Георги Стоев
СИК 2 (10)

Глава X

На другия ден на сутринта се облякох с подобаващите дрехи и окачих всички ланци, гривни и подобни дрънкулки. Не ги обичах, но ги носех понякога. Те бяха част от играта. После извадих от гаража колата си за специални случаи — едно сребристо БМВ 7 и след половин час паркирах пред зала „Диана“. Намерих стария си треньор Гъза същия какъвто го оставих. „Доносниците нямат възраст!“ — мина ми през ума. Треньорските му похвати не бяха се променили.

Просто беше сменил терминологията. На нас ни казваше: „Тренирайте за да станете герои на социалистическия труд!“, сега убеждаваше младите момчета с лозунга: „Тренирайте, за да станете достойни бизнесмени! Виждате, че всичко е в ръцете на борците!“

— О, как си? — лицемерно ми се зарадва той. Мразеше ме повече, отколкото го мразех аз, но нямаше какво друго да стори. — Елате момчета да ви запозная с един голям мъж! — развика се Гъза. — Левент и половина, ама стана такъв, защото тренираше! От мене тръгна.

— Така е — потвърдих присмехулно аз. Истината беше, че Гъза не само не ми помогна, но ми съсипа и кариерата. После се отделихме на неговата треньорска пейчица и Гъза тутакси започна да се оплаква:

— Да знаеш, Жоро, че спорта е в окаяно състояние! Стана много по-мизерно отколкото, когато тръгнахме. Нуждая се от спонсори, братче! Направи нещо по въпроса!

— Какво ти трябва?

— Ами гледай например… нямаме представителни анцузи…

— Добре. Ще поръчам да ви ушият и да ви ги донесат. Дай ми само мерките.

— И лагери вече не правим, братче!

— Ние работим с много хотелиери, ще ви уредя един лагер, бъди спокоен.

— Абе ти си зает човек — започна да го усуква Гъза. — Я ми открий една сметка аз ще се погрижа за всичко…

Напуши ме страхотен смях, но се сдържах. Старият ми треньор си беше останал същия мерзавец, какъвто го помнех. Междувременно бях забелязал едно много интересно момче. Не изглеждаше много яко и стоеше малко отпуснато. Но прилагаше великолепно трудни хватки и преборваше момчета дори от по-високи категории.

— Ще си помисля за сметката — казах на Гъза и насочих вниманието му към борчето. — Този какъв е?

— Много е добър в залата — отвърна ми той. — Направо няма равен. Обаче като излезе на тепиха си глътва езика. Няма психика на състезател. Мислех дори да го изгоня, но той се оказа с други качества.

— Какви качества?

— Ами то сега, нали мизерия, та останах без гуми за колата. И ей този пехливанин ми ги достави за една нощ.

— Искам да поговоря с него.

— Ами ето ти го — вдигна се Гъза и плесна с ръце към другите: — Айде, пехливанчета, при мен!

На тепиха остана единствено момчето, което си бях набелязал. Привиках го с едва забележим жест. Той тихомълком се приближи. Изглеждаше изключително кротък, с буйни руси коси и сини очи, но в погледа му имаше нещо твърде налудничаво.

— Как се казваш? — попитах го.

— Серафим — отвърна ми той.

— Откъде си?

— От Орландовци.

— В кое заведение ходиш?

Серафим понаведе глава, изгледа ме отдолу нагоре и ми каза името на заведението. Знаех ги всичките, защото ние ги застраховахме и ние ги охранявахме. Ставаше дума за кафене, където се събираха само бивши, настоящи и потенциални престъпници.

— Довечера ще ме чакаш там!

— Ще те чакам — съвсем сериозно ми отговори Серафим. После се присъедини към групата.

Вече бях сигурен, че няма да каже нищо на моя бивш треньор. Нито пък аз имах намерение да го осведомявам за каквото и да е било. Дойдох да вербувам нов верен човек до себе си и го намерих от раз. Следващата ми стъпка бе да заобиколя залата и да спра до басейна. Паркирах нарочно колата така, че да се вижда отвсякъде. Пресякох моравата. Седнах на едно от треньорските столчета без да обръщам никакво внимание на кудкудякането на момичетата. Те много харесваха хубавите коли и борците с ланци, но аз се бях вторачил само в едно от тях. Познавах го още от училище. Казваше се Ася.

Ася тренираше тогава плуване и влезе в първи курс, когато аз завършвах. Веднага ми направи впечатление. Обичах да я гледам като тренира. Една вечер тя си забрави тренировъчната дъска, аз я прибрах и на другия ден я занесох в стаята й. Така се запознахме. Нищо повече.

След време разбрах, че Ася е приятелка на много от момичетата от моя курс. Извиках една от тях, с която се чувствах по-близък, и й казах:

— Предай на това момиче, че някой ден ще се оженя за нея.

— Нищо друго? — погледна ме учудена моята съученичка.

— Нищо друго.

И ето сега седях на треньрското столче, решен след снощната случка да променя коренно живота си, вторачен в същата тази Ася.

Синхронното плуване е излючително тежък спорт. Повечето от фигурите се правят под водата, но винаги, когато изскочиш на повърхността, трябва да го правиш с усмивка. Това е едно от задължителните условия. Ася разбира се забеляза, че я гледам. Позна ме веднага. Завъртя сложен пирует под водата изскочи като нимфа над повърхността и се усмихна. Усмивката й обаче не беше дежурна, а предназначена точно за мен. Коремът ми леко се сви. Беше станала много по-хубава, отколкото очаквах. Изобщо не ме интересуваше, дали за нея ще бъде добре или зле. Никога не се отклонявах от това, което съм намислил. Ася щеше да стане моя жена, независимо от цената.

След около половин час Ася излезе от съблекалнята и се запъти към автобусната спирка. Настигнах я с колата и отворих прозореца на отсрещната врата.

— Качи се да те закарам! — наведох се аз.

— Не ме попита къде отивам — отвърна ми непринудено тя.

Беше чисто девойче от спорта, но от една страна на тази възраст хубавите автомобили и момчетата с много пари правеха впечатление, а от друга страна ме познаваше още от училище и нямаше от какво да се бои.

— Не се притеснявай, няма да те нося на гръб — отворих вратата аз.

— Благодаря — седна грациозно до мен Ася. Потеглихме към дома й, но разговорът не потръгна.

Бях свикнал да говоря само с курви. С тях се разбирах прекрасно. Нито аз знаех какво да й кажа, нито тя на мен.

— Защо не тренираш вече? — попита по едно време момичето.

Чудех се какво да й отговоря. Беше съвсем очевидно защо не тренирам.

— С много злато си се накичил? — простодушие се опита да поддържа разговора Ася.

Нямаше как да й обясня, че това е част от униформата, затова отново си замълчах. Освен това говорех по навик на жаргон, пък и се страхувах да не изтърся някоя простотия. И все пак накрая не издържах.

Малко преди да спрем пред нейния вход, по навик попитах:

— Нямате ли някой крадец във вашия квартал, да го ощавим?

— Какво? — погледна ме изумено Ася.

— Ами … — размахах ръце аз. Очевидно думите не ми вършеха никаква работа и се опитвах да се оправдая с жестове.

— Има един… много лош… — погледна ме нажалено Ася. — Постоянно мъчи малките котенца.

Така завърши първата ни среща.