Елизабет Лоуел
Есенен любовник (8)

8.

— Проклети мухи — промърмори Елиса.

Тя потърка буза в рамото си, за да обезкуражи насекомото, но продължи да дои кравата Сметанка, без да спира. Мухата побръмча още малко наоколо, после отлетя да досажда на конете.

Млякото църцореше в кофата и се пенеше. Сметанка продължаваше да хрупа сено с волско търпение, дори когато я дояха.

Кюпид мъркаше настойчиво и гледаше всяка струйка мляко с алчните си жълти очи.

— Ще си получиш дажбата, коте — успокои я Елиса, — но първо трябва да издоя достатъчно за пудинг и сос, за мляко и сирене.

Елиса доеше ритмично, със затворени очи, опряла буза в топлия хълбок на кравата. Бавно започна да си тананика любимия си валс. Заедно с мелодията в главата й се завъртя представата как танцува с Хънтър.

Може би трябваше да спомене на Пени, че няма да е лошо някой път да потанцуват валс. Хънтър беше готов да направи всичко за нея.

Тази мисъл я накара да извие устни в усмивка. През последните осем дни, откакто Хънтър беше дошъл в Ладър Ес, Елиса беше прекарала много часове на коня в обиколки из земите на ранчото. Само с него.

Нито веднъж той не бе нарушил деловия характер на отношенията им.

Сигурно й се бяха привидели нежността и гладът в очите му в деня, когато Гейлорд Кълпепър бе дошъл да я заплашва и Хънтър почти я бе целунал.

Почти.

Господи, тя изобщо не беше предполагала, че би могла така силно да желае нещо, което никога не бе имала.

Една мечта, това беше всичко.

Но след това, когато миг по-късно бе погледнала в очите му, тя беше разбрала, че желанието й изобщо не беше само мечта. Беше видяла отломките от синьо и зелено, разбити сред живачния блясък на очите му, а покрай тях пламтяха загрижеността и желанието му.

Желанието му да я има.

Споменът спохождаше Елиса също тъй често, както неспокойната топлина, която обливаше тялото й. Няколко пъти се бе събуждала от сънища, които я караха да се изчервява само при спомена за тях. Никога в живота си не бе лягала гола с мъж по този начин.

Освен с Хънтър в сънищата си.

Защо не се опитваше пак да я целуне? Сигурно се досещаше, че тя няма да му откаже. Готова беше да направи всичко, за да привлече вниманието му.

Сигурно трябваше да го спъне, за да я забележи.

Елиса въздъхна и обърна другата си буза към топлия хълбок на Сметанка, напявайки си по-силно валса, за да заглуши кръжащите в главата й мисли. Виолетовата коприна на роклята й проблясваше и гореше като лилав пламък при всяко помръдване на тялото й, дори от дишането й.

Хънтър се държеше безцеремонно с нея и се задяваше нежно с Пени. Но ако се обърнеше бързо към него, Елиса откриваше, че той гледаше не Пени, а нея.

Нея!

Въпреки това не си правеше труда да я ухажва. Точно обратното. Държеше се като същинско копеле всеки път, когато се опиташе да го въвлече в цивилизован разговор.

Може би все още не беше преодолял загубата на жена си, въпреки че това се бе случило преди повече от две години.

Елиса се почуди колко време бе нужно на един мъж, за да бъде готов отново да обича.

За съжаление навярно щеше да му бъде нужно повече време, отколкото щеше да остане в Ладър Ес. Крайният срок за доставката на армията беше съвсем скоро. Ако Ладър Ес успееше да предаде животните навреме, Хънтър щеше да си тръгне.

Елиса го чувстваше така сигурно, както бруталността, която се криеше непосредствено под бавния говор и пресметливите очи на Гейлорд Кълпепър.

А ако Ладър Ес не успееше да изпълни заявката, тогава на Елиса не й оставаше нищо. Дори мечти.

Не трябваше да мисли за това. Мислите нямаше да помогнат. Само работата.

И молитвите.

— Е, нека сега някой да каже, че не си хубава като картина — обади се Мики.

Елиса се сепна и погледна през рамо. Върху носа й падна един кичур коса. Тя нетърпеливо го издуха и погледна младия каубой, който само я дебнеше да излезе от къщата, за да се появи до нея.

Мики се беше облегнал на вратата на яслата. Погледът му, гладен и търсещ, навярно би доставил удоволствие на Елиса, ако го бе видяла в очите на Хънтър.

Но не беше.

С едва прикрита досада Елиса се върна към доенето.

— Какво има? — попита тя. — Отново ли си изгубил бруса? Или този път не можеш да намериш къде си оставил дъгите за новата бъчва?

— Свърших с каците. Кажи му.

Елиса не попита на кого трябваше да каже. Мики не харесваше Хънтър, но беше много предпазлив с по-възрастния мъж.

— Кажи му, че може да ме наеме с надницата на стрелец или си тръгвам на часа.

Без да отрони нито звук Елиса се обърна и издои една струйка мляко към котката. Кюпид отвори уста и хвана течността във въздуха без много да се суети.

— Какво ще кажеш за това? — предизвика я да продължи разговора Мики.

— Какво каза Хънтър?

— Че ще ми каже, преди да е изтекла седмицата.

— Тогава и аз казвам същото.

— А?

Елиса продължи да работи, без да погледне към Мики. Стори й се, че го чу да се отдалечава към вратата на плевнята. Изпусна тиха въздишка на облекчение и продължи да си напява. Най-накрая издои и последната следа от мляко във вимето на Сметанка.

Елиса стана, сложи ръце на кръста си и се изпъна назад. Бавно се протегна. Гърбът я наболяваше от цялата седмица непрестанна езда из Ладър Ес в търсене на крави.

— По дяволите, Палавке, направо можеш да накараш един мъж да седне и да завие срещу луната.

Елиса сепнато се обърна.

Мики все още беше там, облегнат на вратата на обора. Гледаше гърдите й така, сякаш бяха негова собственост.

Елиса ядосано обърна гръб на Мики и оправи шала, който бе завързала, за да прикрие дълбокото деколте на роклята си. По време на доенето шалът се бе изместил настрани и издигащите се извивки на гърдите й издайнически надзъртаха от роклята.

— Е, не бързай веднага да ги скриеш — възрази Мики. — Ако не искаше да ги виждам, нямаше да облечеш тази рокля, нали?

— Ах, ти, нещастно…

Гласът на Хънтър заглуши думите й.

— Мики, ако нямаш друга работа, освен да се облягаш на вратата на обора, можеш да провериш канавките за напояване на зеленчуковата градина.

Мики се изправи така бързо, че залитна. Елиса знаеше, че той беше не по-малко изненадан от появата на Хънтър в плевнята, от нея самата, когато бе открила, че все още стои зад гърба й.

— Не ми се иска да губим от зеленчуковата реколта, само защото си губиш времето в празни приказки с една малка кокетка — продължи Хънтър. — На работа.

— Ама и ти си един егоист — възрази Мики. — Понеже не получаваш нищо, не искаш да дадеш и на другите да се докопат до нещо.

От погледът, който му отправи Хънтър, Елиса я побиха тръпки.

— Погрижи се за градината — тихо изрече Хънтър. — Веднага!

— Ами ако вместо това се метна на коня си.

— Тогава ще те застрелям като конекрадец. Всяка глава добитък наоколо носи клеймото на Ладър Ес.

— Не съвсем — усмихна се злобно Мики. — Напоследък виждам доста коне с клеймото на Слаш Ривър — клеймото на Аб Кълпепър. Направо покрива Ладър Ес като одеяло, а?

— Или се хващай за работа, или се махай от Ладър Ес.

Мики изпсува като моряк и излезе от плевнята, като грабна пътьом една лопата.

— Казах ти да не кокетничиш с мъжете — обади се Хънтър.

Презрението в гласа му смрази Елиса.

А след това я разяри.

— Просто доях червената крава — изръмжа тя.

— Не и когато те видях. Беше се извила на дъга като танцьорка, а гърдите ти… — Хънтър неочаквано млъкна и смени темата. — Престани да ме предизвикваш, Палавке. Обещавам ти, че няма да ти хареса онова, което ще се случи.

Фактът, че Хънтър използваше омразния й прякор разгневи още повече Елиса.

— Ами престани да ме гледаш — рече тя с леден тон. — А ти ме гледаш, Хънтър. Знаеш го така добре, както и аз.

— И ти ме гледаш.

— Да. Защо, тогава, не направиш нещо?

— Не ме ли чу какво казах? Няма да ти хареса.

— По-добре първо опитай.

Някъде в двора се разлая куче. Острият, пронизителен, настойчив звук в миг прати вълна от адреналин из тялото на Елиса. Посегна така бързо към пушката, която бе оставила подпряна в ъгъла на яслата, че насмалко не събори кофата с млякото.

Хънтър бързо протегна ръка и стисна рамото на Елиса.

— Какво си мислиш, че правиш? — запита той.

— Искам да видя какво е разлаяло кучето.

— Стой тук. Аз ще се погрижа.

Елиса понечи да възрази, но размисли и се отказа.

Хънтър кимна одобрително, взе пушката й и излезе в предверието на плевнята. Застана до вратата и огледа внимателно огрения от слънцето двор.

— Е, време беше — каза си той.

С тези думи той излезе с лека стъпка навън. Миг по-късно Мики пристигна от градината, стиснал пушката си в ръка. Хънтър му махна с ръка да се скрие на мястото си и продължи да върви през двора.

Три групички мъже на коне приближаваха къщата. Дрехите им бяха износени и прашни. Подобно на Хънтър неколцина от мъжете носеха останки от конфедерална униформа. Други носеха сините панталони на Северняците.

Останалите бяха облечени в еленови кожи като прерийните ловци или в кожени панталони и широкополи шапки като мексикански каубои. Мъжете от Тексас носеха върху платнените си панталони кожени гащи без дъно, присъщи за хората от онези места. С тях те се пазеха от трънаците при яздене.

Остатъците от прашни сини и сиви униформи бяха размесени равномерно сред трите групи, както карираните и кожените ризи, кожените гащи, памучните и вълнените панталони. Никой не се делеше според принадлежността си към Севера или Юга.

Бившите войници бяха изоставили армията във всяко отношение, освен едно — всички бяха добре въоръжени. Трапери, скитници и войници носеха оръжията с еднаква неосъзната лекота, така, както носеха ботушите си.

Конете, които мъжете яздеха, бяха във всички размери и цветове без един — белия. Белият кон правеше човек лесна мишена сред всяко обкръжение, независимо дали беше пустиня или прерия, трънак или планинска ливада.

Четири черно-бели кучета обикаляха мъжете на разстояние и лаеха бясно.

Иззад Хънтър се разнесе пронизително изсвирване. Кучетата по сигнал спряха да лаят като гръмнати. Като едно те се обърнаха и се завърнаха към заниманието си, каквото и да беше то, което беше прекъснато от непознатите, изпълнили двора.

Хънтър погледна през рамо. Както се очакваше, Елиса го бе последвала.

Поне бе затъкнала шала си обратно на мястото му.

През главата му като буря премина спомена за полуголите гърди на Елиса, които се надигаха от виолетовата коприна. Всичките му нерви се напрегнаха като един.

Несъмнено трябваше да й каже да спре да носи тези дрехи. Мъжете из тези земи не бяха свикнали да гледат жените да се разхождат небрежно облечени по този начин.

На самият Хънтър не му беше лесно да свикне с тези гледки.

— Мисля, че ти казах да стоиш в плевнята.

— Защо? Няма никаква опасност.

— Откъде знаеш?

Елиса сви рамене. Движението разхлаби шала й и разкри едно петно кожа колкото целувка над деколтето й.

Хънтър се опита да не мисли каква ли мека би била кожата й под устните му, под езика му, под пръстите му. Опита се да прогони спомена за зърната й, които се бяха втвърдили само от едно случайно докосване до него преди осем дни.

Не успя.

Хънтър изруга мислено и се застави да извърне поглед от съблазнителното късче кожа.

— Знаех, че е безопасно в мига, в който излезе от плевнята — додаде Елиса.

— Как го разбра?

— От начина, по който се движеше.

Думите й спряха Хънтър като стена. Не предполагаше, че Елиса се е научила така добре да го разбира.

Белинда му беше съпруга години наред, но тя никога не бе успяла да го разбере.

От това прозрение Хънтър стана само още по-неспокоен. Колкото по-дълго стоеше край Елиса, толкова повече разлики откриваше между нея и Белинда.

За разлика от Белинда Елиса познаваше и разбираше работата, която се вършеше в ранчото.

За разлика от Белинда Елиса истински беше загрижена за конете и говедата, за кучетата и котките, които населяваха Ладър Ес.

За разлика от Белинда Елиса усещаше самата земя, нейната красота и опасностите й. Виждаше в ранчото нещо повече от начин да плаща за красивата си карета или за хубавите драперии за салона, които в тази пустош биха били така неуместни, както самата Белинда.

Хънтър замислено погледна жизнената млада жена, която бе изоставила безопасността на плевнята, за да застане до него на открито посред двора на ранчото.

По-добре да не забравяше, че Белинда и Палавка си приличат в едно единствено нещо, което беше истински важно. И двете бяха непоправими кокетки чак до мозъка на костите си.

В сравнение с това нищо друго нямаше значение.

— Покрий се — кратко й подхвърли той.

Презрението в гласа на Хънтър я удари като плесница.

Елиса присви очи от гняв и болка, чиято сила я изненада. Погледна към деколтето си и видя късчето кожа, което не беше по-голямо от възглавничката на палеца й. Несправедливостта на реакцията на Хънтър я засегна силно.

— Мили Боже! — възкликна тя, почти извадена от релси.

— Говори по-тихо — просъска Хънтър.

— По тона на гласа ти човек би помислил, че съм тръгнала да се разхождам полугола.

— Така си е.

— Глупости! Ако не ме гледаше толкова внимателно, едва ли щеше да забележиш нещо толкова дребно!

Хънтър промърмори нещо нецензурно под носа си.

Елиса не му обърна внимание.

— Кои са тези мъже с такъв груб вид? Приятели ли са ти?

— Това са ездачи, които искат да бъдат наети като стрелци.

Елиса загрижено преброи мъжете. Бяха единайсет.

— Ти каза, че искаш да наемеш само седем — възрази тя.

— Някои от тях няма да получат надници като стрелци. Просто не ги заслужават.

— И как бих могла да ги различа?

— Не е нужно. Това не е твоя работа.

С тези думи Хънтър се завъртя на пети и тръгна към ездачите. Мъжете бяха проследили странната сцена между Хънтър и Елиса с интерес, удивление, досада или завист в зависимост от човека.

— Здравейте, момчета — поздрави ги Хънтър. — Радвам се да те видя, Морган. Чух, че си бил някъде в Невада.

— Благодаря, сър. Аз също се радвам да ви видя отново… от тази страна на пушката.

Усмивката на Хънтър беше толкова кратка, че Елиса едва я забеляза. Погледна отново към ездача, който Хънтър беше заговорил. Забеляза, че шапката, панталоните и ръкавиците му са от униформата на северняците. Усмивката му белееше ярко на фона на тъмното му като кафе лице.

Хънтър мълчаливо огледа останалите мъже.

— Момчета, предполагам, че знаете срещу кого се изправя Ладър Ес — започна той.

Някои от мъжете кимнаха утвърдително. Другите просто чакаха.

— Госпожица Сътън ще ви плаща надници като на стрелци — продължи Хънтър. — Не се позволява никакъв алкохол.

— Какво? — учудено попитаха един-двама ездачи.

— Тя ранчо ли има или църква? — запита един от ездачите, който изглеждаше по-млад дори от Мики.

— На когото не му харесват правилата — прав му път — заяви Хънтър.

Един от мъжете промърмори нещо, бръкна в чантата, закрепена на гърба на седлото и измъкна една половинлитрова бутилка, в която беше останало около два пръста уиски. После изля уискито на земята.

Хънтър погледна към момчето, което се беше зачудило дали Ладър Ес е ранчо или църква.

— Ами ти, синко? — попита го Хънтър.

— Какво аз? — отвърна момчето.

Хлапето имаше права руса коса и очи, които бяха едновременно намусени, непокорни и някак странно изморени.

— Морган? — подвикна Хънтър.

Не каза нищо повече. Не беше нужно.

Морган насочи коня си към хлапето, бръкна с дясната си ръка в чантата му и измъкна почти пълна бутилка уиски.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че пра… — започна момчето.

Думите му секнаха като отрязани с нож при вида на револвера, който сякаш по магически начин се бе появил в лявата ръка на Морган.

— Морган е първият човек от вас, когото госпожица Сътън наема — спокойно рече Хънтър. — Той ще ми бъде заместник. Ако някой от вас, момчета, не обича да му заповядват цветнокожи, да си тръгва още сега без излишни обиди.

Нито един от ездачите не понечи да си върви, включително хлапето, което все още се взираше в Морган със смесица от недоумение и страхопочитание.

— Джони, Рийд, Блеки — изброи Хънтър, като кимна на тримата мъже, които носеха останки от южняшки униформи, — вие сте наети. Оставете си багажа в бараката за ратаите, конете — в оградата зад плевнята.

Тримата мъже кимнаха и насочиха конете си към плевнята.

— Джони? — обърна се Хънтър.

Стройният, кестеняв мъж погледна през рамото си.

— Да, сър?

— Има ли някакъв шанс брат ти Алекс да се появи насам?

— Команчите го убиха миналата година. Беше тръгнал по следите на някакъв слух за червенокосо момче, което живеело при тях. Просто не можеше да повярва, че Сюзана е умряла с останалите.

— Проклятие — тихо изруга Хънтър. — Жалко. Алекс беше добър човек.

— Така беше, доколкото това изобщо му беше от полза.

Хънтър отново се обърна с мрачно изражение към чакащите мъже.

Елиса любопитно погледна първо към Джони, а после към Хънтър. Беше почувствала силните емоции, които бушуваха в тях, въпреки че нито един от двамата не ги изрази в думи. Едва ли изобщо някога го правеха.

Кой знае?

— Е, добре — отсечено продължи Хънтър. — Не ви познавам, така че ще ви попитам кои от вас предпочитат да стрелят с пушка.

Обадиха се петима мъже.

Морган и Хънтър си размениха кратък поглед. Черният ездач дръпна юздите на коня си. Жилавото му пони с лекота се понесе надолу, към тополите.

Когато Морган беше на около сто метра от тях, той спря коня си, изправи се в седлото и постави една бутилка от уиски на един широк клон. Стъклото проблясваше на слънцето.

— Всеки има право на един изстрел — обяви Хънтър. — Целете се в клона възможно най-близо, без да счупите бутилката. Първият си ти, най-отляво. Започваме.

Мъжът се прицели и стреля с лекота, които говореха за отдавнашната му близост с пушката.

Разхвърчаха се парчета кора, но само Морган видя колко точен беше изстрела му.

— По-малко от два пръста! — извика Морган.

— Следващият! — каза Хънтър.

Вторият кандидат се прицели и стреля.

Горната част на бутилката се пръсна.

Стрелецът промърмори нещо под носа си и пъхна пушката в кобура й с разочарована физиономия.

— Следващия.

Стрелбата продължи, докато не мина и петия мъж. Двама от мъжете удариха клона на по-малко от един пръст разстояние от бутилката.

— Ако някой от вас, момчета, обича също така да стреля и с револвер — додаде Хънтър, — нека да отиде при тополите.

Двама от стрелците се насочиха към тополите, включително мъжът, който беше отнесъл горната част на бутилката.

Елиса мълчаливо премести поглед от Хънтър към мъжете и обратно, като се чудеше какво ли ще последва.

— Предполагам, че ако се отдалеча, ти просто ще ме последваш — подхвърли й Хънтър.

— Разбира се. Ладър Ес е мое ранчо. Ще наема мъжете, които избереш, но поне имам правото да ги видя какво умеят.

— Ще нацапаш хубавата си копринена рокля.

Елиса погледна Хънтър недоверчиво.

— Кравата вече се погрижи за тази „хубава рокля“ само с едно шляпване с опашка.

Хънтър заби очи в пушката, която лежеше в скута му и с мъка сдържа усмивката си. Изящните златни и сребърни инкрустации върху цевта му напомниха, че носи оръжието на Елиса, а не своето.

Кисело си помисли, че пушката беше изящна като собственичката си. Коприна и огън, и тяло, което после непрестанно се привиждаше на мъжете.

Проклятие!

— Стой зад мен — рече Хънтър с груб глас. — Револверите са опасни нещица, особено когато човек бърза.

Без да погледне повече към Елиса, Хънтър тръгна към тополите, където вече се бяха събрали ездачите. Елиса повдигна полите си и почти се затича, за да се изравни с него.

— Е, Морган — додаде Хънтър, — да видим дали арканзаската ти клечка за зъби все още има остър връх.

Морган с усмивка измъкна един нож, чието острие беше дълго колкото ръката му от лакътя му до върха на пръстите му. С бързи, силни движения той издълба знака на Ладър Ес върху кората на една топола.

— Отстъпете на петнайсет метра — обърна се Хънтър към мъжете. — Щом ви кажа, вадите револверите и стреляте.

Мъжете обърнаха конете си, отдалечиха се малко и на разстояние един от друг, и зачакаха. Морган също се отдалечи от дървото и застана до Елиса. Повдигна леко шапката си в мълчалив поздрав, но очите му не се откъсваха от мъжете.

— Огън! — изкомандва Хънтър.

Тишината се накъса от изстрелите. Площта между двата S-образни знака на Ладър Ес закипя от хвърчащи парчета кора. Само няколко куршума се забиха извън знаците.

— Прекратете огъня! — заповяда Хънтър.

Мъжете сложиха револверите в кобурите си и се обърнаха към Хънтър. Той направи знак на Морган.

— В бутилката. Сега! — извика Морган.

Един от ездачите беше успял вече да даде два изстрела, преди другите да се опомнят и да започнат да стрелят. Най-бързият беше същият ездач, който беше отнесъл гърлото на бутилката с пушката си.

— Как се казваш? — попита го Хънтър.

— Фокс.

— Е, Фокс, ти си същински убиец на бутилки.

Мъжът се усмихна.

Хънтър също му се усмихна кратко в отговор.

— Нает си, Фокс. Вие двамата също.

Хънтър посочи ездачите, които бяха бързи почти колкото Фокс с револверите си.

— Ами ние останалите? — попита хлапето.

При тези думи то насочи коня си към Хънтър като го спря почти върху краката му.

— О, Господи! — промърмори Морган. — Това момче сигурно е изяло цяла чиния глупост на закуска.

Елиса погледна към Морган, който бавно клатеше глава. Понечи да го попита какво значи това, но Морган вече бе започнал да говори с момчето.

— Как се казваш?

— Сони.

— Е, Сони, рибата е още в морето, а ти вече си сложил тигана.

Хлапето зяпна недоумяващо Морган.

— Какво значи това? — запита Сони.

Морган само поклати глава.

— Аз ще взема тази пушка, полковник — каза той. — Не обичам такива хубави неща да се мърлят.

Без да откъсва очи от хлапето Хънтър подаде пушката на Морган.

Ако в очите на хлапето не се четеше дълбоко изтощение, Хънтър сигурно щеше да му каже да си върви. Но през войната той беше видял много момчета като Сони, към които животът се бе отнесъл прекалено сурово.

Някои от тях се чупеха под този натиск като стъкло. Други натискаха обратно с отчаяно усилие, докато накрая престанеше да им пука. Тогава или намираха покой, или умираха.

— Не си достатъчно добър, за да те наемем като стрелец — кротко каза Хънтър на Сони. — Но са ни нужни каубои. Ако искаш работата, добре си дошъл.

— Няма да оставя на любовника на една кокона да ме командва — изръмжа Сони и посегна за револвера си.

Хънтър придвижи ръката си толкова бързо, че останалите видяха само едно неясно очертание. Преди хлапето изобщо да разбере какво се бе случило, то вече лежеше по лице в прахта и се мъчеше да напълни обратно изпразнените си от удара на Хънтър дробове с въздух.

Морган изпусна през зъби въздишка на облекчение. Знаеше добре какво си мислеха останалите мъже — Сони едва ли някога бе заставал толкова близо до смъртта, колкото когато бе посегнал към револвера си срещу мъж на име Хънтър.

Хънтър приклекна до пъшкащото момче и изчака, докато Сони успее да фокусира очите върху него.

— Както вече казах — додаде Хънтър — не си достатъчно добър с оръжието, колкото си мислиш.

Момчето бавно проумя какво му казват. Един мъж, чиито ръце се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат видени, го бе проснал на земята като риба за готвене. Ако Хънтър бе предпочел да използва револвера си вместо юмрука си, сега Сони щеше да бъде мъртъв.

Момчето пребледня и започна да се поти.

— Е, поне не си е сипвало допълнително от глупостта — подхвърли Морган.

Черните мустаци на Хънтър помръднаха малко, за да разкрият една тънка усмивка.

— Мисля, че не е — съгласи се Хънтър.

После стана с измамна лекота, като вдигна Сони със себе си. После отстъпи на две крачки от него.

— Имаш две възможности, хлапе. Можеш да се извиниш на госпожица Сътън или можеш отново да посегнеш към револвера си.

Сони разтреперано пое дъх и се обърна към Елиса. Червенина обагри голобрадите му бузи.

— Искрено съжалявам, госпожице. Не бях прав. Нямах право да ви наричам така.

Елиса също изпусна дъх. Все още беше като замаяна от скоростта на Хънтър.

И от самообладанието му.

— Няма нищо — усмихна му се любезно тя. — Знам, че повече няма да се случи.

— Не, госпожице. Бъдете сигурна.

Мъжете, които можеха да видят усмивката на Елиса, останаха запленени от обещанието за женствена топлина и нежност.

Тя не забеляза реакцията на мъжете, понеже беше загрижена единствено за разрешаването на възникналия проблем.

Но Хънтър забеляза каква реакция предизвиква у мъжете обещанието в усмивката на Елиса. Ръката му се плъзна към дръжката на револвера му.

Движението му привлече всички погледи.

— Всеки, който прави забележки за госпожица Сътън, ще отговаря пред мен или пред Нуесес Морган.

— Нуесес? — шокирано попита хлапето. — От Тексас?

Морган кимна.

— Многострадални Боже! — изръмжа тихо хлапето. После начаса добави: — Простете, госпожице. Просто бях страшно изненадан, че съм толкова близко до един такъв известен стрелец.

— Разбира се — отнесено рече тя.

Всъщност Елиса почти не беше обърнала внимание на извинението на Сони. Беше погълната от погледите на изненада и преценка, които останалите мъже си разменяха.

Морган не каза нито дума, но черните му очи искряха от безмълвен смях.

— Момчето даде дума — каза Морган, без да се обръща към никой конкретно.

За миг Хънтър запази мълчание. Просто гледаше към хлапето. После се обърна към Морган.

— Искаш ли да го вземеш?

— Някой трябва да го направи. Достатъчно момчета умряха вече. Добре ще бъде да го науча как да живее разумно.

— Чуваш ли, Сони? — попита го Хънтър.

Хлапето кимна.

— Морган току-що ти предложи да те научи на това-онова — продължи Хънтър. — Проявяваш ли интерес?

— Многострадални Бо… да, сър!

— Няма да намериш друг човек, който да познава кравите по-добре от Морган. Слушай го внимателно и ще станеш отличен каубой.

— Крави ли? — нещастно попита Сони.

— Да, крави.

— Крави да са — съгласи се с въздишка Сони. После се обърна към Морган. — Е, ще се радвам да науча каквото ми покажете. При всички случаи е по-добре, отколкото да съм мъртъв.

Елиса се разсмя. Този звук беше тъй заразителен и женствен, както усмивката й.

Мъжете отново погледнаха към нея, после бързо извърнаха глави. Никой не искаше да си докарва на главата разправия с Хънтър.

— Останалите можете да започнете работа тук като каубои — обяви Хънтър. — Можете да опитате късмета си при братчетата Кълпепър или пък изобщо да се махнете от Рубиновата долина.

Мъжете кимнаха.

Беше им ясно какво Хънтър бе премълчал. Ако мъжете не останеха на работа в Ладър Ес и той ги видеше отново, щеше да приеме, че са се присъединили към бандата на Кълпепърови.

С други думи, щяха да станат врагове.

— Ако се наложи да се стреля, ще се погрижа да получите добавки — продължи Хънтър. — Но няма да бъде същата като тази на стрелците.

Единият от тримата мексиканци заговори пръв с мек, испански акцент.

— Ние сме братята Херера, сеньор. Чухме какво се е случило със семейството ви в Тексас. Същото стана и с нашите семейства. Не ни трябва допълнително заплащане, за да убием los diablos^[1].

За миг Хънтър замълча. После им кимна.

— По дрехите ви съдя, че сте отлични каубои — каза Хънтър. — Ще свършите добра работа в Ладър Ес.

— Благодарим, сеньор.

— Изберете си място за спане и нахранете конете си. След обяд ще започнем да събираме в стадо говеда и мустанги. Изтеглете жребий, за да определите кой ще бъде нощна стража довечера.

Мъжете се насочиха към плевнята, а Хънтър се обърна към Морган и му подаде ръка. Морган я стисна, а след това потупа Хънтър по рамото с фамилиарността на стар приятел.

— Сигурен съм, че Кейс те е измъкнал от затворническия лагер — рече Морган. — Онова място не става дори за звяр, камо ли за човек.

— Амин.

С надеждата, че мъжете ще забравят присъствието й, Елиса се постара да запази пълно мълчание. Беше любопитна какво бе правил Хънтър, преди да се включи в Гражданската война на страната на победените.

— Чух, че си се хванал да прекараш едно от първите стада от Тексас до строежа на железницата в Канзас — додаде Хънтър към Морган.

— А-ха. Добре плащаха, но беше изморително. Някои от онези момчета са по-глупави от кравите.

— Би предпочел да се биеш, отколкото да подкарваш крави, нали?

— Така си е, полковник.

— Наричай ме просто Хънтър. Всичко останало ми се трупа на главата. Дявол ги знае как ще ме нарекат в бараката.

Морган през смях отново разтърси ръката му и се обърна към Елиса. Докосна периферията на шапката си и подхвърли:

— Късметлия момиче сте, щом сте наели Хънтър Максуел като надзирател. Той ще види сметката на онази измет Кълпепърови, помнете ми думата.

Елиса проследи с поглед Морган, който отиде при коня си, метна се на седлото и се насочи в тръс към плевнята. После се обърна замислено към Хънтър.

— Хънтър Максуел — додаде тя. — От Тексас.

Той й кимна отсечено.

— Благодаря ти, Хънтър Максуел.

— За какво?

— За това, че защити честта ми.

— Не защитавах честта на една кокетка — рязко отвърна Хънтър. — Пазех дисциплината. Подобна липса на уважение може да разстрои групата по-бързо от лоша храна.

Гневна вълна обля Елиса.

— Значи не ти хареса да те наричат любовник, а? — попита го тя с престорено съчувствие.

Стиснатите устни на Хънтър криеха целия отговор, от който имаше нужда едно умно момиче.

Елиса пренебрегна криещото се в изражението му предупреждение.

— Е, добре — добави тя. — Навярно ще свикнеш с това обръщение, любовнико, както аз свикнах да ме наричат Палавка.