Георги Стоев
СИК 2 (13)

Глава XIII

Бизнесът с крадени коли се развиваше все по-успешно. Дори когато се разхождах по улицата, инстиктивно изчислявах луксозните лимузини в пари. БМВ 3—ка вървеше между шест и осем хиляди марки. Петицата стигаше десет—дванайсет хиляди, а седмицата можеше да бъде продадена дори до двайсет хиляди. От мерцедесите най-евтина беше Е класа — седем—осем хиляди марки. 8—класата спокойно заминаваше за 15 хиляди, за Е 500 Чочоне се намираха купувачи, готови да дадат двайсет хиляди, но рекордът биеше мерцедесът 600 SEL, който пласирахме между двайсет и пет и трийсет хиляди марки. От джиповете вървяха предимно Mitsubishi Pajero обикновено по петнайсет хиляди.

В нашия квартал живееше един дърт комунист, собственик на стабилна фирма от масовата приватизация. Държеше в двора си изключително апетитен мерцедес 8—класа. Всеки ден минавахме покрай двора с Венци и колата ни бодеше очите, сякаш сама казваше: „Откраднете ме!“ Мерцедесът беше паркиран почти незащитен зад телена ограда под балкона на кооперацията. Единствената истинска преграда се оказаха два свирепи ротвайлера, които собственикът пускаше вечер свободно из двора.

— К’во ще правим с тия кучета? — попитах аз Венци.

— Остави ги на мен — отвърна ми той.

Нямах нищо против, защото аз обичах животните и не ми даваше сърце да посегна дори на такива зли песове, каквито бяха ротвайлерите. На Венци обаче не му пукаше. Направи топчета от кайма с карфички и още на другия ден им ги подхвърли. Кучетата мигновено се нахвърлиха върху тях. На следващия ден вече ги нямаше.

През нощта разпределихме задачите по следния начин. Двамата гепачи прескочиха оградата и влязоха в двора, където спокойно започнаха да декодират блокиращата система на мерцедеса. Всъщност те бяха доста поизхабени и наплашени и затова носеха със себе си плоско шише с уиски, от което отпиваха за кураж. Венци застана пред къщата, покрай телената ограда, а аз заех мястото си в началото на улицата, за да следя за случайни патрулки. По това време те рядко минаваха по малките улици, но този път за беда се появиха. Забелязаха ме веднага. Нямаше как да сигнализирам на Венци, затова изчаках да ме подминат и пронизително му подсвирнах с уста. Той веднага се омете. В движение успя да предпупреди гепачите и единият от тях мигновено прескочи оградата от другата страна. Другият обаче по неизвестни причини се забави. Най-вероятно се уплаши до вцепеняване. Все пак също прекочи оградата, но откъм улицата. Ченгетата бяха четири нахъсани млади момчета и го хванаха без никакви усилия.

Гепачите се ползваха с особен статут в престъпния свят. Мадамите им се разхождаха денонощно из София в двуместни спортни коли и харчеха парите им както им скимне. Почти всяка от тях поддържаше по някой любовник—манекен, докато техните законни или полузаконни мъже крадяха автомобили, за да ги поддържат. На практика за тях не оставаше нищо друго освен риска да отнесат куршум или побой, както се случи и сега. Ченгетата направо щяха да разкъсат гепача, когото заловиха. Повалиха го с юмруци на земята и започнаха да го ритат. Нямаха милост.

— Оставете момчето, — приближих се към тях. — Ще вземете да го убиете!

— Ти пък какъв си? — нахвърлиха се върху мен.

— Приятел съм.

— Значи крадете заедно? Ще те приберем с него.

— Откъде накъде? Това, че се познаваме не означава нищо.

— Какво искаш тогава?

— Искам да се разберем.

При всички акции имах навика да нося голяма сума пари. Предвиждах всякакви ситуации и исках да съм подготвен. В случая имах три хиляди марки, закарфичени с безопасна игла под пуловера.

— Трябва да имаш солидно основание, за да защитаваш този юнак! — изрепчи се най-старшият от тях.

— Ето го основанието — извадих аз парите и му ги подадох. Можех да мина и с по-малко, но исках проблема да се реши колкото се може по-скоро.

Така и стана. Вдигнах гепача от земята, обаче полицайчетата ме спряха.

— Какво още искате? — озъбих им се.

— Предлагам ти да работим заедно — отвърна им техният говорител. — В квартала има доста коли за крадене и ако се разберем, ще ви правим отцепление.

— Защо смятате, че ще се съглася?

— Защото работиш без знанието на шефовете си.

— Откъде сте сигурни?

— Твоите босове са във връзка с нашите началници. Ако знаеха, че тази вечер ще крадете тук, в никакъв случай нямаше да ни пратят да патрулираме. Закачете отново катинара както си беше, за да не личи влизането с взлом.

— После?

— После ще поддържаме връзка. Вие ще знаете кога сме на смяна, останалото от нас.

Перспективата да работя с ченгета хич не ме привличаше. До един бяха продажни копелета, служители на дявола. Не можеше да им се вярва за нищо. Все пак реших да ги използвам поне за кражбата на този Мерцедес и на още две-три коли от квартала, колкото да напреднем. Венци също се появи отнякъде и в сравнително добро настроение всички си запътихме към къщите си. Бяхме доволни, ако не от друго, то поне от начина, по който ни се размина. Разделихме се на тролейбусната спирка. Венци сигурно тръгна да разказва на Мелания как е преминала акцията и защо този ден няма да и връчи поредната сума мангизи. Беше обсебен до такава степен от нея, че търчеше към кафенето, като малко дете към майка си. Аз се прибрах у дома и легнах веднага да спя. Имах лош сън. Тази нощ обаче заспах почти веднага, затова много се ядосах, когато ме разбуди настойчиво натиснатия звънец на външната врата. „Господи… — помислих си, — оная курва сигурно пак е казала на Венци за свирката, която ми направи!“ Заредих пистолета и внимателно се приближих към вратата. За огромна изненада видях през шпионката посинялото лице на Крейзи.

— Какво правиш тук? — отворих му аз.

— Измръзнал съм, братко, пусни ме да вляза — примоли се той. — Едва дочаках първите трамваи.

Беше облечен почти лятно посред зима и трепереше като лист хартия на вятър. Направих му чай. Трябваха му повече от петнайсет минути докато се освести и да започне да обяснява присъствието си по-смислено.

— Славчо ме изгони от ресторанта, след като не можах да ви удържа и го хванахте на калъп с келнерката.

— Съжалявам, Крейзи! — не успях да удържа смеха си аз. Познавах му всичките пинизи още от времето, когато се опитваше да ме оттърве от войниклъка. — И къде отиде?

— Прати ме в казино „Рич“, отпред, на портала. Да пазя колите на баровците.

— Пак не е лошо!

— В ресторанта си бях екстра. Топличко, уютничко, запознаваш се с добри хора. А в казиното идват само сикаджии.

— Да, ама правят оборот.

— Пука ми за оборота. Славчо ми нареди да влизат само с костюми и вратовръзки, а те пристигат по къси гащи и маратонки. Обадя ли се, винаги ми отвъртат по някой шамар.

— Правят го, за да те постоплят.

— Топлят ме те… добре че се намират и балами, на които вземам пари, уж да им пазя колите. Ама и там стана беля.

— Каква беля бе, Крейзи?

— Едни ми дадоха десет марки и аз нали съм вечно, гладен отърчах да си купя сандвич. Напуснах си поста така да се каже…

— И?

— Като се върнах не забелязах нищо особено, обаче след един час ония излязоха и ми викат: „Къде ни е колата?“ Какво да им кажа? Накъдето и да гледам колата я нямаше.

— Сериозно? — не успях да сдържа този път смеха си аз.

— Съвсем сериозно.

— И ти какво направи?

— Върнах им десетте марки.

— Браво на теб.

— Браво, ама Славчо ме изгони и от „Рич“.

— И какво ядеш?

— Абе за ядене, не съм останал гладен. Имам си едно прозорче в „Олимп“ и си крада пиленца, кокошчици, туй онуй… Кеш пари ми трябват братко!

— За какво?

— Братовчедката забременя, няма как да платя аборта.

— Толкова ли не можеш да изкараш някой лев?

— Изкарвам понякога. Чукам разни педерасти в „Олимп“ и в „Рич“. Сега обаче и този бизнес пресъхна.

— Ето ти двеста и петдесет лева — връчих му сумата аз. Беше ми дошъл до гуша с неговите дивотии и измислени драми. Все пак реших да се възползвам от случая и да науча нещо ново около „Олимп“. — Какво става около Славчо? — попитах.

— Абе прибра изцяло за себе си ресторант „Харпун“ на морето. Уж бяха партия с Маргина и другите там, а пък той не допусна никого.

— Не може да бъде!

— Може. Маджо веднага се обади и нареди да не го закачат.

— Значи се е залепил за големия бос?

— Като гербова марка — погледна ме предано Крейзи, прибра алчно парите и се измъкна навън.