Нелсън Демил
Катедралата (44)

Глава 44

Брайън Флин стоеше пред олтара, на който бе поставен телевизорът. Морийн, отец Мърфи и Бакстър седяха на скамейките и гледаха и слушаха мълчаливо. Кардиналът беше почти неподвижен на трона, вперил поглед в екрана, събрал върховете на пръстите си.

Флин гледа дълго време безмълвно, после каза, без да се обръща към никого конкретно:

— Словоохотлив старец, а?

Морийн го погледна и попита:

— Защо не отиде ти, Брайън?

Флин не отвърна. Тя се наклони към отец Мърфи и прошепна:

— Всъщност, той е ефектен говорител. — И добави замислено: — Ще ми се да имаше начин да получат тази обществена трибуна без да се налага да правят такива неща.

Отец Мърфи отвърна, без да отделя очи от екрана:

— Най-малкото, той дава израз на чувството за безсилие на толкова много ирландци, нали?

Бакстър ги погледна строго.

— Не дава израз на никакво безсилие. Той възпламенява отдавна охладени страсти. Освен това мисля, че украсява и изопачава малко нещата, не е ли така? — Никой не отговори и той продължи: — Например, че ако е попадал наистина в обсадата на британски парашутисти, сега нямаше да е тук и да говори…

Морийн го прекъсна:

— То не е най-същественото…

Флин, чул част от разговора, погледна Бакстър:

— Твоят шовинизъм си пролича, Хари. Да живее Великобритания! Великобритания управлява Ирландия. Ирландия, най-важният аванпост на Империята и обречен да е последен.

Бакстър му отговори:

— Този човек е ужасен демагог и шарлатанин.

Флин се засмя.

— Не. Той е ирландец. Ние се отнасяме с толерантност към поетичното пренареждане на факти, които са ни известни. Но послушай го малко, Бакстър. Може да научиш едно-две неща.

Бакстър огледа хората около себе си — Морийн, Мърфи, Флин, фенианите… дори кардинала. За първи път усети колко малко разбира.

Мегън Фицджералд влезе в светилището и впери поглед в екрана. В традицията на дребните разказвачи, Хики прекъсна разказа си с песен:

Да пием за храбрите мъже на Ирландия — в изгнание или тук, у дома. Да пием за надеждите на родината, които няма никога да потънат в ръжда. За всяка храбра, потъпкана нация — да пием за нейната светла свобода. Но нека вдигнем най-славния тост за спасението на нашата страна.

Мегън отсече:

— Проклет изветрял старец. Прави ни за посмешище, като се държи така високопарно — тя се обърна към Флин. — Защо, по дяволите, изпрати него?

Флин я погледна и каза кротко:

— Остави стареца да получи своя велик ден, Мегън. Той го заслужава след седемдесет години война. Може би той е най-старият действащ войник на света. — Флин се усмихна примирително. — Има какво да разкаже. В гласа на Мегън се долови раздразнение.

— Само дето казва на всички, че британците са единствената пречка за постигане на споразумение тук. Брат ми гние в Лонг Кеш и искам утре да бъде свободен в Дъблин.

Морийн я погледна.

— А аз мислех, че си тук само заради Брайън. Мегън светкавично се обърна:

— Затвори си голямата уста!

Морийн се изправи, но отец Мърфи я дръпна бързо на скамейката. Флин не се обади, Мегън се обърна и си тръгна.

Гласът на Хики блееше от телевизора. Кардиналът седеше неподвижен, втренчен в една точка в пространството. Бакстър се постара да изключи всички от главата си и да не чува гласа на Хики. Опита да се концентрира върху плана за бягство. Отец Мърфи и Морийн гледаха напрегнато телевизора. Флин също гледаше, но неговите мисли, както и на Бакстър, бяха другаде.

Джон Хики извади плоско шише и сипа малко тъмна течност в чашата с вода пред себе си. Вдигна очи към камерата.

— Извинявайте! Това е лекарството ми за сърце. — Пресуши чашата и изпухтя доволно. — Сега ми е по-добре. Е, докъде бях стигнал? Вярно, 1973-а — той размаха ръце. — О, я стига с това. Слушайте ме всички вие! Не искаме да направим нищо на тези в катедралата. Не искаме да нараним един принц на Римската църква, един свят човек, добър човек, нито неговия свещеник отец Мърфи, прекрасен човек… — Той се наклони напред и събра ръце. — Не искаме да разрушим нито един олтар или статуя в този красив Божи дом, който хората в Ню Йорк и Америка обичат толкова силно. Ние не сме варвари или езичници. — Вдигна ръцете си в умолителен жест. — Сега ме чуйте… — Гласът му се задави и в очите му наедряха сълзи. — Ние искаме само още един шанс за младия живот, който бива погубван в британските концентрационни лагери. Ние не настояваме за невъзможното. Не отправяме безотговорни искания. Ние само искаме, молим, молим в името на Бог и човечеството ирландските синове и дъщери да бъдат освободени от мрака и деградацията на тези невероятни тъмници. — Отпи малко вода и отново впи очи в камерата.

— Но кои са тези, които са толкова безсърдечни към нас?

— Той удари по масата. — Кои са тези, които не желаят да освободят нашите хора? — Тряс! — Кои са тези, които с непреклонната си политика застрашават живота на хората в тази огромна катедрала? — Удари с двата си юмрука. — Проклетите британци, ето кои!

Облегнат на стената в офиса на монсеньор, Бърк гледаше екрана. Шрьодер седеше зад бюрото, а Шпигел се бе върнала в люлеещия се стол. Белини се разхождаше пред телевизора и пречеше на всички да гледат, но никой не му направи забележка.

Бърк отиде до двойната врата, разтвори крилата й и погледна във външния офис. Човекът от Държавния департамент, Арнолд Шеридан, стоеше до прозореца, потънал в мисли. От време на време поглеждаше представителите на Великобритания и Ирландия. Бърк остана с впечатлението, че Шеридан се готвеше да им съобщи неприятната новина от Вашингтон, че Хики набира точки и е време да поговорят. Неловко, почти смутено мълчание бе надвиснало в стаята, докато монологът на Хики продължаваше. Сцената напомняше на Бърк всекидневна, в която възрастни и тинейджъри бяха попаднали на някакъв филм по телевизията с неприкрити сексуални сцени.

Гласът на Хики се задави от вълнение.

— Много от вас може да попитат дали е прилично да окупираме Божия дом с такава цел. Мога да ви уверя, че то беше най-трудното решение за всеки от нас. Но ние не толкова обсадихме катедралата, колкото намерихме убежище в нея. Искаме древното си право на убежище. А какво по-добро място да потърсим помощта на Бог. — Той спря сякаш се бореше с някакво решение, после продължи тихо: — Днес следобед, много американци за първи път видяха неприличното лице на религиозния фанатизъм, практикуван от оранжистите на Ълстър. Точно тук, на улиците на този вселенски град, грозотата на религиозната нетърпимост и преследвания беше разкрита с ясна непогрешимост. Песните, които тези фанатици изпяха, са песни, на които учат децата си в домове, училища и църкви…

Той изправи стойката си, неприязненият израз на лицето му се стопи и превърна в тъгата на един стар човек. Поклати главата си бавно.

Шрьодер отвърна поглед от екрана и попита Бърк:

— Какво беше това последното за оранжистите? Без да отделя очи от телевизора, Бърк отговори:

— Те все още твърдят, че са протестантски лоялисти от Ълстър и вероятно ще продължат да го повтарят поне до сутринта. Но според сведенията от разпитите, те са бостънски ирландци. Вероятно от временната ИРА, вербувани за случая. — Като имаше предвид всички външни детайли на цялата афера — психологическият разчет на времето, отразяването в медиите, тактическата подготовка, политическите маневри и събирането на информация — му беше ясно, че Флин няма да удължи срока и да рискува да обърне работите срещу себе си. Шпигел рече:

— Беше тактическа грешка да се покаже Хики по телевизията.

Шрьодер опита да се оправдае:

— Какво друго можех да сторя? Белини се намеси:

— Защо да не го отвлека? Тогава ще можем да го използваме в преговорите за заложниците.

— Отлична идея — каза Шрьодер. — защо не отидеш да го удариш по главата, преди да са прекъснали за реклама?

Бърк погледна часовника си. 22,25. Нощта изтичаше бързо, щеше да съмне преди някой да разбере, че е твърде късно.

Хики огледа залата за пресконференции. Забеляза, че Лангли беше изчезнал. Наклони се напред и каза:

— Дай близък план, Джери — той гледаше в монитора. — Още по-близо. Така. Задръж. — Погледна в камерата и заговори с глух глас, който внушаваше настъпването на края и някаква обреченост: — Дами и господа от цяла Америка, и всички неродени, които един ден ще слушате моите думи. Срещу всеки един от нас стоят по две хиляди полицаи и войници. Ние сме обградени и изолирани от врагове, предадени от политици и дипломати, компрометирани и подривани от тайни агенти, цензурирани от световната преса… — Постави ръка на гърдите си: — Но не се страхуваме, защото там, отвън, има наши приятели, които ни желаят успех и Божия подкрепа за нашата мисия. Стотици мъже и жени, млади и стари, тази нощ са на колене в Лонг Кеш, Арма, Кръмлин Роуд и всички зандани на Англия и Северна Ирландия. Те се молят да получат свободата си. Утре, ако Бог пожелае, вратите на Лонг Кеш ще се разтворят и жените ще прегърнат съпрузите си, деца ще ридаят прегърнати от родителите си, братя и сестри ще се съберат отново… — Сълзите му течеха като порой. Той извади голяма кърпа и издуха носа си, после продължи: — Дори ако не постигнем нищо тази нощ, поне светът ще узнае за тяхното съществуване. И ако ние умрем, и с нас умрат други хора, и ако тази голяма катедрала, в която се намирам сега, лежи в развалини, то ще стане само защото хората на добрата воля не са успели да надвият силите на мрака и жестокостта. — Пое дълбоко въздух и завърши: — До скоро, когато ще се срещнем на едно по-щастливо място… Бог да благослови всички ви! Бог да благослови Америка и Ирландия. И Бог да благослови враговете ни и нека им покаже светлината.

Дейвид Рот се изкашля и предложи:

— Господин Хики, бихме искали да отговорите на няколко конкретни въпроси…

Хики се изправи рязко, издуха носа си в кърпата и излезе от обхвата на камерата.

Инспектор Лангли се беше върнал, отвори вратата и Хики бързо излезе в коридора, последван от Лангли и тримата детективи. Лангли се приближи до него:

— Виждам, че знаеш кога да си тръгнеш. Хики прибра кърпата си.

— Не можех да продължа повече, момче.

— Е, ти предаде своето послание. Стигнахте много далече. Сега защо не излезете и не оставите всички да си починат?

Хики спря пред асансьора. Маниерите и гласът му изведнъж загубиха своята сълзливост:

— И защо, по дяволите, трябва да го правим?

Лангли даде знак на тримата детективи да се отдръпнат. Извади от джоба си бележник и погледна в него.

— Добре, господин Хики. Изслушайте ме внимателно. Току-що бях упълномощен от представители на британското и американското правителство да ви предам, че ако напуснете катедралата сега, британците ще започнат процедурата по освобождаването, без много шум и през определени интервали, на повечето от хората в списъка, при условие, че няма да се опитват да избягат…

— Повечето? Какви интервали? Какви условия? Лангли вдигна очи от бележника.

— Не знам нищо повече от това, което чета. Получих съобщението по телефона. Аз съм просто ченге, ясно? А ние сме единствените, на които е разрешено да водим разговори с вас. Нали разбираш? Така че нещата малко се усложняват, обаче трябва само да чуете…

— Сводник!

Лангли бързо го погледна.

— Какво?

— Сводник. Сводничиш на дипломатите, които не искат да отправят директно предложение на нас, проститутките.

Лангли се изчерви.

— Хей… Внимавай…

— Овладей се, човече. Спокойно.

Лангли пое дълбоко въздух и продължи с овладян глас:

— Британците не могат да освободят всички наведнъж. Не и щом сте опрели пистолет в челата им, и в челата на всички. Но то ще бъде направено. Освен това, главният прокурор на Съединените щати предложи да подпишете писмено съгласие да чакате на свобода предстоящото гледане на делото, разбираш ли какво значи това?

— Не, не разбирам. Лангли изглеждаше ядосан.

— Означава, че можете да не се явите в съда в определения срок и да изчезнете от страната.

— О… Звучи много нечестно.

Лангли не обърна внимание на забележката и продължи:

— Още никой не е убит, то е най-важното. То ни дава известна свобода, когато се отнася до вас.

— Това прави нещата малко по-различни, нали? Вече извършихме дузина углавни престъпления, хвърлихме в ужас половината град, направихме ви на глупаци, предизвикахме улични безредици, струваме ви милиони долари, развалихме парада и комисарят на полицията умря от инфаркт. Но вие сте готови да забравите всичко, намигвате ни и ни оставяте да ви се изплъзнем, щом никой досега не е убит. Интересно. Показва много неща за обществото. Лангли отново пое дъх:

— Няма да повтарям втори път предложението, по очевидни причини, никой няма да спомене за него по телефона — той затвори бележника. — Това е честен компромис. Приемате или се отказвате.

Хики натисна копчето на асансьора и вратите се плъзнаха настрани. Той се обърна към Лангли:

— Няма да изглеждаме много добри, ако направим компромис, нали? Вие обаче ще изглеждате добри. Шрьодер ще бъде канен да дава интервюта цяла година. Но ние няма да получим толкова лесен достъп до ефира. Всичко, което хората ще видят и ще запомнят, е как излизаме от катедралата «Свети Патрик» с ръце на главите. Ще направим това с радост, ако първо опразните лагерите. Така че да не може никой да открадне победата ни с дипломатически и журналистически дрънканици.

— Но така ще останете живи, за Бога!

— Разкопахте ли вече гроба ми?

— Не ме занимавай с приказки за мъртъвци.

Хики се изсмя. Лангли предаде механично последните неща, които бе помолен да съобщи.

— Използвай пред хората вътре силата си да убеждаваш и влиянието си на велик ирландски лидер. Не очерняйте с безсмислена смърт и разрушение това, което вече постигнахте. — Добави малко от своите мисли: — Тази вечер показахте какво можете на половин Америка. Отдръпнете се, докато още водите!

— Ще предам това любезно предложение на господин Флин и фенианите, и ще съобщим решението си. Ако изобщо не споменем за него, ще означава, че държим на исканията си. — Хики влезе в асансьора: — Ще се видим по-късно, ако е рекъл Господ — натисна копчето и извика през затварящите се врати: — Можете да задържите писмата на моите фенове, инспекторе.