Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cathedral, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Йоцова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Гларус
Източник: http://bezmonitor.com
Първо издание, Издателство „Делакорт“ София
История
- —Корекция
Глава 12
Патрик Бърк тръгна по Трето авеню, отбивайки се по пътя си в ирландските кръчми. Тротоарите гъмжаха от гуляйджии, заети с традиционното обикаляне на баровете. По витрините на повечето магазини и ресторанти имаше залепени хартиени детелини и арфи. Беше пословична истина, че в деня на Свети Патрик ирландците минаваха по Пето авеню, а после се отклоняваха по Трето. Бърк забеляза жени и мъже, които вече леко залитаха. Ръкостисканията не преставаха. Това също беше традиция — сякаш всички се поздравяваха за това, че са ирландци или просто затова, че са достатъчно трезви, за да улучат ръката на някой друг.
Бърк спря пред „П. Дж. Кларкс“ в началото на Петдесет и пета улица — тухлена реликва от деветнайсети век. Беше пощадена от разрушителите на стари сгради, но оставаше затворена сред високите тромави блокове наоколо и Централната банка на военноморския флот, която приличаше на черен калкулатор „Сони“ с невероятен брой бутони.
Бърк влезе през вратите от релефно стъкло, отиде до претъпкания бар и си поръча бира. Потърси с поглед познати лица — някой информатор, стар приятел или длъжник — не откри никого. Твърде много познати лица липсваха днес.
Измъкна се отново навън и задиша студения въздух, докато усети главата си да се прояснява. Продължи да върви, спирайки в отдавна забравени барове, в магазини, чиито притежатели бяха ирландци, навсякъде, където видеше компактна група от хора да разговарят на тротоара. Мислите му препускаха бързо и той несъзнателно ускори крачка, за да не изостава от движещите се потоци от хора.
Денят бе започнал странно и всяка случка, всеки разговор засилваха усещането му за нереалност. Извади цигара от джоба си, запали я и тръгна отново на юг.
Бърк впери поглед в позлатените букви на витрината на „П. Дж. Дон Лийвис“, малка незабележима кръчма на Четирийсет и седма улица. „П. Дж. Дон Лийвис“ беше едно от любимите свърталища на хора, представящи се за членове на ИРА, барови патриоти. От време на време там наистина се появяваше истински член на ИРА от противоположната страна и лесно можеше да се разпознае по това, че рядко стоеше на бара, а най-често седеше сам в сепаре. Такива хора биваха винаги бледи, в резултат на постоянната ирландска мъгла или известно време прекарано в затвора. Ню Йорк и Бостън бяха техните убежища, там откриваха ирландска култура, ирландски кръчми, ирландци без гелигнит.
Бърк влезе и се промуши между двама мъже, които си говореха на бара. За случая реши да използва ирландския си акцент:
— Черпя, господа. Барман, по едно на всички. Обърна се към мъжа отляво, млад работник. Човекът изглеждаше подразнен. Бърк се усмихна:
— Трябваше да се срещна с едни приятели в „П. Дж.“, но не мога да си спомня какво точно беше: „П. Дж. Кларкс“, „П. Дж. О’Хара“, „П. Дж. Мориарти“, „П. Дж. О’Рурк“ или тук. Адски тъпо. — Бирата пристигна и Бърк плати. — познавате ли Кевин Майкълс или Джим Мелоу, или пък Лайъм Конъли? Да сте ги виждали днес?
Мъжът отдясно отвърна:
— Интересен списък. Ако наистина ги търсиш, можеш да бъдеш сигурен, че те ще те намерят.
Бърк го погледна право в очите.
— Точно на това разчитам.
Мъжът продължи да го наблюдава мълчаливо. Бърк усети миризмата на бира, която се излъчваше от дъха и дрехите му.
— Търся също Джон Хики.
Никой от двамата не отвърна. Бърк пи продължително и остави халбата.
— Благодаря, господа. Отивам в „Грийн Дерби“. Довиждане.
Обърна се и тръгна покрай бара. Едно огледало отстрани отразяваше двамата мъже, които, събрали глави с бармана, гледаха след него.
Повтаряше тази история или подобна на нея във всеки бар, който му се струваше обещаващ. Минаваше от уиски на тъмна бира и горещо кафе, а в една кръчма изяде сандвич. От това се почувства по-добре. Минаваше от едната на другата страна на Трето и продължаваше да върви на юг. Във всеки бар споменаваше къде отива. На всеки ъгъл се спираше и чакаше да чуе зад себе си колебливи или спиращи стъпки. Тананикаше и залагаше себе си като примамка, но днес рибата не кълвеше.
Бърк ускори ход. Времето изтичаше. Погледна часовника си. Минаваше четири, а в четири и трийсет трябваше да бъде в зоопарка. Спря до една телефонна кабина.
— Лангли? Трябват ми петстотин за Фъргюсън.
— По-късно. Не се обаждаш заради това, нали?
Бърк запали цигара.
— Какво знаеш за майор Бартолъмю Мартин?
Известно време слушалката остана няма. После Лангли каза:
— О, имаш предвид оня тип от Британското разузнаване. Не бива да те притеснява.
— Защо не?
— Защото аз казвам така. — Лангли направи пауза. — Много е заплетено… ЦРУ…
— Някой път ще ми разкажеш. Има ли нещо, което трябва да знам?
— ФБР най-после реши да разговаря с нас — рече Лангли. — Установили са покупка на оръжие в Ню Джърси. Дузина автоматични пушки М-16, няколко снайпера, пистолети и пластичен експлозив. Също и десетина от онези еднократни ракетомети. Собственост на американската армия.
— Някакви други подробности?
— Само това, че купувачите са говорили с ирландски акцент и не са се договорили за пренасянето им в Ирландия, както друг път.
— Звучи като заплаха.
— Ще ми се да разбера какво чакат?
Бърк поклати глава.
— Не знам. Остава по-малко от час до края на парада. Оръжията би трябвало да ни подскажат каква операция предстои.
— Мартин е на мнение, че ще взривят британска банка на „Уолстрийт“. Комисарят на полицията е издал заповед да се отклонят детективи и патрулиращи от парада, за да отидат на онова място — каза Ленгли.
— Защо им е притрябвало да дойдат чак дотук, за да вдигнат във въздуха една банка? Искат нещо друго… Нещо, което могат да намерят само тук.
— Може би — Лангли замълча. — Нямаме особен напредък, нали?
— Твърде много са възможните мишени. Твърде голяма е зоната за охрана. Инициативата е винаги у този, който атакува.
— Ще си спомня тези думи, когато се изправя пред комисаря.
Бърк погледна часовника си.
— Трябва да се срещна с Фъргюсън. Той е последният ми коз.
Остави слушалката, излезе отвън и махна на едно такси.
Бърк мина през отворената врата край „Арсенала“. На дневна светлина зоопаркът не изглеждаше чак толкова зловещ. Деца с родители или детегледачки се разхождаха по алеите, хванали сладкиши, балони или други предмети, подходящи за целта и мястото, на което се намираха. Големият часовник показваше четири и трийсет. На часовниковата кула внезапно се раздвижиха месингови маймунки, обиколиха камбанката с вдигнати чукчета и удариха часа. Докато отекваше звукът на гонга, се чу на запис песента „Оркестърът на Макнамара“.
Бърк откри Фъргюсън на терасата на ресторанта. Седеше на малка маса, скрил лице зад „Ню Йорк Таймс“. Две чаши чай димяха на масата. Бърк дръпна един стол, седна срещу него и взе едната чаша.
Фъргюсън свали вестника.
— Навсякъде се носи слух, че ще има обир на голяма британска банка в района на „Уолстрийт“.
— Кой ти каза?
Фъргюсън не отговори. Бърк огледа зоопарка и хората по пейките. После се обърна към Фъргюсън и го погледна строго. Фъргюсън продължаваше да мълчи.
— Майор Мартин — каза той, — е това, което се нарича агентпровокатор. Каква е играта му още не знам. Но мисля, че знае повече, отколкото казва на всеки от нас. — Стъпка цигарата си. — Добре, забрави какво ти е казал Мартин. Кажи ми какво мислиш ти. Времето е…
Фъргюсън вдигна яката на палтото си, защото вятърът ставаше по-силен.
— Знам за времето. Това е относително. Ако се опитват да те огънат по този модерен начин със светене в очите, вместо да ти теглят куршума, времето минава много бавно. Ако се опитваш да намериш нещо до залез слънце, минава бързо. Ако избързаш с десет минути, вместо да закъснееш, може и да имаш време да направиш нещо.
— Да направя какво? Фъргюсън се наклони над масата:
— Току-що идвам от катедралата. Джон Хики, който не е стъпвал в църква, откакто обра онази в Дъблин, дремеше на първата скамейка. Старецът е пуснал брада, но аз мога винаги да го позная.
— Продължавай.
— Литургията, която започна в четири часа, ще свърши скоро и хиляди хора ще започнат да излизат от катедралата. Времето, когато всички си тръгват от работа, също е пет часа.
— Точно така. Нарича се час пик.
— Ветераните от ИРА и представителите на различните графства точно сега маршируват по булеварда. И двете групи са съставени от хора в цивилни дрехи и не всички се познават. Всеки може да се вмъкне между тях.
— Слушам те, но побързай.
— Трябва да ти обясня пътя на разсъжденията си, за да можеш да си направиш заключение…
— Карай по-нататък.
— Добре. Полицаите са изморени. Някои свършват дежурството си. Тълпата е неспокойна, има много пияни. Събитията необратимо приближават към своя край. Скоро ще се разрази отдавна очакваната буря.
— Без поезия, ако обичаш.
— Фин Макмейл е Брайън Флин. Преди Морийн Малоун да напусне ИРА, тя и Брайън Флин са били любовници.
Бърк се изправи:
— Той преследва нея.
— Пълна лудост е човек да нарича себе си Фин Макмейл. „Водач на фенианите“ идеше да свърши работа.
— В катедралата ли?
— Има ли по-подходящо място? Ирландците обичат спектакъла, грандиозните жестове. Дали ще спечелят или не, няма значение. Ирландия винаги помни своите мъченици и герои заради техния стил, не заради техните успехи или провали. Кой ще забрави възкръсналия Фин Макмейл и неговите фениани, които отвличат или убиват невярната му любовница в катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк, в деня на Свети Патрик? Не, това няма да бъде забравено.
Мислите в главата на Бърк препускаха.
— Не вярвах, че ударът ще бъде нанесен в катедралата… но така всички факти идват на мястото си.
— По дяволите фактите. Това подхожда на характерите им. Подхожда на историята, на съдбата, на…
— Майната й на историята — Бърк хукна към стъпалата на терасата. — Майната й на съдбата, Джак!
Той се втурна по алеята към Пето авеню. След него Фъргюсън извика:
— Твърде късно! Твърде късно!
Тери О’Нийл гледаше преминаването на ветераните по телевизията. Сцената на Шейсет и четвърта улица се смени с изглед от покрива на център „Рокфелер“. Пред катедралата минаваше войсковата част на графство Тайрън. Камерата снимаше в едър план. Тя се изправи и се приближи до телевизора. Лицето на баща й внезапно изпълни екрана и коментаторът, който го бе познал, спомена името му. Тери сложи ръка върху лицето си. Най-после в главата й просветна значението на това, което щеше да се случи — с нея, с него, с всички.
— О, не… татко! Не им позволявай да направят това!
Дан Морган я погледна.
— Даже и да можеше да те чуе, вече не би могъл да направи нищо.
Телефонът иззвъня и Морган вдигна слушалката. Слуша известно време.
— Да, готов съм, както винаги.
Затвори, после погледна часовника си и започна да отброява шейсет секунди, като се разхождаше в стаята. Тери О’Нийл вдигна поглед от екрана и го погледна.
— Това ли е?
Той хвърли поглед към парада, минаващ на екрана, после към нея.
— Да. И нека Бог ни помогне, ако сме сгрешили…
— Сега само Бог може да ви помогне.
Морган влезе в спалнята, отвори крайното крило на прозореца и размаха зелено знаме с детелини.