Георги Стоев
СИК 2 (11)

Глава XI

Вечерта наистина отидох на срещата със Серафим. Кафенето се оказа някакъв смотан трафопост с покер-машини, билярди и други играчки за начинаещи престъпници. Той веднага скочи, готов да тръгне. Върнах го на мястото му и седнах до него. В тези среди винаги е било много важно околните да разберат, че зад теб седи мощна организация. Видът ми съвсем ясно подсказваше към кои принадлежа. Паркираната отпред кола — също. Респектът към борците по онова време бе изключителен.

После със Серафим обиколихме нощна София и се спряхме на един от най-луксозните ресторанти. Вътре ни посрещнаха, както бяха свикнали да слугуват на хора от нашата групировка.

— Какво ще пожелае, младият господин? — обърна се сервитьорът към Серафим и той на секундата си глътна езика. Никога не бяха го наричали така. Нито пък бе виждал подобна обстановка.

— Ами не знам точно, обърка се момчето.

— Остави на мен — успокоих го аз. Изчаках да мине смущението му и деликатно започнах да го разпитвам: — От какво семейство си?

— Нито бедно, нито богато. Най-обикновено.

— Искаш ли нещо специално от живота?

— Амиии… нищо особено. Но ме е яд да гледам, такива като мен в скъпи коли и с много пари. Момичетата ме харесват. Излизат по един път с мен и като разберат, че джоба ми е празен, вече дават заето.

— Какво крадеш?

— Нищо — повдигна рамене Серафим. Доби такъв невинен вид, че чак ме разсмя.

— Слушай, хлапе! — тупнах го по рамото аз. — Викам те за работа и тя е престъпна. Имаш ли куража да се изправиш лице в лице срещу такива като теб и да я вършиш?

— Не съм опитвал — погледна ме със сините си очи Серафим и аз веднага усетих, че това е човека, който ми трябва. — Но мисля, че ще се справя!

* * *

Излязохме от ресторанта след десет часа. Обиколихме още веднъж центъра на София и някъде около „Мария Луиза“ ми хрумна как точно да го изпробвам. По онова време левът се срутваше неудържимо, чейнч-бюрата работеха денонощно и всички бързаха да си обменят левовете в долари. Пред едно от тях, забелязах голяма опашка. Спрях от другата страна на улицата и погледнах към Серафим:

— Искам да си набележиш един и да го ограбиш.

— Нямаш проблем — отвори вратата на колата той и без да се бави пресече улицата.

Наблюдавах внимателно всяко негово действие. Избра най-правилното място, далеч от обсега на камерата. Не привличаше внимание и на пръв поглед не пречеше на никого. После огледах опашката. Имаше всякакви хора, но вниманието ми привлече възрастен човек с вид на клошар. Без съмнение той беше най-удобен за атакуване. Серафим обаче избра мъжа пред него. Беше елегантен, около четиридесетгодишен с дипломатическо куфарче в ръка. Изчака го да си обмени парите, тръгна редом с него под най-ярките светлини на булеварда и за моя изненада, внезапно опря пистолет в слепоочието му. Онзи веднага му даде куфарчето си, след което бръкна в джоба на пардесюто и му връчи някакви банкноти. Серафим сви в първата пряка със завидно хладнокръвие и докато онзи викаше полиция, обиколи квартала, мина покрай трамвайната спирка и влезе в колата.

— Действаш безразсъдно — нахоках го аз. — Трябваше да го издебнеш в някоя тъмна уличка. Колко пари ти даде?

— Десет марки.

— Трябваше да тръгнеш със стареца зад него. Гледаш го смотан, но във всички случаи е реститут с много пари.

— Взех куфарчето.

— Какво има в него?

— Не знам — отвори го хлапакът.

Изненадата наистина беше огромна. Вътре се търкаляха ябълка и вестник.

— Нещо да ми кажеш? — подсмихвах се аз. — И откъде този пистолет? Трябваше да знам за него.

— Той е газов.

— Друг път не ми се прави на престъпник—любител. Нещата, за които те наемам не са толкова наивни.

— Исках да ти направя впечатление — погледна ме извинително Серафим.

Разбирах го добре. Това беше синдромът на новобранците.

Серафим и Ася се оказаха съученици в спортното училище — дванайсетокласници от един и същи клас Всеки ден ходех да ги вземам с колата, като паркирах едва ли не пред класната им стая. Дечурлигата ги гледаха с възхищение и захлас. Всички се възхищаваха на хубавите коли, но още по-голямо впечатление им правех аз. Борците бяха мит. По пътя стоварвах някъде Серафим и откарвах Ася до вкъщи. Вечерно време ги извеждах в луксозни ресторанти и те искрено се радваха. Учудваше ги вниманието и уважението на персонала, което не бяха срещали досега, както и луксозната обстановка. Нямах никакво намерение да ги вкарвам в моите среди. Ася пазех за себе си, а Серафим отдавна бях предвидил за тайно оръжие.

— Слушай ме, момче — обясних му един ден ситуацията аз. — Ако те вкарам в организацията, ще те командват един куп хора от мен нагоре. Каквото и да направиш, си длъжен да внесеш лептата си. Няма да имаш никаква самостоятелност.

— А така как става?

— Така аз съм ти единственият началник. Правиш каквото ти кажа и получаваш достатъчно. Заработеното от теб си остава неприкосновено.

— Дадено, шефе! — съгласи се той.

С Венци обаче рещихме да започнем самостоятелен бизнес. Именно заради това го бях пожалил. ВИС и СИК не позволяваха да се крадат коли, защото те ги застраховаха. Въпреки, че бизнеса с наркотици започнахме ние, Женята го завладя напълно. Ако искахме да вербуваме дилъри и да разкриваме територии, той ни даваше най-крайните, където не се продаваше нищо. Мен обаче ми беше паднало пердето пред очите и вече никой не ме интересуваше. Решихме да крадем само тежки лимузини, които носеха много пари. Не ни се работеше на дребно.

Венци беше изнамерил отнякъде двама крадци, които имаха канал до Испания. Това ни устройваше напълно. Трябваше обаче да измислим нова стратегия, защото повечето от баровците се возеха със шофьори, които седяха в джиповете, докато те пируваха или си вършеха бизнеса. И тази задача естествено се падна на мен.

Обикаляхме София с една съвсем невзрачна кола — фиат „Ритмо“. Едва се побирахме в нея. Избирахме обикновено района около Цариградско шосе, за да можем да се измъкнем от него на пълна скорост от една страна и защото гаражите ни бяха в Герман и Лозен от друга страна. Етюдът на Венци се състоеше в следното: Прилижаваше се примерно до джип Mitsubishi Pajero с мрежичка, в която кротко лежаха два най-обикновени хляба. Мустакатият и строг шофьор вътре, по всяка вероятност бивш милиционер, го проследяваше с безразличие и отново се съсредоточаваше към футболния мач или каквото там слушаше по радиото. Тогава Венци изведнъж се връщаше и с най-невинното изражение на лицето си го караше да свали стъклото.

— Търся улица „Хаджи Смион“? — питаше той.

— Няма такава улица — отвръщаше му онзи, но вече бе късно.

Венци изваждаше автомата, който стоеше под якето му и безапелационно му нареждаше:

— Отвори другата врата!

Тогава влизах аз. Бившето ченге и настоящ шофьор, обикновено беше професионалист. Когато отмъкнахме точно от това Pajero, мустакаткото изобщо не се уплаши и ръката му бавно пропълзя към кобура на пистолета. Аз го изпреварих. Взех оръжието, а след това и мобилния телефон. Оттук нататък не представляваше никаква трудност да го изхвърлим на улицата. Венци се качи отзад, а единия от крадците потегли с мръсна газ. Другият вече беше подкарал фиатчето по маршрута към гаража. Неговата задача беше да ни предупреждава дали има патрулки и по възможност така да ги увърти, че да не ни обърнат внимание. Дори ако се наложи да се блъсне в тях. Понякога преди Герман и Лозен полицаите правеха блокада. Обаче нашия човек във фиатчето или ни предупреждаваше своевременно, или предизвикваше луд скандал. Така се добирахме до гаража. Оттам колата заминаваше по каналите за Испания.

Самостоятелният ни бизнес започна доста успешно, но криеше много рискове. Съзнавахме го и се пазехме.