Георги Стоев
СИК 2 (16)

Глава XVI

Женята беше особен човек. Приличаше на щангист тежка категория или гюлетласкач. Привличаше моментално погледите с монументалната си осанка и русата си коса и всеки опит да се дегизира завършваше неуспешно. Имаше мек характер и се държеше простодушно.

Много рядко се вясваше по дискотеките или в офиса на фирмата. Предпочиташе да кисне в квартала със старите си приятели. Повечето от тях бяха дребни крадци, които пощипваха по нещо под неговата закрила. В тяхната компания той се чувстваше най-уютно. Пийваха си ракийка, говореха за футбол, споделяха клюки от махалата.

Женята не печелеше кой знае колко пари, ама пестеше всичко. Беше женен за една полу—циганка от Слатина, имаше две дечица и мечтаеше да си направи някой ден къщичка. Всъщност в главата му нямаше нищо друго. Представяше си бъдещото жилище всяка нощ в цветните си сънища. Виждаше го всяка нощ двуетажно, с голяма веранда отпред и детски басейн в двора. Когато колегите около него му се подиграваха, Женята кротко отвръщаше:

— Да си направя къщичката, а пък вие духайте супата.

Живееше скромно в двустайно апартаменче заедно с родителите си, със сестра си, с жена си и двете си деца. Беше научен да уважава старите хора и помагаше на всички в квартала. На пенсионерите допълваше пенсиите, плащаше тока и водата или направо им пазаруваше, макар че беше изключително скръндзлив. Към баща си и майка си се отнасяше с благоговение. Всички се смеехме на един негов случай, преди да се ожени. Беше завел някакво гадже вкъщи, защото не му се даваха пари за хотел. На сутринта баща му влязъл в тоалетната и забелязал мръсотията, която тя е оставила.

— Женя, тати — посъветвал го той. — Друг път когато водиш кучки, накарай ги да се изсерат, изпикаят и изсекнат предварително.

Привързаността му към Поли беше пословична. Като че ли бе завързан със синджир за него. Искаше да се измъкне, а не можеше. От друга страна, ако му се отдадеше случай, нямаше да го направи. Просто не можеше да живее без него. Когато Поли му поръча да създаде килърска организация, Женята направо се ужаси. Чистата му душица изтръпна. Като всеки селянин обаче, той бързо преодоля терзанията си и за една година създаде структура, каквато до този момент никой не познаваше.

Така се започна.

Групата му ръководеше Ганеца. Изглеждаше напълно невинно момче, което всяка неделя играе футбол в двора на френската гимназия, но всъщност беше велик автокрадец и човек, който може да се измъкне от всякаква ситуация. Тичаше бързо както на къси, така и на дълги разстояния, нямаше препядствие, което да не може да преодолее. Стреляше невероятно точно. Под него стояха Данкина и Бесника от Луковит. Двамата си приличаха по едно единствено нещо — бяха гладни и безмилостни. Иначе се различаваха като земята и водата. Данкина се беше оженил още на осемнадесет години, отглеждаше голям син и не се интересуваше изобщо какво престъпление трябва да направи, за да спечели малко пари. Притежаваше изключителна физическа мощ и никакви човешки чувства. Не признаваше авторитети.

Бесника беше най-големият кариерист между тях. Той искаше да влезе в организацията по някакъв начин и да направи кариера. Стремеше се безогледно към по-висок пост. Стреляше също добре и хич не му пукаше, дали срещу него стои полицай или какъвто и да е друг противник. Останалите двама идваха от Червен бряг. Там безработицата съществуваше от сътворението на света. Гамстера току що се беше уволнил и за пет лева можеше да убие всеки срещнат. На всичко отгоре боравеше с оръжието прекрасно.

Баката също стреляше добре. Имаше обаче един минус — беше отявлен наркоман. Компенсираше го с изключителната си наблюдателност и способността си да постъпва подло тогава, когато най-малко очакваш.

На тези хора съдбата отреди да станат мит в подземния свят.

Групата на Женята изобщо не ебаваше големите босове. Хич не се интересуваше от тях. По-важно беше да имат някаква работа, за да си изхранват семействата, или да си пълнят джобовете с пари. Обикновено изпълняваха рутинни поръчки — режеха уши на провинили се дилъри, биеха ВИС-аджии, изпълняваха наказателни операции от всякакъв вид. Отнасяха се към Женята приятелски, защото той им даваше хляб, но изобщо не го смятаха за началник. Към Поли изпитваха по-голям респект, макар да бяха го виждали само няколко пъти.

— Стегни си малко хората! — скара се един ден той на Женята. — Държат се с теб сякаш са ти първи братовчеди.

— Ами ние сме по-скоро едно цяло — оправда се дангалакът.

— Няма едно цяло! Те са ти служители и трябва да го знаят.

— Какво да направя?

Поли мълча дълго, загледан мрачно в обувките си. Женята имаше две прекрасни кучета, които обичаше повече от децата си. Мъкнеше ги постоянно със себе си и ги глезеше неимоверно. Селските момчета около него се дразнеха от това. Наричаха ги песове и ги сритваха винаги щом намереха сгоден случай. Това не остана незабелязано от Поли.

— Ще заколиш едно от кучетата си пред тях! — с тих глас нареди той.

— Те са ми деца — проплака Женята.

— Говорим за много по-сериозни неща, а не за някакви помияри — отряза го Поли. — Действай!

Кучетата бяха лайки — мъжка и женска. Женята избра да убие мъжкото. Въображението му стигна дотам, колкото да измисли най-елементарната ситуация. Подсвирна му сигнал, който кучето не познаваше, после симулира ярост, затича се към него и забоде нож в шията му. Селянчетата от групата не се впечатлиха особено, но все пак се стреснаха. Разбраха, че Женята е страшен когато се вбеси и започнаха да го гледат с по-други очи.

Следващият номер дойде като късмет от лотарията. Някакъв махленски пичага беше подметнал на жена му, че мъжът и е бандит и съвсем скоро ще го освиткат. Женята веднага поведе четата си по кърчмите. Намериха нещастника в най-отдалечената.

— Остави ни да го пребием — предложи си услугите Данкина.

— Стойте мирни — отблъсна ги Женята, — аз ще си свърша работата.

Вкара нещастника в един вход, съблече го чисто гол и най-спокойно го наеба. След това го изхвърли на улицата единствено по бели чорапки.

— Я гледай? — учуди се Ганеца. — Защо си го облякъл толкова?

— Така е по-сексапилен — отвърна равнодушно Женята. И от този момент наистина започнаха да го възприемат като бос.

Поли отдавна си търсеше частен бизнес и понеже местата бяха запълнени, се вторачи в гробарите. Сто процента от тях бяха цигани. Владееха гробищните паркове, смучеха от скръбта на хората и печелеха добри пари. Като начало им прати стария си приятел Киро Торука. Той се появи пред тях с костюм, бяла риза, вратовръзка и лачени чепици.

— Господа цигани — начена речта си Торука. — Предлагам ви от този момент нататък да работите за нас. Ще ни давате четиридесет процента, а ние ще ви пазим.

— Какви господа, бе, да ти го начукаме! — развикаха се мангалите. — Да вървиш на майната си!

Поли, разбира се, не остави нещата до тук. Веднага нареди на Женята да бъдат изтрепани една сюрия цигани.

— По-колко даваш? — попита го дангалакът.

— Абе, разбрали сме се за пет хиляди, ама за мангал толкова пари не давам.

— Какво правим тогава?

— Хиляда марки стигат.

Женята на беше от кръвожадните и не му се искаше толкова кръв, макар и циганска. Реши два мангала са напълно достатъчни.

Неговите дебили обиколиха всички софийски гробища. Навсякъде гъмжеше от народ. Едва на третия път завариха петима роми да довършват някакъв паметник и да се черпят с това, което са оставили опечалените роднини.

— Я се стройте — нареди им Бесника.

Циганите се изправиха с разтреперени крака, а когато видяха автоматите с разгънати приклади, съвсем загубиха ума и дума:

— Ша работим за вас, бате! Само не ни закачайте!

— Копайте гроб — нареди Данкина.

— Бака, ти нали пееше по сватби и погребения — обърна се Ганеца към колегата си.

— Що бе, к’во лошо има?

— Нищо. Искам да завъртиш една балада на тия мангали, та да ни помнят на оня свят. Запей така, че и гробарите да заплачат!

И Баката наистина запя.

След това застреляха двама от циганите, а другарите им покорно ги заровиха. Групата на Ганеца изобщо не се притесняваше, че са видели лицата им. Нито един от останалите трима мангали нямаше да продума.