Едгар Алън По
Душите на мъртвите

Душата в самота ще заридай без глас,

сломена в мисълта на гробний камък хладен…

За цялата тълпа ще мине неразгадан

последния ти час…

 

Бди с примирение ти в тази самота!

Не запустение ще ти открие тя —

душите на онез, умрели по-напред,

но с теб били в света, ще бъдат с теб навред

отново и в Смъртта — и сянка най-подир

ще хвърлят върху теб:

        „Почивай в мир!“

 

Нощта — една, що бди — ще смръщи черни вежди

и вечните звезди, като далечен хор,

от целий земен свят в миг ще отвърнат взор

със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди.

Но техните очи, покрити сякаш с креп,

червени — без лъчи — ще плуват из простора;

ще бъдат те пожар за твоята умора —

и той, като кошмар, все ще витай над теб!

 

Тогаз видения из мрака ще възлезнат

и странни мисли в теб ще се вгнездят — уви!

От твоя беден ум те няма да изчезнат,

както роса ноще от скръбните треви!

 

Вечерникът — божи дъх — въздъхна и изтле —

и бялата мъгла над хълма в туй поле,

подобно сянка зла, загадъчна, потайна,

стои като символ, като предвестен знак —

над дървесата там тя расне в нощний мрак

на всички тайни тайна!