Георги Стоев
СИК 2 (5)

Глава V

В началото на септември Генерала извика Маджо.

— Време е! — каза му той.

После придърпа бял лист, взе химикалка и нарисува странна картинка. Очерта контурите на Русия почти като професионален картограф. Отдолу по същия начин се появиха петдесетте северни щата на Америка. По средата някак си свенливо стоеше малка България. Гоцев наблюдава известно време мълчаливо своята творба, след което издърпа със стрелка Съединените щати и ги сложи на мястото на Русия. България не помръдна.

— Разбрах те — въздъхна тежко Маджо. И наистина му станаха ясни много неща. Приоритетите се сменяха, хората също трябваше да бъдат сменени. Дните на Дебелия Андро бяха преброени. — Защо пак аз трябва да вземам решението?

— Ако не се лъжа ти пое отговорността и за Васил — изгледа го над очилата си Генерала.

— Така стана.

— Да ти припомням ли Гърция?

— Не ми припомняй нищо.

Гоцев имаше навика да оставя събеседника си сам, въпреки че се намираше в непосредствена близост до него. Правеше го с техника, придобита през годините му в разузнаването и с много талант. Повечето от хората не издържаха. Предаваха се пред странното му мълчание и бяха готови на всичко, стига това да свърши в някакъв момент. Маджо също не издържа. Взе химикалката и написа под бившето място на САЩ с големи букви Поли. После го задраска. Нямаше по-ясен знак кой трябва да свърши работата според него и кой трябва да изчезне завинаги.

Генерала не реагира изобщо. Разходи се напред назад из стаята, върна се, вдигна същата химикалка и написа също Поли. Само че обгради името му с малки сърчица. Това значеше, че Поли трябва да живее.

Падаше мрак, но никой от двамата не смяташе да светва лампата. Правеха история и това им беше безпределно ясно.

— После какво? — попита Маджо.

— После това — придърпа белия лист Гоцев и нарисува двама мъже с пистолети. Свърза ги със стрелка с контурите на Русия, след което сложи върху тях решетки.

Маджо кимна едва забележимо. Генералът беше измислил гениална комбинация. Под най-горния бял лист имаше още няколко. Той запали първо горния. Огледа другите, накъса ги и също ги запали. След това хвърли остатъците в тоалетната и пусна водата.

Поли получи разрешение за действие още на другия ден. Както обикновено се дегизира с дълъг официален балтон, с бяла риза и вратовръзка под него. Прошари леко косите си, за да изглежда по-възрастен. Взе дипломатическото куфарче и съвсем спокойно слезе по улицата на Дебелия Андро. Беше проучил всичко. Знаеше навиците му и го смяташе за лесен обект.

Андро обичаше да се заиграва с популизма и доста често се прибираше с трамвая. Двамата с жена му слизаха към кооперацията си пред очите на целия квартал като напълно редови граждани. Сутрин обаче доста често се случваше да бърза за някъде и тогава го поемаше служебния Мерцедес 600 SEL. И в двата случая можеше да бъде застрелян с лекота, но когато нещо не е писано да се случи, не се случва.

Три дни поред Поли минаваше покрай къщата на Луканката с балтона и посребрената си коса, но онзи очевидно бе заминал някъде. Наоколо се шляеха баби и дядовци с народни пенсии, които стриктно следяха пешеходците. На четвъртия ден Поли реши да се преоблече като клошар. Намери възможно най-парцаливите дрехи, нахлупи каскет, надяна вехти ръкавици и започна да бърка по кофите. Никой не му обръщаше внимание. За всеки случай той си измисли допълнителен етюд — тътреше десния си крак и държеше главата си винаги клюмнала наляво. Най-дълго се задържаше около контейнерите пред дома на Андро.

— Какво става? — обади се на Маджо за първи път изнервен Гоцев.

— Всеки момент ще се случи.

— Гледай да не ти е бръснарски моментът — едва сдържа гнева си генералът и назидателно добави: — Кажи му да се изруси.

На другия ден клошарят Поли наистина цъфна с руса коса. Ровичкаше все така старателно в кофите в очакване да се появи Дебелия. Вече съвсем не се интересуваше от парите. Вълнуваше го единствено мисълта как ще ликвидира най-мощния човек в държавата. Имаше и друга тръпка. Щеше да застреля още един човек в същия квартал, в който освитка Доцента.

Поли никога не си оставяше магарето в калта. След като установи, че трудно може да контролира разписанието на Андро, легна покрай кофите за боклук отсреща още от 5 часа сутринта. Не му пукаше, че се набива на очи. Пък и беше добре дегизиран и едва ли някоя от комунистическите бабички наоколо би могла да му даде точно описание при разследването.

Служебната кола на Дебелия пристигна около девет. Шофьорът дълго маневрира между паркираните автомобили, докато обърне муцуната на мерцедеса към централния булевард. Точно тогава излезе Андро. Той не обичаше слугински номера и се държеше с хората си много приятелски. Вдигна ръка и просто му посочи да обърне автомобила в обратна посока. Всъщност това бе последното нещо, което направи на белия свят.

Поли мечтаеше да убие Дебелия бавно и да го наблюдава как умира. Сега обаче той му застана в гръб. Нямаше време за мислене. Застреля го между плешките, от страната на сърцето. След това се наведе над него, но не даде контролен изстрел в глава му. „Беше голям мозък, Бог да го прости!“ — мина му през ума. — „Няма да му пръскам тиквата!“

Поли винаги се държеше особено и реагираше по непридвидими начини. В случая страховете му идваха единствено от шофьора на Дебелия Андро. Той вероятно принадлежеше на старите служби, където офицерите знаеха как да стрелят и не се бояха от нищо. Затова побърза да се измъкне веднага. Зави зад най-близкия блок и пътьом разсъблече клошарските си дрехи. Напъха ги в сака, в който до този момент се правеше, чу събира боклуци. Отдолу беше с елегантен черен костюм и вратовръзка. Стигна съвсем спокойно до тролейбусната спирка и се качи на тролей към Младост. Никой не му обърна внимание. „Ега ти случая?“ — каза си той, преди да слезе две спирки по-надолу. — „Точно тук застрелях Доцента!“

После мина през подлеза и се качи на колата си, като по пътя вече бе успял да разглоби пистолета до последния детайл. Тя беше паркирана точно пред института за чуждестранни студенти. А Поли не се различаваше по нищо от мирните граждани около него.

След около десет минути спря пред Женята. Намери го сънен и сърдит, но не му обърна никакво внимание.

— Каква е тая коса? — изненада се онзи.

— Нощес пообиколих гей—клубовете — ухили му се безочливо Поли. — Просто да опитам. И аз съм човек.

След това извади боя за коса, върна си стария цвят и се запъти към офиса.