Нелсън Демил
Катедралата (56)

Глава 56

Белини стоеше изправен до масата за пресконференции, с очи, вперени в четири дълги листа със скици. Завитите им краища бяха притиснати с чаши от кафе, пепелници и железни гилзи от снаряди. Около него се бяха струпали взводните командири. Първите три чертежа показваха подземието, първия, основен етаж и горните нива. Четвъртият представляваше напречен разрез на катедралата. Сега, когато ги гледаше пред себе си, Белини не беше изобщо впечатлен.

Гордън Стилуей седеше пред чертежите и разясняваше подробностите. Белини гледаше с набръчкано чело. Огледа лицата около себе си да види дали по тях е изобразено просветление, но всичко, което прочете зад потта и черната боя по тях, бе нетърпение, изтощение и раздразнение от отлагането.

Вратата се отвори и Бърк влезе в стаята. Белини вдигна очи към него, в които не се виждаше особена благодарност и оптимизъм. Бърк видя Лангли, подпрян на стената в дъното и отиде при него. Застанали един до друг, те гледаха известно време сцената край масата. После Бърк каза, без да отмества поглед от нея:

— По-добре ли се чувстваш?

Лангли отговори хладно:

— Никога не съм се чувствал по-добре през живота си.

— Аз също — той погледна към онова място на пода, където беше паднал Шрьодер. — Как е Берт?

— Дойде лекар на полицията, който го лекува от психическото изтощение — отвърна Лангли.

Бърк кимна. Лангли пропусна няколко секунди.

— Флин повярва ли?

— Следващият му ход може да е да заплаши, че ще убие някой от заложниците, ако не му покажем тялото на Шрьодер… с тил, отнесен от куршум.

Лангли потупа джоба, в който се намираше служебния пистолет на Шрьодер.

— Много е важно Флин да продължи да вярва, че плановете, с които разполага, са тези, които ще използва Белини… — Той посочи леко с глава към взводните командири. — Животът на толкова хора зависи от това…

Бърк смени темата:

— Какво правиш по въпроса с арестуването на Мартин?

Лангли поклати глава:

— Първо, той е изчезнал отново, много го бива. Второ, проверих при онзи шегаджия от Държавния департамент, Шеридан, и се оказа, че Мартин има дипломатически имунитет. Все пак обещаха да обмислят възможността за изгонването му от страната…

— Не искам неговото изгонване. Лангли го погледна.

— Няма значение, защото научих от нашето приятелче от ФБР, че той благополучно се е изгонил сам.

— Заминал ли е?

— Още не, разбира се. Не и преди да е свършило шоуто. Има билет за полет от летище „Кенеди“ до Бермудските острови.

— В колко часа?

Лангли го изгледа продължително.

— Излита в 7,35. Закуска в Саутхемптън. Забрави, Бърк!

— Добре.

Лангли огледа хората около масата в продължение на цяла минута, после каза:

— Щях да забравя. Нашият колега от ЦРУ, Крюгер, подметна, че това е тяхното шоу. Никой не иска ти да си вреш носа там. Разбра ли?

— Няма проблем. Значи отделът за фалшификати на произведения на изкуството?

Лангли кимна:

— Аха, познавам един готин тип там. То е най-голямата синекура, която някой е измислил.

Бърк демонстрира нужното съсредоточено внимание, докато Лангли рисуваше идилична картина на живота в отдела за фалшификати, но умът му бе насочен другаде.

Гордън Стилуей завърши общите разяснения и попита:

— Сега ми кажете отново какво точно ви интересува.

Белини хвърли поглед към часовника на стената — 5,09. Въздъхна:

— Искам да знам как мога да вляза в „Свети Патрик“ без да използвам предния вход.

Гордън Стилуей говореше и отговаряше на въпроси и настроението на взводните командири се промени от песимизъм към предпазлив оптимизъм.

Белини хвърли поглед към хората от групата за обезвреждане на взривни устройства. Техният командир, Уенди Питърсън, беше единствената жена тук. Тя се наведе съвсем близо над чертежите и отметна назад дългата си руса коса. Той видя студените й сини очи да сканират плановете. Взводът за обезвреждане на взривни устройства се състоеше от седемнайсет мъже, една жена и две кучета — Бренди и Сали. Според Белини, всички те, заедно с кучетата бяха луди за връзване.

Лейтенант Питърсън се обърна към Стилуей. Гласът и беше нисък, почти шепот — това им е нещо като запазена марка в този взвод, помисли си Белини. Питърсън започна:

— Ако искате да поставите бомби, да допуснем, че нямате достатъчно експлозив, но търсите максималната ефективност…

Стилуей постави две кръстчета на чертежа:

— Тук и тук. Двете големи колони от двете страни на ризницата — замисли се: — Когато бях горе-долу шестгодишен, разбиха с взрив основата тук, за да построят стълбището. Така отслабиха скалата, върху която са издигнати двете колони. Това е публикувана информация и всеки, който иска да провери, включително ИРА, може да направи справка.

Уенди Питърсън кимна. Стилуей я погледна с любопитство.

— С обезвреждане на бомби ли се занимавате? Какво точно прави там една жена?

— Плета дантела на една кука — отвърна тя. Стилуей замълча за малко, после продължи:

— Тези колони са огромни, но при наличието на такива мощни съвременни експлозиви, един експерт по разрушаване на сгради може да ги събори, а с тях ще падне половината сграда… Бог да е на помощ на този, който е вътре.

Той впери поглед в лейтенант Питърсън. Уенди каза:

— Не ме интересува експлозията.

Стилуей отново замълча при този неразбираем отговор и изведнъж я разбра какво имаше предвид.

— Но аз се интересувам от нея. Няма много хора като мен, които могат да построят сградата отново… — гласът му секна изведнъж.

Някой зададе въпроса, който всички тази нощ си бяха задавали:

— Може ли изобщо да бъде построена отново?

Стилуей кимна:

— Да, но вероятно ще изглежда като Първа космическа банка.

Няколко човека се засмяха, но смехът им бързо замря. Стилуей отново насочи вниманието си към чертежите и започна да дава още подробности за специфичните особености на архитектурата. Белини потри наболата си брада и го прекъсна:

— Господин Стилуей, ако трябва да вкараме бронирана кола, тежаща около десет тона… плюс-минус един тон, нагоре по предните стъпала и през централния вход…

Стилуей подскочи:

— Какво? тези врати са безценни…

— Може ли подът да издържи тази тежест? Стилуей направи опит да се успокои, помисли за момент, после отвърна неохотно:

— Ако трябва да направите нещо толкова безумно… разрушително… Десет тона? Да, според спецификациите, подът ще издържи… но винаги съществува известен риск, нали?

Белини кимна:

— Да… Още нещо… Те казаха, фенианите казаха, че ще подпалят катедралата. Имаме причина да смятаме, че ще запалят тавана… Възможно ли е?

— Защо не?

— Ами… струва ми се доста солидно, масивно…

— Да, масивно дърво. — Поклати глава. — Какви мръсници…

Стилуей неочаквано се изправи:

— Господа… госпожице — той пресече кръга от хора. — Извинете, че не желая да остана, за да слушам как уточнявате подробностите на своята операция. Не се чувствам много добре. Ще бъда в съседната стая, ако се нуждаете от мен.

Обърна се и излезе. Взводните командири оживено заобсъждаха. Групата за обезвреждане се оттегли в най-отдалечения ъгъл на стаята и Белини видя как наобиколиха Питърсън. Лицата им, каза си той, са винаги безизразни, а очите им са винаги празни. Погледна часовника си — 5,15. Щяха да му трябват петнайсет до двайсет минути, за да промени плана на атаката. Нямаше да е много по-различен, но това, което се оформяше в главата му, бе много по-ясно и беше по-малко вероятно да се превърне в масово убийство. Той се отдалечи от взводните командири и отиде при Бърк и Лангли. Постоя неуверено за миг и рече:

— Благодаря за Стилуей. Свършихте добра работа.

— Пак заповядай, Джо, извинявай, инспекторе. Ти искаш, ние доставяме архитекти, адвокати, пици…

Бърк го прекъсна.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Белини кимна:

— Ще дадем по-малко жертви, катедралата също има доста голям шанс, но все още можем да смятаме заложниците за мъртви. — Направи пауза: — Мислиш ли, че има начин да отменим нападението на бронираната кола на Лоугън откъм Пето?

Лангли поклати глава:

— Губернатор Дойл наистина е решил да го направи. Трябва да мислиш за бронетранспортьора като за една от онези коли с мегафони, които използват в предизборните кампании.

Белини извади от джоба си някакъв фас и го запали. Отново погледна часовника си.

— Флин очакваше да бъде нападнат след пет и петнайсет и вероятно точно в този момент е плувнал в пот. Добре, много добре. Надявам се да е най-трудният момент в живота на проклетото копеле.

Лангли каза:

— Ако още не се е притеснил, скоро ще започне.

— Скапан шибаняк! — устата на Белини се изкриви в злобна усмивка, малките му очички се присвиха: — Надявам се да бъде ранен и да умре бавно. Да храчи кръв, пяна и жлъчка, докато…

Лангли вдигна ръка:

— Моля ти се.

Белини се завъртя към Бърк:

— Не мога да повярвам, че Шрьодер му е казал…

Бърк го пресече:

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че съм намерил архитекта и трябва да промениш плановете си. Капитан Шрьодер рухна физически. Ясно?

Белини гръмко се разсмя.

— Разбира се, че ще рухне. Нали го треснах в мутрата. Какво друго да направи, да танцува ли? — Изражението му стана сериозно. — Копелето ме предаде. Заради него можеше да умрат стотина души.

Бърк отвърна:

— Ти ще забравиш за Шрьодер, а аз ще забравя онова, което вкара в главите на своите командири, да изтрепят всички в катедралата до крак. Белини остана за момент мълчалив:

— Нападението ще стане по различен начин от онова, което Шрьодер е казал на Флин… Какво ще стане с дъщеря му?

Лангли извади от горния си джоб снимката от досието на Дан Морган и я остави на масата за бридж до тази на Тери О’Нийл, която бе взел от портфейла на Шрьодер.

— Този тип ще я убие — посочи усмихнатото лице на Тери.

Телефонът иззвъня и Белини погледна към него. После се обърна към двамата мъже:

— Това е моето приятелче Мъри Клайн. Да ви е честит! — той вдигна слушалката на вътрешния телефон върху масата за бридж. — Щабът на Гестапо. Джо на телефона.

От другия край се чу заекване, после долетя възбудения глас на кмета:

— Джо, кога ще тръгваш?

Белини почувства разтуптяването на сърцето си при тези думи. След като свърши този ден, се надяваше никога повече да не го чуе.

— Джо?

— Да… Заслужаваше си да чакаме архитекта…

— Добре. Много добре. Кога ще нападнеш?

„Кога ще нападнеш“. Сърцето му заблъска още по-силно. В стомаха му се появи буца лед.

— Около 5,35, там някъде.

— Не можеш ли да го ускориш?

Белини нагло отвърна:

— Не!

— Знаеш, че има хора, които се опитват да спрат тази спасителна операция…

— Политиката не е моя работа.

В слушалката се чу гласът на Робърта Шпигел:

— Добре, забрави за проклетите политици. Бомбите, Белини…

— Наричай ме Джо.

— Оставяш на сапьорския взвод прекалено малко време, за да ги открият и обезвредят, капитане.

— Инспектор!

— Слушай, ти…

— Ти слушай, Шпигел! Защо не тръгнеш да душиш с проклетите кучета, за да им помогнеш да открият бомбите. Бренди, Сали и Рози. Той се обърна към Бърк и Лангли и се усмихна тържествуващо. Лангли се намръщи сякаш от болка. Белини продължи, преди тя да се е опомнила, пък и вече нямаше причина да спира:

— Нямат достатъчно кучета след последния път, когато орязахте бюджета и твоята помощ няма да им бъде излишна. И без това си вреш големия нос навсякъде.

Последва дълго мълчание, после се чу смехът на Шпигел.

— Е, добре, копеле, сега можеш да говориш каквото си искаш, но по-късно…

— Да, по-късно. Бих жертвал лявата си ръка за сигурно бъдеще. Начало на операцията 5,35. Не подлежи на обсъждане…

— Там ли е инспектор Лангли?

— Почакай малко — той покри с ръка микрофона. — Искаш ли да говориш с жената дракон?

Лангли почервеня и се поколеба преди да поеме слушалката от Белини, който тръгна към масата за пресконференции.

— Лангли слуша.

— Знаеш ли къде е Шрьодер? Неговият дубльор не може да го открие.

Лангли отговори:

— Той рухна.

— Рухна?

— Да, нали знаеш, падна, изгуби съзнание…

— О, добре. Напомнете го отново и го докарайте в офисите на център „Рокфелер“. От него се очаква да изиграе ролята си на герой по-късно.

— Мислех, че той е падналият ангел. Тя уточни:

— Не, малко си поизостанал с информацията. Размислихме. Каквото и да стане, сега той е героят. Има отлични връзки с пресата.

— А кой е падналият ангел?

Тя продължи:

— Нали разбираш, вече няма такива неща като победа или поражение, има само проблеми с връзките с обществеността…

— Кой е падналият ангел?

— Ти — изтърси тя. — Обаче няма да си сам… А и аз ще се погрижа да излезеш доста добре от положението.

Лангли не отговори. Тя продължи:

— Слушай, Филип, смятам, че трябва да си тук по време на нападението.

Веждите на Лангли отскочиха нагоре, когато чу малкото си име. Забеляза, че гласът й беше приятен, почти ласкав.

— Спасителна операция. Така трябва да го наричаш, Робърта. — Той намигна на Бърк.

Гласът на Шпигел стана по-рязък.

— Каквото ще да е. Ние… аз искам да дойдеш тук, горе.

— Мисля да остана тук, долу.

— След пет минути да си довлякъл задника си тук. Той погледна Бърк.

— Добре — затвори и остана загледан в телефона. — Каква нощ, пълна със смахнати.

— Има пълнолуние — намеси се Бърк. Последва дълго мълчание, после Лангли попита:

— Ще тръгнеш ли с Белини?

Бърк запали цигара.

— Мисля, че трябва… Да хвана всички разплетени краища… Да прибера всякакви записки, които може да се намират у фенианите. Както каза майорът, това място крие тайни… И преди Белини да започне да гърми глави или мястото да потъне в дим…

Лангли се съгласи:

— Направи каквото трябва — направи опит да се усмихне. — Искаш ли да си сменим местата и да отидеш да държиш Шпигел за ръчичката?

— Не, благодаря.

Лангли погледна нервно часовника си.

— Добре… Слушай, кажи на Белини да държи Шрьодер затворен в онази стая. В зори ще дойдем да го вземем и да го разходим пред камерите като олимпийски шампион. Да влезе Шрьодер, Лангли е аут.

Бърк кимна:

— Онази жена от конната полиция… Бети Фостър… Божичко, сякаш мина цял век… Както и да е, виж дали не можеш да направиш нещо за нея… Ако нямам възможност да й благодаря по-късно…

— Ще имам грижата — той тръсна глава. — Смахната нощ. — Тръгна към вратата и след малко се обърна. — Ето ти още едно нещо, което да провериш, когато влезеш вътре. Взехме отпечатъци от чашата, която Хики използва на пресконференцията. Бяха размазани.

Но Олбъни и ФБР твърдят, че са деветдесет процента сигурни, Хики е. Разполагаме с няколко визуални идентификации от хора, които са го видели по телевизията.

Бърк кимна.

— То премахва възможността…

— Не съвсем. Медицински специалист от Джърси е направил дентална експертиза на ексхумираните останки и… — той погледна Бърк. — Ужасяващо… наистина ужасяващо.

Бърк помоли бързо:

— Изплюй камъчето, Лангли!

Лангли се засмя.

— Майтапя се. Ковчегът е бил пълен с пръст и в него намерили бележка с неговия почерк. Ще ти открехна после какво пише. — Той отвори вратата: — Бети Фостър, нали така беше? До скоро, Патрик — и затвори след себе си.

Бърк обърна очи към отсрещния ъгъл на залата. Повече от дузина взводни командири от корпуса за бързо реагиране, облечени в черно, се бяха наредили в полукръг около масата за пресконференции. Над тях стенният часовник отброяваше минутите. Докато ги гледаше, те изведнъж се изпънаха като един, като футболен отбор, който току-що се е наговорил за предстоящата тактика, и излязоха един след друг. Белини остана там, зает с уточняване на някои подробности. Бърк впери поглед в тъмната му заплашителна фигура и в яркоосветената стая тя му напомни за черен градоносен облак сред слънчево небе.

Приближи до масата и нахлузи черен поло-пуловер. Върху него облече бронирана жилетка. Намести зеления карамфил — един от полицаите беше донесъл цяла кошница, за да ги раздаде на всички. Бърк погледна плановете и прочете бележките, нахвърляни върху тях, за действията на отделните взводове. Попита Белини:

— Къде е най-безопасното място, където да се скрия по време на щурма?

Белини помисли за миг, после отсече: — Лос Анджелис.