Нелсън Демил
Катедралата (25)

Глава 25

Губернатор Дойл остави слушалката и огледа препълнения външен офис. Хората се блъскаха да се докопат до новопоставените телефони, а над елегантните мебели висеше облак синкав дим, което му напомни за хотелски апартамент през изборна нощ и го подсети за предстоящите избори. Забеляза кмета Клайн, потънал в разговор с висши служители от градската управа и полицията. Отиде зад него и здраво го стисна за ръката.

— Мъри, трябва да поговоря с теб.

Кметът се остави да бъде избутан в коридора, качиха се нагоре до една площадка на стълбището, което водеше към спалните на свещениците. Кметът се изтръгна от хватката на губернатора и попита:

— Какво искаш, Боб? Имам работа.

— Преди малко говорих с Олбъни. Главната им грижа е да не се стигне до гражданско неподчинение.

— Не мислех, че в Олбъни има достатъчно жители, за да вдигнат бунт.

— Не там. Тук, е Манхатън. Тълпата отвън може отново да избухне… При цялото това пиене…

Кметът се усмихна:

— С какво тази нощ е по-различна от всички минали нощи след празника на Свети Патрик?

— Виж, Мъри, не е време да си правиш шеги. Обсадата на тази катедрала може да е само прелюдия към по-големи граждански размирици. Мисля, че трябва да обявиш вечерен час.

— Вечерен час? Ти луд ли си? Движението в Манхатън още е натоварено.

— Тогава го обяви по-късно — губернаторът снижи гласа си. — Моите специалисти в Олбъни смятат, че единственото, което запазва обстановката спокойна, е тази лапавица. Когато спре да вали, баровете ще се опразнят и може да има неприятности.

Кметът го изгледа недоверчиво:

— Не ми пука какво казват твоите специалисти в Олбъни. Това е денят на Свети Патрик в Ню Йорк, за Бога! Най-големият парад в света, като не се смята Първомайският в Москва, току-що завърши. Най-голямото, единствено по рода си парти в Ню Йорк, може би и в цяла Америка, тъкмо започва. Хората се готвят за този ден цяла година. Има повече от един милион само в центъра на града, наблъскани в барове, ресторанти и по домовете. През тази нощ се консумират повече алкохол и храна, отколкото през всяка друга в годината. Ако обявя вечерен час… Асоциацията на ресторантьорите ще плати, за да бъда убит. Ще изсипят цялата неизконсумирана бира на пързалката в центъра „Рокфелер“ и ще ме удавят в нея. Заври си в задника този вечерен час.

— Но…

— Въпросът има и религиозна страна. Що за ирландец си? Само това ни липсва, кметът-евреин проваля празника на Свети Патрик! По-лесно е да отменя Коледа. Какви са тия йо-йо, които ти дават съвети? Някакви тъпи фермери?

Губернаторът закрачи напред-назад по малката площадка.

— Добре, Мъри. Успокой се. — Той спря да крачи и се замисли. — Забрави за вечерния час. Но наистина мисля, че се нуждаеш от щатската полиция и Националната гвардия, за да се запази реда.

— Не. Никаква войска, никаква щатска полиция. Имам повече от двайсет хиляди полицаи, повече от една армейска дивизия. Малко по малко, ще ги изведем на улицата.

— 69-и полк е събран и готов да помогне.

— Събран? — засмя се Клайн. — По-скоро пиян. Божичко, съставът свърши дежурството си в два часа. Вече са така натряскани, че няма да различат пушката от връзките на обувките си.

— Случайно разбрах, че офицерите и по-голямата част от подофицерите са на коктейл в Оръжейната точно сега и…

— Какъв номер се опитваш да извъртиш?

— Да извъртя?

— Да извъртиш!

Губернаторът се изкашля в шепа, после се усмихна добродушно:

— Добре де, виж каква е работата. Знаеш много добре, че това е най-голямата неприятност, сполетяла Ню Йорк от угасването на тока през 77-ма и аз трябва да покажа, че правя нещо.

— Върви си в Олбъни. Остави ме да управлявам града си.

— Твоят град е в моя щат. Аз съм отговорен пред всички хора.

— Така ли? Къде беше, когато ни трябваха пари?

— Виж… Виж сега. Не се нуждая от твоето разрешение, за да повикам Националната гвардия или щатската полиция.

— Обади се на твоя главен прокурор да провериш.

Кметът Клайн се обърна и направи крачка към стъпалата.

— Чакай, Мъри. Слушай… Ако Олбъни поеме разходите по тази операция? Искам да кажа… Божичко, но това ще струва на града милиони! Ще се погрижа за това и ще издействам Вашингтон да даде още малко. Ще кажа, че е от международно значение, което си е истина, като парите, отпускани за охрана на посолствата. Става ли?

Кметът спря слизането си по стъпалата и се обърна към губернатора. Усмихна се насърчително. Губернаторът продължи:

— Ще платя всичко, ако ми позволиш да изпратя свои хора, трябва да демонстрирам присъствието на щатската управа тук. Нали разбираш? Какво ще кажеш, Мъри?

Кметът отговори:

— Парите трябва да се изплатят на града в срок от трийсет дни след представяне на сметката за разходите.

— Имаш го.

— Включително извънредния и редовно положения труд на всички служби, които са включени, в това число полиция, пожарна и останалите общински звена, докато трае обсадата; също и разходите, направени впоследствие.

— Добре.

— Включително разходите за ремонт на общинска собственост и сумите за подпомагане на частни лица и бизнесмени, които претърпят загуби.

Губернаторът преглътна.

— Разбира се.

— Но само 69-и полк. Никакви други гвардейски единици и никаква щатска полиция, моите момчета не се разбират с тях.

— Нека да изпратя щатската полиция в други избирателни райони, за да се запълни вакуумът от командироването на редовните полицаи в Манхатън.

Кметът поразмисли, после кимна и се усмихна. После подаде ръка и губернаторът я стисна. Кметът Клайн каза високо, така че да чуят хората в коридора под тях:

— Господин губернатор, бих желал да свикате 69-и полк и щатската полиция.

Полковник Денис Лоугън седеше начело на масата в оръжейната зала на 69-и полк на авеню „Лексингтън“. Над сто офицери, подофицери и цивилни лица седяха или стояха прави в голямата зала. Всички бяха почти или напълно пияни. Самият Лоугън се чувстваше леко замаян. Настроението тази година не беше много приповдигнато, забеляза той. В залата цареше потиснатост, в резултат на съобщенията за безредиците в центъра на града. Един сержант се приближи до Лоугън с телефон и включи апарата в жака.

— Господин полковник, губернаторът е на телефона.

Лоугън кимна и се поизправи. Пое слушалката и погледна майор Коул:

— Полковник Лоугън на телефона, сър. Честит празник, господин губернатор.

— Страхувам се, че денят не е честит. Група ирландски революционери са завзели катедралата „Свети Патрик“.

Полковникът почувства тежест в гърдите си и всяка част от тялото му, освен гърлото, се обля в пот.

— Да, сър.

— Свиквам 69-и полк.

Полковник Лоугън се огледа. Повечето от офицерите и подофицерите се олюляваха, няколко се бяха проснали на масите. Съставът вече си бе отишъл по домовете или беше пръснат по кръчмите.

— Полковник?

— Да, сър.

— Пълно бойно снаряжение, екипировка за овладяване на улични безредици, оръжие с бойни патрони.

— Да, сър.

— Сборен пункт пред резиденцията на кардинала на Медисън. Там очаквайте следващите заповеди. Не се бавете!

— Да, сър.

— Готов ли е 69-и, полковник?

Лоугън понечи да каже нещо разумно, после се изкашля:

— Ирландските бойци са винаги готови, господин губернатор!

— Говори капитан Берт Шрьодер от полицейското управление на Ню Йорк. — Шрьодер се пресегна и завъртя копчетата, с които се включваха високоговорителите в двете резиденции.

Глас с ирландски акцент прогърмя в стаята и отекна във външния офис, който веднага стихна.

— Защо се забавихте толкова?

Бърк кимна:

— Това е той.

Шрьодер заговори тихо, любезно, с тон, предназначен да успокоява:

— Нещата са малко объркани, сър. С кого?…

— Фин Макмейл, водач на фенианите. Казах на сержант Тесик и лейтенант Бърк, че искам да говоря с някой от по-висок ранг. Засега съм стигнал само до капитан.

Шрьодер даде стандартния си отговор:

— Всички, с които бихте желали да разговаряте, са тук. Слушат разговора ни по високоговорители. Чувате ли ехото? Решихме аз да говоря от името на всички, за да избегнем объркването. Те ще предават съобщенията си чрез мен.

— Кой сте вие?

— Човек, който има известен опит в тези неща.

— Интересно. Присъстват ли представители на британското, ирландското и американското правителство?

— Да, сър. Комисарят на полицията, кметът и губернаторът също са тук.

— Подходящ ден избрах за тази работа, нали?

Бърк се обърна към Шрьодер:

— Забравих да ти кажа, че има чувство за хумор.

Шрьодер рече в микрофона:

— Да, сър. А сега нека да се захващаме за работа.

— Нека се върнем малко назад и да установим правилата, капитане. Всички ли поддържат контакт със своите столици?

— Да, сър.

— Свързахте ли се с Червения кръст и Амнести Интърнешънъл?

— Направено е, сър.

— И вие сте говорителят?

— Да, сър, така се избягва объркването. Смятам, че ще установите колко по-приемливо е това. — Шрьодер стоеше на тръни на ръба на стола си. Беше най-трудната част — да убедиш някой побъркан лунатик, че е по-добре да говори с тебе, отколкото с президента на Съединените щати или с кралицата на Великобритания. — Сега, ако вече можем, да започваме…

— Добре, ще видим.

Шрьодер тихо изпусна въздуха от дробовете си. — Пред нас стоят вашите искания и списъкът на хората от Северна Ирландия, които желаете да освободим. Искаме да знаете, че наша основна грижа е безопасността на заложниците…

— Не забравяйте катедралата! Подготвили сме нейното изгаряне.

— Да, но сме загрижени и за човешкия живот.

— Съжалявам за коня.

— Какво? А, да. Ние също. Но никой друг, никой човек, не е убит, така че да се постараем нещата да останат такива.

— Значи комисар Дуайър се чувства по-добре?

Шрьодер метна мълниеносен поглед към Бърк и покри с ръка микрофона:

— Какво, по дяволите, си му казал за Дуайър?

— Правило номер едно: истината.

— Мамка му! — Шрьодер свали ръката си от микрофона: — Комисарят почина от естествена смърт, сър. Никой не е убит. — Той отново натърти: — Нашата цел да съхраним човешкия живот…

— Значи мога да подпаля катедралата, след като получа онова, което искам?

Шрьодер отново огледа стаята. Всички се бяха привели напред в столовете си. Цигарите бълваха дим в тишината.

— Не, сър. То ще бъде углавно престъпление. Нека да не усложняваме проблема.

— Не виждам никакъв проблем. Просто направете, което искам.

— Заложниците добре ли са?

— Казах на Бърк, че са добре. Щом съм се ангажирал с нещо, значи наистина е така.

— Просто исках всички тук да се уверят. При мен има много хора, господин Макмейл, те искат да чуят какво казвате. Главният енорийски свещеник на катедралата е тук. Той е силно обезпокоен за кардинала и останалите. Всички разчитат на вас да не допуснете косъм да падне от главата им. Слушайте, не е ли възможно да чуем заложниците? Бих искал…

— Може би по-късно.

— Добре. Хубаво. Съгласен съм. Слушайте, искам да говоря с вас за този прожектор. Било е потенциално опасно действие…

— Не и ако в камбанарията стои шампионът по стрелба на графство Антрим. Не включвайте повече прожектори!

— Да, сър. По-нататък ако искате нещо, само ме попитайте. Опитвайте се да не поемате нещата в свои ръце. Понякога е по-лесно, ако помолиш.

— Ще се опитам да го запомня. Откъде точно се обаждате?

— От кабинета на главния енорийски свещеник.

— Браво. Не е лошо да стоиш по-близо до центъра на събитията.

— Ние сме точно в центъра.

— Ние също. Добре, трябва да се погрижа за някои неща. Не ми се обаждайте през минута под някакъв претекст. При следващото обаждане искам да чуя, че трите правителства и двете организации, които са включени, са съгласни да започнем уговарянето на подробностите по прехвърлянето на освободените затворници.

— Това може да отнеме известно време. Бих искал да се обаждам, за да съобщавам как се развиват нещата.

— Не ме прави на глупав.

— Аз съм тук, за да помагам.

— В такъв случай можеш да започнеш с изпращане на ключовете.

— Ключовете? — той погледна монсеньор Даунс, който кимна.

Флин поясни:

— Всички ключове на катедралата, не на града. Изпратете ги веднага по лейтенант Бърк.

Шрьодер отказа:

— Не съм сигурен, че ще мога да открия някакви ключове…

— Не ми пробутвай тези лайна, капитане! Искам ги тук до десет минути, или ще срина до основи олтара на светото причастие. Кажи това на Даунс и той ще извади всички ключове, с които разполага, и още сто, с които не разполага.

Монсеньор Даунс дойде до писалището силно развълнуван. Шрьодер изтърси бързо в микрофона:

— Добре. Изглежда беше станало някакво недоразумение. Монсеньор ме информира, че има пълен комплект с ключове.

— Знаех си, че ще ги откриете. Изпратете ни още четирийсет и пет порции солено месо и зеле за вечеря. Искам да бъдат приготвени от… момент, да се допитам до американския си приятел. — Последва кратко мълчание, после Флин продължи: — От ресторанта на Джон Барликорн на източната Четирийсет и пета улица. Донесете содени питки, кафе и чай. И някакъв сладкиш, ако нямате нищо против. Аз ще платя сметката.

— Ще се погрижим за поръчката… също и за сметката.

— Капитане, преди да изтече тази нощ, в касата на града няма да има пари даже за чаша бира. Аз ще платя храната.

— Да, сър. Има още нещо. За този краен срок… Създадохте ни няколко проблема, които може да отнемат малко по-дълго време…

Гласът на Флин стана войнствен:

— Никакво удължаване! Гледайте затворниците от списъка да бъдат освободени и да се намират в Дъблин, когато първите лъчи на слънцето проникнат през прозорците на олтара на Дева Мария. В зори, или всички умират, Шефер!

— Шрьодер. Вижте…

— Не ме интересува кой си. Честит празник на Свети Патрик, капитане. Напред, Ирландия!

Последва щракване и в стаята се чу бръмченето на телефонния сигнал. Капитан Шрьодер остави слушалката, изключи високоговорителите и запали отново пурата си. Не беше минало добре. И все пак чувстваше, че се е оправял и с по-твърди мъже от Флин. Може би никога толкова добре изразяващи се, но със сигурност по-луди.

Продължи да си напомня две неща. Едното, никога не беше претърпявал провал. Другото, никога не беше се провалял при уговарянето на отсрочка. Голяма част от успеха в първото се дължеше на успеха на второто. Той огледа смълчаната група около себе си.

— Този ще се окаже труден. Допадат ми, когато са такива.

Капитан Джо Белини стоеше до прозореца с разкопчана куртка и палци, пъхнати в колана, на който висеше пистолетът му. Пръстите му напипаха патрондаша. Въображението му рисуваше картина на неговото подразделение, което атакуваше огромната сива сграда отвън. На него не му допадаха трудните типове. Не му допадаха и лесните. Никакви не му допадаха.

Брайън Флин седеше пред долния орган, близо до светилището, и гледаше разтворената върху него книга.

— Шефер — засмя се той.

Джон Хики погледна книгата, озаглавена „Моите години като преговарящ за заложници“ от Берт Шрьодер.

— Шефер. Много добре, Брайън. Но в един момент ще те притисне.

Флин кимна:

— Вероятно. — Вдигна капака на клавиатурата и удари един клавиш, но от тръбите не излезе звук. — Трябва ни ключ, за да го пуснем — каза той разсеяно. Вдигна поглед към Хики.

— Не искам да го засягам на тема професионализъм. Трябва ми такъв, какъвто е. А към края, ако има нужда, ще изиграем коза си срещу него… Тери О’Нийл. — Той се изсмя: — Дали някога е имало по-нещастно копеле с повече лоши карти в ръката си, без да има и най-малка представа за това?