каза сянката. После повиши глас и извика: — Затворете и залостете кухненската врата!

— Слушам! — отвърна му Гимп от кухнята.

Елиса притаи дъх и зачака.

Никой друг не профуча през отворената предна врата.

— Хънтър! — извика Елиса. — Хънтър!

Сама не беше разбрала, че е застанала пред отворената врата и вика името му, докато Морган не я дръпна настрана. Няколко куршума изсвириха в тъмната стая.

Морган затръшна вратата и залости резето. Няколко куршума глухо се забиха в дебелите талпи.

— Патрони! — изкрещя Кейс от горния етаж.

— Госпожице? — погледна я Сони.

— В мазето — вцепенено отвърна Елиса. — Има много. Хънтър ги остави там.

— По две кутии за всеки — вмъкна Морган.

— Последвай ме — рече тя.

Сони последва Елиса по вътрешната стълба, която водеше към мазето. Младият мъж ококори очи от удивление, щом видя приготовленията, които Хънтър беше направил.

Стълбата водеше към голямо помещение с опушени стени, осветено от един фенер, окачен в ъгъла. В добавка към обичайните торби с лук и моркови, картофи и ябълки, имаше цяла редица каци с вода, наредени на купчини кутии с амуниции и седем временни нара, застлани с одеяла. Кутии и ютени торби с припаси бяха наредени грижливо на купчини и чакаха да влязат в употреба.

Блеки лежеше на единия нар. Единият му ботуш беше свален. Пени почистваше раната му.

— Бога ми! — огледа се Сони. — Морган не се шегуваше, а? Нашият надзирател е същинско олицетворение на истинския войник.

— Да — кимна Елиса. — Така е.

Тя извърна глава. Мисълта за Хънтър сам навън сред опасностите и мрака беше прекалено болезнена за нея.

— Амунициите са ето там — показа му тя. — Щом занесеш патрони на Кейс, раздай кутиите на останалите.

— Да, госпожице — отвърна Сони.

Докато Сони се товареше с купчина кутии, Елиса му зададе въпроса, който я гризеше през цялото време:

— А Хънтър? Видя ли го?

— Не, госпожице. Той остана на билото, за да прикрие отстъплението ни. Този човек направо е цяла фурия. Без него едва ли щяхме да се измъкнем от Ветровития проход, без да ни разпердушинят парцалите.

Сони се изправи и мина покрай Елиса към стълбите.

— Извинете ме, госпожице. Тези кутии трябват на момчетата.

После изтича нагоре по стълбите.

— Как е той? — обърна се Елиса към Пени.

Блеки й отговори преди Пени.

— Само мускула е засегнат — намръщено рече той. — Веднага щом госпожица Пени ме превърже ще съм готов за бой.

— Не е нужно — успокои го Елиса.

— Напротив — възрази Блеки. — Извинете ме, госпожице, ама там навън има повече от четирийсет бандита. Нужна ни е всяка цев.

— Стой мирен — додаде Пени. — Сега ще промия раната.

— По дяволите, госпожице, просто налей малко уиски и ме пускай да си вървя.

— Както искаш.

Алкохолът закълколи от бутилката. От устата на Блеки се процедиха няколко думи, които двете жени предпочетоха да се престорят, че не са чули. Пени започна да превързва раната. Едва беше завързала бинта, когато Блеки смъкна крака от нара, нахлузи ботуша си и грабна пушката си.

Щом тежестта му се прехвърли върху ранения му крак Блеки се намръщи, пребледня, изруга… и закуцука към стълбите, като използваше приклада на пушката си вместо патерица.

Елиса понечи да го последва.

— Чакай — подвикна й Пени. — Ранена си.

— Какво?

— Лицето ти? — просто й отвърна Пени.

Елиса вдигна ръка към лицето си. По пръстите й полепна червена кръв. Тя я погледна недоумяващо. Чак тогава усети, че челото и дясната й буза парят, сякаш са изгорени.

— Ела тук — рече й Пени.

Накисна парче плат в топла вода, изцеди го и започна с внимателни движения да почиства лицето на Елиса.

— Какво се случи?

— Сигурно е от стъклото — спомни си Елиса. — Исках да го счупя с пушката си, но то се пръсна преди това.

Пени се усмихна иронично.

— Джон предупреди Глория, че ще се случи тъкмо това, но тя не искаше да чуе — каза й тя. — Настояваше, че един истински дом трябва да има истински прозорци със стъкла, а не дебели кепенци с бойници в тях. Така че взеха компромисно решение. Сложиха и стъклени прозорци и капаци.

Отвън и отвътре се носеха откъслечни изстрели.

Елиса затвори очи и се помъчи да не мисли за Хънтър, който стоеше навън в нощта без никакво прикритие.

Може би беше ранен и кръвта му изтичаше.

Може би умираше.

— Добре ли си? — загрижено попита Пени.

Елиса кимна.

— Пребледняла си като сол.

— Мисля си за Хънтър.

— Какво?

— Хънтър е прикрил отстъплението на нашите хора. Все още е навън.

Пени издаде тих стон, после прегърна Елиса.

Едва сега Елиса осъзна, че Бил също беше навън в опасното утро.

Някъде там.

— Идва ездач! Прекратете огъня!

Елиса разпозна гласа на Кейс. Обърна се и се втурна нагоре по стълбите чак до втория етаж.

Кейс стоеше до бойницата. Въпреки заповедта, която беше издал, той държеше ездача на мушката си.

— Хънтър ли е? — настойчиво попита Елиса.

— Вероятно.

В последвалата тишина Елиса чу приближаващия конски тропот.

— Защо бандитите не стрелят по него? — попита тя.

— Това е някакво проклето муле без ездач! — изкрещя фокс от долния етаж.

— Не стреляйте! — грубо подвикна Морган.

Елиса погледна към Кейс. Очите му следваха мулето през мушката на карабината му с такава целенасоченост, че я полазиха тръпки.

— Бъдете готови да отворите кухненската врата! — извика Кейс, без да откъсва очи от мулето. — Морган, застани до вратата с пистолета си!

— Добре!

Елиса се обърна и се втурна надолу по стълбите. Влетя в кухнята тъкмо когато Кейс подвикна отгоре да отворят вратата и да се разкарат настрана. Замръзна на място.

Никой не я забеляза. Всички погледи бяха приковани в кухненската врата.

Морган стоеше с готов за стрелба револвер. Вратата се отвори и в кухнята влетя един мъж, миг преди мулето да се блъсне в стената на къщата. Сградата потрепери от силата на удара.

Вратата се затръшна, преди още мъжът да беше спрял да се търкаля.

Морган проследи всяко движение на мъжа. После се усмихна и прибра револвера си.

— Добре дошли у дома, сър — рече той.

— Радвам се, че съм тук — отвърна Хънтър, като се изправи на крака. — Какво е положението?

Лекотата на движенията му подсказа на Елиса, че Хънтър е цял и невредим. Облекчението й беше толкова силно, че главата й се замая.

— Блеки е прострелян в крака — отвърна орган. — Мано Херера има драскотина на рамото си. Пени го превързва в момента. Блеки вече е пак на работа.

— А Елиса? — попита Хънтър.

— Тук съм — тихо додаде тя. — Безпокоях се за теб.

Хънтър изпусна дъх.

— Аз също — рече той. — Имах късмет. Адски късмет. Значи всички сме тук?

— Да, сър — обади се Морган. Усмивката му пак се бялна на лицето му. — От днес нататък трябва редовно да ходим на църква.

Усмивката на Хънтър беше доста мрачна.

— Твоят късмет е бил най-големият — каза му Елиса. — Изненадана съм, че онези бандити не стреляха по теб.

— Не можеха да ме видят достатъчно добре, за да стрелят. Бях увиснал от едната страна на мулето.

Това, което Хънтър премълча, бе, че братята Кълпепър не искаха да убиват хубавото муле само заради него. Ранчото беше обградено, всички пътища навън бяха отрязани. На тяхна страна беше и цялото време.

Можеха да убият Хънтър и всички останали в Ладър Ес. Беше само въпрос на време.

— Братчетата Кълпепър ценят мулетата си прекалено много, за да убият едно от тях само заради Хънтър — вмъкна Морган. — Обаче ако яздеше Бъгъл Бой…

— Така си помислих и аз — прекъсна го Хънтър. — Бъгъл Бой е твърде добър кон, за да го излагам на риск с подобни фокуси. Затова просто му свалих такъмите и го пуснах да бяга на воля.

— Как се сдоби с това муле? — попита го Елиса.

Усмивката на Хънтър беше студена като нож, който влиза в канията си.

— Бандитите препускаха по петите ми — поясни той.

Елиса изтръпна като си помисли как са преследвали Хънтър като животно.

— Излязох от прикритието си — продължаваше той, — свалих един ездач от мулето му и се скрих в сенките. Когато бандитите разбраха какво се е случило, вече беше прекалено късно, за да ме спрат.

— Какво ще правим сега, сър? — запита Морган.

— Раздели мъжете. Знаеш как.

— Да, сър. Знам.