Нелсън Демил
Катедралата (33)

Глава 33

Капитан Белини попита монсеньор Даунс, който влизаше в офиса:

— Намерихте ли вече плановете на катедралата? Монсеньор поклати глава.

— Търсят тук и в сградата на епархията. Мисля, че никога не сме имали комплект в архива.

Комисар Рурк се обърна към Лангли:

— Докъде стигнахте с търсенето на архитекта, Гордън Стилуей?

Лангли запали цигара, като не бързаше да отговори. Най-сетне съобщи:

— Детективите са ходили в офиса му на източната Петдесет и трета. Намерили са го затворен, разбира се…

Рурк го прекъсна:

— Получихте ли прокурорско разрешение да влезете?

Лангли забеляза, че заместник-комисарят започваше да се държи началнически. До полунощ сигурно щеше да се опита и да издаде заповед. Лангли отговори:

— Всъщност някой вече е влизал без прокурорско разрешение. Няма планове на катедралата. Детективите търсят списък на работниците. Той очевидно също е изчезнал. Монсеньор Даунс прочисти гърлото си и се намеси:

— Не одобрявам нападението… но предполагам, то трябва да се планира… — погледна библиотеката: — Сред тези книги има пет, които представляват изследвания на катедралата в снимки. В някои от тях има планове, не толкова подробни, за да могат туристите да ги следват, когато се разхождат вътре. Снимките на интериора са много добри и може да са ви от полза.

Белини отиде до библиотеката и започна да оглежда лавиците. Бърк се изправи.

— Възможно е да има комплект от плановете в апартамента на Стилуей. Никой не вдига телефона, а детективът, който изпратихме, казва, че никой не отваря вратата. Отивам там.

Сега стана и Шрьодер:

— Не можеш да мърдаш оттук. Флин каза…

— Флин да върви на майната си. Робърта Шпигел се обади:

— Върви, лейтенант.

Лангли скъса страница от бележника си.

— Ето адреса. И не влизай незаконно. Монсеньор Даунс го предупреди:

— Ако намерите Гордън Стилуей, не забравяйте, той е възрастен човек. Не го карайте да се притеснява.

— Не правя нищо незаконно. И не притеснявам хората. Бърк се обърна и излезе в съседния офис. Тежък облак от синкав дим висеше над главите в препълнената с хора стая. Бърк си проби път до коридора и слезе по стълбите. Офисите на приземния етаж бяха пълни с униформени полицейски началници, които ръководеха операциите на открито. Той се приближи до някакъв капитан, застанал до бюро, и показа значката си.

— Имам нужда от дежурна полицейска кола с екип и някой маниак за шофьор.

Капитанът вдигна глава от картата.

— Така ли? Е, районът от другата страна на кордона е плътно наблъскан с хора и автомобили. Закъде толкова си се разбързал, лейтенант?

— Тремърси парк, веднага.

— Тогава трябва да идеш на „Лексингтън“.

— Мамка му! — Той грабна телефона и набра офиса на монсеньор. — Лангли, хеликоптерът още ли е на покрива на „Палас“? Добре, обади се и кажи да го приготвят за излитане.

Бърк излезе от енорийския дом. Пое студения ободряващ въздух и се почувства по-добре. Почти бе спряло да вали, но вятърът беше все още силен. Тръгна към празното кръстовище между Петдесет и първа и „Медисън“. Зловеща тишина бе надвиснала над осветените улици около катедралата. В далечината видя барикадите от дежурни полицейски коли, автобуси и камиони, които образуваха кордона. Снопове телефонни кабели оплитаха мокрите улици и тротоари. Виждаха се тъмните силуети на постовете пред полуосветените сгради. Войници от Националната гвардия минаваха натоварени в джипове, със стърчащи нагоре пушки. Чуваше се ревът на мегафони в студения зимен въздух. Полицаи с пушки охраняваха разчистения район. Бърк чуваше стъпките им да скърцат по заледената кора и собствените си забързани крачки. Докато вървеше, си мислеше за Белфаст, и макар че никога не бе ходил там, имаше чувството, че го познава. Вдигна яката си и тръгна още по-бързо.

От другата страна на Медисън самотна фигура на кон се движеше бавно срещу северния вятър. Той се взря в ездача, докато минаваше под улична лампа, и позна Бети Фостър. Изглежда не го забеляза и той продължи напред.

Вятърът спря и чу в далечината покрай кордона звуци от музика и песни. Не биваше да се отнема празникът на Ню Йорк. Бърк заобиколи задната страна на катедралата и приближи до резиденцията на кардинала. През едно дантелено перде на долния етаж видя хората от корпуса за бързо реагиране. Някакъв лейтенант ги инструктираше и Бърк забеляза черна дъска — „Трябва да се справим, момчета“. През друг прозорец на ъгъла видя елегантно облечени мъже и жени, между тях губернатора и кмета, които се бяха натрупали около студения бюфет. Не изглеждаха на хора, които се забавляват, но не изглеждаха и мрачни, като хората пред черната дъска. На пресечката Бърк се обърна и погледна през рамо осветената катедрала. Мека светлина минаваше през рисуваните прозорци и хвърляше цветни сенки върху побелелите улици. Беше спокойна картина, красива като пощенска картичка: Заледени клонки на голи липи и светещи пространства от чиста снежна покривка. Най-безметежното състояние, в което се е намирало някога това място — всичко наоколо разчистено от коли и хора…

Нещо, което беше не на място, привлече очите му и той погледна нагоре двете кули, от чиито развити вентилационни отвори струеше светлина. В северната кула — тази с камбанарията — видя движеща се сянка, самотна фигура, обикаляща от отвор на отвор, замръзнала, може би наежена и бдяща. В южната кула също имаше фигура, която стоеше неподвижна. Двама човека, по един във всяка кула — единствените очи, които гледаха навън от обсадената катедрала. Толкова много зависи от тях, помисли си Бърк. Надяваше се, че не са хора, които лесно се паникьосват.

Полицейският хеликоптер следваше „Лексингтън“ авеню на юг. Отдолу, забеляза Бърк, движението отново започваше да се оживява, ако това можеше да мине за оживено движение в Манхатън. Въртящите се сигнални лампи на всяко кръстовище показваха размерите на полицейската акция. Високите сгради от центъра на Манхатън се смениха с по-ниските от старата част на ~Гремърси парк и хеликоптерът се снижи.

Сега Бърк видя лампите на малкия частен парк, заобиколен с елегантни къщи. Посочи го и пилотът свали машината над откритото пространство. После включи светлините за кацане. Хеликоптерът се приземи на малка тревна площ и Бърк скочи долу. Тръгна бързо към високата ограда от ковано желязо. Разтърси решетката на голямата порта и установи, че е заключена. Няколко човека на тротоара от вътрешната страна го изгледаха подозрително. Бърк попита:

— Някой има ли ключ?

Никой не отговори. Бърк погледна между пръчките, хванал с ръце студеното желязо. Помисли си за портата на зоопарка тази сутрин, за клетката на маймуните, за решетъчната врата на ризницата и за всички затвори, които бе виждал. Сети се за Лонг Кеш и Кръмлин роуд, за Лубянка и Дахау. Мислеше, че на този свят има прекалено много решетки и прекалено много хора, които се гледат един друг през тях. Извика с внезапна и неочаквана ярост:

— Хайде, по дяволите! Кой има ключ? Възрастна елегантна жена пристъпи и извади красиво изработен ключ. Без да каже нито дума, тя отключи портата. Бърк се вмъкна бързо и грубо разблъска насъбралите се хора.

Приближи се до внушителна стара къща от другата страна на улицата и силно потропа на вратата. Отвори му някакъв полицай и той мина покрай него в малкото антре, като вдигаше значката си. Един-единствен цивилен полицай седеше на единствения стол и Бърк се представи накратко. Полицаят потисна прозявката си и отговори:

— Детектив Люис.

После се изправи неохотно. Бърк попита:

— Някакви новини за Стилуей? Детективът поклати глава.

— Получихте ли прокурорско разрешение за влизане? — Не.

Бърк се заизкачва по стъпалата. Когато беше новобранец, един стар полицай му бе казал: „Всички живеят на последния етаж. Обират всички на последния етаж. Всички полудяват на последния етаж. И всички умират на последния етаж“.

Бърк стигна до последния, четвърти етаж. От онова, което някога вероятно е било помещения за прислугата, бяха направени два апартамента. Намери вратата на Стилуей и натисна звънеца. Зад него по стълбите се изкачи детективът.

— Няма никой.

— Не е нужно да си Шерлок Холмс.

Бърк погледна трите вертикално разположени цилиндъра на заключалката, които бяха твърде различни — от много стар, до най-съвременен. Те показваха как с всяко изминало десетилетие нараства страхът. Обърна се към детектива:

— Искаш ли да опиташ рамото си в това? — Не.

— И аз. — Бърк се приближи до тясно стълбище зад малка вратичка. — Стой тук.

Изкачи стълбището и излезе на покрива, после се спусна по задния противопожарен изход и спря до прозореца на Стилуей.

Апартаментът бе тъмен, с изключение на жълтата светлинка на радиочасовника. На прозореца нямаше решетка и Бърк извади пистолета си. Счупи старото стъкло над заключалката. Бръкна вътре, освободи куката и вдигна прозореца. Скочи в стаята и се отдалечи от прозореца, хванал с две ръце пистолета пред себе си.

Затаи дъх и се ослуша. Очите му привикнаха към тъмнината и започна да различава сенки и форми. Нищо не помръдваше, нищо не дишаше, нищо не миришеше. Нямаше нищо, което да иска да го убие, и той усети, че тук не е убит никой. Бърк се изправи, намери лампа и я светна. Големият тавански апартамент беше в ярък контраст със света наоколо. Чисто бели стени, вградени лампи, тръбна мебел. Тайният модерен свят на архитект, който се занимаваше с реставрации на готически сгради. Срамота, Гордън Стилуей!

Тръгна към вратата за антрето, все още хванал пистолета, оглеждайки тъмните ъгли по пътя си, всичко беше съвсем обикновено, нищо не нарушаваше хармонията. По белия килим нямаше червени петна, по лъскавия хром не се виждаха съсиреци. Бърк запаса пистолета си и отвори вратата. Кимна на детектива:

— Задният прозорец е счупен. То поражда подозрения, че в момента се извършва престъпление. Напиши доклад.

Детективът премигна и тръгна към стълбите. Бърк затвори отвътре вратата и се огледа. Видя шкаф за папки до чертожна маса и отвори средното чекмедже, отбелязано с буквите „Ж-С“. Не се изненада особено, че между „Свети Марк“ в Бауъри и „Свети Апостол Павел“ нямаше нищо, освен едно по-широко пространство, отколкото трябваше да има.

Видя телефон на бар-плота в кухненския бокс и набра енорийския дом. Чу сигнал „заето“ и набра оператора. Чу запис, че трябва да набере отново, и тресна слушалката. Откри барчето на Гордън Стилуей и си наля бърбън.

Телефонът иззвъня и Бърк отговори:

— Ало?

В слушалката се чу гласът на Лангли:

— Предположих, че няма да намериш свободна линия. Какво става? Труп в библиотеката?

— Няма труп. Няма Стилуей. Папката с плановете на „Свети Патрик“ също липсва.

— Виж ти… — Лангли направи пауза: — И при останалите проверки нямахме късмет.

Бърк чу някой да говори наблизо.

— Това Белини ли е?

— Да. Действа по своята линия. Не му обръщай внимание!

Бърк запали цигара.

— Празникът на Свети Патрик не се оказа много весел, инспекторе.

— Осемнайсети март също не изглежда много обещаващ. — Въздъхна дълбоко. — Някъде в този град има планове и други архитекти, може би инженери, които познават това място. До утре сутринта можем да ги съберем всички, ала не разполагаме с толкова време, Флин е помислил за всичко. Включително отвличането на Стилуей и плановете.

— Чудя се…

— Какво се чудиш?

— Не ти ли идва наум, че ако Флин е заловил Стилуей, той щеше да бъде в катедралата, където от него щеше да има най-много полза?

— А може би наистина е вътре? Бърк помисли малко.

— Не знам. Флин щеше да ни каже, ако е отвлякъл архитекта. Щеше да ни се похвали, че знае как да взриви сградата, като минира тайните ходове, ако има такива. Той е интелигентен мъж, който умее да извлича максимума от всичко, до което се добере. Помисли върху това.

Бърк огледа подредената стая. На канапето лежеше брой на „Ню Йорк поуст“ и той дръпна жицата на телефона, за да се приближи. Първата страница показваше снимка от сцената с юмручния бой пред катедралата по обед. Заглавието гласеше: ДЕМОНСТРАЦИЯ ПОМРАЧИ ПАРАДА. Отдолу имаше подзаглавие ИРЛАНДЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА МАРШИРУВАТ. Извънредните вечерни издания щяха да предложат много по-добър материал. Гласът на Лангли се чу в слушалката:

— Там ли си, Бърк?

— Да. Слушай, Стилуей е бил тук. Донесъл е вкъщи вечерния вестник и…

— И какво?

Бърк обиколи стаята, като разнасяше телефона и слушалката. Отвори един дрешник до входната врата:

— Мокро палто. Мокра шапка. Липсва шлифер. Липсва чадър. Няма куфарче. Прибрал се е измокрен, преоблякъл се е и отново е излязъл с куфарчето си, в което предполагам е била папката с плановете на „Свети Патрик“.

— И какъв цвят са, следователно, очите му? Добре де, приемам го. Къде, според теб, е отишъл?

— Вероятно е излязъл с някой, който е имал добре изработени документи и правдоподобна история. Някой, който е влязъл ненасилствено в апартамента.

— Сигурно някой фенианин, който го е намерил твърде късно, за да го заведе в катедралата.

— Може би. Но може и друг да не желае да се доберем до плановете и Стилуей.

— Странна работа.

— Помисли върху това, инспекторе. Междувременно изпрати екип криминолози и ми осигури свободна линия, за да мога да се обадя на Джак Фъргюсън.

— Добре, но се връщай по-бързо. Шрьодер започва да става нервен.

Бърк затвори, взе чашата с бърбън и тръгна да обикаля апартамента. Нищо друго не разкриваше твърди улики, обаче той започна да добива усещането, че опознава стария архитект. Не е тип, който би излязъл под студената лапавица, освен ако дългът не го налагаше. Телефонът иззвъня. Бърк вдигна, даде на оператора номера на Фъргюсън и му нареди:

— Обади се след десет минути. Ще трябва да позвъня още на едно място. След шест позвънявания някой вдигна слушалката и се чу неувереният глас на Джак Фъргюсън.

— Ало?

— Бърк се обажда. Бях си помислил, че ще трябва да викам следователя, който се занимава със смъртните случаи.

— Като нищо. Къде, по дяволите, се изгуби?

— Бях зает. Изглежда тази година ще получиш наградата за най-добър шпионин.

— Задръж я за себе си. Защо не се обади. Чаках да ми позвъниш…

— Не ти ли се обадиха от моята служба?

— Да, колко мило от тяхна страна. Казаха, че съм белязан. От кого трябва да се пазя?

— На първо място от Флин. Вероятно от Нюйоркската ИРА, крилото на „временните“. Освен това, мисля че вече не си полезен за майор Мартин, нали с него въртеше игрички?

Фъргюсън остана мълчалив за няколко секунди, после отговори:

— Обеща, че с моя помощ ще обезглави фенианите.

— Виж ти. Е, единствените хора, които е искал да обезглави, работят в полицията на Ню Йорк.

Фъргюсън отново помълча няколко секунди и изруга:

— Копелета! Нещастни проклети копелета! Защо всички са толкова отдадени на това безсмислено насилие?

— Изглежда добре в пресата. Как се чувстваш, Джак?

— Как се чувствам? Уплашен съм до смърт. Събрал съм си багажа и се готвя да напусна града. Сестрата на жена ми дойде и я заведе в дома си. Божичко, никога не бих чакал толкова някой друг, Бърк. Трябваше да съм тръгнал преди час.

— И защо толкова си чакал? Имаш ли нещо да ми казваш, Джак?

— Името Тери О’Нийл говори ли ти нещо?

— Мъж ли е или жена?

— Жена.

Бърк помисли за момент: — Не.

— Била е отвлечена.

— Много отвлечени станаха днес, Джак.

— Мисля, че има нещо общо с всичко, което става.

— Какво общо?

— Чакай малко. Чувам някой в антрето. Чакай — прекъсна го Фъргюсън.

Бърк заговори бързо:

— Чакай, Джак, само ми кажи… Джак! Майната ти! Бърк остана със слушалка в ръка. Чу стъпките на Джак да се отдалечават. Очакваше да чуе трясък, изстрел и вик, но не последва нищо. Гласът на Фъргюсън отново се чу в слушалката, дишаше тежко.

— Проклетите братя Риверо. Натискат някакви сеньорити в нишата. Господи, някога беше прилична ирландска кооперация. Момчетата ходеха да се напиват в мазето и не поглеждаха цици, докато не навършеха трийсет. За какво говорех?

— Тери О’Нийл.

— Аха. Научих за нея от един бостънски „временен“. Той и няколко други момчета е трябвало да отвлекат тази О’Нийл, ако някакъв мъж на име Морган не успеел да я измъкне от някаква дискотека миналата нощ. Смятам, че Морган е успял да я свали, толкова е лесно в наши дни. Като да си купиш кутия цигари. Нали ти е ясно? Тези от Бостън сега мислят, че това е било част от всичко, което става днес. Не са много зарадвани от онова, което направиха фенианите.

— И ние не сме.

— Разбира се, всичко би могло да е съвпадение — добави Фъргюсън.

— Да — Бърк продължаваше да мисли. Тери О’Нийл. Много познато име, но не можеше да се сети къде го е чувал. Бе сигурен, не фигурира в досиетата, защото жените с досиета бяха все още достатъчно малко на брой, за да помни всички.

— Тери О’Нийл.

— Да, така каза човекът. А сега ме измъкни оттук, по дяволите!

— Добре. Не мърдай оттам! Не отваряй вратата.

— За колко време можеш да докараш някоя кола дотук?

— Не знам точно. Стой на линия. Ще те покрием.

— Така обеща и Лангли на Тими О’Дей миналото лято.

— Стават и грешки. Слушай, кога ще се видим другата седмица на едно питие… и да хапнем.

— Заври си яденето в…

Бърк затвори телефона. Не откъсваше поглед от него. В устата си усещаше неприятен вкус. Угаси цигарата и отпи от бърбъна. Телефонът отново иззвъня и той го вдигна.

— Оператор, свържи ме със северния полицейски участък в центъра. След кратко чакане телефонът иззвъня и се чу плътен глас:

— Сержант Гонзалес, северен полицейски участък.

— Обажда се лейтенант Бърк от разузнаването. — Той продиктува номера на значката си. — Имате ли радиовръзка с вашите коли?

Сержантът измъчено отговори:

— Да, смущението на честотите не достига до нас. Бърк чу звука на касетофона и сигналите през четири секунди.

— Изтрий записа, след като затворя. Става ли?

— Добре.

— Можеш ли да изпратиш кола на западната Петдесет и пета, номер 560, апартамент 5Д. Приберете и затворете, с цел охрана, лицето на име Джак Фъргюсън.

— Защо?

— Животът му е в опасност.

— Същото се отнася до живота на всеки гражданин на Ню Йорк. Западната петдесет и пета? Чудя се, че още е жив.

— Той е информатор. Много важен.

— Не разполагам с много коли. Всичко е така объркано…

— Да, чух. Слушай, той ще поиска да отиде до административната сграда на пристанищните власти, но вие го дръжте в участъка.

— Звучи наистина сериозно.

— Свързан е с обсадата на катедралата. Правете каквото ви казвам. Аз ще се погрижа за вас. Напред за Ирландия, Гонзалес.

— Hasta la vista^[1].

Бърк затвори и излезе от жилището. Тръгна по улицата и се върна в парка, където покрай оградата имаше насъбрани хора. Докато крачеше, си мислеше за Фъргюсън. Знаеше, че му дължи по-сигурен начин за спасяване. Знаеше, че трябва да го вземе с хеликоптера. Но приоритетите отново се променяха. Гордън Стилуей беше по-важен. Брайън Флин и майор Мартин бяха по-важни. Джак Фъргюсън вече не бе толкова важен. Освен ако… Тери О’Нийл. За какво, по дяволите, беше всичко това? Защо това име му бе толкова познато?