Елизабет Лоуел
Есенен любовник (4)

4.

Доста преди зазоряване на следния ден Елиса беше станала и шеташе в кухнята. Приготвяше се да меси хляб. Под престилката, ушита от четири чувала, носеше една от английските си рокли.

Тази беше от морскозелена коприна. Дълбокото деколте беше запълнено с ирландска дантела. Преди време от двата ръкава падаха гъсти дантелени дипли, но вече ги нямаше. Беше отрязала ефирната материя още първия път, когато не бе успяла да се отдръпне навреме от кухненския огън. Дантелата беше пламнала, заплашвайки да изгори цялата рокля и нея самата.

Елиса пресяваше брашното и отмерваше дозата, като непрестанно си тананикаше някакъв валс. Движенията й бяха ритмични и грациозни, сякаш танцуваше. Полата й леко се завърташе, а после прилепваше към тялото й при всяко движение на хълбоците й. Дълбоките фестони на полата й бяха украсени с червени копринени рози. Украсената й с волани в същия цвят фуста се показваше под наборите на полата й.

Английските братовчедки на Елиса щяха да се ужасят, ако разберяха, че под полата си носи само една-единствена червена фуста, вместо обичайния кринолин. Подобно на ефирните ирландски дантели, обръчите и колосаната тъкан на кринолина не бяха от особена полза при работата в ранчото.

Всъщност, всичко в нея ужасяваше роднините й с навирени носове, спомни си с ирония Елиса. Мери-Елизабет насмалко не припадна, когато я завари в градината на имението.

Когато братовчедка й откри, че Елиса бере билки, а не цветя и — о, ужас на ужасите! — всъщност възнамерява да ги използва при направата на ръчен хляб, който самата тя смята да омеси, виковете бяха неминуеми.

Някакъв шум от спалнята до кухнята накара Елиса да вдигне глава. Миг по-късно Пени влезе бързешком в кухнята. Карираната й ленена рокля беше избеляла и захабена от носене, но, подобно на самата Пени, дрехата светеше от чистота като нова монета.

Пени побърза да вземе престилката си и я завърза около кръста си.

— Съжалявам, успах се.

— Няма нищо. Напоследък не беше много добре. Ще направиш ли кафето? Никога не слагам достатъчно зърна, за да заприлича на калта в Мисури.

Пени с усмивка се присегна да вземе тенекиената кутия, в която държаха кафето. После изсипа една шепа зърна в кафемелачката и хвана дръжката й. Скоро кухнята на ранчото се изпълни със силния, но въпреки това приятен звук на кафе, което се мели.

Както обикновено върху печката къкреше тенджера с боб — обичайната дажба на мъжете, които гледаха добитък. Но Ладър Ес традиционно хранеше работниците си по-добре от повече други ранча, така че в един тиган цвъртеше бекон, в друга тенджера се варяха сушени плодове, във фурната се печаха бисквити, а скоро щеше да има и пресен хляб.

Елиса поддържаше кухнята и лехата с подправките в такъв ред, че би предизвикала завистта на доста имения. По тази причина храната в Ладър Ес беше по-уханна от предлаганата на доста други места. Може би някои от каубоите не забелязваха разликата, но за Елиса тя беше от значение.

Като продължаваше да си тананика на фона на мелницата за кафе, тя накълца на ситно един стрък розмарин, добави го към тестото, разбърка го добре и го обърна от голямата купа върху покритата с брашно маса, за да го омеси.

— Много хубава мелодия си пееш — додаде Пени, като спря за миг шумното си занимание. — Коя е тя?

— Това е един валс, който чух точно преди да си тръгна от Англия. Дори не си спомням името му, но като се събудих тази сутрин ми беше в главата.

— Не ти ли се иска понякога пак да си в Англия с всичките им покани за чай и модни балове?

— Не — отвърна просто Елиса. — Не ми е там мястото.

— Понякога ми се струва, че на Глория й липсваха.

— Майка ми се е родила там. А аз съм родена тук.

— Но ти изглеждаш досущ като нея.

— Не съвсем — отговори тя, като продължаваше енергично да меси тестото. — Приликата, според мен, е само външна.

— Но е достатъчна, за да привлече погледа на всеки мъж — добави Пени с лека завист.

— Не на всеки — възрази Елиса, мислейки си за Хънтър. — Във всеки случай външността ми не действа на мъжете, които една жена си струва да има.

Изражението на Пени подсказваше, че не е съгласна с Елиса, но не каза нищо повече. Тя изпразни малкото чекмедже на кафемелачката в една тенджера, сипа още зърна и продължи заниманието си.

Елиса наръси още малко брашно върху масата и се върна към месенето с бързи, сръчни движения.

Когато брашното стана готово да бъде разделено на отделни самуни, Пени беше приключила с меленето на третата доза кафе и тъкмо слагаше тенджерата да заври на печката. От време на време тя поглеждаше изкосо към Елиса, сякаш я чакаше да каже нещо. Най-накрая не можа да се сдържи и взе инициативата в свои ръце.

— Струва ми се, че чух снощи някой да язди насам по тъмно — изрече Пени с леко напрегнат глас. — Бил ли беше?

— Не. Един мъж на име Хънтър. Нашият нов надзирател.

Докато говореше Елиса раздели тестото на четири самуна.

— Наистина ли? — учуди се Пени. — Дали ще успее да ни помогне?

— Навярно, освен ако не го убия преди това.

Пени премести погледа си от печката към Елиса. Кафявите й очи се ококориха.

— Не те разбрах.

— Този мъж е много невъзпитан.

— О! Тогава защо го взе на работа?

— Ти как мислиш? — сопна й се Елиса, докато оформяше самуните с енергични движения. — Имаме нужда от него.

— Само ако Бил…

Пени стисна устни и гласът й заглъхна.

— Ако желанията бяха коне, всички просяци щяха да яздят — лаконично й отговори Елиса.

Пени заби поглед в печката и не каза нищо.

— По дяволите! — процеди под носа си Елиса. После се обърна към Пени и добави по-нежно: — Съжалявам. Нямах намерение да го кажа така грубо. — Тя се приближи бързо до печката и прегърна Пени. — Исках само да кажа, че точно сега Бил не може да помогне на никого, дори на себе си. Знам колко е трудно да виждаш как старият ти, добър приятел се държи като истинско копе… ъ-ъ магаре.

Пени кимна и изхлипа. Изпод карираното й боне се бяха измъкнали няколко кичура лъскава кестенява коса и се бяха прилепили към бузите й. Неочаквани сълзи изпълниха очите й.

Елиса почувства как я обзема непреодолима нежност към по-възрастната жена. Обикновено Пени се поддаваше на емоциите не повече от къс скала. Но колкото повече Бил продължаваше да пиянства, толкова по-напрегната ставаше тя. А след това дойдоха пристъпите на треската, от която Пени все още не можеше да се отърве.

И като капак на всичко дойдоха братята Кълпепър, които се бяха струпали като лешояди край умиращото Ладър Ес.

Елиса си заповяда да не мисли за това. Засега не можеше да се справи с бандата на Кълпепърови. Но поне можеше да утеши Пени, която през последните две години бе изгубила толкова, колкото и самата Елиса.

— Стига вече — тихо каза Елиса. — Всичко ще се оправи. Това, че Бил скоро не е идвал насам, не означава, че през цялото време лежи мъртво пиян в хижата си.

Пени кимна, но не каза нищо.

Елиса внимателно избърса очите й с крайчеца на престилката си.

— Олеле, Боже! — възкликна тя. — Изцапах цялото ти лице с брашно.

За миг Пени затвори очи. После пое треперливо дъх и прегърна Елиса.

— Може би брашното ще скрие луничките — пошегува се тя.

— В такъв случай ще го избърша веднага. Обожавам луничките ти.

— Само защото ги нямаш. Макар че постоянно се разхождаш на слънце без шапка.

— Гледам да не прекалявам — възрази Елиса. — От много слънце заприличвам на варените омари на лорд Хари.

— Имаш такава красива кожа! — погледна завистливо Пени към по-младата жена. — Цялата си бяло и розово. Като майка ти. Коса като лен и очи като синьо-зелени скъпоценни камъни. Досущ като нейните.

— Щом казваш. Лично аз мисля, че грешиш. Майка ми беше необикновено красива жена. А аз не съм.

— Не всички мъже мислят така.

— Кажи го на английските лордове. Те мислеха, че съм хубава като брадавица.

Пени поклати глава, за да изрази несъгласието си с нея.

— Знам добре кои жени привличат мъжете — натъртено заяви тя. А после добави тъжно: — И знам на кои изобщо не обръщат внимание.

Тонът на гласа й показваше, че Пени причислява себе си към групата на непривлекателните жени.

Елиса с намръщено изражение се зае да меси втора доза тесто. Докато работеше си мислеше как ли се е чувствала Пени, докато е раснала в сянката хвърлена от сияйната като слънце Глория Сътън.

— Не си струва да притежаваш един мъж, който гледа само външността на жената — додаде след малко Елиса.

— Това са единствените мъже, които изобщо съществуват.

— За Бога, Пени! С тези думи ти зачертаваш половината мъже, които някога са работили в Ладър Ес.

— Всички до един поглеждаха към мен, едва след като се откажеха от бляновете по майка ти. Ако изобщо това станеше някога.

Пени със стиснати устни се зае още по-усърдно да мели кафето. Комбинацията от тъга и примирение, изписана на лицето й, казваше на Елиса повече от всяка дума.

— Кой беше той? — попита Елиса.

— Кой?

— Кой беше мъжът, който не можа да откъсне очи от майка, за да види теб?

Пени застина за миг. След това изсипа последната мярка мляно кафе в тенджерата върху печката и сложи още дърва в огъня. Скоро къкрещата вода започна да ври.

— Какво каза за новия надзирател… как му беше името? — попита Пени.

Решителният, разумен глас принадлежеше отново на познатата стара Пени.

Елиса въздъхна. Не беше усетила, че сдържа дъха си. Ако Пени се поддадеше на напрежението от обсадата на разбойниците и на тъгата по стария си приятел, който пиеше прекомерно…

Не искаше дори да си го помисля.

Бяха изгубили достатъчно, за да рискуваха да се лишат една от друга. Баща й. Майка й. Чичо й Бил, тъй като не беше останало много от него.

Не можеше да изгуби и Пени.

— Хънтър — бързо отвърна Елиса, приемайки с облекчение смяната на темата. — Без господин. Без фамилия. Или, може би, без малко име. Не пожела да уточни.

— Затова ли реши, че е невъзпитан? Знаеш добре, че на запад е нормално да не прибягваш към официалности.

Бузите на Елиса се зачервиха, но не беше само заради топлината на печката. Едва ли можеше да й разкаже за закачената пола и за ръката на Хънтър под гърдите й, нито за очите му, които наблюдаваха щръкналите й под мекия плат зърна.

Объркваха я дори само мислите за него. А разговор на тази тема би смутил и нея, и Пени.

— Значи те е нарекъл Палавка?

— Хънтър ме обвини, че кокетнича с Мики.

— А ти не си ли?

— Разбира се, че не съм! Виждала ли си ме, откакто се върнах у дома, да се усмихвам на онзи дебелоглав глупак?

— Не, но от думите на Мики предположих, че си направила много повече от усмивка.

— Какво? Кога е говорил за мен?

— Всеки път, когато ходи за продукти в селото или пък се отбива в кръчмата.

Значи затова Хънтър се бе отнесъл с такова презрение към нея! Дали бе чул всичко, което се говори?

Отговорът беше очевиден. Хънтър бе чул клюките. И им бе повярвал.

— Мики няма никакво право да говори за мен — заяви Елиса с пребледняло лице. — Нямам нищо общо с похотливите му мисли. Не искам да съм част от тях. Изобщо не искам да имам нещо общо с него.

Пени погледна към девойката, завладяна от силните чувства в гласа й.

— Не се безпокой — нежно й каза Пени. — За твоята майка също се говореше много. Но само се говореше. Дума дупка не прави.

— Тя е била омъжена за човека, когото обича — посочи Елиса. — Ами ако е била неомъжена и мъжът, когото е харесвала не е желаел дори да я доближи, защото не е искал да си има разправии с една кокетка?

Пени погледна във фурната и извади навън бисквитите.

— Затова ли носиш коприна и дантели? — попита Пени. — За да хванеш окото на новия, макар да го смяташ за невъзпитан?

— Какво?

— С тази рокля приличаш на ангел, който току-що е изпаднал от рая.

— Глупости — изчерви се Елиса. — Нося моите глупави английски рокли, защото старите дрехи не ми стават, а нямам пари да си купя нещо подходящо.

Пени се усмихна, после се разсмя тихо, без напълно да повярва в обяснението на Елиса. Усмивката на Пени беше като самата жена — щедра и топла, даряваща светлина дори на най-тъмните кътчета от живота.

Елиса погледна през рамо към другата жена и на лицето й също се появи усмивка.

— Всеки път, когато те видя да се усмихваш, разбирам защо майка ми те е взела от улиците на Сейнт Луис и те е отвела със себе си на запад. Била си само на девет години и вече си се усмихвала като дядо Коледа, казваше мама. Трябва да се усмихваш по-често, Пени.

— Страхувам се, че напоследък няма много причини за смях. Не е като едно време.

— И на мен ми липсва мама — въздъхна Елиса. — А също и татко, макар и не толкова много. Той винаги беше някъде на път да търси злато. Спомням си, че Бил ме учеше да яздя и да стрелям, да ловя и да се грижа за добитъка.

Изражението на лицето на Пени стана още по-нещастно. Тя също бе научила много чудни неща от Бил. Като малко момиче направо боготвореше земята, по която той стъпваше. Все още таеше в себе си това чувство.

— Може би трябва да се вдигнем двете, да хванем бил и да го доведем тук — предложи Елиса. — Хънтър забрани всяка употреба на алкохол в Ладър Ес. След няколко дни въздържание ще имаме пак стария Бил. Той никога не е пил толкова много.

Единственият отговор на Пени беше една тъжна усмивка. Погледна към твърдоглавата девойка, която й беше като сестра. Елиса напомняше на Пени така силно за една също така упорита жена, която бе спасила едно деветгодишно дете от улиците на жестокия град и го бе отвела със себе си на запад към един по-добър живот.

И наистина, след известно време животът беше станал по-добър.

— Трябваше да продадеш ранчото на Бил, когато той ти предложи — додаде Пени.

— Защо?

— Можеше да се върнеш в Англия и да си живееш съвсем добре.

— Мразя Англия.

— А какво ще кажеш за Ню Йорк или Лос Анджелис, или пък Сан Франциско?

— Градовете не ме интересуват особено. Небето там има цвета на въглищен дим, а улиците миришат на помийна яма.

Пени почти свирепо набучи на вилицата изпържения бекон и го извади от тигана. После наряза още парчета, размахвайки големия нож така, сякаш колеше змии.

Елиса я наблюдаваше отстрани, чудейки се какво ли я бе разстроило.

— Какво ще кажеш за Бил? — изведнъж додаде Пени. — Не ти е безразлична съдбата му, нали?

— Знаеш, че е така.

— Тогава му продай Ладър Ес! Може би притежаването на истинско ранчо ще го накара да пие по-малко. И, може би, ако не вижда русата ти коса и хубавите ти очи, ще успее да забрави миналото.

— За какво говориш? Кое е това минало, което толкова много безпокои Бил?

Беконът зацвърча яростно в мига, в който докосна нагорещения тиган. Пени промърмори нещо под носа си, уви престилката си около тежката желязна дръжка и премести тигана в по-студена част на печката.

— Освен това — продължи Пени, игнорирайки въпроса й, — ти приличаш на майка си не само по външния си вид. Не ти е мястото тук. Мястото ти е в някой замък, където всички чакат само да направиш някой жест.

Елиса изгледа Пени недоумяващо, после се разсмя с пълно гърло.

— Кой ти даде тази идея?

— Бил го спомена.

— Мислех, че Бил ме познава по-добре.

— Не и когато носиш коприна. Приличаш толкова много на майка си, че на човек… направо му се къса сърцето.

— Глупости — натъртено рече Елиса. — Виждала съм портрети на мама. Виждала съм и себе си в огледалото. Човек трябва да е мъртвопиян, за да каже, че си приличаме.

В момента, в който думите излязоха от устата й, Елиса съжали, че ги е казала. Пени беше по-загрижена дори от нея за пристрастието на Бил към чашката.

— По дяволите! — изруга Елиса. — Защо мъжете са толкова глупави?

Външната врата, водеща към кухнята се затвори тихо.

— Мен ли имаш предвид? — попита Хънтър.

Елиса ахна сепнато и се завъртя към него.

— Не са ли те учили да чукаш на вратата? — сопна му се тя.

— Почуках, но никой не ми обърна внимание. Бяхте прекалено заети да обсъждате прегрешенията на мъжете.

Хънтър изглеждаше поразително мъжествен в уютната кухня на ранчото, под златистата светлина на фенера и сред апетитните миризми. Раменете му бяха толкова широки, че опираха леко в касата на вратата. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине под трегера, при все че държеше в ръка шапката си. Косата му беше чиста, гъста и черна като безлунна нощ.

Сивите му като оръжейна стомана очи се плъзнаха по дрехите на Елиса с поглед, който говореше, че знае, че се е облякла в тази рокля заради него. Погледът му напомни на Елиса за онзи изгарящ момент, в който беше по-близо до Хънтър, отколкото изобщо бе доближавала мъж в живота си.

И за това колко й бе харесало.

Въпреки туптенето на сърцето й и на неочаквания червен цвят, избил по бузите й, гласът й беше хладен и овладян, докато представяше Хънтър на Пени.

— Пени, това е Хънтър, новият надзирател — обяви Елиса. — Не си прави труда да го наричаш господин. Той не е почитател на официалностите. Хънтър, запознай се с госпожица Пенилоупи Милър.

— За мен е удоволствие, госпожице Милър — каза Хънтър с любезен глас, като се поклони леко.

Пени неочаквано се усмихна и направи лек реверанс.

— Моля, наричайте ме Пени. Така ми казват всички.

— За усмивка като тази и за чаша кафе бих ви нарекъл дори кралица.

Пени се разсмя, възхитена от комплимента му.

— Ще ви го напомня. Добре дошли в Ладър Ес.

Елиса ги гледаше с отворени очи, неспособна да повярва, че любезния, тихо говорещ, пълен с шеги мъж в кухнята е същия груб стрелец, който я бе нарекъл кокетка и буквално бе погалил гърдите й в плевнята.

А тя му бе позволила да го направи.

Това не можеше да го забрави. Доброволно му бе позволила.

Елиса нещастно премести очи от Пени към Хънтър. Той тъкмо поемаше от Пени чаша кафе, като се усмихваше широко и хвалеше силата на напитката.

А на Елиса обръщаше не повече внимание, отколкото на мръсно петно върху пода.

Това ли бе имала предвид Пени? Така ли се бе чувствала, когато някой идиот не я бе забелязвал заради майка й?

Елиса отново погледна към Пени. Виждаше я в нова светлина. На трийсет години Пени беше свежа и привлекателна като маргаритка. Имаше честно лице, сочни устни и няколко тънки бръчици — следи от живота и смеха покрай големите й кафяви очи.

По всички мъжки правила, Пени беше прехвърлила момичешката възраст. Тя беше зряла жена, израснала и набрала сила на границата на една дива страна.

Елиса си спомни режещите думи на Хънтър — „Ако изобщо някога се оженя повторно, ще бъде за жена, а не за разглезено девойче, което не знае какво точно иска.“

По гърба на Елиса пролазиха тръпки от мисълта, че Хънтър може би току-що бе открил тази жена. Макар да си казваше, че не трябва да завижда на Пени, независимо какво щастие я е сполетяло, в устата й киселееше противния вкус на завистта..

В този миг разбра колко силно всъщност я привлича Хънтър. Представата за него с друга жена сякаш дълбаеше почвата под краката й и я оставяше без опора.

„О, Господи!

Това ли е изпитала майка ми — това неочаквано, всепоглъщащо влечение към една-единствена друга личност на земята?

Дали заради това английската благородничка бе изоставила позлатения си лукс, пренебрегнала бе семейството си и бе напуснала страната си… заради един мъж, съвсем малко по-див от страната, която е обичал?

В края на краищата майка все пак е успяла да получи мъжа, когото е обичала.

Дали няма да стана като Пени — стара мома, която не желае никой друг, освен мъжа, който не я иска?“

— Какво мислиш? — попита я Пени.

Елиса с усилие съсредоточи погледа си върху другата жена.

— За кое? — отговори тя с въпрос на въпроса.

— Пак ли ти е пълна главата с балове и карети?

Леко презрителният поглед, който Хънтър й хвърли, върна в миг земята под краката й. Елиса изправи гръб и си върна студения поглед.

— Мислиш за Англия повече от мен — решително й каза тя. — Моите мисли се въртят повече около проблеми, близки до дома.

— Хънтър предложи да изпечем хляб, достатъчен за няколко седмици — додаде Пени.

— Ще мухляса.

— По-добре мухлясал хляб, отколкото никакъв — иронично подхвърли Хънтър. — При всяка възможност ще ловя антилопи и елени. Можеш ли да сушиш месо?

— Разбира се — отвърна Елиса. — Мога и да ловувам.

Хънтър повдигна черните си вежди, но не каза нищо.

— Но мъжете предпочитат да ядат говеждо — добави тя след миг.

— Не можем да жертваме повече крави, докато не разберем колко точно глави имаш — рязко каза Хънтър. — Във всеки случай трябва да имаме достатъчно храна под ръка, за да издържим на обсада.

— Няма да водим война.

— Засега — сдържано изрече Хънтър. — Но ще се наложи, Палавке. Можеш да се обзаложиш. Накарах Мики да направи няколко каци за вода. Подразбрах, че е бил чирак при бъчвар, преди да напусне Бостън.

Елиса едва го чуваше. Все още в ушите й звучаха думите на Хънтър, че войната беше неизбежна, ако искаха да запазят Ладър Ес.

Още откакто братята Кълпепър бяха убили Мак, тя се боеше точно от това.

— Трябваше да дадеш шарения кон на армията — подхвърли Хънтър. После, виждайки недоумението на Елиса, добави: — Тогава те може би щяха да се погрижат да защитят Ладър Ес така, както пазят преселническите кервани.

— Конят не беше всичко, което капитанът искаше — отвърна Елиса.

Хънтър присви очи.

— Теб?

— Да.

— Значи е трябвало да му предложиш малко от онова, което даваш на Мики — сви рамене Хънтър. — Има много начини. Питай което искаш „работещо момиче“.

Елиса усети, че кипва.

— Мики е получавал от мен единствено заповеди — разгорещено възрази тя.

— А-ха — кимна Хънтър.

Изражението му подсказваше , че не й вярва.

— Госпожице Пени — обърна се той към другата жена с глас, който отново беше станал любезен, — ще ми покажете ли някоя свободна спалня.

Пени, която беше доста объркана от поведението на Хънтър спрямо Елиса, погледна въпросително по-младата жена.

— Казах му, че ще спи вътре, защото не ми се иска да го застрелят като предишния ни надзирател — поясни Елиса, без да откъсва очи от Хънтър. — Сега тази идея ми се струва дори още по-примамлива.

Пени я погледна объркано и едновременно с това развеселено.

— Сложи го в някоя от празните спални на горния етаж — нелюбезно продължи Елиса. — Стъпалата скърцат така силно, че едва ли някой би могъл да го изненада насън, независимо колко силно хърка.

— Не хъркам — възрази Хънтър.

— Татко казваше същото. Но, Хънтър, нали знаеш как се променят мъжете с възрастта?

Хънтър присви очи.

Пени беше направо ужасена.

— Палавке, засрами се — скара й се Пени, използвайки детския прякор на Елиса. — Нали знаеш колко са докачливи мъжете за възрастта си. Освен това Хънтър е по-млад от Бил, който пък е с цели десет години по-млад от баща ти.

— Всеки мъж, който ме смята за момиченце би трябвало да е достатъчно стар, за да хърка — мило рече Елиса.

— Разбирам — кимна Пени, като се постара да прикрие усмивката си. — Е, ще имаш възможност сама да разбереш. Ще го сложа в стаята до твоята.

Безпокойство, а и нещо друго, пронизаха Елиса.

— В стаята на родителите ми? — попита тя. — Защо?

— Единствено там има легло, което е достатъчно голямо, за да го побере — поясни Пени.

Елиса понечи да възрази, но после се отказа и само сви рамене.

— Ако хъркаш — закани се тя на Хънтър — отиваш заедно с голямото легло право в детската стая на другия край на къщата. Ще ти допаднат дъгите и пеперудите, които мама беше ми нарисувала по стените.

По лицето на Хънтър премина странно изражение — една болезнена сянка, която докосна душата на Елиса, въпреки гневът й към него. Дали Хънтър не бе изгубил във войната не само жена си, но и децата си? Това определено би обяснило болката, която бе почувствала да преминава под сдържаната, безмилостна повърхност.

— Забрави за детската стая — тихо додаде Елиса. — Ако ти пречи присъствието ми, ще спя на долния етаж при Пени.

Фактът, че Елиса по някакъв начин бе усетила скръбта му, раздразни Хънтър. Не понасяше да бъде прозрачен за девойчета като нея.

— Ще оцелея все някак — рязко отсече той. — Не са ми нужни специални грижи от местната кокетка.

Пени звучно ахна. Враждата между Елиса и Хънтър беше така силна, че почти можеше да се докосне.

А също и желанието им един за друг.

Звукът на мъжки гласове, долетял от другия край на двора, дойде като същинско облекчение за Елиса. Тя започна да нарежда масивните чаши за кафе и глинените чинии върху дългата маса, която преминаваше покрай едната страна на кухнята. До неотдавна Мак и Бил, а също и Джон, Глория, Пени и Елиса седяха там и разговаряха за земята, за добитъка и за смяната на сезоните.

— По-добре побързай да заемеш мястото си — каза Елиса, без да поглежда към Хънтър. — Последният, който седне на масата, трябва да изчисти конюшнята.

Външната врата на кухнята се отвори ведно с думите й. Мики, Лефти и Гимп с бутане се намъкнаха вътре, като всеки се стремеше пръв да седне до масата.

Елиса погледна изкосо Хънтър. После се усмихна.

— Олеле! — възкликна тя. — Мисля, че ти си последния. След закуска с удоволствие ще ти покажа къде стои вилата за тор.

Хънтър не се усъмни в думите й.