Елизабет Лоуел
Есенен любовник (7)

7.

Леопард и Бъгъл Бой вървяха един до друг по отъпкания от каруците път, който водеше към Ладър Ес. Ездачите им мълчаливо оглеждаха околността за следи от говеда или разбойници, или и от двете.

Денсър и Виксън тичаха на трийсетина метра от двете страни на ездачите, като проверяваха околните долчинки за добитък. Въпреки острото им обоняние досега те бяха открили само няколко крави, но нито едно биче.

Навсякъде покрай конниците се простираше шумолящата, златна трева, която се разнообразяваше от епизодичните зелени петна на боровете. Отделните дървета се сгъстяваха в миниатюрни горички, които ставаха все по-гъсти нагоре по склоновете на планината. Над главите на ездачите небето се издигаше като огромна празна синя купа.

Беше пладне. Есенното слънце хвърляше достатъчно топлина, за да накара потта да се събере по шиите и хълбоците на конете.

Елиса също страдаше от горещината, но избилата пот беше скрита под плътния костюм за езда. Тя дискретно подръпна високата си яка, но гъстите дантели и платът на дрехата й попречиха да усети някакво облекчение. Бавно разкопча едно копче, после още едно и още едно.

Пръстите й се поколебаха над оставащите копчета. Ако разкопчаеше четвърто или пето копче навярно щяха да се покажат дантелите на ризата й. Сигурно щеше да го стори без колебание, ако беше сама.

Но не беше сама. Яздеше заедно с един мъж, който преди малко беше посегнал да я целуне, но беше спрял на един бездиханен и мъчителен момент разстояние.

Погледът в очите му беше нежен и гладен, и същевременно някак объркан. Навярно самият той не беше предполагал, че ще се наведе към нея насред огрения от слънцето двор с желанието да я целуне.

Ако желанието му все още не беше отминало, то той го криеше с похвален успех.

Малко по-късно Елиса се беше появила в плевнята, облечена в красивия си костюм за езда, но той едва й бе обърнал внимание. Поведението му беше такова, сякаш не би й обърнал внимание, дори ако изобщо беше без дрехи.

Тази мисъл успокои Елиса и тя решително избута още едно копче от илика му. Едва ли Хънтър щеше да забележи, че е разкопчала копче или две. Времето беше прекалено горещо, за да се държи както подобава на една истинска дама.

Хънтър, обаче, беше забелязал как Елиса разкопчава жакета си малко по-малко. Беше видял как пръстите й се колебаят на четвъртото копче. Направо му се прииска да изстене, когато накрая забеляза как бавно то също премина към броя на вече разкопчаните. Пръстите на Елиса бавно започнаха да разтриват нежната й кожа там, където се бяха притискали твърдият плат и дантелата.

Хънтър се опита да не мисли какво ли сладко би било усещането да оближе тези следи, точно както Кюпид би измила някое от котенцата си.

Миг по-късно той грубо си заповяда изобщо да спре да мисли за нея. Беше не само глупаво, но и опасно да се разсейва с мисли за Елиса.

Поне толкова опасно, колкото желанието му да я целуне, преди още прахът от конете на разбойниците да се е слегнал.

После си напомни, че всъщност не я беше целунал. Просто я беше доближил на такова малко разстояние, че Елиса отначало се бе изненадала, а след това се бе предала на желанието му.

Хънтър знаеше, че трябваше да бъде признателен на Мики, който бе излязъл от бараката тъкмо навреме, за да предотврати целувката.

Но не беше.

Напротив, беше готов с радост да одере момчето с тъп нож и после да закачи кожата му да съхне в плевнята.

Елиса предпазливо погледна настрани към Хънтър. Беше усетила, че той тръгва с нея без желание. Всъщност едва ли би искал да язди с когото и да било. Думата „безразсъдно“ се чу няколко пъти от устата му, докато тя оседлаваше Леопард.

Единствено когато тя взе оръжията си от къщата той я погледна с одобрение. Елегантната златна и сребърна украса по цевите на карабината и на ловджийската пушка естествено го накараха да се намръщи, но доброто им състояние и точният им мерник го бяха смекчили.

— Имали ли сте досега неприятности с водните запаси? — попита я Хънтър.

Остро зададеният въпрос сепна Елиса.

— За говедата или за къщата? — попита тя.

— И двете.

— Животните не са проблем. Покрай цялото подножие на планината е пълно с извори, които не пресъхват дори в най-сухите години.

— Ами ручеят, който минава покрай къщата?

— Досега не се е случвало да пресъхне, но… — Елиса млъкна изведнъж.

Изобщо не й се искаше да изброява поредицата от несполуки и лош късмет, които преследваха Ладър Ес, откакто се беше върнала от Англия. Сигурно щеше да прозвучи като че ли се вайка — подробност, която Хънтър не би пропуснал да й посочи.

— Но? — нетърпеливо я подкани Хънтър.

— Имахме някои други проблеми — призна тя.

— Напоследък ли?

Елиса кимна.

— Хайде, изплюй камъчето — отново я подкани той. — Какво се случи?

— О, дребни неща. Едно от дългорогите говеда падна в резервоара и се удави.

Очите на Хънтър се присвиха в тесни цепки.

— Кога?

— Преди да започне да се топи снега. Закъсняхме със събирането на говедата, защото се забавихме доста, докато успеем да почистим всичко и отново да оставим водата да се събира.

— Имали ли сте проблеми след това?

— С резервоара ли? Не. Водата е чиста.

Следващите няколко минути двамата останаха мълчаливи.

Елиса нямаше нищо против. Бързо бе научила, че Хънтър е човек на дългото мълчание и малкото думи.

Освен това тихата песен на вятъра в тревата, ритмичното чаткане на конските копита и подсвиркването на косовете откъм блатото доставяха на Елиса много по-голямо удоволствие, отколкото един безсмислен разговор.

Виксън дотича само на няколко метра от тях и ги погледна с очакване.

— Говеда ли е подушила? — попита Хънтър.

— Не. Ако бяха говеда, щеше да ги подкара към нас.

Елиса подсвирна кратко. Виксън се завъртя и се затича към следващата долчинка, доста по-напред от ездачите.

— Бива си го кучето — подхвърли Хънтър.

— Мак и мама обучаваха всички кучета. Мак се кълнеше, че всяко едно от тях се равнява на петима мъже, когато трябва говедата да се прибират от долчинките или върбалаците покрай блатото.

Мисълта за майка й и за Мак прогони спокойното настроение и доведе тъгата.

Хънтър го забеляза и си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако не беше питал за кучетата. А след това се ядоса сам на себе си, че изобщо бе проявил загриженост за Елиса.

Нетърпеливо си напомни, че тя изобщо не беше момиченце с коса, сплетена на плитчици. Във всеки случай беше дошъл тук, за да се разправи с братята Кълпепър, а не за да утешава сирачетата.

По-добре беше да започне да мисли като надзирател на Ладър Ес и да прогони от главата си натрапчивия образ на собственичката му.

— Колко говеда открихте при пролетното преброяване? — внезапно попита Хънтър.

— По-малко от сто. Мъжете започнаха да попадат на засади. Само за една седмица от всичките работници на Ладър Ес останаха само Мак, Мики, Лефти и Гимп. А после убиха и Мак.

— Опитвал ли се е някой да прекъсне водата към къщата на ранчото?

Елиса го погледна изненадано. Замислено прехапа долната си устна.

— Водата спря на няколко пъти, преди да убият Мак — бавно отвърна тя.

— Открихте ли някакви следи?

— Мак не ми каза дали е намерил следи. Просто поправяше счупеното.

— Мак добре ли разчиташе следи?

— Той беше най-добрият ни следотърсач. Тъкмо затова татко го бе довел на запад със себе си. Преди това е бил ловец. После загубил ръката си в един бой с индианците и се заел да работи като фермер.

Хънтър погледна Елиса изкосо.

— Мак — промърмори той. — Това цялото му име ли беше?

— Маколи Джонстън.

— Маколи — усмихна се леко Хънтър. — Баща ми ми е споменавал за един планинец с това име. Негова заслуга са няколко маршрута, които водят оттук до Орегон.

— Това е бил Мак. Звучи странно, но той беше много по-добър фермер от баща ми. Мак познаваше животните. Предпочиташе ги пред хората. Особено пред жените.

— Напълно разбираемо.

Елиса погледна ядосано Хънтър.

Той не й обърна внимание.

— Мак смяташе, че говедата могат да презимуват навсякъде, където бизоните или лосовете успяват да оцелеят през зимата — додаде Елиса.

Хънтър повдигна вежди чак до тъмната периферия на шапката си.

— Чух да се споменава за тази идея в Тексас — рече той. — Някои хора смятаха да откарат говеда на север, но не само за клане, а и за да ги развъждат в Монтана и Уайоминг, а може би дори в Дакота.

— И какво стана?

— Не знам. Те тъкмо събираха стада, за да ги водят към Канзас, когато аз отидох на война.

Хънтър се надигна в седлото и огледа околността с бавен, проницателен поглед. Единственото движение, което забеляза, бяха черно-белите петна на кучетата, които тичаха из тревата и сред боровете.

— Щом дългорогите говеда могат да преживеят зимата в Монтана — продължи Хънтър, — те със сигурност ще успеят да наддадат тегло през лятото. Сигурен съм, че мястото е добро за отглеждане на говеда.

— Нашите говеда се справят добре със зимните студове.

— Но тук зимата не е така сурова, както в Монтана.

— Не е студено в долината, където се намира къщата. Но нагоре из тези високи каньони става доста студено, а снегът е дълбок.

— Значи оставяте кравите да презимуват по високите пасища? — изненадано попита Хънтър.

— Не сме го правили умишлено.

Елиса дискретно подръпна надолу яката на плътния си костюм за езда, опитвайки се да вкара малко свеж въздух под твърдия плат.

Хънтър погледна само веднъж и побърза да извърне глава, като ругаеше под носа си. Кожата й беше бледа и съвършена като източна перла.

— Някои от най-дивите говеда остават тук през цялата година — поясни Елиса. — Едно от тях е един злобен стар шарен бик, рогата на който имат разстояние близо два метра между върховете си.

— През цялата година казваш, а? — замислено подхвърли Хънтър.

Елиса кимна мълчаливо.

— Проклятие — промърмори той.

Тя се разсмя, привличайки към себе си погледа на Хънтър.

— Мак го наричаше с това име — Проклятие — обясни Елиса. — Отдавна щеше да го е застрелял, но татко не даваше. Той обичаше опаките, опасни животни.

— Струва ми се, че ще е добре да изпратим Проклятие на армията.

— От това добиче чакай само неприятности. Ако сложиш в едно стадо Проклятие, всичките животни ще се втурнат да бягат панически. Оставиш ли го на мира и той не те закача. Всъщност…

Елиса млъкна по средата на думата, възпряна от един рязък жест на Хънтър. Той спря Бъгъл Бой на място. Елиса понечи да го попита какво не е наред, после премисли и замълча.

Хънтър се ослушваше с онази напрегната неподвижност, която Елиса за първи път бе забелязала у него, когато го бе видяла да излиза от мрака пред верандата предишната вечер. После той бавно наклони глава на една страна и я обърна първо на едната страна, после на другата.

След няколко минути Хънтър се намести в седлото си и побутна Бъгъл Бой да тръгва отново.

— Какво стана? — попита Елиса.

— Мисля, че чух нещо — сви рамене той. — Може би е бил само вятърът в онези клисури горе в планината.

Скритата му в ръкавица ръка махна в посока на Рубиновите планини, които се извисяваха от лявата страна на ездачите.

— Събирате ли сено за през зимата? — попита Хънтър.

— Обикновено да. Шотландските и английските крави, които Мак предпочиташе, изобщо не са така добри в търсенето на храна под снега, както дългорогите говеда.

Елиса размърда полата на костюма си с надеждата да вкара малко свеж въздух към краката си. Дрехата прилепваше към тялото й като топъл компрес.

— Но питомните крави дават много повече месо — възрази тя сама на себе си. — Дългорогите говеда са кльощави като елени и два пъти по-диви.

Хънтър се усмихна леко и изхъмка окуражително, за да покаже, че я слуша. Тя говореше, а очите му непрестанно оглеждаха околността.

Елиса продължи с описанието на достойнствата на херефордските говеда, които притежава Ладър Ес. След това спомена по-широко разпространената млечна порода холщайн. Накрая завърши с агресивните дългороги говеда и масивните волове.

Всички те бяха част от добитъка на Ладър Ес. Разнообразието от породи бе дошло на запад заедно с имигрантските кервани. Животните бяха следвали стопаните си, дотам, докъдето се простираше водата, годна за пиене и тревата, годна за паша. После добитъкът биваше изоставян. Някои от тях изяждаха индианците, други лешоядите, трети подивяваха, а част беше отишла в Ладър Ес.

Обширните познания на Елиса за положителните и отрицателните страни на всяка порода говеда изненада Хънтър.

Още по-голяма бе изненадата му от плана й да подобри качеството на добитъка в Ладър Ес. Елиса смяташе да увеличи броя на белоглавите говеда, които даваха повече месо и постепенно да прочисти стадото от млекодойните крави, воловете и неуправляемите дългороги говеда. В плановете й влизаше дори поставянето на огради, които да държат настрана мустангите и подивелите крави.

Хънтър слисано и заинтригувано слушаше мечтите на Елиса. Във времето, когато малцина заселници си правеха труда да събират сено за храна на животните през зимата, Елиса искаше да засажда внесена от Европа люцерна, която беше много по-хранителна от ливадната трева. Освен това имаше идея да напоява не само зеленчуковите лехи и овощната градина, които Ладър Ес вече имаше.

На едно от челните места във списъка й с мечти бяха поставени конете. Елиса искаше да развъжда пъстри коне, които да имат силата и скоростта на Леопард. Смяташе внимателно да огледа кобилите, когато съберяха стадото мустанги за армията. Най-добрите искаше да остави и да ги заплоди от Леопард.

— А какво ще кажеш за жребец като Бъгъл Бой? — попита Хънтър.

— Той е кръстоска между арабски кон и английска кобила, нали? Навярно ирландски ловен кон?

Хънтър само кимна.

— Съвършени крака, широки гърди, мощен, но с елегантни движения — продължи Елиса, като оглеждаше коня на Хънтър.

А също и самия Хънтър.

— Спокойни очи и достатъчно разстояние между тях, където да се побере ум, ако изобщо някога реши да го използва — добави Елиса. — А под всичките тези мускули и инат се крие кротък нрав…

Закачливите й думи внезапно се смениха от изненадан писък. От долчинката на трийсетина метра от тях изхвръкна като шарена лавина един огромен бик.

Привел рога напред, хвърлящ чимове трева и пръст с копитата си на всяка своя стъпка, дългорогият се носеше право към Леопард.

— Бягай! — изкрещя Хънтър.

Елиса силно дръпна юздите на Леопард и заби пети в хълбоците му, като същевременно сграбчи пушката, затъкната в кобура на седлото. Бикът беше толкова близо, че се виждаше бялото на изблещените му очи и накъсаното му дишане.

Ужасена видя, че животното е вече прекалено близо. Нямаше да има време за изстрел. Господи, този бик наистина беше бърз!

Елиса трескаво обърна Леопард и измъкна оръжието от кобура. Вдигна го за изстрел, макар да знаеше, че вече беше прекалено късно.

Бикът вече се беше насочил да ги намушка. Рогата му проблясваха зловещо.

Един след друг изтрещяха три пушечни изстрела, които бяха направени толкова начесто, че прозвучаха като един кратък гръм.

Шареният бик се наклони, направи още една крачка и се строполи в краката на Леопард. Едрият кон залитна, преди да успее отново да стъпи здраво на крака и продължи своя бяг.

Елиса с мъка успя да го спре.

Все още насочил пушката си към добичето, Хънтър насочи с колене Бъгъл Бой към падналия бик. Привикнал на изненадите, шумовете и кръвта на битките, Бъгъл Бой се подчини, макар ушите му да потрепваха нервно, а крачките му да бяха малки и отсечени.

Говедото беше съвършено мъртво. Два от трите куршума бяха преминали през сърцето му.

Хънтър вдигна глава и видя Леопард на не повече от десет метра да приближава със ситни крачки и неспокойни очи. Елиса беше пребледняла, но дулото на пушката й сочеше към падналия бик, без да потрепва.

Очите на Хънтър се плъзнаха като бързи ръце по тялото й, като търсеха някаква следа от нараняване. Не се забелязваше нищо подобно. Изпусна дъх облекчено.

Ако бяха го накарали да се обзаложи за шансовете й при тази стремителна атака на бика, той не би дал дори петаче в нейна полза.

Никога през живота си Хънтър не бе вадил оръжието си и стрелял така бързо. Надяваше се вече никога да не му се наложи да го прави.

Едва ли щеше да има този късмет повторно.

— Нали ти казах да бягаш — дрезгаво каза той.

— Така направих.

— Но не достатъчно надалеч. Ако не бях уцелил…

— Но уцели — прекъсна го Елиса. — Благодаря ти.

Хънтър отново изпусна силно дъх и погледна към падналото говедо.

— Имах късмет — рече той с равен глас.

— Ти си отличен стрелец. Ако не беше толкова бърз бикът щеше да прободе Леопард.

— Или тебе.

— Да — прошепна тя. — Или мене.

Елиса затвори очи, после бързо ги отвори. Щом затвореше очи отново виждаше спускащия се към нея бик и изпитваше повторно неизбежността на удара му и последващата смърт.

— Благодаря ти — повтори тя с треперещи устни.

Хънтър с рязко движение отклони благодарностите й. Беше ядосан сам на себе си, задето така силно желаеше да защити Елиса. Беше ядосан и на нея, задето с всеки дъх, който тя поемаше, го караше да забелязва колко е съблазнителна.

Колкото по-дълго я гледаше Хънтър, толкова по-трудно щеше да му бъде да стои настрана от нея.

С горчивина си помисли, че той сякаш не е онзи човек, който все си повтаряше „парен каша духа“.

Защо му беше толкова трудно да запомни, че Елиса беше една малка кокетка с големи очи, която е готова да съблазни всеки мъж пред очите си?

Нима беше забравил Мики? Та тя почти е била сгодена за него, а сега минава покрай горкия Мики като край мръсен парцал, за да дойде и да флиртува с него.

Защо не си спомняше нищо подобно, когато я гледаше и желаеше с такава сила, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за огъня, разпален в кръвта му?

Нямаше отговор на безмълвните, сурови въпроси на Хънтър.

Нито пък имаше облекчение за яростната възбуда, която бе последвала облекчението от уплахата му за Елиса.

— Това говедо не е ли от онези високопланински дългорози, за които ми спомена? — попита Хънтър.

Грубостта на гласа му беше за Елиса също тъй явно предупреждение, както мрачният поглед в очите му.

Хънтър беше бесен.

Елиса погледна към мъртвия бик. На хълбока му се виждаше старо, почти заличено клеймо на Ладър Ес. Под него се виждаше още по-старо, почти неразличимо клеймо.

— Това е Проклетия — изненадано възкликна тя. — Чудя се какво ли го е накарало да слезе от планината.

Хънтър зареди нов патрон в затвора на пушката си. Погледна към обраслата с върби и ниски храсти долчинка, откъдето беше изскочил Проклетия.

— Последвай ме — кратко й каза той. — Стой зад мен и пази тишина, за да може да чуем, ако някой се промъква в храстите.

Хънтър се обърна и фиксира Елиса с погледа си.

— Говоря напълно сериозно. Стой зад мен. Не пришпорвай коня си в галоп, както обичаш да правиш, независимо какво ще се случи.

Елиса вяло кимна.

— Дръж пушката си под ръка — добави Хънтър, докато се обръщаше с гръб към нея. — При близък бой върши по-добра работа от карабината.

Елиса отново кимна. Ръцете й започваха да добиват отвратителния навик да треперят.

Стисна още по-здраво пушката, за да не види Хънтър как силно треперят пръстите й.

Нямаше нужда да се безпокои. Хънтър изобщо не гледаше към нея. В лек тръс той вървеше по следите на бика, стиснал в скута си готовата за стрелба карабина. Не беше трудно да види откъде бе минал бика. Копитата на животното се бяха отпечатали дълбоко в земята от тежестта на стъпките му.

С наострени уши, нервен и предпазлив, Леопард следваше Бъгъл Бой към долината.

Елиса беше също тъй неспокойна както коня си. Наблюдаваше храсталака така, сякаш очакваше от него всеки миг да се втурнат стадо свирепи говеда.

След като навлязоха в долината, стана по-трудно да откриват следите. Пътят беше неравен, обсипан по-често с камъни, отколкото с пръст. По местата, където не достигаше слънчевата светлина се забелязваха петна копринен мъх.

Въпреки това следите бяха достатъчни, за да озадачат Хънтър.

Елиса забеляза изражението му, понечи да го пита какво е привлякло вниманието му, но си спомни предупреждението му да мълчи. С прикрита въздишка тя се отпусна в седлото и се опита да убеди нервите си, че няма нищо страшно.

Хънтър беше също тъй неподвижен, както Елиса, но не защото имаше нужда да се успокои. Беше се съсредоточил върху следите, които виждаше и си мислеше за онези, които не можеше да забележи.

Проклетия или е бил изплашен от нещо или е бил просто един шантав кучи син.

Повечето говеда просто се местеха от пасището до мястото за водопой и обратно, като оставяха криволичещи следи. Проклетия се бе движил целенасочено. Там където бе спирал не си личеше да е пасъл трева. Просто бе тъпкал земята, оставяйки дълбоки следи в пръстта и драскотини по камъните.

Следите на бика изглеждаха така, сякаш се бе борил с някакъв враг. Но онзи, който го бе разгневил, не беше оставил никакви следи.

Лудо ли беше животното или нещо го бе подгонило?

Ако беше вярно второто, кой ли враг бе подгонил бика?

И дали още този враг беше наоколо?

Хънтър се отпусна неподвижно, оставяйки на околните звуци да попият в него.

Вятърът, който духаше и разлюляваше клоните на върбите.

Далечният писък на сокол.

Бърборенето на свраки.

Тихият звън на металните части на юздите.

Шляпането, с което Бъгъл Бой гони мухите с опашката си.

Нищо необичайно. Нищо, което можеше да подскаже на Хънтър защо Проклетия се бе втурнал от долчинката право към Елиса с намерението да я убие.

Може би просто бяха имали лош късмет. Бог му беше свидетел, беше се нагледал на много подобни случки през войната.

Някой добър човек, застанал не където трябва.

Някой добър мъртъв човек.

Никакви коварни интриги или хитри планове, никаква злоумисъл. Просто стигаше малко лош късмет и някой умираше.

Хънтър остана така още минута, заслушан в слабите звуци и необятната тишина на Рубиновите планини.

Лошият късмет беше едно нещо. С него човек не можеше да се бори.

Съвсем друга работа беше лекомислието. Много пъти онова, което наричаха лош късмет беше всъщност проява на лекомислие.

Хънтър не беше лекомислен.

Най-накрая той отново дръпна юздите на Бъгъл Бой. Елиса го наблюдаваше с ясните си, синьо-зелени очи. Макар любопитството й да беше така ясно, както лунното сияние на косата й, тя не каза нито дума.

— Няма нищо, на което да си закача шапката — заяви Хънтър.

— Какво значи това.

— Има много следи, но са оставени само от бика. Предполагам, че те нападна, само защото е изкуфял. Понякога това се случва, особено с биковете.

Елиса изпусна дъх с облекчение.

— Опасявах се, че ще намерим премазано някое от кучетата — каза тя. — Ако бяха открили Проклетия и се бяха опитали да го подкарат към нас, той сигурно щеше да се нахвърли върху им.

Хънтър присви очи. Скочи от гърба на Бъгъл Бой и се приведе към едно влажно петно върху земята. После огледа с особено внимание околните следи.

И не видя нищо, което да заслужава внимание.

Следващите няколко крачки наоколо бяха същите. Следите на бика се различаваха с лекота. Не намираше други следи в отъпканата пръст.

— Е? — додаде нетърпеливо Елиса.

— Повикай кучетата си.

Елиса изсвири три пъти рязко през зъби.

Кучетата се появиха не след дълго. Спряха на няколко метра от тях и внимателно загледаха Елиса.

— Могат ли да вървят по следа? — попита я Хънтър.

— Ако е оставена от говеда — да.

— Изпрати ги по следата на бика.

Няколко минути по-късно конете отново напредваха нагоре по долината, предвождани от кучетата. Движеха се бързо, защото следата беше още прясна.

След по-малко от половин километър покрай следите на бика се появиха отпечатъците от конски копита. Следите от коня бързо се отклониха встрани. Беше невъзможно да се каже кой бе преминал пръв — коня или бика, тъй като пътищата им не се пресичаха.

— Спри кучетата — каза й Хънтър.

Три бързи подсвирквания върнаха кучетата при тях.

Хънтър слезе от коня и огледа внимателно конските следи, които се доближаваха до тези на бика, но не ги пресичаха. Конят беше подкован. Подковите му бяха се врязали в земята от допълнителната тежест на ездач със седло. Бяха следи от дребен кон.

— Познаваш ли тези следи? — попита Хънтър.

— Не. Не съм много добра в разчитането на следи. Мога да различа кон от крава, елен или лос, но това е всичко.

— Явно в английските салони не се обръща особено внимание на умението да се разчитат следи.

— Само дотолкова, че човек да може да намери вратата — отвърна му Елиса.

Усмивката на Хънтър беше достатъчно широка, за да могат белите му зъби да проблеснат под черните мустаци. Въпреки че се бе бръснал тази сутрин, брадата му вече беше набола и чернееше на фона на загорялото му лице.

Хънтър мълчаливо приклекна и огледа отпечатъците от копита. Отбеляза и запомни всяка особеност — рязка на мястото, където копито се бе ударило в камък, по-слаб отпечатък от едната страна, където подковата се бе износила, различни размери подкови на различните копита, склонност към по-силна стъпка с левия преден крак.

Когато най-накрая се изправи, Хънтър беше сигурен, че ще успее да разпознае следите, ако ги види отново. Хвана се за седлото на Бъгъл Бой и се метна отгоре му с бързо, котешко движение.

— Е? — припряно го подкани Елиса.

— Възможно е да е преминал оттук по всяко време след последния дъжд.

— Преди три дни?

— Следите навярно са от днес — поясни Хънтър. — Ръбовете им още не са изсъхнали.

После намести по здраво шапката на главата си.

— Но пък тук е влажно и сенчесто — добави той. — Трудно е да се каже от колко време са. Още по-трудно е да се познае от кого са. Навярно просто е бил някой скитник, който е търсил вода за коня си.

— Значи мислиш, че Проклетия просто е пощурял?

— Случва се понякога, както вече казах.

Елиса изглеждаше облекчена от отговора му.

— Боях се… — започна тя, но замлъкна насред думите си.

— Аз също.

Тя погледна Хънтър с изненада.

— Така ли? — недоверчиво попита Елиса. — Определено нямаше такъв вид.

— Нито пък ти. Цяло чудо е, че Леопард не те хвърли от седлото, като се има предвид как се извъртя и скочи настрана.

— Ако не беше отскочил Проклетия щеше да ни прободе.

Хънтър замълча. Тази картина му се явяваше със смразяваща упоритост, откакто дългорогият беше изскочил от храсталака.

— Е — въздъхна Елиса, — Проклетия беше единственото ни пакостливо говедо, така че подобна случка едва ли ще се повтори.

Хънтър кимна утвърдително, но въпреки това не прибра оръжието си в кобура.

Елиса усети, че отново я обхваща неспокойство. Хънтър явно се боеше от същото, от което се страхуваше и тя самата.

Възможно бе Проклетия да е бил изплашен и подгонен по долината, докато накрая не бе изхвръкнал срещу тях като куршум от пушка.

И подобно на куршум Проклетия можеше да я убие.