Елизабет Лоуел
Есенен любовник (20)

20.

Хънтър стоеше замислено на прага и гледаше как Елиса се грижи за индианката и бебето й. Вече бяха изминали три дни от престрелката с бандата на клана Кълпепър, но той всеки път се смразяваше, щом си помислеше колко наблизо Елиса се бе разминала със смъртта.

Щом затвореше очи в главата му изплуваше отново ужасяващият момент, в който той бе осъзнал, че ще пристигне прекалено късно, за да успее да спаси Елиса от разбойниците.

Кейс също не бе успял да открие кой бе спасил живота й.

— Ето това е начинът — каза окуражително Елиса на девойката. — Содата за хляб ще спре обрива му.

Индианката й отправи кратка, срамежлива усмивка и продължи да къпе бебето в плиткия леген.

Пени се наведе над малкото човече и започна да гука. Бебето я загледа с любопитни черни очи.

— Колко ли е голямо? — попита Пени.

— Още няма две седмици — обади се Хънтър.

Ръцете на Елиса трепнаха. Не беше забелязала, че Хънтър е влязъл в кухнята.

Напоследък й се струваше, че всеки път, щом се обърне, Хънтър стои зад гърба й и я наблюдава с буреносните си сиви очи.

— Към кое ли племе принадлежи? — зачуди се Пени.

— Към юта, както предположи Палавка. Нали, Палавке?

Тонът му подсказваше, че Хънтър използва прякора й, само за да й лази по нервите.

Колкото повече странеше от него, толкова повече той се стремеше към нея.

— Точно така — сбито отвърна Елиса.

После тръсна чистата пелена така енергично, че платът изплющя. Пред другите хора се стремеше да не показва, че се опитва да отбягва Хънтър. Той от своя страна се възползваше от този факт и я караше да разговаря с него дори тогава, когато тя очевидно не желаеше.

— Палавка смята, че девойката е роднина на вожда — продължи Хънтър, — защото дрехите й са украсени с множество мъниста и мидени черупки.

— Така съм чувала и аз — вмъкна Пени.

Елиса привърши със сгъването на пелената и посегна да вземе друга. Нито веднъж не вдигна очи към Хънтър.

— Остави на мен — намеси се той, като се пресегна пред нея към купчината несгънати пелени. — Навремето съм сгънал повече пелени, отколкото ти изобщо си виждала.

— Няма нужда — лаконично се опита да го спре тя.

Ръката му се отърка в нейната и Елиса потрепери.

— Напротив, много е нужно — тихо рече той.

Хънтър умишлено повтори дребната, нежна ласка, преди Елиса да успее да се отдръпне. Тя го погледна потресено.

Гневните думи замряха на устните й, щом видя изписаните в очите му мрачни спомени. Досети се, че Хънтър мисли за собствените си мъртви деца.

Гневът й бързо се стопи. Останаха само собствената й болка и уязвимост.

„Наистина се показах пълна глупачка, като си помислих, че моята любов ще значи нещо по-различно за Хънтър — тъжно си мислеше Елиса. — Сърцето му е погребано с децата му.

Бях глупачка още от самото начало, защото виждах онова, което ми се искаше, вместо да погледне какво имам наистина пред очите си.“

— Ще приготвя вечерята — рече Елиса и се обърна с гръб към Хънтър.

— Аз ще я направя, Пал… ъ-ъ, Елиса — обади се Пени, като бързо се поправи. — Момичето се чувства по-спокойно, когато си край него.

Елиса понечи да възрази, но вече беше късно. Пени вече беше тръгнала към кухнята. Елиса и Хънтър останаха сами с индианката, която не знаеше английски.

Или поне не показваше, че знае.

Хънтър тръсна едно парче мек плат и сръчно го сгъна.

— По-добър си от мене — призна Елиса, твърдо решена да задържи разговора извън личните теми.

— Имам по-голяма практика от теб — отвърна Хънтър. — Белинда изобщо не обичаше да се занимава с бебета.

— Просто още една прилика между мен и покойната ти, неоплакана жена — горчиво отвърна Елиса, преди да е обмислила добре отговора си. — Това сигурно ти доставя безмерно удоволствие.

Хънтър изгледа с присвити очи Елиса.

— Това означава ли, че най-сетне си готова да престанеш да тичаш напред-назад и да ми говориш за нощта, когато… — започна той.

— Кейс успя ли да научи нещо повече за индианката? — бързо го прекъсна Елиса.

Последното, за което й се говореше, беше онази нощ, в която Хънтър бе отнел девствеността й сред една буря от похот.

„Сама се предложих — грубо си напомни тя. — Това е истината, колкото и да се опитвам да струпам вината върху главата му като купчина камъни.“

— Братята Кълпепър попаднали на един малък ловен лагер на племето юта — отговори Хънтър. — Повечето от воините отсъствали, тъй като непрестанно се бият с армията. Проклетниците е трябвало да си стоят у дома и да защитават собствените си жени и деца.

Елиса погледна към индианката. Дори да бе разбрала думите на Хънтър, тя с нищо не го издаваше.

— Братята Кълпепър застреляли няколко момчета — продължи Хънтър, — грабнали момичето и избягали, преди ловците да са се завърнали.

— Кейс знае ли името й?

— Братята Кълпепър никога не са я питали.

— Нищо чудно. Мъжете, чиито глави са пълни с похот, не се интересуват особено от името на момичето, което…

Елиса сепнато спря насред думата. Пръстите на Хънтър се бяха впили в китката й с такава сила, че й причерня от болка.

— Не смей да сравняваш случилото се между нас с онова, което бандитите са направили на това бедно момиче — заяви Хънтър с тих, смъртоносен глас.

— Пусни ме.

Натискът върху ръката й не отслабна.

— Ти я изкъпа — продължаваше Хънтър. — Спря треската й. Видя какво са й направили онези животни.

Очите му бяха два блестящи сиви процепа. От тях струеше ярост и разочарование, които бяха почти осезаеми.

От няколко дни Хънтър не можеше да се добере достатъчно близо до Елиса, за да поговори с нея, камо ли да я докосне. Всеки път, щом той се появеше, тя изчезваше като дух сред сенките.

Хънтър се чувстваше така, сякаш беше прекарал цял един живот да гледа гърба й, докато тя се отдалечава от него.

— Ако не беше девствена, нямаше изобщо да почувстваш болка. Много добре знаеш това — рязко й каза той.

— Така ли? — Елиса многозначително погледна към китката си. — Дори в момента ми причиняваш болка.

— Не, просто те държа и ти го знаеш. Кажи го, Палавке. Признай си, че никога не съм искал да те нараня.

— Казвам се Елиса.

Хватката му се отхлаби едва доловимо. Все още я държеше до себе си със сила, но сега беше по-различно. Почти като ласка.

А след това наистина стана ласка.

Върховете на пръстите му се плъзнаха по вените от вътрешната страна на ръката й с нежността на целувка. Веднъж, два пъти, три пъти, докато сърцето й не затуптя така силно, че сигурно дори Хънтър можеше да го почувства.

— Хънтър… — прошепна Елиса. — Недей.

Усети как тялото му потрепери, щом чу името си от устата й. Бавно вдигна китката й и сложи устните си там, където я бяха докосвали пръстите му. Върхът на езика му се плъзна по вените й.

Елиса издаде тих звук и потрепери също като Хънтър.

— Престани да бягаш от мен — прошепна тихо Хънтър, без да откъсва устни от меката й кожа. — Ще ти бъде много хубаво. Кълна ти се, мила.

Гладът, с който тялото й отвърна на ласките му едновременно потресе Елиса и я разгневи. Тя издърпа рязко ръката си.

— Благодаря ти за щедрото предложение — рече тя с хладен сарказъм, — но болката е отличен учител. Нямам какво друго да науча от теб.

— Напротив, предстои ти да научиш всичко от мен.

— Тогава ще си остана ненаучена.

— Бременна ли си?

Въпросът подейства на Елиса като обливане с кофа студена вода..

— Бременна ли си? — тихо повтори той.

— Върви по дяволите, Хънтър Максуел.

— Имам право да…

— Колко са новообяздените мустанги? — прекъсна го Елиса. — Ще изпълним ли договора с армията поне с конете?

Хънтър погледна в лъскавите синьо-зелени очи на Елиса и стисна зъби от разочарование.

Все същата история се повтаряше през последните три дни. Ако успееше да я хване натясно и да поведе разговор с нея, тя отказваше да обсъжда нещо друго, освен бизнес. До гуша му беше дошло.

Хънтър беше обезпокоен също и от неуморимия си копнеж да има Елиса. Беше се заклел никога да не позволява на една жена да го завладява по подобен начин, но Елиса се бе надсмяла над защитата му.

Да се докосва до нея точно сега беше грешка. Голяма грешка. Мирисът и мекотата на кожата й бяха хвърлили кръвта му в такъв буен бяг, че чак главата му се беше замаяла.

Освен това се чувстваше ядосан: на себе си, на нея, на всичко.

— Братята Херера тъкмо обяздват последния мустанг — рязко отвърна Хънтър.

Елиса почувства гнева, който кипеше под самата черупка на самообладанието му. Изгледа Хънтър предпазливо. Между безпокойствата за ранчото и страха от евентуалната среща с него всяка минута и всеки час, Елиса се чувстваше напрегната като струна на цигулка.

Но определено беше по-уверена, когато основна тема на разговора им беше ранчото.

„… предстои ти да научиш всичко от мен…“

Категоричното изявление на Хънтър отекваше в ума на Елиса и я правеше също толкова неспокойна, колкото и нежната, изгаряща ласка на езика му върху китката й.

— Какво става с биковете?

— Малко са.

— Има ли възможност да съберем достатъчно?

— Работим по въпроса — лаконично отговори Хънтър.

— Знам. Ще изпълним ли договора?

— По един или друг начин.

— Какво значи това?

Хънтър целенасочено се загледа в индианската девойка и не каза нито дума повече.

Очите на Елиса леко се разшириха. Очевидно Хънтър също се чудеше колко ли точно английски знае момичето.

— Момчетата прочесват блатото по местата, които ти им показа — продължи Хънтър. — Морган и Джони заедно с кучетата претърсват високите каньони.

— Разбирам.

— Още не, но ще разбереш — промърмори Хънтър под носа си. — По един или друг начин, дори ако е последното нещо, което трябва да свърша на Божията земя.

На бузите на Елиса избиха розови петна. Подозираше, че Хънтър изобщо не говори за говедата.

— Ако нещо се промени — заяви тя със слаб глас, — моля те, уведоми ме незабавно.

— Гарантирам ти, че ти ще си първата, която ще го научи.

Това обещание Хънтър смяташе непременно да изпълни.

Но първо трябваше да се опита да остане насаме с Елиса. Налагаше се да действа бързо, защото времето му в Ладър Ес изтичаше. Ако разбойниците на Аб не нападнеха в най-скоро време, Хънтър трябваше сам да тръгне по петите им.

Тогава двамата с Кейс щяха да слязат към Испанските низини. Колкото по-бързо отидеха там, толкова по-скоро последните от клана Кълпепър, които бяха злодействали в Тексас, щяха да си получат заслуженото.

 

Скрит в сянката на боровете израсли по билото на хълма над Ветровития проход, Хънтър стоеше и чакаше. Нощта край него беше ветровита и пълна с обещания за скорошен дъжд.

Сред клоните на един бор тихо подсвирна чучулига. Хънтър отвърна на зова й също тъй едва чуто.

Кейс се появи до брат си.

— Ако продължаваш така да пришпорваш хората си, ще ги загубиш — тихо му каза Кейс.

— Какво имаш предвид?

— Дори Морган ходи на пръсти покрай тебе, а той, Бога ми, е корав мъж.

— Откъде знаеш какво става в Ладър Ес? — отвърна му с въпрос Хънтър.

— Научавам го по същия начин, по който разбирам какво става в лагера на клана Кълпепър — иронично му отговори Кейс.

— Струпаха ми се много неща на главата.

— Да. Но основно имаш на ум едно нещо и името му е Палавка. Какво не върви между теб и момичето ти?

— Тя не е мое момиче? — сопна се Хънтър.

— Как ли пък не! Тя е твоя, независимо дали си имал нещо с нея или не.

Кейс забеляза промяната в изражението на Хънтър дори на колебливата лунна светлина.

— Значи такава била работата — тихо рече Кейс. — Бременна ли е?

— Не ти влиза в работата — изръмжа Хънтър.

— Последният път, когато чух от теб тези думи, аз ти казвах каква кръгла глупачка е Белинда.

Разочарованието и гневът избухнаха в Хънтър без предупреждение. Без да мисли той се хвърли върху Кейс. Последва кратка, остра схватка, но преимуществото беше изцяло на страната на Кейс. Той се владееше напълно.

Но не и Хънтър.

Доста бързо Хънтър се озова с лице надолу върху земята. Дишаше тежко и се опитваше да свали Кейс от гърба си.

— Откажи се — рече му Кейс като увеличи натиска върху ръката и шията на Хънтър. — Самият ти ме научи на тази хватка. Не можеш да се освободиш, без да си счупиш упорития врат.

Хънтър продължи да се съпротивлява.

— По дяволите! — изруга Кейс. — Стига си се държал като някой зелен хлапак! Не си нито първият, нито последния мъж, когото Белинда е излъгала.

Самоконтролът рязко се върна в Хънтър.

— Пусни ме — процеди той през зъби.

— Не още — кротко му отвърна Кейс. — Първо искам да знам дали скоро ще ставам чичо.

Напрежението отново пролази като змия в тялото на Хънтър, но този път той не се опита да отхвърли Кейс.

— Не знам — кратко отговори той.

— Питай Палавка.

— Питах я.

— И?

— Каза ми да вървя по дяволите.

Кейс промърмори нещо неразбрано. Миг по-късно пусна брат си. След секунда самият той се изправи с лекота.

Отстъпи и предпазливо проследи как Хънтър се изправя на крака. Брат му не показа никакво намерение да се нахвърля отново върху него, така че Кейс изпусна бавно дъх.

— Извинявай — тихо каза той на Хънтър. — Мислех, че просто си се заинатил с Палавка по същия начин, както с Белинда.

— А ти ми каза, че тя е една плиткоумна малка кокетка.

— Такава беше.

— Знам. Сега знам — изрече с горчив и изморен глас Хънтър. — Но жалкото е, че две хубави деца платиха с живота си, за да мога аз да науча за каква жена съм се оженил.

— Смъртта им не беше твоя вина.

— Това си повтарям по петдесет пъти на ден.

— А убеден ли си в това?

— Не — отвърна Хънтър, поколеба се, после добави просто: — Само като си помисля как са викали, как ги е боляло, как са плакали за татко си… Направо ме разяжда отвътре.

— Значи смяташ да прекараш остатъка от живота си като се самонаказваш, така ли?

Хънтър сви рамене.

— Мислиш ли, че по този начин ще поправиш случилото се? — запита го Кейс.

— Не знам какво да мисля. Знам само, че… — Хънтър замлъкна насред думата.

— Ще ти кажа какво знам аз — обади се Кейс. — Всеки път щом се появи Палавка, ти заставаш в стойка като куче-птичар.

Хънтър само просъска някаква ругатня в отговор.

— Защо не се ожениш за нея? — тихо го попита Кейс. — Светът има нужда от повече почтени хора. Двамата ще имате хубави деца.

Звукът, който се изтръгна от гърлото на Хънтър, едва ли можеше да се нарече смях.

— Елиса няма да се омъжи — рязко отвърна той. — Поне не за мене.

— Защо?

— Защото не ме харесва дори ей толкова. Опитах се да оправя нещата, но тя щеше да ми издере очите като котка.

Изражението на лицето на Кейс до такава степен се приближи до усмивка, доколкото изобщо се бе доближавало от края на войната.

— Струва ми се — провлечено додаде Кейс, — че девойка с толкова много страст си заслужава труда да бъде опитомена.

— Първо трябва да я хвана на тясно. Изплъзва ми се така, както призракът от блатото на тебе.

— Интересна е тая работа с моя призрак — вмъкна Кейс.

— Откри ли кой е той? — бързо попита Хънтър.

— Не. Дори косъм не съм виждал от това създание, откакто уби Гейлорд. Сега вече никой не носи информация на Аб.

— Откъде знаеш?

— Нали от мен се очаква да върша точно това — иронично подхвърли Кейс. — Да шпионирам в Ладър Ес в полза на Аб.

— Интересно!

— И аз така мисля.

— Аб вярва ли ти? — замислено попита Хънтър.

— Аб не вярва на никого.

Хънтър само изсумтя.

— Също както ти не вярваш на жените — продължи Кейс. — Откакто се остави на онази лъжлива кучка да те води за дръжката, не си казал добра дума за нито една жена.

Хънтър измери Кейс с поглед. Брат му мълчаливо го изчака, за да види дали Хънтър отново ще си изпусне нервите.

На лунната светлина очите на Кейс изглеждаха същите като на Хънтър — като ковано сребро.

— Постоянно ме притискаш — рече Хънтър. — Защо?

— И ти притискаш Палавка.

— Като си толкова запален по нея, защо не вземеш сам да се ожениш за нея?

— Мислил съм за това — небрежно подхвърли Кейс.

— Какво?

— Сдържай си гласа, ако не искаш гости.

— Какво беше това за теб и Елиса? — запита Хънтър с тих, кипящ от гняв глас.

— Нищо особено. Просто няколко дреболии.

— Като например?

— Палавка е сама жена в една страна, където на жените им е адски трудно да се справят сами — поясни Кейс. — Има хубаво ранчо и желанието да го ръководи умело. Ако тя не вярваше в такава глупост като любовта, щях да й сложа пръстен на пръста толкова бързо, че свят да ти се завие.

— Не!

— Защо не? Да не смяташ да се жениш за нея?

— Това е единственото почтено нещо, което мога да направя — просто каза Хънтър. — Но тя не иска да има нищо общо с мен.

Кейс изсумтя.

— Значи е била девствена.

Не беше въпрос, но Хънтър все пак му отговори.

— Да — отчетливо отговори той. — Елиса беше девствена.

— Поне ще знаеш с кого е била — каза му Кейс. — С момиче като Белинда никога не можеш да бъдеш сигурен колко съседи я гледат и си спомнят какво е да й се качат на седлото.

Хънтър се намръщи, но не възрази.

През следващите няколко минути двамата мъже стояха и се вслушваха в звуците на нощта. После Кейс отново насочи вниманието си към брат си.

— Аб става от лош по-лош. Гейлорд беше любимецът му.

— Това не е хубаво.

— Смяташ ли да тръгнеш след Аб?

— Нямам голям избор — отвърна Хънтър. — Армията иска стоката си след по-малко от две седмици.

— Колко глави добитък имаш за тях?

— Говеда ли? По-малко от петдесет. Може би още стотина са кравите за разплод.

— Ладър Ес няма да изкара дълго без крави.

Хънтър не му отговори.

— Но това не е твой проблем, нали? — продължи Кейс. — Мислиш само за братята Кълпепър.

— Успя ли да разбереш къде държат откраднатите говеда? — рязко запита Хънтър.

— Чудна работа! Напоследък забелязах няколко заблудени първокласни глави добитък от Ладър Ес на земята на Би Бар.

— Заблудени ли?

Кейс кимна.

— Като че ли някои от говедата са се измъкнали от мястото където ги държат.

— Проследи ли откъде идват?

— Да. Изглежда, че са дошли от върбистите долини на север от Би Бар.

— Чувал съм, че това място е доста хълмисто — изсумтя Хънтър.

— Така е. Покрито е с каньони, които стигат чак до планината. Човек може доста добитък да скрие в тях.

— Тази информация не стига. Трябва да знам къде точно се намират говедата, преди да рискувам да нападна.

— Близко съм до тях — увери го Кейс.

— Имаш три дни на разположение.

Кейс кимна.

— Ако разбереш нещо повече преди това, не чакай да се стъмни, за да ми кажеш — продължи Хънтър. — Просто ела в Ладър Ес възможно най-бързо. В ранчото си нужен повече, отколкото в лагера на бандитите.

— Ами ако не намеря говедата?

— На сутринта на четвъртия ден ще нападна Би Бар, а другото да върви по дяволите.

— Къде искаш да бъда? — попита Кейс.

— Където няма да те застрелят моите хора.

Кейс кимна в знак, че е разбрал всичко. После измъкна пистолета си от кобура, завъртя барабана, за да провери дали са заредени всички гнезда и върна оръжието обратно на мястото му с едно движение.

— Пази се на връщане — каза Кейс на брат си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че през цялото време си мислиш за едно момиче, което е готово да се нахвърли срещу теб като квачка, която пази пилетата си.

— Не съм глупак.

— През повечето време — допълни го иронично Кейс.

— Какво всъщност те безпокои? Че не можеш да имаш Палавка?

— Искам ранчото — поклати глава Кейс. — Ранчото е нещо, с което човек си струва да се захване, след като последният Кълпепър е мъртъв. Нещо, което не можеш да съсипеш или да изхвърлиш край пътя като счупена бутилка.

Потресеният Хънтър не обели нито дума. Усети, че Кейс говори за това как Ем и Теб бяха умрели. Това беше въпрос, който Кейс никога не искаше да обсъжда.

Поне досега.

— Никога повече няма да говоря по този въпрос — продължи Кейс. — Исках само да знаеш, че ти си единственото живо същество, към което мога да изпитам състрадание, откакто намерих децата. Ако Палавка може да облекчи болката ти и да те накара да забравиш миналото, аз ще съм дотолкова щастлив, доколкото изобщо мога да бъда.

Хънтър затвори очи под натиска на облялата го вълна от скръб за всичко, което жестокото минало му бе отнело.

Част от онова, за което Хънтър тъгуваше беше смеха на Кейс. В някои отношения Кейс беше така мъртъв, както децата на Хънтър.

— Кейс…

Не последва отговор.

Кейс си бе отишъл в мрака така безшумно, както се беше появил.