Георги Стоев
СИК 3 (7)

Глава VII

Пашата напусна офиса доста ядосан, макар че отстрани не му личеше. Умееше да се владее и това бе най-ценното му качество. Двата мерцедеса, двувратки S класа, го очакваха както винаги пред входа. Те бяха може би най-скъпите, внесени в България, пък и единствен Пашата се движеше от всички акционери с двойна охрана. Само Маджо си позволяваше понякога да ползва две, три или повече коли, но обикновено и той се придвижваше само с една. Пашата обаче не изневеряваше на правилото си. Изборът му не беше от най-сполучливите — двувратките не предоставяха достатъчно пространство, за да се вмъкнат бързо бодигардовете на задната седалка и въпреки, че той първи измисли плътната охрана, нямаше как да не остане поне за десет секунди незащитен. При това всички знаеха, че се вози задължително на предната седалка.

Колкото и да се правеше на тежкар, Пашата изглеждаше смешен в очите на съдружниците си и с някои други свои странности. Понеже напълня и продължаваше да се охранва, спортните дрехи вече изобщо не му ставаха. Започна да си шие костюми по поръчка, да носи вратовръзки с огромни възли и изобщо да се държи като тежкар, от най-скъпите, макар да си оставаше същия селяндур. Никой обаче не отричаше вродената му хитрост и лукавство. Той не влизаше в открит конфликт и отбягваше всякакви караници. Зададеше ли се буря на хоризонта, Пашата безследно изчезваше.

Той имаше и една друга особеност, за която малко хора подозираха — беше изключително мързелив. Вясваше се в офиса от дъжд на вятър, но на жена си обявяваше, че има изключително много работа. В офиса също определяше деня си като претрупан със срещи и се навираше в апартамента на отсъстващия генерал Бояджиев, където го посрещаше любимият му мастиф Оникс. Освен това, там винаги имаше нещо сготвено за него, защото се страхуваше да яде по ресторанти. Когато съвсем го хванеше саклета, лъжеше любовницата си, че има серия от делови следобеди и се прибираше да се наспи при жена си. Така направи и този ден, но още щом вкара колите в двора, забеляза, че Маджо също се е прибрал. Те бяха комшии, делеше ги само един жив плет. Вярваха си безрезервно.

Пашата надникна вкъщи, колкото да се увери, че жена му за пореден път е хукнала по магазините и реши вместо да поспи, както бе свикнал, да прескочи до Маджо. За него това не представляваше проблем. Минаваше през живия плет и охраната съвсем спокойно го насочваше към мястото, където в този момент се намираше Маджо.

— Шефа си пийва в зимната градина — посочиха му те великолепната беседка, обрасла в екзотични растения.

Маджо очевидно не беше в най-доброто си настроение. Още го държеше неприятният разговор с Илийката, пък ако се съди и от преполовената бутилка уиски, чашките също се трупаха една след друга.

— Ще ми правиш ли компания? — лениво погледна той Пашата. Говореше бавно, провлечено и пискливо, както винаги, когато бе минал мярката.

— Сипи ми толкова — сви палеца и показалеца си Пашата на не повече от два милиметра разстояние. Той избягваше алкохола, а още повече, когато смяташе да говори сериозно.

— Имаш да ми казваш нещо?

— Не ми харесва Димата. Смятам, че трябва да се отървем от него.

— Знаеш, че винаги можем да го направим, обаче той е твърде полезен за организацията — комбинативен, умен, изобщо голям шмекер.

— Помни ми думата, че той и този Поли все някой ден ще ни скочат.

— Да не сте се скарали нещо? — леко се надигна Маджо.

— Обвини ме, че хората ми щавят наред — направи сърдита физиономия Пашата.

— А те не щавят ли?

— И ти ли вярваш на тези измислици?

— Щавят, мой човек, и то яко. При това знам, че не им вземаш пари и си ги оставил да доят за себе си — съвсем се изправи Маджо. Той наистина нямаше представа, че Пашата взима процент, и то не малък.

— Добре де, ще им свия перките! Но запомни едно: нито Димата, нито Поли са читави.

Маджо си наля поредната чашка уиски, напъха цигарата в цигарето, запали я и отново се отпусна на плетения стол, загледан във висящите цветя над главата му. Пашата тутакси разбра, че повече не е желан. Стана и се оттегли тихомълком. Малко след като мина живия плет, шефът на охраната му изтича към него с днешен вестник.

— Какво има? — попита Пашата.

— Прочети! — разгърна му точно на определена страница онзи.

Статията беше подписана от редакционен колектив и в нея се изнасяха доста нелицеприятни данни за Пашата. Това винаги го дразнеше. По неизвестни причини той си въобразяваше, че всички трябва да го обичат, въпреки безобразията на неговите бригади. Настроението му съвсем се срина. Вдигна телефона и се обади на Генерала.

— Чест и почитания, началник! Как си?

— Четох, четох — отвърна му Гоцев. — Добре са те наредили.

— Няма ли начин да дам опровержение?

— Има, но първо ще дойдеш при мен. Трябва да ти кажа какво да говориш, защото ми омръзна да чета и да слушам глупости.