Нелсън Демил
Катедралата (22)

Глава 22

Сержант Тесик остави слушалката и погледна Бърк. — Автомат дал случаен изстрел. Така каза… Не знам. — Той изглеждаше малко поукротен. — Ти какво мислиш?

Бърк въздъхна дълбоко, после отиде до прозореца, който гледаше към катедралата, и дръпна пердетата. — Погледни нататък!

Сержант Тесик погледна обляната в светлина катедрала.

— Влизал ли си някога вътре, Тесик?

Той кимна:

— Бил съм при даване на причастие. На едно-две погребения.

— Аха. Е, помниш ли галериите, тоест балконите? А балкона за църковния хор? И повече от един акър скамейки. Това нещо вътре е смъртоносен капан, сержант, едно проклето стрелбище, в което твоите хора ще бъдат патиците. — Бърк пусна пердето да падне и се обърна към него. — Моите източници на информация ми донесоха, че онези хора имат автоматично оръжие и снайперистки пушки. Вероятно и противотанкови ракети. Ти с какво разполагаш, Тесик? С револвери? Върни се на поста си! Кажи на хората си да се изнасят бързо.

Тесик отиде до един бюфет, наля си чаша бренди, изпи го, стоя около минута, забил поглед в пространството. После погледна Бърк:

— Добре, няма да се правя на герой — направи опит да се усмихне. — Мислех си, че ще бъде голяма работа. Няколко медала. Похвала от майора… гласност в пресата. Нали знаеш?

— Да, присъствал съм на много такива погребения. Другият полицай от тактическия отдел прибра пистолета си в кобура и излезе, Тесик унило тръгна към вратата.

— И без глупости, сержант!

Тесик излезе от вътрешния офис, после извика:

— Искат да говорят с висш полицейски служител. Надявам се, че ще успееш да намериш някого.

Бърк отиде до писалището и набра специалния номер в своя офис в „Пълийс Плаца“. След известно забавяне някой вдигна телефона и се обади женски глас:

— Джаксън.

— Луиз, Бърк се обажда.

Дежурният сержант Луиз Джаксън, цветнокожа жена на средна възраст, отговори уморено:

— Лейтенант! Къде се намирате?

— В енорийския дом на катедралата „Свети Патрик“. Свържи ме с Лангли.

— Инспекторът замина със заместник-полицейския комисар Рурк. Взеха служебния хеликоптер. Опитват се да възстановят командната верига, но изгубихме радиовръзка с тях, когато се приближиха до катедралата. Там има заглушаващо устройство. Всички телефонни линии в града са претоварени, освен специалните, а и те не са много добри. Тук е пълна лудница.

— И при мен е малко объркано. Обади се горе в офиса на преговарящите за освобождаване на заложници. Да намерят Берт Шрьодер незабавно. Тук възникна ситуация със заложници.

— По дяволите. Така и предполагахме. Момчетата от специалните служби, които охраняваха важните клечки на стъпалата, току-що се обадиха. Загубили са няколко човека в бъркотията, но не казаха много ясно кого и как.

— След малко ще ти известя кого и как. Обади се и в офиса на Службата за бързо реагиране. Говори с капитан Белини, ако е там. Обясни, че катедралата е окупирана от въоръжени хора. Да съберат нужната екипировка за обсада, да вземат снайперисти и какъвто друг персонал и оборудване са необходими. Да дойдат в резиденцията на кардинала. Запомни ли?

— С този ще се разберем трудно.

— Сигурно си права. Добре, имам доклад за ситуацията и съобщение от онези вътре. Ще ти ги дам, а ти се обади в офиса на комисаря. Те ще се обадят на всички от списъка за ситуацията. Готова ли си да пишеш?

— Давай.

— Около 5,20 ч. следобед катедралата „Свети Патрик“ беше окупирана от неизвестен брой въоръжени мъже… — Бърк завърши доклада си. — Определих дома на главния енорийски свещеник за команден пункт. Изпрати хора да прекарат допълнителни телефонни линии тук, според съществуващите процедури при спешност. Запомни ли?

— Пат, упълномощен ли си…

Бърк почувства как потта започна да мокри яката му и я разхлаби.

— Луиз, не задавай такива въпроси! Става ли?

— Добре.

— Направи всичко възможно да се свържеш с когото трябва. Запази хладнокръвие.

— Аз съм спокойна. Но трябва да видиш всички тук. Смятат, че това е някакъв метеж. От Олбъни^[1] и Вашингтон звъняха в офиса на полицейския комисар, а оттам се обадиха тук. Искат да знаят дали е обикновен бунт, или е на расова основа. Можеш ли да кажеш дали е нещо такова. Просто, за да можем да го регистрираме.

— Кажи на Олбъни и Вашингтон, на никой в Ню Йорк не му пука чак толкова, че да вдига бунтове. Доколкото разбирам, фенианите провокираха безредиците, за да прикрият окупирането на катедралата. Ситуацията излезе извън контрол, много граждани се почувстваха щастливи, че могат да се развилнеят. Имаш ли вече доклади от нашите хора в района?

— Нито един. Ти си първият.

— Още нещо. Изпрати досието на Джон Хики, колкото можеш по-скоро. И провери дали разполагаме с нещо за ирландец на име Брайън Флин.

Бърк затвори телефона. Излезе в кабинета отвън.

— Монсеньор?

Монсеньор Даунс остави слушалката на своя телефон.

— Не мога да се свържа с никого. Трябва да се обадя на архиерейския наместник. Трябва да говоря с папския пратеник във Вашингтон. Какво има? Какво става там?

Бърк погледна пепелявото му лице, отиде до масичката за кафе и взе бутилка вино с една чаша.

— Пийнете си малко. Скоро линиите ще се оправят. Сигурно в момента два милиона души се опитват да се обадят вкъщи. Това е. Ще се наложи да използваме Вашия дом като команден пункт.

Монсеньор Даунс дори не погледна виното.

— Команден пункт?

— Моля ви да изпразните къщата и да евакуирате целия персонал и свещениците. Оставете един човек при телефонната централа, докато дойде оператор от полицията. — Бърк погледна часовника си, поразмисли и каза: — Откъде се влиза в коридора, който ни свързва с ризницата?

Монсеньор му даде няколко несвързани и объркани указания.

Вратата се отвори с трясък и вътре нахълта висок мъж с черно палто. Държеше вдигната полицейската си значка.

— Лейтенант Янг. Бюро на специалните служби. — Той погледна монсеньор, после Бърк, и попита: — Ти кой си?

— Бърк. Отдел разузнаване.

Мъжът отиде право до масичката за кафе и си наля чаша вино.

— Господи! Извинете, отче. По дяволите! Прибрахме навреме всички големци от стъпалата, освен трима.

— Чакай да позная. Ние от разузнаването много познаваме. Изгубихте кардинала, Бакстър и онази Малоун.

Лейтенант Янг го стрелна с поглед:

— Къде са те? Нали не са в катедралата?

— Боя се, че са точно там.

— О, за Бога, извинете, мамка му! Това е то. Отиде ми хлебецът.

— Само трима от около сто ВИП-а не е чак толкова зле.

— Не си прави майтап! Лошо. Много лошо.

— Доколкото имам сведения, засега им няма нищо. Освен тях са задържали и един свещеник, отец Мърфи. Той не е ВИП, така че не се притеснявай!

— По дяволите! Загубих три ВИП-а! — Той продължи да дърдори, докато си наливаше втора чаша: — Мамка му!

Трябваше да изпратят Тайните служби. Когато дойде папата, президентът изпрати Тайните служби да ни помагат — погледна Бърк и монсеньор и продължи: — Повечето от нашите отидоха при трибуните. Бърд избра най-добрите, а за мен останаха шепа некомпетентни мърлячи.

— Точно така. — Бърк отиде до вратата. — Доведи сега няколко компетентни момчета, за да стоят при монсеньор Даунс. Той е ВИП. Аз ще се опитам да разговарям с онези вътре. Те също са ВИП.

Янг го погледна гневно:

— Защо не ни предупредихте, че нещо такова ще се случи, Бърк?

— Не сте ни питали.

Бърк излезе от кабинета, спусна се по стълбището и намери асансьора, който го отведе в мазето. Натъкна се на някакъв латиноамериканец от охраната.

— До ризницата — каза Бърк без предисловия. Човекът го заведе до един коридор и посочи. Бърк видя шестима полицаи от подразделението за тактическо наблюдение, наредени покрай стените на коридора с извадени пистолети. Вдигна значката си и им направи знак да се изтеглят назад. Извади своя револвер и го мушна в джоба на палтото си. Слезе по няколкото стъпала там, където се разширяваше коридорът. Подаде внимателно главата си зад ъгъла и огледа сводестата мраморна ризница.

Един от полицаите зад него прошепна:

— Оня тип горе на площадката държи автомат „Томсън“.

Бърк внимателно влезе в ризницата и мина покрай редицата маси до стената отдясно. В края им имаше друг сводест вход и през него се виждаше слабо осветена многоъгълна стая от камък и тухли.

Бавно се приближи до вратите, като внимаваше да не попада в тази част от стълбището, където можеха да го видят. Чу приглушени гласове да отекват отгоре. Опря гръб на мраморната стена и усети сърцето си да бие силно. Напълни няколко пъти дробовете си, но сякаш бе изгубил гласа си. Ръката му стискаше здраво револвера в джоба и той я извади. Опря я на стената, за да престане да трепери. Погледна часовника си. Една минута. След една минута ще извика Фин Макмейл.

Морийн седеше на скамейката, скрила лице в ръцете си, а от двете й страни отец Мърфи и кардиналът изливаха несекващ поток от утешителни думи. Бакстър дойде от масата за причастие, където беше поставена гарафа с вода.

— Ето, пийни.

Тя поклати отрицателно глава и рязко се изправи.

— Оставете ме. Махнете се всички! Какво знаете вие? Не знаете и половината от всичко това. Но скоро ще разберете.

Кардиналът направи знак на двамата и те го последваха към другия край на светилището. Когато застанаха до трона, кардиналът започна тихо:

— Нужно й е да остане насаме със себе си. Изтормозена е. Ако има нужда от нас, сама ще дойде. — Той вдигна глава към олтара, който се издигаше в светилището. — Бог ни доведе заедно в своя дом и сега сме в ръцете Му… ние, както и те. Това, което ще стане, е Негово дело, не наше. Не трябва да предизвикваме тези хора и да им даваме повод да посегнат на нас или на този храм.

Бакстър се изкашля:

— Длъжни сме да избягаме, ако ни се предостави добра възможност.

Кардиналът му отправи ядосан поглед:

— Боя се, че изхождаме от различни стандарти на поведение и мислене. Все пак, господин Бакстър, настоявам в моя храм да правим това, което аз кажа.

Бакстър отговори хладно:

— В този случай е под въпрос на кого е църквата, Ваше високопреосвещенство. — Той се обърна към отец Мърфи: — Как мислите вие?

Отец Мърфи сякаш се подвоуми, преди да отговори:

— Няма нужда да спорим. Негово високопреосвещенство е прав.

Бакстър беше разгневен:

— Вижте какво, не обичам да ме командват. Трябва да окажем някаква съпротива, макар и само психологическа, и поне да имаме план за бягство, ако искаме да запазим разсъдъка и самоуважението си. Иначе може да продължи с дни… или седмици… Ако си тръгна оттук жив, искам да съм в състояние да живея в мир със себе си.

Кардиналът заговори:

— Господин Бакстър, тези хора засега се отнасят с нас доста добре. Вашият начин на действие може да предизвика репресивни мерки от тяхна страна и…

— Отнасят се добре? Не давам и пет пари как се отнасят към нас. Нямат право да ни държат тук.

Кардиналът кимна:

— Имате право, разбира се. Но оставете ме да изтъкна последния си аргумент. Според мен голяма част от разпалеността на по-младите мъже се дължи на близостта на млади жени…

— Не съм длъжен да слушам това.

Тънка усмивка заигра върху лицето на кардинала:

— Аз май ви разсърдих. Съжалявам. Както и да е, трябва да знаете, че и за миг не се съмнявам, тези хора ще убият мен и отец Мърфи. Това е също толкова сигурно, колкото и че ще убият Вас и госпожица Малоун. Най-важното обаче е да не ги предизвикваме да извършат този смъртен грях. Също така, за мен е важно и задължението ми като пазител на този храм. Той е най-голямата католическа катедрала в Америка, господин Бакстър, Майката-църква, духовният център на католицизма в Северна Америка. Опитайте се да мислите за нея като за Уестминстърското абатство!

Лицето на Бакстър почервеня. Той пое дълбоко дъх:

— Мой дълг е да се съпротивлявам и аз ще го направя.

Кардиналът поклати глава:

— Е, воденето на война не е наш дълг. — Приближи още към Бакстър: — Не можете ли да оставите това в Божиите ръце? Или, ако не сте съгласен с това, в ръцете на властите отвън?

Бакстър прикова поглед в очите му:

— Вече изясних своята позиция.

Кардиналът сякаш за миг потъна в мисли, после продължи:

— Може би прекалено много съм загрижен за този храм. Той е под моята опека, нали разбирате. Както би направил всеки друг на мое място, аз слагам в сметката и материалната му стойност. Но все пак сме единодушни, че не трябва излишно да се жертва човешки живот, нали?

— Разбира се.

— Нито животът на някой от нас — и той направи широк жест около себе си, — нито техният.

— За техния не съм толкова сигурен — отбеляза Бакстър.

— Всички сме Божии чада, господин Бакстър.

— Чудя се дали е така.

— Моля ви.

Последва дълго мълчание, прекъснато от гласа на Морийн, която беше прекосила светилището.

— Мога да ви уверя, кардинале, че всеки един от тези хора се е пръкнал от ада. Знам, някои от тях може да ви се струват разумни мъже и жени, весели добри ирландци, сладки думи, напевен акцент и какво ли още не. По-нататък може да има и стихове. Но те са напълно способни да убият всички ни и да изгорят вашия храм.

Тримата мъже тихо я гледаха. Тя посочи двамата духовници:

— Вие може и да не разбирате истинското зло, а само абстрактното, но точно сега в светилището ви се е вмъкнал Сатаната.

Вдигна ръката си и посочи Брайън Флин, който се качваше по стъпалата в светилището, Флин ги погледна и се усмихна:

— Някой спомена ли името ми?