Нелсън Демил
Катедралата (40)

Глава 40

Бърк влезе във вътрешния офис на монсеньор и погледна Лангли, който бе единственият човек там и в момента гледаше през прозореца. Бърк попита:

— Всички ли си тръгнаха?

Лангли се обърна. Бърк отново попита:

— Къде е Шрьодер?

— Облекчава се… или повръща, откъде да знам. Чу ли какво се случи?

— Осведомиха ме. Проклетите глупаци вътре наистина ще я взривят. Всички добре ли са?

— Кардиналът каза, че са добре. Освен другото, пропусна и две представления с разкриване на картите. Шрьодер срещу Шпигел и Шрьодер срещу Белини. Горкият Берт. Свикнал е винаги да бъде доброто момче. — Той направи пауза. — Мисля, че губи играта.

Бърк кимна.

— Как мислиш, той ли е виновен, или ние? Или може би причината е, че Флин е прекалено добър?

Лангли сви рамене.

— От всичко по малко.

Бърк отиде до бюфета и установи, че в бутилките не беше останало много. Попита:

— Защо Бог е позволил на ирландците да измислят уискито, Лангли?

Лангли отговори като прилежно подготвен ученик:

— За да ги държи настрана от ръководенето на света. Бърк се изсмя.

— Правилно. — Гласът му стана замислен: — Обзалагам се, че никой от фенианите не е пил нищо от четирийсет и осем часа. Познаваш ли жена на име Тери О’Нийл?

Лангли се концентрира за момент.

— Не. Нищо не ми говори. — Веднага съжали, задето употреби жаргона на обикновените ченгета и повтори: — Не познавам идентичността зад това име. Обади се в службата.

— Вече звънях от долния етаж. Не знаят нищо, но ще проверят. Ами Дан Морган?

— Не. Ирландец ли е?

— Вероятно. От Северна Ирландия. Луиз обеща да се обади.

— Кои са тези хора?

— Нали това питам и аз. — Той изля остатъка от брендито и се замисли. — Тери О’Нийл… Мисля, че си спомням гласа и лицето, ала не мога да си спомня…

Лангли го прекъсна:

— Флин поиска да му занесем телевизор. От теб се очаква да му го доставиш. — Погледна към Бърк с ъгълчето на окото си. — Вие двамата май добре се разбирате.

Бърк обмисли изказването за момент. Въпреки обстоятелствата, при които се бяха срещнали, Флин беше мъж, който би му допаднал — ако Флин бе ченге, или ако Бърк беше от ИРА.

— Обади му се — добави Лангли. Бърк отиде до телефона:

— Флин може да почака.

Той провери дали високоговорителите в другите стаи са изключени, после включи интеркома върху бюрото, за да може и Лангли да слуша. Набра северния полицейски участък.

— Гонзалес? Тук е лейтенант Бърк. Прибрахте ли моя човек?

Последва дълго мълчание, през което Бърк установи, че е затаил дъх.

— Тоя е пълен кретен — рече Гонзалес. — Крещи нещо за полицейска държава и какви ли не още глупости. Казва, че ще ни съди за незаконно задържане. Спомням си, ти поиска да му осигурим защита.

— Там ли е още?

— Аха. Поиска да го закараме до управлението на пристанището. Не мога да го задържам и минута повече. Ако ме обвинят в незаконно задържане, ще натопя и тебе.

— Свържи ме с него!

— С удоволствие. Почакай!

Докато чакаше, Бърк се обърна към Лангли:

— Фъргюсън. Напипал е нещо. Тери О’Нийл, Дан Морган. Сега иска да се измъкне.

— Ами предложи му пари, за да остане.

— Още не си му платил за днес. Пък и няма такава сума, която да го спре — и каза в слушалката: — Джак…

Гласът на Фъргюсън изпълни стаята, креслив и развълнуван:

— Какво, по дяволите, правиш с мен, Пат? Така ли се постъпва с приятел? за Бога, човече…

— Зарежи! Свържи ме с хората, с които си говорил за Тери О’Нийл и Дан Морган.

— Няма да стане. Пазя в тайна източниците си. Не се отнасям с приятелите си като теб. Разузнавателните служби в тази страна…

— Запази това за първомайската си реч. Разбери, Мартин прецака всички ни. Той е силата, която стои зад фенианите. Цялата работа е гнусен номер, който цели да направи ирландците да изглеждат лоши и да обърне американското обществено мнение срещу ирландската борба.

Фъргюсън остана мълчалив за момент, после измърмори:

— Разбрах.

Бърк продължи настойчиво:

— Не знам колко информация ти е дал Мартин, и колко информация за полицията и фенианите е трябвало ти да му дадеш, но сега той заличава следите си. Ясно ли ти е?

— Което ми е ясно, е че съм в три смъртни списъка, на фенианите, на „временните“, и на Мартин. Напускам града.

— Налага се да останеш. Коя е Тери О’Нийл? Защо е отвлечена от Морган? Чия постановка е това? Къде я държат?

— Всичко е твой проблем.

— Работим върху него, Джак, но ти си по-близо до отговора. Нямаме много време. Ако съобщиш твоите източници…

— Не.

Бърк продължи:

— Виж дали не можеш да научиш нещо за Гордън Стилуей, настоящия архитект на „Свети Патрик“. Той също е изчезнал.

— Нагледахме се на това днес. Аз също изчезвам. Довиждане.

— Не! Остани!

— Защо? Защо да рискувам живота си?

— Затова, за което досега си го рискувал, мира. Фъргюсън въздъхна, не отговори. Лангли прошепна:

— Предложи му хиляда долара, не, хиляда и петстотин. Ще организираме благотворителен концерт, за да ги съберем.

Бърк каза в слушалката:

— Ще освободим от отговорност всички ирландци, които не са имали нищо общо с тази работа, включително твоите „официални“, и даже „временните“. Ще работим с теб, след като приключим с тази каша, и ще се погрижим правителството и пресата да не разпънат на кръст всички ви — направи пауза, после продължи: — Ти и аз като ирландци — спомни си опита на Флин да го причисли към тях, — ти и аз искаме да вървим с изправени глави след тази бъркотия.

Хвърли поглед към Лангли, който кимна възхитено. Бърк се обърна на другата страна, Фъргюсън отговори:

— Почакай малко — последва дълго мълчание, след което попита: — Как мога да те открия по-късно?

Бърк си отдъхна.

— Опитай да се обадиш в енорийския дом. До тогава линиите ще са чисти. Кажи паролата „Дребосък“. Ще те свържат с мен.

— По-добре „Гном“. Хубаво. Ако не мога да се свържа по телефона, няма да идвам там, кордонът се наблюдава от всякакви хора. Ако не се чуем, да си уговорим среща. Да речем, един часа в зоопарка.

— Нека е по-близо до катедралата — предложи Бърк.

— Добре. Но никакви барове или обществени места. — Той помисли. — Какво ще кажеш за онзи малък парк на Петдесет и първа, не е далеч от там.

— Затварят го през нощта.

— Прескочи през оградата. Бърк се усмихна.

— Някой ден ще си извадя ключ за всеки парк в този град.

— Запиши се в управата на парковете. Ще ти дадат по един заедно с метлата — посъветва го Фъргюсън.

— Късмет. — Бърк каза на Гонзалес: — Пусни го да върви. Затвори телефона и въздъхна дълбоко. Лангли попита:

— Смяташ ли, че тази О’Нийл е достатъчно важна, за да рискуваш живота му?

Бърк пресуши чашата с бренди и силно се намръщи.

— Как я пият тая пущина?

— Пат!

Бърк отиде до прозореца и погледна навън. Лангли продължи:

— Не правя никакви морални преценки. Искам само да знам, дали си заслужава Джак Фъргюсън да бъде убит?

Бърк промърмори сякаш на себе си:

— Отвличането е особено нещо, много по-сложно от обикновен удар, много по-зловещо, също като вземането на заложници — той помисли малко. — Вземането на заложници е форма на отвличане. Тери О’Нийл е заложница…

— На кого?

Бърк се обърна с лице към Лангли.

— Не знам.

— Кой какво и за кого трябва да направи, за да бъде освободена? Никой не е отправил никакви искания до този момент.

— Странно — съгласи се Бърк.

— Наистина — кимна Лангли.

Бърк погледна празния стол на Шрьодер. Присъствието му, въпреки всичко, бе вдъхвало увереност. Рече полушеговито:

— Сигурен ли си, че ще се върне? Лангли сви рамене.

— Помощникът му чака в стая с телефон. Чака като стажант големия момент в живота си… Обади се на Флин!

— По-късно.

Той седна на стола на Шрьодер, облегна се и погледна високия таван. От стена до стена вървеше дълга пукнатина, замазана с гипс, все още небоядисана. Представи си катедралата в развалини, после Статуята на свободата рухнала настрани и наполовина потопена във водите на пристанището. Помисли си за Римския колизеум, за разрушения Акропол, за потъналите храмове край Нил.

— Знаеш ли, сама по себе си катедралата не е толкова важна — продължи той. — Нито животът на който и да е от нас. Важно е как действаме и какво ще кажат за нас по-късно.

Лангли го погледна с уважение. Понякога Бърк го изненадваше.

— Да, вярно е. Но няма да го кажеш на никого днес.

— Нито утре, ако се наложи да извличаме тела от развалините.

Гласът на Хики се чу доста по-близо до Морийн.

— И какво открихме тук? Каква светлина влиза през онзи прозорец, Морийн? — той се изсмя и добави остро.

— Дръпни се оттам, или ще стреляме!

Морийн сви лакът и удари решетката. Телта се огъна, но краищата стояха здраво закрепени за стената. Тя притисна лице към мрежата. Коридорът свършваше на десет фута от лявата й страна. На отсрещната стена към края му имаше сиви плъзгащи се врати.-Врати на асансьор. Този асансьор водеше до стаята за младоженци отгоре. Отново блъсна решетката с лакът и едната й страна се откачи.

— Да, да… Моля ви.

Чу ги зад гърба си, драпаха по покритата с чакъл земя като плъхове, които бързаха към светлината. После Джон Хики излезе от мрака.

— Ръцете на главата, малката!

Тя се обърна и го погледна, сдържайки сълзите в очите си.

Хики любезничеше:

— Погледни се. Хубавите ти колене са изподрани. И каква е тази мръсотия по цялото ти лице, Морийн? Камуфлаж? Нуждаеш се от хубаво измиване. — Той прекара лъча на фенерчето по нея. — И дрехите ти са обърнати наопаки. Умно момиче. Умно. Ами какво е това около врата ти? — Дръпна импровизираната гарота и я усука. — Я, какво лошо момиче си била. — Преметна още веднъж гаротата и я стегна, докато тя започна да се задушава. — Още веднъж ми показа малка пукнатина в бронята ни, Морийн. Какво щяхме да правим без теб?

— Отхлаби примката и я блъсна на земята. Очите му се свиха в злобни цепки. — Смятам да ти пръсна главата и да те изхвърля в коридора. То ще помогне на полицията да вземе решението, от което се бои. Но от друга страна, много ми се иска да присъстваш на финала. — Усмихна се широко. — Искам да видиш как умира Флин или той да види как умираш ти.

Изведнъж в съзнанието й проблесна същността на злото у този старец.

— Убий ме!

Той поклати глава:

— Не, харесваш ми. Харесвам онова, в което се превръщаш. Но трябваше да убиеш Галахър. Можеше твърдо да те причислим към редовете на прокълнатите. А сега си неизяснен случай.

Той се изкиска. Морийн лежеше на влажната земя. Почувства как една ръка сграбчи дългата й коса и я повлече в тъмното. Мегън се наведе над нея и опря пистолет в гърдите й.

— Имаш девет живота като котките. Но и последният ти живот свърши!

Хики я спря:

— Никакви такива, Мегън! Мегън извика през рамо:

— Този път няма да ме спреш — и обра спусъка. Хики изкрещя:

— Стой! Брайън ще реши, дали трябва да умре! И ако трябва, той иска сам да я убие.

Морийн го изслуша, без да покаже емоция. Чувстваше се вцепенена и празна. Мегън отново извика:

— Майната ти! Майната му и на Флин! Тя ще умре тук и сега.

Хики прошепна заплашително:

— Ако стреляш, ще те убия.

Всички чуха щракването на предпазителя на автоматичната му пушка. Галахър се намеси:

— Остави я, Мегън.

Никой не помръдна и не каза нищо. Най-сетне Мегън отдръпна пистолета. Светна фенерчето си и го насочи в лицето на Морийн. Подобие на усмивка разкриви устните й:

— Ти си стара… и не чак толкова красива.

Грубо мушна цевта на пистолета в гърдите на Морийн. Примижала от светлината, Морийн гледаше изкривеното й лице.

— Ти си много млада и би трябвало да си красива, но в очите ти има нещо грозно, Мегън, и всички го виждат.

Мегън я заплю, после се стопи в тъмнината. Хики се наведе над Морийн и изтри лицето й с кърпичка.

— Е, ако питаш мен, ти си много красива. Тя обърна лицето си настрани.

— Върви на майната си!

— Хайде сега. Чичо Джон те спасява за втори път. Тя не отговори и той продължи:

— Защото наистина искам да видиш какво ще стане по-късно. Да, ще бъде наистина зрелищно. Колко често можеш да видиш как една катедрала пада върху главата ти?

Галахър хлъцна и Хики се обърна към него:

— Просто се шегувам, Франк. Тя се обърна към Галахър:

— Много добре знаеш, че не се шегува. Хики се наведе до ухото й:

— Млъкни, или…

— Какво? Какво можеш да ми направиш? Той иска да види всички ни мъртви. Иска да е сигурен, че всички твои млади приятели ще го последват в гроба…

Хики се изсмя пискливо и пронизително. Плъховете спряха да цвърчат.

— Малките същества усещат опасността. Те подушват смъртта. Те знаят — рече Хики.

Галахър мълчеше, дишането му изпълваше студения неподвижен въздух.

Морийн се изправи бавно.

— Ами Бакстър? Другите?… Хики подхвърли небрежно:

— Бакстър е мъртъв. Отец Мърфи е ранен в лицето и умира. Кардиналът обаче е добре. — Прошепна укорително. — Видя ли какво направи?

Не можа да отговори, по лицето й закапаха сълзи. Хики й обърна гръб и насочи светлината към отвора. Галахър предложи:

— Не е лошо да поставим тук аларма.

— Единствената аларма, която може да се чуе оттук, трябва да е направена от килограм пластичен експлозив. Ще пратя Съливан да постави мина. — Хики погледна Морийн. — Е, ще си вървим ли у дома?

Запълзяха обратно. Докато налучкваха пътя, Хики непрестанно говореше.

— Ако бях по-млад, Морийн, щях да съм влюбен в теб. Приличаш на жените от Движението през моята младост. Толкова много от жените в други движения са грозотии, невротички или смахнати. Но ние винаги сме успявали да привлечем здравомислещи и красиви момичета като теб. Знаеш ли защо е така? — Той се задъхваше. — Е, не ми отговаряй. Измори ли се? И аз се изморих. Върви по-бавно, Галахър. Ама че си яко добиче. Чака ни още много път, преди да си отдъхнем. Заедно ще си отдъхнем, Морийн. Скоро всичко ще свърши… Ще се освободим от тревогите си, от връзките си… преди зазоряване… една хубава почивка… няма да е чак толкова лошо… няма, наистина… отиваме у дома.