Станислав Лем
Едем (4)

Четвърта глава

Късно вечерта Координаторът и Инженерът излязоха на повърхността да вземат въздух. Седнаха на купчина пръст и се загледаха в едва подаващия се ръб на червения като рубин слънчев диск.

— Не вярвах — промърмори Инженерът.

— И аз.

— Този реактор — добро нещо, а?

— Солидна земна работа.

— Помисли само, как е издържал!

Замълчаха.

— Добро начало — обади се Координаторът.

— Работим още прекалено нервно — отбеляза Инженерът. — А това е бягане на дълго разстояние. Между нас казано, свършихме горе-долу една стотна от онова, което трябва да се направи, за да…

— Знам — отвърна спокойно Координаторът. — Впрочем още не се знае дали…

— Гравиметричният разпределител?…

— Не само. Кормилните дюзи, целият долен отсек…

— Ще го оправим.

— Аха.

Погледът на Инженера, който блуждаеше разсеяно наоколо, неочаквано се натъкна на продълговатия невисок насип на върха на хълма — мястото, където закопаха останките на съществото.

— Съвсем забравих… — каза той удивен. — Сякаш се е случило преди година.

— А аз не. През цялото време мисля за това, тоест за него… Заради онова, което Докторът намери в дробовете му.

— Какво? А, вярно, той каза нещо такова. И какво е то?

— Игла.

— Какво?

— Може и да не е игла — виж сам. В буркана в библиотеката. Парче тънка тръбичка, отчупена, с остър край, косо отсечен като лекарските игли за инжекция.

— Какво е то?

— Не знам нищо повече.

Инженерът стана.

— Това е поразително, но… но сам не разбирам защо ме интересува толкова малко. Почти никак — ако трябва да бъда честен. Знаеш, сега се чувствувам като пред старт. Или като пасажер на самолет, който за няколко минути е слязъл на чуждо летище, смесил се е с тълпата туземци, бил е свидетел на някаква странна, неразбираема сцена, но знае, че не принадлежи на този край, че след минута ще отлети и това наоколо достига до него като от голямо разстояние, чуждо и безразлично.

— Не отлитаме веднага…

— Знам, но имам такова усещане…

— Да вървим при другите. Не можем да легнем, преди да сменим всичко временно. И предпазителите трябва да сложим като хората. После реакторът може да върви на празен ход…

— Добре, хайде.

Нощта прекараха в ракетата, без да гасят малките лампи. От време на време някой се събуждаше, проверяваше с мътни очи как светят лампите и успокоен заспиваше. Сутринта станаха с нови сили. Пръв беше пуснат най-простият полуавтомат-чистач, който през няколко минути засичаше, затънал безсилно в купчините боклуци, задръстващи всичко. Кибернетикът, който ходеше с инструментите след него, го измъкваше като куче от лисича дупка, махаше прекалено големите за неговия манипулатор парчета и отново го пускаше. Полуавтоматът припряно се тътреше напред, стръвно захапваше следващата купчина и всичко се повтаряше отначало. След закуска Докторът опита своята машинка за бръснене и се появи пред другарите си като с бронзова маска — горната част на лицето му беше почерняла, а долната — съвсем бяла. Всички последваха неговия пример и едва можеха да познаят изпосталелите си лица с изпъкнали скули.

— Трябва по-добре да се храним — заключи Химикът, като оглеждаше с ужас собственото си отражение в огледалото.

— Какво ще кажеш за пресен дивеч? — предложи Кибернетикът.

Химикът трепна с погнуса.

— Най-сърдечно благодаря. Изобщо не ми говори. Чак сега си спомних. Сънувах тази… това…

— Това животно?

— Дявол знае дали е животно.

— А какво?

— Кое животно може да пусне генератор?

Всички се вслушаха в разговора.

— Доказано е, че всички същества на по-висока степен на развитие изнамират някакво облекло — каза Инженерът, — а това двутело създание беше голо.

— Как го каза? Голо? — намеси се Докторът.

— Да. Защо?

— Защото за кравата или за маймуната не би казал, че са голи.

— Те имат козина.

— Хипопотамът и крокодилът нямат козина, но и за тях не би казал, че са голи.

— И какво от това? Просто така ми дойде на езика.

— Именно.

Настъпи мълчание.

— Наближава десет — обади се Координаторът. — Ние сме отпочинали, предлагам да се разходим в друга посока. Инженерът трябваше да приготви електрожекторите — как са?

— Имаме пет броя, всичките заредени.

— Добре. Бяхме на север, сега да отидем на изток. С оръжие, но, разбира се, ще се постараем да не го използваме. Особено ако срещнем тези — тези двутели, както ги нарече Инженерът.

— Двутел? Двутел? — повтори няколко пъти Докторът с неудоволствие, сякаш опитваше названието. — Не ми се струва сполучливо и сигурно затова ще се наложи. Кой знае защо все така става.

— Веднага ли тръгваме? — запита Физикът.

— Така мисля. Само ще затворим люка, за да избегнем нови изненади.

— А не можем ли да вземем всъдехода? — попита Кибернетикът.

— А, май че не. Трябват ми поне пет часа, за да го подготвя — каза Инженерът. — Освен ако отложим експедицията за утре?

Никой нямаше желание да отлага — затова докато приготвят снаряжението, стана единайсет. Като наговорени, макар никой да не беше предлагал, вървяха на двойки, на неголеми интервали, а единственият човек без оръжие — Докторът — се намираше в средната двойка. Дали почвата беше по-удобна за ходене, или вървяха по-бодро, но преди да мине час, ракетата изчезна от погледа. Пейзажът постепенно се изменяше. Срещаха все повече стройни сиви „чаши“, които заобикаляха, в далечината се показаха заоблени възвишения, полегати откъм север, те се спускаха към равнината на стръмни тераси и урви, отпред бяха покрити с по-тъмни от почвата петна растителност.

Под краката им сухо шумяха лишеи, сиви, сякаш посипани с пепел, но това беше естественият им цвят от младите им филизи — тръбички с бели жилки — се подаваха малки като седефени мъниста топчета.

— Знаете ли какво най-много липсва? — каза по едно време Физикът. — Трева. Най-обикновена трева. Никога не съм допускал, че тя е така… — той заекна, търсейки подходящата дума — необходима.

Слънцето припичаше. Когато наближиха възвишението, доловиха далечен монотонен шум.

— Странно, вятър няма, а там шуми — отбеляза Химикът, който вървеше в челната двойка.

— Идва оттам — посочи с ръка вървящият зад него Координатор. — Изглежда там, на високото, има вятър. Погледнете, та това са съвсем земни дървета!

— Имат друг цвят и блестят като…

— Не — те са двуцветни — намеси се Докторът, който имаше силно зрение. — Променят се — ту виолетови, ту сини с жълт оттенък…

Равнината остана назад. Наслуки влязоха в широко разкрилото се пред тях гърло на клисура с глинести срутени стени, покрити в сянката с тънка мъгла, която отблизо се оказа нещо като лишей или паяжина — мненията се разделиха — и напомняше пухкави нишки стъклен памук, едва-едва закачени за склоновете. Вдигнаха глави — минаваха край първата китка дървета, израсли на ръба на урвата на двайсетина метра над тях.

— Това съвсем не са дървета! — разочаровано възкликна Кибернетикът, който вървеше последен в колоната.

Така наречените „дървета“ имаха дебели блестящи, сякаш намазани с масло стволове и многослойни корони, които пулсираха равномерно, ту потъмняваха — тогава като че ли се напълваха, — ту бледнееха — тогава пропускаха слънчевите лъчи на хиляди проблясъци. Тези промени се придружаваха от вяло повтарящ се шум, сякаш някой, прилепил уста към еластична материя, повтаряше шепнешком „фсссс-ххааа-ффс… — ххааа“. Когато огледаха по-добре най-близкото дърво, забелязаха израсналите по неговите преплетени клони дълги като банани мехури, осеяни с гроздовидни изпъкналости, които ту се издуваха — и тогава потъмняваха, ту се свиваха — и тогава просветляваха и бледнееха.

— Това дърво диша — промърмори изумен Инженерът. Вслушваше се в непрестанното ехо, което падаше отгоре и изпълваше целия дол.

— Но забележете, че всяко в различен ритъм — възкликна, сякаш зарадван, Докторът. — Което е по-малко, диша по-често. Това са… това са „дрободървета“!

— Хайде! Да вървим нататък! — подканваше Координаторът изостаналата зад него група.

Тръгнаха след него. Долът, отначало доста широк, взе да се стеснява, дъното му се издигаше не много стръмно нагоре, докато ги доведе до куполообразен хълм между две разперени по-ниско групи дървета.

— Ако притвориш очи, ще ти се стори, че си на брега на морето. Опитай! — каза Физикът на Инженера.

— Вече предпочитам да не си затварям очите — измърмори Инженерът.

Те се изкачиха на върха на хълма, като се отклониха малко от маршрута. Пред тях лежеше вълниста разноцветна равнина с разхвърляни горички от дишащи дървета, които трепкаха маслинено и червено-кафяво, със светли като пчелен мед глинени възвишения и петна мъх — сребрист на слънце и сиво-зелен на сянка. Цялото това пространство беше нашарено в различни посоки от тънки тесни линии. Те бягаха по дъното на падините, заобикаляха издадените склонове на възвишенията, едни червеникави, други почти бели, като посипани с пясък пътеки, трети почти черни като ивици въглищен прах.

— Пътища! — извика Инженерът, но веднага се поправи: — Не, много са тесни за пътища… Какво ли е?

— Зад паешката горичка имаше нещо подобно — онази алея — каза Химикът. Вдигна бинокъла към очите си.

— Не, онези бяха други — започна Кибернетикът.

— Вижте! Вижте! — От вика на Доктора всички трепнаха. По жълтата черта, която слизаше от широката седловина между два хълма на разстояние няколкостотин метра, се движеше нещо призрачно. Това нещо слабо проблясваше на слънцето като полупрозрачно, бързо въртящо се колело със спици. Когато за миг се озова на фона на небето, стана почти невидимо и едва долу, в подножието на склона, блесна ярко, като вихрено кълбо, с огромна скорост се плъзна направо, мина горичката дишащи дървета, засия на техния тъмен фон и изчезна в устието на далечна клисура.

Докторът обърна към останалите леко побледнялото си лице с горящи очи.

— Интересно, а? — каза уж с усмивка, но очите му не бяха весели.

— По дяволите, забравих бинокъла — дай твоя — обърна се Инженерът към Кибернетика. — Театрална играчка — изръмжа той презрително и го върна обратно.

Кибернетикът обхвана стъкловидния приклад на електрожектора и сякаш претегли тежестта му.

— Мисля, че сме лошо въоръжени — промърмори той с колебание.

— Защо веднага мислиш за бой?! — нападна го Химикът. Известно време мълчаха и оглеждаха местността.

— Е, ще продължаваме ли? — със закъснение се обади Кибернетикът.

— Разбира се — отговори Координаторът. — А, още един! Вижте!

Втори разсеян блясък се стрелна много по-бързо от първия, мина на зигзаг между хълмовете, няколко пъти се спускаше съвсем ниско към земята, когато за момент се понесе право към тях, го загубиха от очи, едва когато зави, отново се появи размазаният, мъгливо светещ диск на бясното въртене.

— Май някакво превозно средство… — измърмори Физикът. Без да откъсва очи от сиянието, което ставаше все по-малко и се губеше сред вълнуващите се горички, докосна рамото на Инженера…

— Завършил съм политехника на Земята — отговори Инженерът, неизвестно защо внезапно ядосан. — Във всеки случай… — добави с колебание — там, в средата, има нещо — изпъкнало като чело на пропелер.

— Да, в самия център нещо блести много силно — присъедини се Координаторът. — Колко голямо може да бъде, как смяташ?

— Ако онези дървета долу са толкова високи, колкото тези тук… то поне десет метра.

— В диаметър! И аз така мисля. Най-малко десет.

— И двата изчезнаха там — Докторът посочи последната, най-висока линия на хълмовете, която закриваше хоризонта. — И ние ще тръгнем нататък, нали?

Той започна да се спуска по склона, като размахваше празните си ръце. Останалите побързаха след него.

— Трябва да се подготвим за първия контакт — каза Кибернетикът. Той ту хапеше, ту облизваше устните си.

— Не можем да предвидим какво ще стане. Спокойствие, благоразумие, самообладание — това са единствените директиви, с които можем да се съобразяваме — каза Координаторът. — Но може би трябва да се престроим. Един разузнавач отпред и един отзад. И да се разтегнем малко повече.

— Дали си заслужава да се появяваме открито? По-добре ще бъде, ако първо се постараем да видим колкото може повече, без да ни забележат — каза бързо Физикът.

— Е… няма защо да се крием специално, това винаги изглежда подозрително. Но естествено, ако видим повече, ще бъдем в по-изгодно положение…

Като обсъждаха тактиката, се спуснаха надолу и след няколкостотин крачки стигнаха до първата загадъчна линия.

Тя напомняше донякъде бразда на стар земен плуг — почвата беше плитко разорана, натрошена и отхвърлена от двете страни на браздата, широка не повече от две длани. Обраслите с мъх вдлъбнати ивици, на които се натъкнаха по време на първия поход, имаха подобен размер, но с една доста сериозна разлика: там около браздата беше голо, а самата тя — обрасла с мъх, докато тук обратно — през плътния килим белезникави лишеи водеше ивица смляна оголена почва.

— Странно — измърмори Инженерът, изправяйки колене. Изтри изцапаните си с глина ръце в комбинезона.

— Знаете ли какво? — каза Докторът. — Мисля, че онези, на север, са сигурно много стари — отдавна неизползвани, затова са обрасли с тукашния райски мъх…

— Възможно — вметна Физикът, — но що за чудо е това? Колело явно не е — колелото оставя съвсем друга следа.

— Все пак да не е някаква земеделска машина? — подсказа Кибернетикът.

— Нали, обработва земята на десетсантиметрова ширина, а?

Прекрачиха браздата и продължиха нататък, напреко, към останалите бразди. Тъкмо вървяха по края на една горичка, която с глухия си шум затрудняваше разговора, чуха отзад пронизително жалостно свистене. Инстинктивно скочиха зад дърветата. От укритието видяха как над поляната надвисна отвесен сияещ вихър, който профуча направо със скоростта на куриерски влак. По края беше тъмен, а в центъра светеше ярко ту виолетово, ту оранжево лещовидна издутина, чийто диаметър оцениха на два-три метра.

Щом блещукащият кръг ги подмина и изчезна, продължиха в същата посока. Горичката се свърши и сега отнемайкъде вървяха по широко откритата местност. Чувствуваха се доста несигурно, непрекъснато се оглеждаха назад — веригата от хълмове, свързани с ниски седловини, беше съвсем близо, когато отново чуха пронизително свирене и по липса на каквото и да е укритие се хвърлиха на земята. На някакви двеста метра от тях прелетя въртящ се диск — този път централният му купол беше син като небето.

— Този сигурно беше висок двайсет метра — възбудено прошепна Инженерът.

Надигнаха се от земята. Между тях и хълмовете се простираше пресечена котловина, разполовена от странна цветна лента. Като приближиха съвсем, видяха поток с прозрачночисто пясъчно дъно. Двата му бряга преливаха от цветове; течащата вода бе обрамчена с пояс синкава зеленина, отвън вървеше бледорозова ивица, а по-нататък сребристо искряха гъвкави растения, гъсто изпъстрени с големи като човешка глава пухкави кълба — над всяко от тях се издигаше трилистна чаша на огромно, бяло като сняг цвете. Загледани в тази необикновена дъга, забавиха крачка — когато стигнаха до пухкавите кълба, най-близките бели „цветя“ затрепкаха и бавно се вдигнаха във въздуха. За миг увиснаха като трептящо ято над главите им, издавайки слабо бръмчене, после се стрелнаха нагоре, блеснаха на слънцето с ослепителната белота на развихрените „листа“ и отлетяха, за да се спуснат в гъсталака светли кълба от другата страна на потока. Там, където браздата достигаше до него, бреговете му бяха свързани като мостче с дъга от стъкловидна материя с правилно наредени кръгли отвори. Инженерът опита с крак здравината на моста и бавно премина на другата страна — едва се озова там, под краката му отново изскочиха ята от бели „цветя“ и закръжиха неспокойно над него като ято подплашени гълъби.

Спряха при потока, за да вземат вода в манерките — очевидно не за пиене, — анализ на място не можеше да направят, затова взеха проба за по-късни изследвания. Докторът откъсна едно от малките растения от розовата ивица и го пъхна в илика на комбинезона като цвете. Цялото стъбло беше обсипано с блестящи топчета с телесен цвят, чийто аромат според Доктора беше чудесен; макар и никой да не го каза, беше им жал да се разделят с този райски кът.

По-нататък се простираше полегат склон, обрасъл с мъх.

— Там на върха има нещо! — изведнъж посочи Координаторът. На фона на небето се движеше на място нещо с неопределена форма, което изпускаше ослепителни блясъци; когато до върха оставаха няколкостотин крачки, разпознаха нисък купол, който се въртеше около оста си. Отстрани имаше огледални сектори, те изпращаха към тях ту слънчеви лъчи, ту фрагменти от пейзажа.

Като погледнаха по линията на хребета, забелязаха друго подобно съоръжение или по-скоро се досетиха за неговото съществуване по равномерното бляскане и трепкане. Откриваха все повече искрящи точки — те редовно се появяваха по върховете чак до самия хоризонт.

От превала под върха можаха най-после да хвърлят поглед в дълбочината на невидимото досега пространство.

Плавният наклон преминаваше във вълнисти поля, през които се точеха дълги редици островърхи мачти. Най-далечните изчезваха в подножието на едва различима синкава конструкция. Над близките мачти въздухът забележимо трепкаше на вертикални стълбове, сякаш беше силно нагрят. Между шпалира на мачтите се виеха десетки бразди, събираха се в снопове, кръстосваха се и водеха все в една посока — към източния край на хоризонта. Там като бледа, размазана мозайка от неправилни чупки, възвишения, златисти и сребристи пики се очертаваше мравуняк от постройки, слети от голямото разстояние в синкаво ръмяща маса. Небосклонът в тази посока беше по-тъмен, на някои места се вдигаха струи млечна пара и се разсейваха като гъби в тънък слой ни мъгла, ни облак, където, при напрягане на зрението, можеха да се видят черни точици, които ту се появяваха, ту изчезваха.

— Град… — промълви Инженерът.

Започнаха да се спускат надолу. Първата редица мачти или стълбове пресече пътя им в края на склона.

Мачтите влизаха при повърхността в черни като смола конусообразни втулки. На около три метра от земята втулката свършваше, по-нагоре имаше полупрозрачен стълб с централен метално проблясващ стожер, отгоре въздухът силно трептеше и се чуваше равномерно глухо жужене.

— Някакво витло? — полувъпросително каза Физикът. Отначало внимателно, а после все по-смело започнаха да пипат конусната основа на мачтата. Не я разтърсваше и най-деликатна вибрация.

— Не, там нищо не се върти — каза Инженерът. — Не се усеща никаква тяга. Сигурно някакъв емитер.

Продължиха по леко нагънатата местност. Градът отдавна се бе скрил от очите им, но не можеха да се заблудят — не само дългите редици стълбове, но и многобройните бразди сред полето показваха посоката. От време на време в едната или другата посока прелиташе светло въртящо се кълбо, но винаги на такова разстояние, че дори не се опитваха да се крият.

Отпред като маслиненожълто петно тъмнееше горичка. Отначало искаха да я заобиколят, следвайки линията на мачтите, но тя се беше простряла толкова далече и в двете посоки, че заобикалянето щеше доста да удължи пътя им, затова решиха да го пресекат направо през гъсталака.

Заобиколиха ги дишащи дървета. Повърхността, обрасла с тръбовидни растения и белезникав мъх, беше покрита с изсъхнали мехурести листа, които при всяка крачка скриптяха неприятно под краката. Тук-там между дебелите корени подаваха муцуни бледи месести цветя с остри шипове. По дебелата кора на стволовете течаха капки ароматна смола. Инженерът, който крачеше отпред, внезапно забави ход и неохотно каза:

— По дяволите, не трябваше да се завираме тук.

Сред дърветата се откриваше дълбока падина, глинените й стени бяха покрити с гирляндите на дълги змиевидни лишеи. Бяха навлезли твърде далеч, за да се връщат, затова се спуснаха по оплетената с гъвкави лиани стена на дъното, където шуртеше тънка струя вода. Отсрещният склон беше прекалено стръмен, затова тръгнаха по дъното, като се оглеждаха къде биха могли да се изкачат горе. Така изминаха стотина крачки. Падината започна да се разширява, бреговете й станаха по-ниски, просветна.

— Какво е това? — каза изведнъж Инженерът и млъкна… Повеят донесе блудкавосладникава смрад. Спряха. Ту ги засипваше дъжд от слънчеви зайчета, ту ги захлупваше мрак, горе шумяха глухите вълни на растителното дихание.

— Там има нещо — прошепна Инженерът. Вече можеха да се изкачат на другия бряг, плосък и нисък, но като се държаха плътно един до друг, приведени напред, продължиха към стената на гъсталака, през която на моменти, когато повеят я разгръщаше, се бялваше някаква продълговата бледа маса. Почвата ставаше мочурлива, жвакаше под краката. Никой не й обръщаше внимание. Зад стъблата, покрити с гроздовидни израстъци, се откриваше слънчева полянка, дърветата се отдръпваха и отново се стълпяваха в дъното, разделени само от тясна просека, от която на полянката излизаше единична бразда. Тя завършваше до правоъгълен ров, заобиколен от изхвърлена глина — всички стояха като вкопани в края на гъсталака, бавно виещите се стъбла шумоляха по комбинезоните им, гроздовидните израстъци докосваха лениво краката им и някак неохотно се отдръпваха. Стояха и гледаха…

Натрупаният над края на рова восъчен вал им се стори в първия момент като монолитна подпухнала грамада. Страшната воня едва им позволяваше да дишат. Погледът с мъка различаваше отделните фигури и постепенно ги разпознаваше. Някои лежаха с гърба нагоре, други настрана, между гънките на гръдните мускули се подаваха слаби бледи торсове с отметнати, затиснати между другите личица; огромните тела, наблъскани, смачкани, размесени с тънки ръчички с възлести пръсти, които висяха неподвижно край подутите хълбоци, бяха покрити с жълти петна.

Докторът стискаше с такава сила стоящите пред него другари, че те биха извикали, ако можеха да го усетят.

Бавно направиха напред няколко крачки.

Допрели рамене, те приближаваха все повече с поглед, втренчен в онова, което запълваше изкопа… Беше грамаден.

Големи капки водниста течност, проблясващи на слънчевите лъчи, се стичаха по восъчните гърбове, хълбоци, събираха се във впадините на безоките лица, струваше им се, че чуват звука на тези равномерно падащи капки.

Далечно прииждащо свистене напрегна мускулите им. Светкавично се хвърлиха в растителната стена, разкъсаха я, прилепнаха към земята, ръцете им сами сграбчиха прикладите на електрожекторите. Стъблата пред тях още се люлееха, когато измежду срещуположните дървета на поляната, сред слабото сияние на завихрения въздух, се изтъркаля отвесен кръг.

На десетина крачки от рова той забави, но свистенето стана още по-силно — шеметно разсичаният въздух пищеше, — заобиколи рова, приближи се, изведнъж глината бухна нагоре, червеникав облак закри почти до половината бляскавия диск, чу се тъп, отвратителен звук, сякаш гигантска шпора раздираше мокро платно, въртящият се кръг беше вече на другия край на поляната, отново се приближи, за миг спря на място, треперещият му вертикал се накланяше ту надясно, ту наляво, сякаш се прицелваше, изведнъж се втурна напред и другата страна на рова се покри с облак изхвърляна с вой глина. Дискът звънтеше, тресеше се на място, като че се издуваше, в огледалните калпаци от двете му страни се отразяваха умалените дървета, вътре шаваше някаква мечешка сянка, остро вибриращият звук изведнъж отслабна и кръгът се понесе обратно по същата бразда, по която беше дошъл.

Сега на поляната се издигаше изпъкнал вал от прясна глина, окръжен от дълбока почти метър бразда.

Докторът пръв погледна в очите останалите. Те бавно се надигнаха, машинално изтупаха сухата шума и паяжина от комбинезоните. После, сякаш се бяха наговорили, тръгнаха обратно по същия път. Вече бяха оставили далеч рова, дърветата и редиците с мачти и наближаваха средата на склона, над който святкаше огледалният купол, когато Инженерът каза:

— А ако това все пак са животни?

— А ние какво сме? — със същия тон, като ехо, се обади Докторът.

— Не, аз мислех…

— А вие видяхте ли кой седеше в този въртящ се диск?

— Аз въобще не забелязах, че там има някой — каза Физикът.

— Имаше. Как иначе. Онова в средата е нещо като гондола. Повърхността е полирана, но пропуска малко светлина. Видя ли? — обърна се Координаторът към Доктора.

— Видях. Но не съм сигурен, тоест…

— Тоест предпочиташ да не си сигурен?

— Да.

Продължиха нататък. Мълчаливо минаха веригата високи хълмове и чак от другата страна, край ручея, забелязаха изскочилия от поредната горичка диск и залегнаха на земята.

— Комбинезоните имат добър цвят — каза Химикът, когато станаха и продължиха.

— И все пак е чудно, че досега не са ни забелязали — подхвърли Инженерът.

Координаторът, който отдавна мълчеше, изведнъж спря.

— Долният тръбопровод не е повреден, нали, Хенрик?

— Да, цял е. За какво ти е?

— Реакторът има резерв. Би могло да се пусне малко разтвор.

— Дори двайсет литра! — каза Инженерът и лицето му светна в зла усмивка.

— Не разбирам? — намеси се Докторът.

— Те искат да пуснат разтвор от обогатен уран, за да заредят монитора — обясни Физикът.

— Уран?!

Докторът побледня:

— Не мислите, надявам се…

— Нищо не мислим — отвърна Координаторът. — От момента, в който видях това, аз изобщо престанах да мисля. Ще мислим после. Сега.

— Внимание! — извика Химикът.

Бляскавият кръг ги подмина и вече се смаляваше, когато изведнъж забави и като описа широка дъга, започна да се приближава. Пет дула се вдигнаха от земята, малки като детски пистолетчета пред гиганта, който закри половината небе със своето сияние. Изведнъж се спря, дрънченето се усили, после отслабна, нещо се завъртя все по-бавно, пред очите им неочаквано се разкри разклонен многоъгълник, ажурна конструкция, която започна да се наклонява, сякаш искаше да падне, но я подпряха две косо изхвърлени лапи. От централната гондола, която изгуби огледалния си блясък, изпълзя нещо неголямо, космато и тъмно, и като движеше светкавично крайниците си, съединени с нагъната ципа, се спусна по наклонената решетъчна стойка, скочи на земята, залегна и запълзя право към хората.

Почти едновременно цялата гондола се отвори на всички страни като цветна чашка и голяма блестяща фигура се спусна надолу на нещо овално и дебело, което веднага се сви и изчезна.

Тогава огромното същество, което напусна гондолата, се изправи бавно в целия си ръст. Познаха го, макар че беше чудато променено — покрито от горе до долу със спиралните намотки на лъскава като сребро материя. Отгоре в обшития с черно отвор се показа малко плоско лице.

Косматото животно, което първо скочи от спрелия кръг, пълзеше към тях гъвкаво и бързо, без да се отделя от земята. Едва сега забелязаха, че то влачи след себе си нещо подобно на голяма, лопатовидно сплескана опашка.

— Стрелям — тихо каза Инженерът. Беше притиснал лице до приклада.

— Не! — викна Докторът.

— Чакай — искаше да каже Координаторът, но Инженерът вече даде серия. Целеше се в пълзящото същество, но не улучи, полетът на електрическия заряд беше невидим, чуха само слабо изсъскване. Инженерът отпусна спусъка, без да сваля от него пръста си. Съществото в лъскаво сребро не се помръдна. Изведнъж то направи нещо — и свирна. Така им се стори.

Онова, което пълзеше, моментално се откъсна от земята и с един скок прелетя поне пет метра — приземявайки се, то се сви сякаш на кълбо, наежи се, странно се изду, лопатовидната му опашка се разтвори, застана вертикално, разгъна се нагоре и встрани, в нейната вдлъбната като мида повърхност блесна нещо бледо и се насочи към тях като носено от вятъра.

— Огън!! — ревна Координаторът.

Огнена топка, не по-голяма от орех, се люлееше плавно във въздуха, отклоняваше се ту в една, ту в друга посока, но се приближаваше все повече към хората — вече чуваха нейното съскане като капки вода, танцуващи по нажежена ламарина. Всички започнаха да стрелят.

Многократно поразено, животното падна, сгърчи се, ветрилото на опашката му го покри изцяло, почти едновременно огненият орех бе отнесен встрани от вятъра, сякаш бе загубил управление, мина на десетина крачки от тях и се загуби от очите им.

Сребърният великан се изправи още повече, над него се появи нещо тънко и той започна да се възнася с него към отворената гондола. Всички чуха трясъка, с който го улучиха сериите.

Той се счупи наполовина и глухо тупна на земята.

Скочиха и побягнаха към него.

— Внимание! — пак извика Химикът.

Два лъскави кръга бяха изплували иззад гората и се носеха към хълмовете. Залегнаха, готови на всичко, но се случи нещо странно — двата кръга, без да забавят ход, отлетяха нататък и изчезнаха зад възвишенията.

След няколко секунди се разнесе приглушен тътен, обърнаха се — идваше от горичката дишащи дървета зад гърба им. Разцепено по средата, едно от близките дървета беше паднало, избухвайки в облак пара.

— Бързо! Бързо! — викна Координаторът. Притича към косматото зверче, чиито лапки стърчаха изпод покривката на месестата гола опашка, наведе дулото и го изпепели за петнайсетина секунди, после разхвърли остатъците с крак и ги затъпка в земята. Инженерът и Физикът стояха пред сребърната маса под ажурния многоъгълник, опрян на наклонени лапи — Инженерът докосна гърбицата, издута и сякаш бавно растяща.

— Не можем да го оставим така! — викна Координаторът. Притича към тях. Беше много бледен.

— Къде ще изпепелиш такова нещо — изръмжа Инженерът.

— Ще видим! — отговори през зъби Координаторът и стреля от две крачки. Около дулото въздухът затрепери. Сребърното тяло мигновено се покри с тъмни петна, нагоре бухнаха сажди, разнесе се ужасна смрад на изгоряло месо, закипя. Химикът, който наблюдаваше всичко с побеляло лице, се обърна и избяга настрани. Кибернетикът го последва. Когато оръжието на Координатора се разреди, той мълчаливо протегна ръка към ежектора на Инженера.

Почернялото тяло хлътна, разплеска се, над него се виеше дим, хвърчаха овъглени парцали, кипенето премина в скърцане и пукане, сякаш гореше дърво, а Координаторът все още натискаше спусъка с изтръпнал пръст — чак докато останките не се разпаднаха в безформена купчина пепел. Повдигайки нагоре ежектора, той скочи в нея и започна да я разхвърля с крака.

— Помогнете ми! — извика хрипкаво.

— Не мога — простена Химикът. Той стоеше със затворени очи, на челото му блестяха капки пот — с две ръце се държеше за гърлото, сякаш искаше да се души. Докторът стисна зъби така, че изскриптяха, и скочи в горещата сгурия при Координатора, който викна:

— Да не мислиш, че аз мога!!

Докторът, без да гледа под краката си, тъпчеше и тъпчеше. Може би отстрани изглеждаха смешни, подскачащи така на място. Набиваха в земята недогорелите главни, утъпкваха пепелта, после загребваха с прикладите пръст отстрани, докато засипаха и последните следи.

— С какво сме по-добри от тях? — запита Докторът, когато спряха за момент, мокри от пот, задъхани.

— Той ни нападна — изръмжа Инженерът, като изтриваше с ярост и омерзение следите от пепелта по ложата на ежектора.

— Елате тук! Свърши се! — викна Координаторът. Останалите бавно приближиха. Във въздуха се носеше остра миризма на изгоряло, тревовидните лишеи наоколо в голям радиус се бяха овъглили.

— А това тук? — запита Кибернетикът, посочвайки ажурната конструкция.

Тя се издигаше над тях на височина четири етажа.

— Ще се опитаме да го пуснем — каза Координаторът. Очите на Инженера се разшириха.

— Мислиш ли?

— Внимание! — викна Докторът.

Един след друг на фона на горичката се появиха три святкащи кръга. Хората прибегнаха на няколко крачки и залегнаха. Координаторът провери състоянието на пълнителя и зачака, забил широко лакти в твърдия мъх. Кръговете отминаха и се затъркаляха нататък.

— Идваш ли с мен? — попита Координаторът, като посочи с глава висящата на четири метра гондола.

Онзи без думи побягна към конструкцията, обхвана опората с две ръце и като вмъкваше пръсти в дупките, бързо запълзя нагоре. Координаторът се закатери след него. Инженерът пръв се намери под гондолата, хвана една от долните издатини, направи нещо, чуваше се как метал звъни о метал, после се привдигна и изчезна вътре. Оттам подаде ръка, Координаторът я хвана и двамата се озоваха горе. Доста дълго не се чуваше нищо, после петте разперени венчелистчета на гондолата се затвориха бавно без ни най-малък шум — хората отдолу неволно трепнаха и отстъпиха назад.

— Какво беше онова огнено топче? — запита Докторът Физика. И двамата гледаха нагоре. В гондолата се движеха неясни замъглени сенки.

— Приличаше на малка кълбовидна мълния — неуверено каза Физикът.

— Но я пусна онова животинче!

— Да, видях. Може да е някакво тукашно, електрическо — внимавай!

Ажурният многоъгълник внезапно трепна и иззвънтя, завъртайки се около вертикалната си ос. Едва не падна, защото поддържащите го отстрани лапи безпомощно се повдигнаха. В последния миг, когато заплашително се наклони, отново нещо зазвънтя, този път с висок остър звук, цялата конструкция се разтопи в святкащо въртене и лек повей лъхна гледащите отдолу. Кръгът се въртеше ту по-бързо, ту по-бавно, но не мърдаше от мястото си. Той зарева като мотор на огромен самолет, в комбинезоните на застаналите далеч хора удари накъсана въздушна струя, те се отдръпнаха още повече, едната, после и другата лапа се вдигна и изчезна в святкащия вихър. Изведнъж като изстрелян с прашка огромният кръг се втурна по браздата, изскочи от нея и рязко забави ход. Той риеше и разхвърляше пръстта, ревеше пронизително, но се движеше съвсем бавно… Накрая отново скочи в браздата, понесе се по нея като бесен и за няколко секунди се превърна в малка трепкаща светлинка на склона при гората.

Когато се връщаше, още веднъж излезе от разораната бразда и отново запълзя лениво, сякаш с усилие, заобиколен в основата от облак смляна пръст, изхвърляна във въздуха.

Иззвънтя, от просветващия вихър се появи тънката ажурна конструкция, гондолата се отвори, Координаторът се подаде и извика:

— Качвайте се горе!

— Какво! — удиви се Химикът, но Докторът веднага разбра.

— Ще тръгнем с това.

— А ще се поберем ли всички? — запита Кибернетикът. Държеше се за металната опора. Докторът вече се катереше нагоре.

— Някак ще се сместим, идвайте!

Няколко кръга се мярнаха край гората, но никой не им обърна внимание. В гондолата беше много тясно, четирима как да е можеха да се наместят, но за шестимата място нямаше — двама трябваше да легнат ничком на извитото дъно. Познатият горчив мирис неприятно гъделичкаше ноздрите, хората изведнъж осъзнаха всичко, което бяха извършили, оживлението им угасна. Докторът и Химикът легнаха долу — сега не виждаха нищо. Под тях бяха припокриващите се дълги плочи, над главата им се разнесе пронизително бръмчене и усетиха, че се движат. Почти веднага плочите, на които лежаха, станаха прозрачни и от височина два етажа видяха равнината, сякаш летяха с балон над нея. Наоколо звънтеше. Координаторът трескаво се уговаряше с Инженера, двамата управляваха машината, заели неестествени, много неудобни пози при подобната на плавник издатина в челото на гондолата. През няколко минути единият заместваше другия, тогава навалицата ставаше най-голяма, Химикът и Кибернетикът трябваше почти да падат върху лежащите на пода.

— Как работи това? — запита Химикът. Инженерът, пъхнал двете си ръце в дълбоките отвори на изпъкналия плавник, поддържаше машината по права. Движеха се бързо, плъзгайки се по браздата, изорана сред полята. В гондолата въртенето изобщо не се усещаше, сякаш плуваха по въздуха.

— Нямам понятие — простена Инженерът. — Схващат ми се пръстите, давай ти! — той се дръпна и доколкото беше възможно, направи място на Координатора:

Огромният ревящ кръг се залюля, изскочи от браздата, рязко забави ход и започна остро да завива. Координаторът с мъка пъхна ръце в отворите на кормилното устройство, след миг изведе гигантския пумпал от завоя и успя да влезе отново в браздата. Понесоха се бързо.

— Защо това нещо върви бавно извън браздата? — запита отново Химикът. За да пази равновесие, той се подпираше на плещите на Инженера; между разкрачените му крака лежеше Докторът.

— Казах ти, че нямам понятие — изохка Инженерът. Той разтриваше китките си — по тях червенееха кървави подутини. — Равновесие поддържа по принципа на жироскопа, за останалото не зная нищо.

Пресякоха и втората верига хълмове. Отгоре местността се виждаше великолепно — беше отчасти позната от първия поход. Около кабината свистеше едва забележим кръг, браздата изведнъж промени посоката си, трябваше да я напуснат, ако искаха да се върнат при ракетата. Скоростта падна веднага, нямаше и двайсет километра в час.

— Те са почти безпомощни извън браздата, трябва да се запомни! — крещеше Инженерът, като надвикваше свистенето и дрънченето.

— Смяна! Смяна! — извика Координаторът.

Този път маневрата мина гладко. Изкачваха се по стръмен склон, много бавно, малко по-бързо от добър пешеходец. Инженерът потърси с очи падината, която водеше към равнината. Тъкмо навлязоха под надвисналите над глинестата урва дървета, когато го сви гърч.

— Дръж! — извика той отчаяно.

Инженерът измъкна ръце от отворите. Координаторът се хвърли, за да го смени, огромният кръг се наклони и приближи опасно до червеникавата урва. Изведнъж нещо изскърца и отчаяно изтрещя, свистящата мелница закачи с края си короната на дърво; във въздуха захвърчаха начупени клони, гондолата рязко подскочи и с адски грохот се повали настрана. Отскубнатото с корените дърво размаха корона по небето, подвижното рамо го дръпна надолу, хиляди балонести листа експлодираха със съсък, над изпочупената конструкция със забити в склона рамене бухна облак белезникави гъбовидни семена и всичко утихна. Изкривената гондола беше опряла странично в урвата.

— Екипаж? — машинално каза Координаторът, тръскайки глава, ударът го беше оглушил, ушите му бяха като натъпкани с памук. Той с удивление гледаше вихъра бели частици, които се въртяха около лицето му.

— Първи — изохка Инженерът и се надигна от пода.

— Втори — гласът на Физика дойде отдолу.

— Трети — Химикът едва говореше, държеше се за устата, кръв се стичаше по брадата му.

— Четвърти — каза Кибернетикът, беше отхвърлен назад, нищо му нямаше.

— Пе… ти — простена Докторът, той лежеше под всички, на самото дъно на гондолата.

И изведнъж всички избухнаха в луд смях.

Лежаха един върху друг, посипани с дебел слой гъделичкащи пухкави семена, попаднали вътре през горните прорези на гондолата. Инженерът със силни удари се опитваше да отвори венчелистчетата. Всички или по-точно тези, на които мястото позволяваше, подпряха с рамене, ръце, гърбове вдлъбнатата повърхност. Обшивката се раздруса, чу се слаб пукот, но гондолата не се отваряше.

— Пак ли? — спокойно запита Докторът. Лежеше на дъното и не можеше да мръдне. — Знаете ли, вече ми омръзна! Ей, кой е там — слез от мен веднага, чуваш ли!

Макар че положението не беше много весело, действуваха с някакво сатанинско опиянение — с общи усилия отчупиха гребеновидната рама отпред и започнаха да бият отмерено, като таран, горния лист. Той се огъваше, надупчи се, но не поддаде.

— Омръзна ми — озъби се гневно Докторът и се напрегна, мъчейки се да стане. В този момент нещо отдолу изтрещя и всички се изсипаха като гнили круши. Търкулнаха се по петметровия склон на дъното на оврага.

— Никой ли не пострада? — запита Координаторът, цял омазан с глина. Той пръв скочи на крака.

— Не, но — но ти си цял в кръв, я дай да видя! — възкликна Докторът.

Всъщност беше разсечена само кожата на главата му — раната стигаше до средата на челото. Докторът я превърза доколкото можеше, останалите бяха насинени, а Химикът плюеше кръв — беше си прехапал устната. Тръгнаха към ракетата. Дори не се обърнаха да погледнат разбитата машина.