Елизабет Лоуел
Есенен любовник (13)

13.

Цялата кухня беше затрупана с кошници, котли, сандъци и кутии, препълнени с току-що набрани зеленчуци. Елиса и Пени направо се губеха сред купчините градинска продукция.

Денят беше ясен и горещ, сякаш лятото се беше завърнало за малко. Нагрятата от слънцето земя излъчваше топлината си обратно към безоблачното синьо небе.

В кухнята се виеха кълба пара, тъй като още от преди зазоряване усърдно консервираха зеленчуци.

— Поне подправките е пощадил — подхвърли Пени.

— Но само защото Хънтър го е прогонил, преди да е свършил — отвърна Елиса. — Морган намери няколко торби сол струпани наблизо. Само е трябвало да ги разпръсне.

— Интересно защо кучетата не са се разлаяли.

Елиса не каза нищо.

Остатъкът от нощта бе прекарала будна в леглото си. Мислите й се сменяха между загадъчната самоличност на неканения гост и спомена за голия до кръста Хънтър.

Двете мисли с еднаква сила прогонваха съня й.

Пени погледна Елиса изкосо, чудейки се каква ли е причината за мълчанието й. После вниманието й се насочи обратно към ярката оранжева кора на тиквата в ръцете й. В ръката си държеше четка, но сякаш не й достигаше ум или по-скоро желание да я използва.

Преди всичко я вълнуваше самоличността на натрапника.

— Сигурно е бил някой от новите ратаи — предположи Пени. — Кучетата не лаят по тях.

— Хънтър мисли, че не е от тях.

— Така ли? И защо?

— Работата на Морган е да ги държи под око.

— Може да го е проспал — рече Пени.

Елиса за миг затвори очи. Мисълта, че Бил е човекът, който беше разрушил любимата й градина гризеше непрекъснато душата й.

Кой ли друг можеше да бъде?

Кой друг би имал причина да й отмъщава и същевременно е добре познат на кучетата?

Никой друг не отговаряше на тези условия, освен Бил. Този извод, обаче, Елиса не желаеше да приеме.

— Може би Морган е сгрешил — каза тя.

Тонът на гласа й, обаче, издаваше, че не споделя това мнение.

— А може кучетата да не са го надушили — предположи Пени. — Вятърът духаше в обратната посока. Не към кучетата, а откъм гърба им.

Елиса не й отговори.

— Е, това обяснява всичко — добави Пени. — Кучетата просто не са надушили миризмата му.

— Виксън го подуши. И изтича при него.

Пени застина на място с недоостъргана тиква в ръце. И без това досега предимно се преструваше. Вдигна глава и стрелна Елиса с гневен поглед.

— Мислиш, че е бил Бил, нали? — обвинително рече тя.

— Казвала ли съм подобно нещо?

— Не е нужно да го правиш! Той е единственият човек, когото кучетата познават и който не е бил в ранчото миналата нощ.

Мълчанието беше единствения отговор на Елиса.

— Грешиш! — надигна глас Пени. — Той не е способен на подобна низост. Той не е…

Кухненската врата се затръшна зад Хънтър и прекрати защитната реч на Пени. В ръцете си носеше едно платнище препълнено с моркови, лук, картофи и ябълки. Някои от тях щяха да отидат за консерви. Повечето бяха предназначени за избата под къщата.

— Кой какво греши? — кротко попита Хънтър.

— Елиса намеква, че Бил е насолил градината — отговори Пени. — Но греши. Той е мил и почтен човек.

Хънтър не отвърна нито дума.

— По дяволите, такъв е! — извика тя.

Никой не се съгласи с нея и по бузите й избиха червени петна от гняв.

— Познавам го по-добре от всеки друг — продължи Пени — и мога да кажа, че не би направил нещо подобно!

— Уискито променя хората — най-накрая се обади Хънтър.

— Не — упорито възрази Пени. — Бил не би извършил подобна злобна постъпка, без значение колко е пил.

— Не го взимай толкова присърце — въздъхна Елиса. — Градината беше по-скоро за удоволствие, но всъщност не е истински нужна за оцеляването ни.

Хънтър си спомни блясъка на сълзите, които бе забелязал в очите на Елиса, когато тя видя опустошената си градина. Знаеше, че сега Елиса казва само половината истина.

Градината беше нейният извор на спокойствие и удоволствие, едно тихо кътче сред една страна, която понякога беше много груба към жените.

Факт бе, че не бе успял да опази градината и това някак необяснимо го разгневяваше.

От друга страна кръвожадният й любовник имаше много по-голям принос в тази случка. Той познаваше добре ранчото и господарката му безкрайно по-добре… и по-интимно от него.

Пени хвърли към Елиса един продължителен и напрегнат поглед. После прехапа устни с такава сила, че зъбите й се отпечатаха върху кожата й и отиде да провери стъклените буркани, които весело къкреха в телена кошница, потопена в голям котел върху печката.

Последните зрънца в горната половина на пясъчния часовник тъкмо бяха изтекли.

— Остави това на мен — побърза да се намеси Елиса. — Разстроена си и не се чувстваш добре, а кошницата е тежка. Не искам да се изгориш.

Преди Пени да успее да възрази, Елиса се промуши покрай нея. Кухненските ръкавици в ръцете й бяха големи, дебели и похабени от продължителната употреба. Едва ли нещо друго би могло по-силно да контрастира с бледолилавата й рокля.

Хънтър се присегна иззад Елиса и взе ръкавиците от ръцете й. Уханието на розмарин, който се носеше от нея, му подейства като удар в лицето.

Шалът, който придържаше черната коса на Елиса, беше от ефирна лилава коприна, която подчертаваше бледозлатистия цвят на косата й. Гладката кожа с фини косъмчета по врата й контрастираше чувствено с шала, завързан по селски отзад на главата й.

Трябваше да я отучи да носи коприна и атлаз из ранчото, каза си Хънтър. Облечена в тях тя направо подлудяваше мъжете.

— Аз ще се погрижа за бурканите — рече Хънтър.

Елиса замръзна, хваната натясно между топлината на печката и силата на тялото на Хънтър.

— Няма нужда — отвърна тя. — Аз мога…

— Не ставай глупава — прекъсна я Хънтър с остър глас. — Къде да оставя бурканите?

— Сложи ги на масата. Благодаря.

Хънтър извади кошницата от голямата тенджера и я сложи на дългата, изподрана дървена маса. От стъклото се вдигаше пара и скоро бурканите бяха напълно сухи.

Пени и Елиса бързо напълниха бурканите със зелен боб, добавиха сол и вода и завиха капачките. При нормални условия Елиса щеше да прибави към боба лук или чесън, или пък някаква подправка, но този път в консервирането нямаше нищо нормално.

Днес консервираха всичко, което можеха, без да се интересуват дали е напълно узряло.

Щом разтворената сол достигнеше до корените на растенията в градината, те повече нямаше да узреят. Градината щеше да умре. След това зеленчуците щяха да изгният, освен ако не ги оберяха бързо и не ги консервираха на часа.

Елиса и Пени продължаваха да пълнят бурканите, а Хънтър за голямо учудване на двете жени спокойно започна да чисти най-дребните картофи, приготвяйки ги за консервиране. По-едрите картофи щяха да отидат направо в мазето заедно с лука, морковите, ряпата и тям подобните.

Елиса зави последната капачка и вдигна една от кошниците с буркани. Още не беше вдигнала тежкия товар на повече от един пръст от масата, когато ръцете на Хънтър се стрелнаха около нея и поеха тежестта. Елиса изпусна сподавено възклицание, което едва ли стигна по-далеч от ушите на Хънтър.

— Аз ще ги взема — рече той. — Ти нарежи боба.

Елиса също искаше да бъде така делова, както Хънтър, но гласът й просто не пожела да й сътрудничи. От допира на ръката на Хънтър до нейната дъхът й направо секваше, въпреки че той просто искаше да й помогне.

После Елиса погледна през рамо и срещна стоманения поглед на Хънтър. Желанието в тях беше така неприкрито, както силата на ръцете, които я бяха обхванали.

— Аз… аз не мога… — прошепна Елиса.

— Какво не можеш?

— Не мога да режа зелен боб.

— И защо?

— Току-що сложихме последния в бурканите.

— Ами грахът? — попита Хънтър.

Елиса нервно облиза устните си.

Внезапното присвиване на очите, с което Хънтър проследи езика й, беше така красноречиво, както и учестения й пулс.

— По-добре се промуши под ръката ми и започни да белиш граха — тихо й предложи Хънтър.

— Граха ли?

— Едни такива малки, кръгли топчици. Те са напъхани в малки, зелени шушулки. Сещаш ли се?

В този момент Елиса беше щастлива, че все още помни собственото си име. Единственото, което се въртеше в главата й, беше споменът за усещането, което бе изпитала от целувките с Хънтър, вкуса на устните му, сладкия му дъх.

— Ако още веднъж ме предизвикаш, като си оближеш устните — заяви Хънтър тихо и решително, — кълна се, че ще те съборя по гръб на масата и ще ти дам точно това, за което ме молиш.

Бузите на Елиса пламнаха. Тя се промуши бързо под ръката на Хънтър и отиде на мивката.

Започна механично да чисти една тиква. Изгреба лепкавата сърцевина с шепа и я хвърли в цедката, поставена в мивката. Кашата се стовари с такава сила в цедката, че тя подскочи на трите си крака.

— Искаш ли да запазим тиквените семки за посев? — попита я Пени.

— Какво?

— Да запазим ли тиквените семки?

— А! Семките.

Елиса погледна семките в цедката така, сякаш те току-що бяха поникнали там. Светлите, леко заострени семки бяха набъбнали и явно узрели.

— Ще ги запазим за догодина — рече Елиса.

После си помисли наум: „Ако догодина има градина.“

За миг Елиса се изплаши, че е казала последната си мисъл на глас. Хънтър не й възрази с хладен глас и тя изпусна облекчена въздишка.

Зад нея Хънтър продължаваше да помага. Сложи една кошница с буркани в една голяма тенджера, после още една в друга подобна тенджера. Добави още дърва на печката. След това продължи да бели картофи, сякаш никога не беше вдъхвал аромата на Елиса и не бе усещал в жилите му да тече истински огън.

Сони влезе и застана на кухненската врата. В ръцете си държеше цял наръч кичест копър. Между пръстите си стискаше няколко глави цвекло.

— Госпожице Елиса? — повика той.

Тя въздъхна и изпъна гръб. Когато се обърна към Сони, на лицето й имаше усмивка.

— Влез — покани го тя. — Остави копъра на масата, а цвеклото в мивката.

Сони бавно се приближи към нея. Беше толкова зает да гледа лилавата коприна на роклята й и кичурите ленена коса, измъкнали се на тила й изпод кърпата, че налетя направо върху Хънтър.

— Ъ-ъ… извинете, сър.

Хънтър погледна Сони нетърпеливо и едновременно с това развеселено.

— Няма нищо — успокои го той, — но ще се радвам, ако отсега нататък стъпваш само върху твоите крака. Моите си имат своя работа за вършене.

Сони наведе глава, видя, че наистина е стъпил върху единия крак на Хънтър и побърза да отстъпи.

— Ох… съжалявам. Наистина, сър — рече Сони.

Хънтър само въздъхна.

Сони бързешком сложи цвеклото в мивката и копъра на масата. Препъна се на няколко пъти, понеже гледаше към Елиса, вместо да внимава какво прави.

— Колко краставици набрахте? — попита Елиса.

— Дотук към три бушела^[1] — с готовност отвърна Сони. — Може би всичко ще са към четири. Почти няма развалени.

— Хубаво — каза тя. После се усмихна уморено и си помисли за дългите часове работа, които я чакаха. — Всички обичат туршия.

Сони се усмихна така широко, сякаш му бяха дали заплатата за цял месец. После заби поглед в Елиса, която се върна към чистенето на тиквите.

— Сони! — обади се Хънтър.

Не му се наложи да казва нищо друго. Сони подскочи и изхвръкна от кухнята така, сякаш му пареше под петите.

Елиса чистеше тиквите и се опитваше да не мисли за Хънтър. Справяше се доста добре, докато Хънтър не застана до нея край мивката. С бързи, силни движения започна да чисти една тиква. В мивката се изсипа една купчина жилки и семки.

Елиса наблюдаваше с крайчеца на окото си как Хънтър с изненадваща ловкост отделя семките от вътрешната маса.

— Добре се справяш — похвали го тя.

— Звучиш изненадано.

Елиса благоразумно смени темата.

— Имаме вече повече от достатъчно семки за догодина. Не си губи повече времето с тях.

— Защо да изхвърляме узрелите семки? Те стават за ядене.

Елиса премигна.

— Моля? — попита Пени, като се обърна към Хънтър.

— Научих се да ям тиквено семе, докато бях в Тексас — отвърна Хънтър.

— Какво, какво? — попита Елиса.

— Печено посолено тиквено семе — поясни Хънтър. — Мексиканските ми каубои много ги обичаха.

Елиса погледна към кашата в мивката с подновен интерес.

— Наистина ли?

Хънтър кимна, а после се усмихна.

— Те, разбира се, добавяха към солта достатъчно лютив пипер, за да стопи тавата — добави той.

— Имаме люти чушки — рече Елиса.

— Видях ги.

— Но не сте ги обрали.

— Не харесваш ли люто? — попита го Пени.

— Обожавам лютото.

Елиса погледна към Хънтър, подмамена от смеха в гласа му.

Все още на лицето му грееше усмивка. Тя смекчаваше чертите на лицето му и го правеше толкова красив, че направо не можеше да откъсне очи от него.

— Тогава защо не си обрал чушките? — обади се Пени.

— Имам само едни ръкавици — кратко поясни той.

— А-ха! Заради лютия сок — досети се Елиса. — Сигурно направо пари.

— По-люти са от дъха на самия дявол — съгласи се Хънтър. — Жалко, че Мики е прогонил мексиканците ти, а братята Херера са прекалено заети, за да се занимават с градината.

— Аз имам доста ръкавици — заяви Елиса. — Ще ги донеса.

— Няма нужда — небрежно рече Хънтър.

— Не искам да се похабяват на вятъра.

— Няма да влязат в работа. Пратих Мики да обере малките дяволчета.

Елиса се опита да скрие усмивката си.

Не успя. Знаеше, че Хънтър наказва Мики за отношението му към мексиканците.

— Каза ли му да не търка очите си? — попита го Елиса.

— Два пъти. Веднъж, когато го пратих на работа. И втори път, когато започна да мучи, че го смъдят очите.

— Може би следващия път ще те послуша — рече Елиса.

— Съмнявам се — сви рамене Хънтър. — В сравнение с това момче всеки пън изглежда направо гениален.

Купчината изчистени тикви продължаваше да расте.

— Олеле! — възкликна Пени след известно време. — Имаме ли достатъчно подправки, за да приготвим пълнеж за пай от всичките тези тикви.

— Можем да направим лютеница от тикви, а също тиквено сладко и сушени тикви — промърмори Елиса. — А също и супа.

— Лютеница от тикви! — усмихна се Пени, въпреки тъгата, която спомените извикаха на лицето й. — Глория обожаваше лютеницата.

— Аз също. Никога не съм я правила от тикви, но… — сви рамене Елиса.

— Трябва да стане — намеси се Хънтър.

— Мислиш ли? — изненадано попита Елиса.

— Сигурен съм. Повечето рецепти са измислени, когато готвачът е имал прекалено много от един продукт и недостатъчно от друг. Лютеницата от тиквички едва ли се различава от обикновената.

— Значи няма да е лоша?

— Не.

— Навярно си прав — погледна го замислено Елиса.

Хънтър я изгледа изкосо.

— Аз също мисля, че е прав — обади се Пени. — Глория все повтаряше, че навиците, свързани с храненето, започват с онези продукти, които ги има под ръка.

— Добрата храна е като красотата — заяви Хънтър, като погледна към Елиса. — Въпрос на вкус.

— Ха! — възкликна Пени, замахна с ножа и с един удар разполови тиквата пред себе си.

— Има един „вкус“, който споделят всички мъже по света — добави тя със суров глас.

— Наистина ли? — учудено попита Елиса. — Какъв е той?

— Блондинките — лаконично отвърна тя.

— Не всички мъже — възрази Хънтър.

— Посочи ми поне един — предизвика го Пени.

— Аз. Предпочитам добрата, уравновесена жена с усмивка, която кара стаята да свети. Като твоята.

Пени го погледна изненадано. После се усмихна и доказа твърдението на Хънтър за светлината в стаята.

— Подобно на храната — продължи Хънтър, без да гледа към Елиса, — красотата е въпрос на работа с подръчния материал, вместо безпокойство какво имаш и какво не.

Този път беше ред на Елиса да разсече една тиква с един удар на ножа.

— Ти си добра жена — продължаваше Хънтър, без да откъсва очи от Пени. — Би трябвало да се спреш на някое от предложенията за женитба, които си получила от мъжете покрай теб.

Пени отново го погледна с изненада.

— Откъде знаеш?

Хънтър изгледа Елиса и отвърна:

— Не всички мъже се заслепяват от блясъка на слънцето в нечия руса коса.

Усмивката на Пени повехна.

— Онзи, когото имам предвид, беше заслепен — рече тя. — А за мен само той има значение.

Следобедът всички с изключение на Пени, която все още не се чувстваше добре, изоставиха кухненската и градинската работа, и излязоха да прибират добитъка. Лефти беше пристигнал в галоп с новината, че на юг, край блатото има голям табун мустанги. Възможността беше прекалено добра, за да я пренебрегват.

Недостигът на коне беше много по-важен от необходимостта да се консервират зеленчуци. Каубоите имаха само по един-два коня за смяна на човек. Трябваха им поне по шест, като се имаше предвид колко груба беше работата по събирането на говедата от хълмистата земя на Ладър Ес. В горещи дни като този всеки можеше да измори по осем коня, стига да ги имаше.

Морган яздеше заедно с Хънтър и Елиса в търсене на мустанги. Ако Хънтър искаше да каже нещо, обръщаше се към Морган. През останалото време царстваше тишината. Тримата бродеха из горещата, хълмиста равнина покрай блатото, търсейки следи от мустанги.

Елиса беше напълно доволна, че не й обръщат внимание. Острият край на езика на Хънтър не беше никак приятен, а от миналата вечер не се бе срещала с нещо друго, освен с него.

Земята отново се сниши и ги поведе към дъното на нова долина. Устието на долината завършваше в самото блато. Без да каже нито дума Хънтър слезе от коня и огледа земята за следи. Високата трева, която процъфтяваше на гъстата, влажна почва, скоро го скри от погледите им.

Морган извади карабината си и прекара коня си до този на Елиса.

Тя, обаче, предпочиташе Морган да следва дирите, а Хънтър да я пази.

Конете придрямваха с увесени глави, сякаш слънцето ги беше зашеметило. Неподвижността на животните се дължеше отчасти на усиления труд през последните седмици. Добичетата не губеха време и се възползваха от всяка възможност да си починат.

Елиса също копнееше за почивка, макар че никога не би го признала на Хънтър. Беше оставила Леопард в яхъра, за да си отпочине от мъчителната целодневна работа. Сега яздеше една едра, кокалеста кобила, която имаше неравна походка, но се разбираше добре с мустангите.

Бъгъл Бой кротко пасеше само на няколко крачки от тях. От време на време конят вдигаше глава и се оглеждаше. После отново се връщаше към пасането.

Над главите им соколите правеха мързеливи кръгове високо в есенното небе.

Елиса погледна към отсрещния склон на долината, където Хънтър си проправяше път към следващото било. Без сама да усеща напрежението си, тя се взираше във всяко негово движение. Доставяше й удоволствие неповторимата комбинация от мъжествена сила и грация в него.

В момента Хънтър се движеше много предпазливо. Нямаше желание да издава позицията си на мустангите или евентуалните врагове. В ръката си държеше малък далекоглед.

Конете, които Лефти бе видял близо до долината, не бяха напълно диви. Повечето от животните носеха клеймото на Ладър Ес.

Въпреки това конете се появяваха и изчезваха като призраци.

— Надявам се Лефти да е бил прав за клеймото върху тях — тихо подхвърли Морган към Елиса. — Конете ни трябват повече, отколкото на пушката патрони. Необяздените мустанги не са много добри, особено ако се наложи човек да стреля.

— Лефти познава конете на Ладър Ес — също тихо му отвърна Елиса. — Щом казва, че са наши, значи са наши.

— Ами ако носят клеймото на Слаш Ривър?

— Тогава клеймото ще е толкова ново, че още няма да е заздравяло — рязко отговори Елиса. — А под него ще се вижда клеймото на Ладър Ес.

— Вероятно — съгласи се Морган. — Сигурно смятате да убиете някой кон и да го одерете, за да се убедите напълно?

Елиса се намръщи. Обичайният начин да се покаже, че старото клеймо е било променено, беше да се убие животното и да се изстърже част от кожата, която е била жигосана. Старото клеймо обикновено излизаше ясно отдолу, без значение какви промени бяха жигосвани върху него.

— Приемам твърдението на Лефти за вярно — рече тя.

— Братята Кълпепър няма да се съгласят лесно.

— Бандата им е по-ниска от тревата, откакто се промени съотношението на силите — сухо рече Елиса.

— Както казва Хънтър, змията по природа е близко до земята. Но това не значи, че в зъбите й няма отрова.

Елиса присви очи, за да се предпази от един внезапен порив на вятъра. Непосредствено от лявата й страна започваше почти пресъхналото блато. Жълтеникавите тръстики шумоляха и се огъваха под напора на вятъра. От дясната й страна се вълнуваше тревистата равнина, която достигаше чак до Рубиновите планини. Над върховете се събираха буреносни облаци, които криеха назъбеното било от погледа й.

Вятърът, който се спускаше надолу по склоновете на планината носеше миризмата на зима.

— Значи в такъв случай смяташ, че Хънтър е прав — братята Кълпепър само ни чакат да привършим работата по събирането на добитъка и ще нападнат? — попита Елиса.

— Първото нещо, което трябва да научите за Хънтър — провлечено додаде Морган — е, че той е винаги прав.

— Не винаги.

Усмивката на Морган проблесна за миг.

— Е, да, госпожице, не винаги. Избра губещата страна във войната, но явно така му е било писано.

Морган се намести в седлото, засенчи с длан очите си, за да ги предпази от яркото, безжалостно слънце и се вгледа натам, откъдето бяха дошли. За разлика от небрежния му глас, очите му бяха бързи, изпитателни и сурови.

— Присъединяването му към южняците, разбира се, беше до голяма степен работа на Кейс и на Белинда. Млади и горещи глави, които искрено вярват във всичките щуротии за благородството и за памука.

— Белинда ли?

— Жена му, Бог да пази душата й — отговори Морган. После добави приглушено: — По-вероятно е близо до нея да е дяволът.

Елиса не го чу. Досега не го бе приемала напълно, но сега, след като знаеше името й, нещата изглеждаха много по-истински.

Хънтър бе обичал една жена. Беше се оженил за нея. Тя беше умряла.

Сега сърцето му беше погребано заедно с нея.

— А Кейс? — бързо попита тя. — Кой е той?

— По-младият брат на Хънтър.

— Той също ли е умрял?

— Не, госпожице, макар че доста Северняци положиха големи усилия.

— И ти в това число?

Морган поклати глава.

— Дължа живота си на братята Максуел — простичко отвърна той. — А когато дойде подходящо време им помогнах така, както те на мен.

— Как?

— Помогнах на Кейс да се промъкне в затвора, където държаха Хънтър. Кейс свърши останалата работа.

Елиса се сви при мисълта за заключения в затвора Хънтър. Военните затвори бяха известни с лошото си отношение към обитателите си.

— Може би Кейс е бил буйна глава преди войната — продължи Морган, — но накрая се беше излекувал напълно. Сега вече е истински мъж.

— Ами преди войната? — попита Елиса. — Тогава ли ти е помогнал Хънтър.

Морган кимна.

— Какво се случи? — попита Елиса.

Морган въздъхна, намести се по-удобно в седлото и дръпна юздите на коня си, за да го завърти в друга посока, така че да вижда по-добре блатото.

— Беше доста преди войната — тихо каза Морган. — Едни бели боклуци в Тексас бяха намислили да ме закачат на един клон, само за да видят колко дълго ще ритам.

Елиса ужасена се извърна към Морган. Той поглеждаше подред към билото на хълма и към блатото.

И се усмихваше като човек, който се радва на приятен спомен.

— Хънтър мина наблизо и заговори онези момчета — добави Морган. — Изобщо не вдигна много шум. Отне му по-малко от минута, за да разбере, че не съм направил нищо, че да заслужа бесилката.

Елиса вцепенено гледаше Морган.

— Хънтър направи някакъв знак и Кейс излезе от храстите, точно зад онези момчета.

— И те те пуснаха да си вървиш? — предположи Елиса.

— Не, госпожице. И шестимата посегнаха към револверите си.

— Шестима? — зашеметено попита Елиса.

Морган кимна.

— Кейс е бърз в ръцете като брат си. Когато стрелбата спря двама от Кълпепърови бяха мъртви, а останалите бяха ранени и търсеха къде по-далеч да се скрият.

— Братята Кълпепър? Същите, които са тук?

— От същата фамилия, но от друг клон. Благодарение на Хънтър от този ден живея втори живот. Пак от същия ден започнаха проблемите му с братята Кълпепър. Но тези проблеми ще свършат тук, помнете ми думата.

— Какво искаш да кажеш? Нима Хънтър е дошъл тук, защото е знаел, че Кълпепърови са…

Морган вдигна ръка, за да накара Елиса да замълчи. Тя проследи погледа му към отсрещното било, където Хънтър лежеше почти напълно скрит сред опърлената от слънцето трева и ниските храсти.

Чуваше се далечен тропот на копита.

— Гръм и мълнии! — изруга Морган. — Нещо е подплашило мустангите.

С тези думи той сграбчи юздите на Бъгъл Бой и пришпори коня си.

Хънтър пресрещна Морган на половината път надолу към долината. Метна се на гърба на Бъгъл Бой, сякаш по цял ден с това се занимаваше — да възсяда коне в галоп.

— Пресечи им пътя към планината! — подвикна Хънтър. — Ние ще подкараме конете към ранчото.

Морган махна, че го е разбрал.

— Внимавай за братята — предупреди ги Хънтър. — Нещо е подплашило онези коне.

Морган му отправи в отговор една вълча усмивка. Несъмнено имаше желание да срещне един-двама Кълпепърови. После пришпори коня си.

— Стой близо до мен — обърна се Хънтър към Елиса.

След това пришпори коня си, преди тя да е успяла да му отговори.