Нелсън Демил
Катедралата (13)

Глава 13

Брендън О’Конър стоеше сред тълпата на Пето авеню. Той вдигна поглед и видя знамето с детелини да се развява от прозореца на Шейсет и четвърта улица. Пое дълбоко въздух и се придвижи зад парадните трибуни, където минаването на пешеходци беше позволено под строгия надзор на патрулиращите полицаи. Запали цигара и забеляза, че димът се разсейва в южна посока над рамото му.

О’Конър пъхна дясната си ръка в джоба на палтото, свали ластика от дръжката на една граната, за да освободи щифта, и го задържа с палеца си. Докато се промъкваше сред гъстата навалица, мушна гранатата през разрез в джоба си и я пусна да падне на тротоара. Усети дръжката на детонатора да удря глезена му при падането. Повтори процедурата с друга граната в левия джоб и бързо започна да си пробива път навън.

След седем секунди двете се взривиха една след друга. Първата граната, в която имаше капсула със сълзотворен газ, започна да свисти тихо. Втората граната съдържаше сигнален дим. Той се вдигна на огромни, гъсти, зелени облаци, които се понесоха на юг към трибуните.

Брендън О’Конър не спираше да върви. Зад гърба си чуваше звуковете на изненада, когато пушекът стигна до лицата на хората, последвани от паника и уплашени писъци. Димът и задушливият газ бързо се разпръсваха над множеството по тротоара и приближаваха към трибуните. О’Конър пусна още четири такива гранати, бързо се мушна през един отвор в каменната стена и се изгуби в здрачните сенки на парка.

Патрик Бърк се прехвърли през ниската каменна ограда на Сентръл парк и се сля с множеството близо до трибуните. Нарастващи облаци зелен дим се кълбяха срещу него. Очите му започнаха да сълзят преди димът да стигне до тях. По дяволите! Покри лицето си с носна кърпа и изтича на булеварда, но там маршируващите бяха обзети от паника и Бърк се озова във водовъртежа на настъпилото объркване. Знамето на преминаващата войскова част беше паднало на земята и под краката на тичащите хора той прочете: „ВЕТЕРАНИ НА ИРА ОТ БЕЛФАСТ“. Докато си пробиваше път с лакти към другата страна на улицата видя, че редиците им бяха осеяни с агитатори, или както ги наричаше, професионални пискуни. Добре замислено, мислеше си той, добре изпълнено.

На Шейсет и четвърта Джеймс Суини опря здраво гръб на стълба на уличната лампа и се опита да устои на засилващия се натиск на хората срещу него. През джобовете на огромната мушама ръцете му стискаха дългите дръжки на специални клещи за рязане на тел, закрепени за колана му. Остави полите на дрехата си да паднат върху кабелите, които излизаха от фургона на подвижния полицейски щаб. Преряза първо телефонните жици, а после електрическия кабел в основата на стълба. Суини се премести на три крачки сред тълпата и пусна клещите в шахтата до бордюра. Остави се да бъде отнесен от вълната на движещите се маси от участници в парада и зрители към Шейсет и четвърта, далече от булеварда и задушливия газ.

Във фургона на подвижния щаб операторите пред телефоните чуха странен пукот и апаратите замлъкнаха. Секунда по-късно угаснаха всички лампи. Един от мъжете погледна силуета на Джордж Бърд, очертан пред малък страничен прозорец:

— Телефоните прекъснаха.

Бърд залепи лицето си към прозорчето и погледна основата на уличния стълб.

— О, Боже! Кучи синове!

Обърна се и грабна една радиостанция. През това време шофьорът на фургона включи вътрешното захранване. Бърд започна да предава:

— До всички станции! Захранването на подвижния щаб на Шейсет и четвърта прекъснато. Работим с радиостанции, включени на генератор. Телефонните линии отрязани. Ситуацията е неизяснена…

През вратата нахълта Бърк и грабна радиостанцията от ръката му.

— Подвижен на Петдесет и първа, чуваш ли ме? Вторият фургон до катедралата отговори:

— Роджър. Тук всичко е спокойно. Конни и моторизирани единици се движат към вас.

— Не! Слушайте!

Когато деветнайсетте бронзови камбани в северната кула на катедралата удариха в пет часа, часовниковият механизъм на кутията, скрита върху носещата греда над камбаните, затвори електрическата верига. Кутията, която представляваше излъчвател с широк обхват, започна да изпраща смущаващи сигнали по целия спектър на радиообхвата. От точката си на излъчване, високо над улицата, излъчвателят заглуши всички двупосочни радиостанции в центъра на града.

В слушалката на Бърд се чу силно пищене.

— Подвижен на Петдесет и пета, чувате ли ме? Операцията ще бъде извършена в катедралата…

Звукът стана по-силен и премина в писък, като от микрофония.

— Подвижен на Петдесет и пета… Радиотелефонът падна от ръката му. Той се обърна към Бърк.

— Заглушават ни.

— Чувам… Ама че лайняна работа!

Бърд се хвърли към централния апарат и бързо започна да превключва каналите. Всички бяха заглушени.

— Копелета!

Бърк стисна рамото му:

— Слушай, изпрати няколко момчета до обществените телефони. Да се обадят в „Пълийс Плаца“ и в жилището на енорийските свещеници. Да се опитат да предадат съобщението на полицията около катедралата. Подвижният щаб там може все още да има телефонна връзка.

— Съмнявам се.

— Да кажат…

— Знам, знам. Чух.

Бърд изпрати четирима човека от фургона. Погледна от страничния прозорец носещите се потоци от хора и видя подчинените си да си пробиват път сред тях. Обърна се да каже нещо на Бърк, обаче той бе изчезнал.

На стъпалата на катедралата Морийн Малоун видя цивилен полицай как се опитваше да накара радиотелефона си да заработи. Няколко полицаи тичаха наоколо, предаваха съобщения и получаваха заповеди. По държанието им можеше да се разбере, че сред тях беше настъпило объркване.

Полицаи влизаха и излизаха от фургона на ъгъла отдясно. Забеляза промяна сред зрителите на тротоара. Сякаш бяха получили някакво съобщение, което хората на стъпалата не знаеха. През множеството премина шепот, главите се заизвръщаха в северната посока на булеварда, сякаш съобщението бе дошло от тази страна, като в детската игра „Предай по-нататък“. Тя се обърна на север, но не видя нищо необичайно, освен тревогата на хората. После забеляза, че участниците в парада бяха забавили марша си. Извъртя се към Харолд Бакстър:

— Нещо не е наред.

Камбаните удариха последния от петте удара, след което подеха „Есен“ — първият от химните, които по традиция звучаха в пет часа.

Бакстър кимна:

— Бъди нащрек.

Войсковата част от графство Корк премина бавно покрай катедралата, а зад нея полкът от Мейо маршируваше на място, защото парадът необяснимо защо забуксува. Церемониалмайсторите говореха с полицаите. Морийн забеляза, че кардиналът изглеждаше раздразнен, ала видимо не беше притеснен от увеличаващата се наоколо бъркотия.

От фоайетата на център „Рокфелер“, Олимпик Тауър и другите близки небостъргачи потекоха реки от чиновници и продавачи. Те с блъскане се опитваха да излязат от района или да си намерят по-удобно място за гледане.

Внезапно сред това стълпотворение се чу силен вик. Морийн се обърна наляво. От предния вход на „Секс“ изскочиха десетина души, облечени в черни костюми и бомбета. Носеха бели ръкавици и яркооранжеви шарфове през гърдите. Повечето държаха бастуни. Бутнаха настрани едно от загражденията и развяха дълга лента с надпис: „БОЖЕ, ПАЗИ КРАЛИЦАТА. ЪЛСТЪР ЩЕ ОСТАНЕ БРИТАНСКИ ЗАВИНАГИ!“

Морийн усети сърцето си да се разтуптява. Спомни си за Ълстър, за сезона на маршовете през лятото, когато оранжистите минаваха през градове и села да прокламират предаността си към Бог и Кралицата. Спомни си тяхната омраза към съседите им католици.

Сред тълпата се чуха освирквания и дюдюкане. Някакъв стар ветеран от ИРА, подкрепил се с алкохол, мина през полицейската бариера и изскочи на улицата. Втурна се с крясъци срещу оранжистите:

— Гадни, шибани педерасти! Ще ви избия всички!

Половината от оранжистите вдигнаха мегафони и запяха:

Дайте въже да обесим папата!

Дайте сирене да го задавим!

Дайте с газ да го залеем,

и на кладата да го запалим!

Няколко човека от разгневената тълпа се откъснаха от тротоарите и хукнаха по улицата, предвождани от хора, незнайно как оказали се техни водачи. Този челен отряд скоро бе последван от групи мъже, жени и младежи. Загражденията започнаха да падат нагоре и надолу по булеварда.

Малкото конни полицаи, които не се бяха отправили към парадните трибуни, се строиха в защитна фаланга около оранжистите. Няколко патрулки се появиха на Пето и тръгнаха да спасяват оранжистите от развилнялата се тълпа. Полицаите отблъскваха с палки тези, които се опитваха да се доберат до все още пеещите оранжисти. Всички методи за овладяване на масови безредици, научени в Полицейската академия и на улицата, влязоха в действие, за да бъдат спасени от линчуване дузина оранжисти. Най-после, изправени пред стотиците хора, те сякаш осъзнаха рискованото си положение. Пуснаха мегафоните и лентата, и заедно с полицаите си запробиваха път към защитата, която предлагаше една приближаваща патрулка.

Патрик Бърк хукна по Пето авеню, като се опитваше да избягва сблъсквания със зрителите и участниците, които изпълваха цялото пространство. Спря до паркирана полицейска кола. Задъхан, извади и вдигна полицейската си значка.

— Можете ли да се обадите на подвижния щаб до катедралата?

Патрулиращият поклати глава и посочи пращящата радиостанция.

— Закарайте ме до катедралата. Бързо! — и сграбчи дръжката на страничната врата.

Униформеният сержант, който седеше до шофьора, подаде навън главата си и извика:

— Няма да стане! Не можем да се движим през хората. Ако сгазим някого, ще ни скъсат задниците.

— По дяволите!

Бърк тресна вратата и пресече от другата страна. Прескочи стената на Сентръл парк и хукна по тясна уличка, успоредна на Пето. Излезе от парка на един площад и се понесе на юг през все по-силно беснеещото множество. Знаеше, че може да му отнеме половин час да измине деветте пресечки до катедралата. Знаеше също, че успоредните улици не даваха по-добър шанс. Нямаше да успее.

Внезапно погледът му попадна на един черен кон. Млада жена-полицай с руси коси, прибрани под каската, седеше безучастно на него. Успя да се приближи до нея и вдигна значката си:

— Бърк, разузнавателния отдел. Трябва да стигна до катедралата. Може ли да се кача зад теб и да прекараш тая кранта през тълпата?

Тя го огледа, преценявайки одърпания му вид:

— Това не е кранта, лейтенант. Ако толкова бързаш, скачай на седлото!

Бърк се хвана за ръката й, постави крак в стремето и се отпусна тежко зад нея. Жената смушка коня:

— Ди-и-й! Хайде, Комисар!

— Аз съм само лейтенант. Жената му хвърли поглед през рамо:

— Така се казва конят, Комисар.

— О, а как…

— Полицай Фостър… Бети.

— Браво. Хубави имена. Хайде сега по-бързо!

Обученият полицейски кон и ездачката се хвърлиха в стихията от хора. Препускаха, заобикаляха, търсеха празни места, разпръскваха по пътя си групи, без да наранят някого.

Бърк здраво се държеше за кръста на жената. Погледна през рамото й и видя, че наближават кръстовището на Петдесет и седма. Викна в ухото й:

— Добре танцуваш, Бети. Често ли идваш тук?

Жената извърна глава и го погледна:

— Този пробег сигурно е много важен, лейтенант.

— Това е най-важният конски пробег от времето на Пол Ривиър насам.

Майор Бартолъмю Мартин беше застанал на прозореца в малка стая на десетия етаж в Бритиш емпайър билдинг на центъра „Рокфелер“. Погледа известно време безредието, вихрещо се около катедралата, после се обърна към мъжа, застанал зад него.

— Е, Крюгер, изглежда фенианите са се появили.

Другият мъж, който беше американец, отговори:

— Да, за добро или не — той замълча, после попита: — Знаеше ли, че това ще се случи?

— Не със сигурност. Брайън Флин не ми доверява всичко. Дадох му някои идеи, варианти. Единствената забрана, която му наложих, е да не посяга на британска собственост или персонал, например, да не вдига във въздуха тази сграда. Но с тези хора човек никога не може да е съвсем сигурен. — Майор Мартин остана загледан в пространството известно време, после заговори тихо и унесено: — Знаеш ли, Крюгер, когато най-сетне хванах копелето миналата зима в Белфаст, той бе един смазан мъж, физически и умствено. Единственото, което искаше от мен, беше да го убия бързо. И те уверявам, че аз силно исках да изпълня желанието му. Но после размислих. Както казваме ние, дадох му команда „кръгом“, посочих му Америка и го пуснах на свобода. Това беше опасна игра, като да хванеш лъва за опашката. Но мисля, тя даде резултат.

Крюгер дълго го гледа, после заключи:

— Надявам се правилно да си преценил реакцията на американската общественост.

Мартин се усмихна и отпи малко от плоско шише:

— Ако американската общественост вчера е била раздвоена по отношение на ирландския проблем, днес вече не е толкова раздвоена. — Той погледна Крюгер: — Сигурен съм, това ще окаже огромна помощ на твоята служба.

Крюгер отговори:

— А в случай, че не помогне, тогава ни дължиш услуга. Всъщност исках да обсъдя с теб нещо, което планираме в Хонг Конг.

— Някаква интрижка, значи. Да, да, искам да ми разкажеш за нея. Но по-късно. Сега се наслади на парада.

Той отвори прозореца и в стаята нахлу шумът от чупене на прозорци, полицейски сирени и хиляди викове:

— Както казват те: „Напред, Ирландия“.