Елизабет Лоуел
Есенен любовник (14)

14.

Дългокраката кобила препускаше със силен тропот след коня на Хънтър, а Елиса беше заета повече с това как да се задържи на седлото, отколкото с мисли за евентуалната среща с Кълпепърови. Кобилата с трудност следваше Бъгъл Бой, но поне стъпваше уверено.

В момента пъргавината имаше по-голямо значение от скоростта. Препускането по ръба на блатото беше опасно занимание. Теренът се сменяше без предупреждение от мек в твърд и обратно. Невинната туфа трева можеше да крие кална локва или бабуна, или дори парче скала.

Всяка една от тези три клопки можеше да събори коня и да изхвърли ездача от седлото.

Изсушената от слънцето трева се носеше под краката на кобилата със зашеметяваща скорост. Елиса наведе ниско глава, присви очи, за да прогони сълзите, предизвикани от вятъра и подкара кобилата така, както се бе научила да го прави в Англия, когато братовчедите й я гонеха вместо лисица.

Въпреки че вятърът свиреше в лицата им, скоро конските гърбове лъщяха от пот. Споменът за блатото с изобилната му вода и ятата птици изглеждаше само един мираж, предизвикан от жегата над сухата земя.

Бъгъл Бой рязко зави към планината. А след това големият жребец сякаш се сплеска, шията му се проточи напред, а опашката му се изправи по вятъра. Без да мисли за опасността, кобилата на Елиса изтрополи надолу по склона на един плитък ручей, взе завоя и последва Бъгъл Бой нагоре по коритото на ручея с главоломна скорост.

Хънтър погледна за миг през рамо. Кокалестата кобила беше на петнайсетина метра зад него и се стремеше да не изостава. Елиса се беше привела ниско над конската шия. Беше се вкопчила като репей в дългата, черна грива на кобилата.

Изведнъж кобилата стъпи накриво, залитна и изгуби ритъма на галопа си. Елиса се изправи в стремената и дръпна юздите, за да възстанови баланса на коня си. След няколко мъчителни секунди кобилата успя да влезе отново в крачка.

Падането й се размина на косъм. Хънтър обърна глава напред и си помисли със съжаление, че щеше да бъде най-добре подобни рискове да бъдат избегнати.

Може би Елиса трябваше да остане в ранчото. Не беше нейна работа да рискува живота си.

Въпреки това Хънтър не можеше да й заповяда подобно нещо, защото Елиса нямаше да му се подчини. Единствената възможност да я задържи бе да завърже краката и ръцете й за леглото.

А ако се случи така, че тя е в леглото, а той е някъде наблизо, едва ли в главата му щеше да се мерне мисълта да я завърже и да си тръгне.

Хънтър изруга на глас и насочи Бъгъл Бой надясно. Конят зави и стремително се изкачи по ръба на плиткия ручей. Навсякъде покрай тях се разстилаше слънчево, жълтокафяво великолепие.

От дясно на Хънтър, на около километър се разстилаше необятната пустош на пресъхналото блато. Под напора на вятъра тръстиките и високата трева се люлееха и преливаха в златно и кафяво.

На около триста метра пред тях препускаше голям табун мустанги, подкарвани от каубоите на Ладър Ес и техните изнемощели коне.

Хънтър и Елиса се присъединиха към преследването. Щом скъсиха разстоянието до мустангите, двамата предвидливо застанаха между конете и блатото.

Всеки мустанг, на когото му хрумнеше да се опита да избяга към блатото, на часа биваше върнат обратно от някой ездач. Другите каубои се бяха разпределили така, че да насочат мустангите към стария корал^[1], който беше построен още преди години за годишното преброяване на дивите коне.

Когато мустангите стигнаха до широкият край на фунията от храсти, която водеше към корала, конете се бяха запенили и дишаха тежко. Втурнаха се през фунията като море от плющящи гриви и опашки.

Зад тях ездачите се снишиха в седлата си и побързаха да сложат вратата на корала. Мустангите се озоваха в затворената ограда, преди да са разбрали какво става.

Елиса пусна задъханата си кобила да върви бавно, избърса потта от собственото си чело и затъкна сламените кичури коса над челото си зад ушите си. Нетърпеливо огледа големия корал, изграден от храсти, като се опитваше да преброи конете.

В оградата мустангите тичаха в кръг, търсейки път навън. Безброй остри копита хвърляха чимове трева, а отдолу се разкриваше пръстта. Скоро в небето се вдигна прах като дим от огън.

Беше невъзможно да се преброят мустангите. Въпреки това Елиса беше усмихната, когато завърши обиколката си на корала. На много от конските хълбоци беше забелязала клеймото на Ладър Ес, което значеше, че доста коне вече са обяздени. Те бързо щяха да свикнат отново с тежестта на ездача.

Един поглед към Елиса беше достатъчен на Хънтър, за да разбере, че тя е по-скоро развълнувана и развеселена, отколкото наранена. Бузите й бяха порозовели, синьо-зелените й очи блестяха като скъпоценни камъни, а усмивката й сияеше.

Хънтър не се сдържа и й се усмихна в отговор.

— Колко мустанги мислиш, че сме хванали? — ликуващо го попита Елиса.

Хънтър с мъка извърна поглед от червените й устни към кипящото море от мустанги, което беше заприщено зад оградата от храсти.

— Навярно около двеста — бавно отговори той. — Бих казал, че приблизително половината от тях стават за езда.

После си спомни за офицера от армията, който беше поискал Елиса заедно с конете и се усмихна хладно.

— Но от армията не са искали добри коне, нали? — добави тихо Хънтър. — Навярно току-що обяздените също ще им свършат работа.

Елиса се разсмя. Смехът й, подобно на усмивката й, излъчваше задоволство. Огледа със собственически поглед мустангите.

За първи път започваше да вярва, че ранчото може би наистина ще бъде спасено. При толкова много нови, силни коне мъжете без съмнение щяха да успеят да намерят още говеда.

— Доста коне носят клеймото на Ладър Ес — подхвърли Елиса.

— А някои — на Слаш Ривър.

Елиса се намръщи. Нетърпеливо махна един бледозлатист кичур коса от очите си и го мушна под шапката си.

— Клеймото на Аб Кълпепър — добави Хънтър.

— Съвсем скоро поставено — саркастично вмъкна тя. — Съвсем скоро.

— Аб не е тук от достатъчно дълго време, за да има стари негови клейма — сви рамене Хънтър.

— На колко от нашите коне предполагаш, че е сложил своето клеймо?

— Ще знаем утре или вдругиден, след като мустангите се успокоят достатъчно, за да можем да ги преброим.

Елиса обърна глава към мустангите. Една кобила, която й се струваше позната, мина в галоп точно покрай оградата. На хълбока й се виждаше прясното клеймо на Слаш Ривър.

Въпреки това тя беше една от най-добрите кобили за разплод на Ладър Ес, а също и много добър кон, за преследване на говедата.

— Проклет да е! — избухна Елиса.

— Тук съм напълно съгласен.

Хънтър се надигна в стремената и изсвири пронизително.

Морган изскочи от облака прах, който обграждаше корала. По кожата на якото му, малко пони течаха струйки пот. Животното дишаше тежко, но все още се подчиняваше на командите на ездача си. Конят се насочи в тръс и с вдигната глава към Хънтър и Елиса.

Въздухът имаше вкус на прах, а силното есенно слънце го караше да блести.

— Кажи на момчетата, че свършиха добра работа — каза Хънтър на Морган. — После избери двама да спят тук и да пазят мустангите.

— Слушам, сър.

— Кучетата биха могли да се справят с тази работа — намеси се Елиса.

— Но не и ако човекът от градината реши да направи дупка в оградата — рязко отвърна Хънтър.

Елиса стисна устни, но не му възрази.

Хънтър беше прав. На кучетата вече не можеше да се разчита като пазачи.

— Прати някой да каже на Мики да докара онази каруца с каците с вода.

— Слушам, сър!

— Когато на коня корема му е пълен с вода, той изобщо не скача така както жадния — сухо добави Хънтър.

Морган се изсмя, махна им за поздрав и насочи коня си в тръс към плевнята, която беше само на около триста-четиристотин метра оттам.

Каубоите, които бяха най-добри с ласото, влязоха в корала. Мъжете яздеха сред мустангите с кърпи на лицата, за да се пазят от прахта и си избираха подходящи цели.

Без много суетня мъжете започнаха да ловят коне, независимо от клеймото им. Тези животни се превръщаха от диви в почти питомни в мига, в който сложеха примка на шията им. Не се противяха, докато ги извеждаха от корала и в тръс ги прекарваха към другата ограда близо до плевнята.

Докато Морган се върне в корала бяха останали не повече от седемдесет коня. Малко от тях носеха клеймо. Всичките бяха предпазливи и диви като сърни.

Мики пристигна с една платформа, натоварена с каци вода. Каруцата влачеха шест яки вола. Морган яздеше отстрани, за да окуражава воловете.

Гледката на толкова много вода напомни на Елиса колко много самата тя искаше да вземе една баня. Подтискащата топлина, умората от усилената работа и безкрайния прах обвиваха тялото й като плътно одеяло.

Елиса отдавна беше разкопчала жакета си, но това не беше достатъчно. Свали го съвсем и го завърза отзад на седлото. След това тайно разкопча малко блузата си от муселин с висока яка. Въздухът нахлу през отвора към тънката памучна риза отдолу, а оттам към разгорещената й кожа.

Тя промърмори тихо от удоволствие. Звукът на гласа й проряза Хънтър като с нож.

— Мики! Сони! Рийд! — изкрещя Хънтър. — Помогнете на Морган за каците!

Хънтър скочи от коня и отиде да добави собствената си сила към изпълнението на тази задача.

— Мики, търкаляй каците по тези дъски една по една. И внимавай, момче! Ако някоя каца падне върху човек, ще го сплеска по-тънко от сянката му.

Мъжете търкаляха каците една по една по двете яки талпи, поставени от платформата до горещата земя. После изтъркулваха каците до коритото в единия край на корала.

Мики изби запушалката на първата каца. Като пъшкаше от усилие, Хънтър избута кацата в края на оградата. Сребърната струя вода бликна и затанцува в прашното корито.

Миризмата на прясна вода накара обикалящите в кръг мустанги да спрат. Животните вдигнаха глави и наостриха уши. Очите им бяха вперени в коритото. Само дето не облизваха устни от нетърпение.

Елиса много добре знаеше как се чувстват мустангите. Би дала много, за да застане под клокочещата водна струя и да се облее с вода от глава до пети.

— Мики? — подвикна Хънтър. — Давай следващото буре.

Елиса не обърна никакво внимание на мускулите на Мики, които се издуваха под ризата му, докато търкаляше кацата. Беше заета изцяло да гледа Хънтър, който беше разкопчал до някъде ризата си. През отвора на бледосинята му риза лъщяха черни косми.

Без да мисли какво прави, Елиса скочи от коня и се приближи.

— Внимавайте, госпожице Елиса! — извика Сони.

Елиса вдигна глава, видя, че Сони е изпуснал една каца и тя се накланя застрашително. Хвърли се пъргаво настрани. Кацата отскочи от дъските, стовари се на земята и се пръсна.

Водата буквално избухна и измокри всичко наблизо, в това число Елиса.

Сепнатият й писък привлече погледите на всички мъже, но ги задържа не той, а доволния женски смях, който го последва.

Хънтър се прехвърли през оградата на корала и се затича към Сони със заплашителен поглед.

— Ох, гле’й какво направих, госпожице Елиса! — извинително додаде Сони. — Страшно съжалявам! Тази каца сякаш си правеше каквото тя си знае.

Елиса дръпна блузата си, която се беше прилепила към тялото й. После махна на Сони, за да му покаже, че не е нужно да й се извинява.

— Всичко е наред — рече тя. — Тъкмо си мислех за баня и ето, че я получих.

Хънтър изгледа Сони така, че на младежа му се прииска да се скрие в миша дупка.

— Само мокра ли си? Удари ли те кацата? — грубо се обърна Хънтър към Елиса.

— Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

— А-ха. Дори да ме беше ударила, едва ли щеше да бъде лошо — отметна глава назад Елиса и се разсмя. — Господи, как добре ми дойде тази баня!

Хънтър не й отговори. Желанието го стисна в жестокото си менгеме. Не можеше да си поеме дъх от силата, с която кръвта бушуваше във вените му.

Всяка извивка, всяка нежна част, всяка женствена подробност по тялото на Елиса изпъкваше ясно през подгизналите дрехи. Зърната й се бяха издули в два твърди върха, които молеха мъжа да ги погледне, да ги вземе в ръцете, но преди всичко в устата си.

След това Елиса погледна към Хънтър. Очите й се разшириха в отговор на желанието му.

Хънтър се обърна рязко, отиде при коня на Елиса и взе жакета й.

— Облечи го, преди да си настинала — каза й Хънтър, като й подаде дрехата.

— Да настина ли? Днес? Ако не си забелязал, времето е горещо и…

— Правиш представление на мъжете с тялото си, нали? — прекъсна я той с леден тон. — Но ти вече го знаеш, нали? Облечи жакета!

Елиса отвори уста да възрази, но забеляза, че всички мъже ги гледат и побърза да я затвори. Взе с гневно изражение жакета и започна да мушка мокрите си ръце в тесните ръкави. Резките движения разлюляха гърдите й под тънката тъкан.

На Хънтър му се прииска да завие от разочарование. Изруга люто и обърна гръб на безкрайната съблазън, която представляваше Елиса Сътън.

Първото нещо, което видя бе, че всичките каубои все още я гледаха.

— Представлението свърши! — изръмжа Хънтър и обходи мъжете с поглед. — Захващайте се за работа!

 

— Госпожице Елиса, сигурна ли сте, че трябва да сте тук навън сама? — нетърпеливо попита Сони.

— Не съм сама. Ти и Морган сте с мен.

Тонът на Елиса беше рязък. От вчерашната случка с кацата вода тя стоеше настрани от мъжете.

Беше адски уморена от консервирането, правенето на пюрета, слагането на туршии, беленето, рязането и останалата каква ли не друга работа, свързана с обработката на урожая от унищожената й градина.

Освен това денят беше прекалено хубав, за да стои затворена в къщата. Ниските, меки слънчеви лъчи на късния следобед я бяха подмамили да излезе и да отиде при хванатите мустанги.

— Да, но… — започна Сони.

— Но нищо — прекъсна го Елиса. — Собственикът на Ладър Ес съм аз, а не Хънтър. Всеки трябва да помни добре този факт.

— Особено Хънтър, нали? — провлечено подхвърли Морган.

Тя обърна бойко глава към него. Хуморът и разбирането в черните очи на Морган я обезоръжиха изцяло.

— Особено Хънтър — съгласи се тя и се разсмя кисело.

— Той просто те пази от мъжете — тихо рече Морган.

— Така ли? Тогава защо имам чувството, че всъщност той пази мъжете от мен?

Морган въздъхна, вдигна шапката си и я намести отново върху гъстата си, къдрава черна коса.

— Ами, ако познавахте жена му, щяхте да го разберете — отвърна най-накрая Морган. — Тя беше едно хубаво младо създание като вас. Точно заради това си изпати. И той също.

— Какво се случи? — запита Елиса, която жадуваше да научи повече за миналото на Хънтър.

— Не мога да ви разкажа. Извинете ме, госпожице. По-добре да се връщам при мустангите.

— Но…

— Чуйте, не се отдалечавайте от сградите без придружител — предупреди я Морган. — Онзи гостенин беше тук отново днес преди зазоряване.

— Какво? Хънтър нищо не ми е казвал.

— Няма нищо за казване. Промъкнал се е покрай бараката на ратаите и е отворил вратата на корала. Адски трудна работа беше да се приберат обратно новите коне в тъмното.

— Има ли липсващи? — остро попита Елиса.

— Трудно е да се каже — призна Морган. — Още не познаваме добре конете.

— Какво показва преброяването?

— Липсват дванайсет.

— Липсват само жигосани коне, нали? — попита Елиса.

— Да, госпожице. Мустангите са прекалено диви и не си струват труда да се крадат. Макар че щом веднъж се обяздят… — сви рамене Морган.

— Само коне с клеймото на Ладър Ес ли са взети?

— Да, госпожице. Така изглежда.

— Дяволска работа! — разгневи се Елиса.

— Да, госпожице. Така си е.

Елиса се надигна на оградата, за да огледа по-добре оставащите коне. Без да обръща внимание на мръсотията, която напречните прегради оставяха по червеникавия й костюм за езда, тя седна на оградата и се вгледа в клеймата на конете.

По-малко от половината оставащи коне носеха клеймото на Ладър Ес. Като се изключат отделните клейма на Би Бар, останалите коне носеха знака на Слаш Ривър.

Елиса почувства как кипва. Скочи от оградата и тръгна към плевнята. Оседла Леопард, сложи му юздата, мушна карабината си в кобура на седлото и го възседна с едно рязко движение.

Тежестта на полите й сковаваше всяко нейно движение. Елиса промърмори нещо под носа си и се закле, че ще разпори този костюм както беше направила с другия. След това насочи коня към границата между Би Бар и Ладър Ес.

Преди още да беше стигнала до двора на ранчото, Морган се появи отново. Яздеше един дорест скопен кон, който само до преди няколко дни бе препускал на воля с мустангите.

— Ще дойда с вас, госпожице.

— Не отивам далеч.

— Да, госпожице.

— Но ти въпреки това ще дойдеш с мен, нали?

— Да, госпожице.

— Нося си пушка — хапливо додаде тя.

— Да, госпожице.

— Аз съм добър стрелец.

— Да, госпожице.

— Ти имаш друга, по-важна работа за вършене.

— Не, госпожице.

Елиса отново изруга под носа си и насочи Леопард по една от загадъчните следи, които водеха към Ветровития проход и към Би Бар.

Морган я последва.

Щом конят му се изравни с Леопард, Елиса забеляза, че клеймото на хълбока му е променено от знака на Ладър Ес, така че да се чете като този на Слаш Ривър. Промяната беше съвсем проста — между оригиналния знак S S добавяха една диагонална черта в средата.

— Какво ще стане, ако някой Кълпепър възрази, че яздиш така наречения техен кон? — кисело рече Елиса.

— Тогава ще знам, че Бог наистина е добър.

Вълчата усмивка на Морган говореше повече от всякакви думи. Несъмнено гореше от желание да се срещне с някой гневен Кълпепър.

Елиса се опита да скрие усмивката си. Беше невъзможно.

Харесваше Морган. Освен това Морган се беше превърнал в неин въоръжен придружител не поради някакво собствено влечение, а по заповед на Хънтър.

— Стой зад мен — предаде се накрая Елиса. — Не искам да оставяме още конски следи. И без това вече са много.

— Да, госпожице.

Елиса подръпна юздите и подкара Леопард в лек галоп. Насочи се право към паяжината от следи, които свързваха Би Бар и Ладър Ес.

Не й отне много време да разбере какво се бе случило. Една малка група неподковани коне беше преминала или по-скоро някой я беше прекарал от Ладър Ес към Би Бар през миналата нощ.

Нямаше следи в обратната посока към Ладър Ес.

Защо, по дяволите, Бил даваше на братята Кълпепър да шетат на воля из земята му, питаше се горчиво Елиса.

Дали не го правеше, за да я съсипе заради това, че не му беше продала ранчото?

Тази версия просто не съвпадаше с представата на Елиса за Бил. От време на време той беше суров човек, но не повече, отколкото го изискваше дивия запад.

Освен това към нея винаги се бе държал нежно, дори когато го бе разгневила с отказа си да му продаде Ладър Ес и да остане в Англия до края на живота си.

Дали Бил не беше отстъпил защото беше сам срещу цялата банда на Кълпепър? Възможно ли беше да е решил, че е по-добре да изгуби ранчото, отколкото живота си?

Елиса се надяваше това да е истината. Склонна беше да приеме, че благоразумието е по-добрата страна на доблестта.

Не можеше да проумее явната кражба.

След като се бе запознала с Гейлорд Кълпепър, на Елиса й беше станало ясно, че човек трябва да е много силен, много смел и решителен, за да се изправи сам срещу Кълпепърови. Не можеше да вини Бил, че бе взел друго решение за себе си.

Елиса пришпори Леопард напред, следвайки дирята на конете, които бяха откраднати от корала на Ладър Ес. Следите водеха към земята на Би Бар, после завиваха настрани и се насочваха право към една особено гъсто обрасла част на блатото.

Мак веднъж й беше казал, че сред високите тръстики има скрити много пътеки, проходи и островчета. Така поне му бяха казвали индианците.

Човек би могъл да скрие доста стока в блатото… ако знае как да се измъкне от тресавищата на суха земя сред лабиринта от тръстики, кал и засъхващи потоци.

Елиса се изправи в стремената и заслони очите. Вгледа се надолу към лекия склон, водещ към блатото. Възможно бе да има стотици говеда и коне, разпръснати сред тръстиките и туфите трева.

А може би нямаше нито едно животно.

Може би просто следите ги примамваха към засада, устроена им от чакащите с пушки в ръце бандити на братята Кълпепър.

— Госпожице? — обади се Морган. — Нали не смятате да се набутате право в блатото?

Елиса не му отговори.

Морган се изкашля преди да продължи.

— На ваше място не бих направил подобно нещо, госпожице. Всъщност ще се постарая да не правите нищо такова.

Един поглед към лицето на Морган подсказа на Елиса, че в изражението му няма нито извинение, нито колебание. Явно имаше предвид точно това, което й беше казал.

— Заповедта на Хънтър ли е? — попита тя.

— Не, просто проявявам здрав разум — отвърна твърдо Морган. — Сигурен съм, че ще се загубите в блатото, освен ако не сте наполовина воден плъх.

— Ще се изгубя или ще попадна в засада.

Морган изпусна въздуха си през зъби и намести шапката си.

— Да, госпожице. Тази мисъл се появи в каубойската ми глава, още щом видях за първи път следите, които водят към този ад.

Колкото по-дълго Елиса гледаше следите, толкова по-сигурна ставаше, че те са фалшиви, опасни, а може би и двете.

Тази работа не беше дело на Бил.

Бил направо я беше попитал да му продаде Ладър Ес, а после й беше казал, че е глупава като пън, задето не му го е продала.

Право в очите.

На висок глас.

Без да се промъква по малките часове и да й прави гадни номера.

Елиса хвърли един последен поглед към блатото, отпусна се в седлото и се обърна към Морган.

— Къде е Хънтър?

— Обяздва мустанги.

Елиса обърна Леопард и препусна в галоп към корала.

Морган я последва. Очите му наблюдаваха блатото доста след като се бяха отдалечили на един изстрел разстояние.

Когато Елиса и Морган пристигнаха в изградения от храсти корал, Рийд беше хванал един мустанг за ушите и го държеше с всичка сила. Хънтър сграбчи юздата точно до юздечката, изви главата на мустанга почти до лявото стреме и се метна на седлото.

— Пускай го — подвикна Хънтър и отхлаби малко хватката си.

Рийд пусна ушите на коня и прескочи от другата страна на портата на корала.

Морган се усмихна и се отпусна в седлото, за да се наслади на представлението.

Мустангът беше един жилав дребен жребец, който сякаш имаше пружини в краката си. Конят прибра едни към други предните и задните си крака, изви се на дъга и метна задницата си като риба на сухо, мъчейки се да хвърли ездача си.

Хънтър го яздеше като котка, без да помръдва повече от нужното и без да се отлепя много от седлото. Използваше шпорите си не за наказание, а за да се увери, че жребецът прави всичко, на което е способен.

След няколко минути мустангът престана да се хвърля, изпръхтя силно и извърна глава, за да види по-добре странния израстък на гърба си.

Хънтър погали шията на коня, като му говореше тихо и успокоително. След това слезе от жребеца с едно особено, плавно движение, което нито за миг не го поставяше в такова положение, че да изгуби равновесие.

Ботушите на Хънтър едва бяха докоснали земята, когато той стисна юздата, дръпна главата на жребеца нагоре и се метна отново на седлото.

Жребецът изпръхтя, отстъпи настрани, изви се на дъга без особен ентусиазъм и накрая застина.

Чак сега Елиса забеляза, че мустангът носеше прясно клеймо на Ладър Ес на хълбока си. Същото важеше за всички останали мустанги в корала.

Хънтър слезе от коня.

Жребецът само го погледна.

— Отмятай този и давай следващия — извика Хънтър на Рийд.

Конят официално беше причислен към новообяздените, което означаваше, че един добър ездач би могъл да го възседне при разумна безопасност без чужда помощ.

— Проклятие, този човек обяздва конете направо с поглед! — ухили се Морган. — Виждал съм само един по-добър от него.

— По-добър ли? Съмнявам се — отвърна Елиса.

— Питай Хънтър. Той ще се съгласи, че брат му е по-добър от него при обяздването на мустанги. Рийд бавно тръгна с готово ласо в ръка към мустангите, които тичаха в кръг в далечния край на корала. Конете цвилеха, пръхтяха, мятаха се насам-натам, но без полза. Примката излетя и се нахлузи около шията на най-близкия кон.

Рийд нави свободния край на въжето около рога на седлото си и повлече съпротивляващия се мустанг към мястото за оседлаване.

Без да поглежда към Елиса и дори без да дава знак, че е забелязал присъствието й, Хънтър свали юздата и седлото от предишния мустанг и се насочи към новия кон.

— Хънтър? — подвикна Елиса. — Трябва да поговорим.

Той спря и погледна през рамо към нея.

— По-късно — лаконично отвърна той. — Зает съм.

— Става дума за липсващите коне.

— Ето затова съм зает. Обяздвам нови коне, за да попълнят липсващата бройка.

— Ще ни отнеме само няколко минути.

— Това значи още един обязден мустанг, Палавке.

След тези думи Хънтър продължи пътя си към мястото за оседлаване в далечния край на корала.

Елиса насочи Леопард към портата на корала.

Преди Хънтър да разбере какво става, Леопард прескочи оградата и се закова на място пред него.

„Проклето да е безразсъдството й! — ядосано си каза той. — Някой ден ще насочи жребеца си към прекалено висока преграда и двамата ще завършат скока си на куп от другата страна.“

Но всъщност не това дразнеше истински Хънтър и той добре го разбираше.

Искаше Елиса толкова силно и същевременно се мразеше за желанието си до такава степен, че се разгневяваше само като я погледнеше. Преследваше го спомена за смеха й, след като студената вода я беше обляла.

Представяше си зърната й, ясно очертани под тънката мокра блуза и огънят пламваше в гърдите му.

— Става дума за Бил — поясни Елиса. — Безпокоя се за него.

Хънтър усети как гласа й се смекчи при споменаването на името на Бил и забеляза загрижеността в очите й. Това беше последната капка в пълната вече с гняв чаша.

— И какво толкова е станало с този крадец на коне и говеда, с това копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър, че си се загрижила за него? — провлечено подхвърли Хънтър.

— Не можем да докажем, че именно Бил е откраднал добитъка.

— Какво доказателство ти трябва, момиченце? Самопризнание ли? Демонстрация стъпка по стъпка как точно го е направил? Или изстрел от засада в гърба ти?

— Бил никога не би ме наранил — настойчиво възрази Елиса. — Не го познаваш толкова добре, колкото мен. Страх ме е…

— Не бих и желал. Винаги съм предпочитал жените — ядно изрече Хънтър.

Елиса дори не забеляза намека му. Просто продължи да му говори.

— … че може би бандата го държи в плен — завърши тя.

— Пленник ли? Не пленник, а юда!

— За мен това е единственото разумно обяснение.

— Не можеш да видиш истината, дори когато е дошла на крака при тебе и те заплюва в лицето! Добрият стар Бил те краде посред бял ден!

— Не! Той има нужда от помощ!

— Има нужда от куршум!

Елиса срещна суровия поглед на Хънтър и си спомни неподправената омраза, която той хранеше към всичко, свързано с братята Кълпепър.

„… крадец на коне и говеда … копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър…“

— Не — възрази му тя с равен глас. — Няма да ти позволя да нараниш Бил. Чуваш ли ме? Не го наранявай!

Хънтър й хвърли пълен с презрение поглед.

А после се зачуди защо ли симпатични кокетки като Белинда и Елиса си губеха ума по мошеници два пъти по-стари от тях, които по една случайност им бяха съседи.

Хънтър бързо се приближи до Леопард. После заговори така, че само Елиса да го чува.

— Престани да ми ходиш по петите и да носиш коприна — просъска той с леден глас. — Ако исках това, което ми предлагаш, щях да дойда да те пазя самият аз, а не да пращам Морган.

— Не съм…

— Напротив, точно така правиш — прекъсна я той. — Момчетата се смеят в бараката и само затова говорят — люлееш задник насам-натам, ближеш устни, а погледът ти говори „ела по-насам“.

— Не правя нищо подобно!

— Това наистина би било нещо ново за мен и момчетата — възрази й Хънтър. — Махай се, Палавке! Щом реша, че искам да взема онова, което ми буташ в лицето, ще ти се обадя.

Елиса се изчерви от смесеното с гняв смущение. Не беше предполагала, че интересът й към Хънтър е предмет на разговори в бараката на ратаите.

— Морган! — излая Хънтър. — Отвори портата.

Вратата се отвори със скърцане зад гърба му.

— А сега разкарай този шарен кон от пътя ми — каза й Хънтър. — Имам по-важна работа за вършене от празните приказки с една кокетка.

Елиса изгледа Хънтър продължително. В него нямаше нито милост, нито намек, че би се размекнал, дори ако заплачеше за Бил.

В такъв случай щеше да действа сама, реши тя.

Без дори да погледне към отворената врата, Елиса насочи Леопард към широката ограда от храсти. Жребецът я прехвърли като елен и остави Хънтър да се поти в прахоляка.