Станислав Лем
Едем (10)

Десета глава

В четири и нещо капакът на товарния люк трепна и бавно се отпусна надолу като челюст на акула… Тя увисна във въздуха като наклонен мостик — до земята оставаше малко повече от метър.

Скупчени под ракетата, хората стояха от двете страни на люка с вдигнати глави. В зеещия отвор най-напред се показаха широко поставените гъсеници, със засилващо се ръмжене те се насочиха направо, сякаш огромната машина искаше да скочи във въздуха, още миг се виждаше сиво-жълтото дъно, изведнъж грамадата се люшна, наклони се рязко напред, удари с двете гъсеници в увисналия капак така, че изгърмя, изпълзя по него надолу, прекрачи еднометровия зев, докопа с гъсениците земята, дръпна я, за миг изглеждаше, че двете бавно ровещи пръстта ленти от профилирани плочки ще спрат, но Защитникът се хвърли напред и като вдигна сплеснатото си чело, измина десетина метра по равното и замря с напевно ръмжене.

— Е, а сега, милички — Инженерът подаде глава от малкия заден люк, — крийте се в ракетата, че ще стане горещо и: не се подавайте навън поне половин час. А най-добре първо изпратете Черния да измери остатъчната радиоактивност.

Люкът се затвори. Тримата влязоха в тунела и взеха със себе си автомата. Веднага във входа на тунела се подаде избутан отзад щит, който закри плътно отвора. Защитникът не мърдаше — вътре Инженерът бършеше екраните, проверяваше показанията на приборите, най-накрая каза спокойно:

— Започваме.

Късият и тънък, отгоре и отдолу обхванат от цилиндрични удебеления хобот на Защитника започна бавно да се извива на запад.

Инженерът хвана нечупливото стъкло на живия плет в кръстчето на черните чертички, погледна настрани, провери положението на трите диска — белия, червения и синия — и натисна с крак педала.

За част от секундата екранът почерня като засипан със сажди, едновременно въздухът със странен звук — сякаш някой великан, притиснал уста в земята, каза „УМПФ!“ — удари в Защитника така, че той се раздруса. Екранът отново просветля.

Огненият кълбовиден облак се разширяваше на всички страни, въздухът около него се къдреше като течно стъкло. Огледалният жив плет изчезна на разстояние десетина метра от падината с изкривени, вишнево-нажежени краища, биеше пара. Пясъкът на двайсетина крачки беше остъклен и искреше на слънцето. Върху Защитника се сипеше лека бяла пепел.

„Май че прекалих“ — помисли си Инженерът, но каза само: — Всичко е наред, тръгваме. — Ниският корпус трепна и удивително леко се понесе към пролома. Като преминаваха през него, те се люшнаха леко, на дъното застиваше локва огнена течност — разтопен кремък.

„Всъщност сме едни варвари — мерна се в главата на Доктора. — И какво търся тука аз?…“

Инженерът коригира посоката и ускори. Защитникът се носеше като по магистрала, вътрешната мека повърхност на гъсениците тихо шляпаше по водещите ролки. Вдигаха почти шейсет километра в час, без да го усещат.

— Може ли да отворим? — попита Докторът. Седеше ниско в малко кресло, над раменете му имаше екран, изпъкнал като корабен илюминатор.

— Разбира се, че може — съгласи се Инженерът, — само че…

Включи компресора. От върха и основата на купола пръсна с остри като игли струи безцветен разтвор, смивайки от бронята останките от радиоактивна пепел. После стана светло — бронираният купол се отмести назад, страничните части влязоха вътре в корпуса — и сега пътуваха, прикрити само от дебело извито стъкло около седалките, през отворения купол нахлуваше вятър и рошеше косите им.

— Все пак ми се струва, че Координаторът беше прав — промърмори след известно време Химикът. Пейзажът не се променяше, плуваха през море от пясък, тежката машина плавно се полюшваше, пресичайки косо с една и съща скорост вълнообразно изгърбените дюни. Инженерът увеличи скоростта, но веднага започна да ги разтърсва, гъсениците остро скриптяха, носът скачаше от едната дюна направо на върха на другата, заравяше се за миг, изхвърляше тежки облаци пясък, няколко пъти пясъкът се посипа вътре.

При петдесет километра прекаленото друсане престана. Така пътуваха около два часа.

— Да, май е прав — каза Инженерът и леко промени курса на югозапад.

Следващият час не донесе никакви промени и завиха още веднъж, като се движеха съвсем на югозапад. Бяха изминали 140 километра.

Цветът на пясъка бавно се променяше — от почти бял и много ситен, който оставяше зад тях дълга кълбеста опашка, стана червеникав и по-тежък, вече не вдигаше толкова прах, изхвърленият нагоре от гъсениците веднага падаше. И дюните станаха по-редки и ниски. От време на време минаваха край стърчащите стъбла на съвсем засипани храсти. В далечината се показаха неясни малки петна, лежаха встрани от курса. Инженерът зави към тях. Бързо се увеличаваха и след няколко минути вече виждаха издигащите се от пясъка отвесни плочи, подобни на самотни отломки от някакви стени. Намалиха и влязоха в тесен проход, отстрани стояха наклонените ъгли на зидовете, разядени от ерозия. Голяма скала заграждаше пътя. Защитникът вирна нос, преодоля без усилие преградата, озоваха се в нещо като тясна уличка — през пролуките и дупките между несвързаните плочи се виждаха и други развалини, всичките разядени от дълбоките хоризонтални бразди на ерозията. От каменните развалини се измъкнаха на свободно пространство. Отново се появиха дюни, но бяха плътни, сякаш пресовани и не вдигаха прах. Теренът бавно се снижаваше, спускаха се по полегат склон, далече долу се виждаха тъпи конуси на скали и отново белезникави контури на руини.

Наклонът свърши, по дъното, осеяно с петнисти скали, се заизкачваха по отсрещния склон, който се простираше до хоризонта, гъсениците вече не потъваха, почвата беше твърда, появиха се първите плоски купчини гроздовидни храсталаци, бяха почти черни, само под ниското слънце просветваха с вишнев цвят, сякаш листата-мехури бяха пълни с кръв. Още по-далеч на югозапад растителността ставаше по-висока, тук-там преграждаше пътя, Защитникът цепеше през нея, потънал до средата на гъсениците, почти не намаляваше скоростта, хиляди мехури се пукаха с глух неприятен пукот, от тях бликаше лепкава тъмна течност, цапаше керамитовите плочи, скоро целият корпус чак до купола беше оплескан в червено-кафяво.

Бяха изминали 200 километра, слънцето вече докосваше западния хоризонт, удължената сянка на машината се огъваше вълнообразно и се разтягаше все повече. Внезапно под Защитника нещо изскърца ужасно, той за миг подскочи и се стовари върху нещо, което се разхвърча с протяжно хрущене. Инженерът удари спирачките, но преди да спрат, изминаха още десетина метра. Отзад в широкия утъпкан коловоз видяха смачкани от тежестта на Защитника парчета от ръждива конструкция, размесени с разкъсаните дрипи на храстите. Продължиха напред — и отново попаднаха, този път с едната гъсеница, на обрасли отгоре с брадавични храсти отломки от рамки, изкривени ажурни подпори, надупчени метални листове — Защитникът смилаше всичко на парченца, омесваше го на скърцащо тесто с течността, която плискаше от пукащите се гроздове, след известно време растителната стена стана по-висока, отвратителният трясък и писък на ръждясалата железария престана, тъмните шибащи в бронята стъбла с брадавични израстъци внезапно се отдръпнаха встрани — озоваха се на просека, широка повече от десетина метра, от другата страна тъмнееше същата растителна стена — като тази, през която се бяха проврели. Инженерът сви на място и тръгнаха по тази виеща се надолу като горски път просека, глинестото й дъно беше трамбовано, покрито с тинести жилки, те показваха, че някога тук е текла вода.

Просеката не беше права, понякога половината от грамадния пурпурно пламтящ диск на слънцето се изпречваше пред машината, като ги заслепяваше, понякога на завоите се скриваше и само кървави проблясъци разкъсваха мастиления гъсталак, който плътно се издигаше на два-три метра, пътят се стесняваше, наклонът се увеличаваше, внезапно видяха целия огромен диск на залязващото слънце, пред тях, на няколкостотин метра по-надолу, се откри грамадна разноцветна долина.

На дъното й пламтеше водна повърхност, отразяваща слънчевия пурпур. Брегът на езерото, неравен, покрит с петната на тъмна растителност, беше изкуствено укрепен, до него се виждаха машини на разкрачени подпори, по-наблизо, почти под самия склон на урвата, на чийто ръб беше спрял Защитникът, в неправилна мозайка покрай светли ивици се простираха постройки, редици отвесни мачти с ярък блясък, изглеждаха не по-големи от кибритени клечки, долу цареше оживено движение, в разни посоки пълзяха колони от сиви, белезникави и кафяви точки, смесваха се, тук-там образуваха концентрични струпвания и отново се разделяха на удължени лентички, а на това отгоре цялата тази гъсто населена местност непрекъснато просветваше с дребни искри, сякаш в десетки домове жителите неуморно отваряха и затваряха прозорци с блеснали на слънцето стъкла. Докторът чак възкликна от възхищение:

— Хенрик, тук вече сполучи! Най-после нещо нормално, обикновен живот, и какъв наблюдателен пункт!

Докато говореше това, той прехвърли крака през борда на открития купол. Инженерът го спря.

— Не бързай, виждаш ли слънцето? Ще се скрие след някакви си пет минути и повече нищо няма да видим. Трябва да заснемем цялата панорама, и то с голямо ускорение, иначе няма да успеем.

Химикът вече измъкваше изпод креслото камерата, помогнаха му да сложи бързо най-големия телеобектив, подобен на дуло на минохвъргачка, за по-бързо хвърляха стативите на земята. Инженерът в това време размота найлоново въже, завърза края му за купола, хвърли го напред и скочи долу.

Онези двамата, грабнали стативите, вече тичаха към края на урвата, той ги догони с въжето в ръка, изтегли го и закрепи карабинчета за колана на всеки.

— Ще вземете да паднете от ентусиазъм — каза той. Слънчевият диск потъваше в пламналите води на езерото, когато поставиха камерата, се разнесе бързият шум на механизма и големият обектив погледна надолу. Докторът коленичи, като поддържаше предните крака на статива, те бяха на самия ръб на пропастта. Химикът залепи око на мерника, намръщи се.

— Ужасно заслепява! — викна той. — Дай бленда!

Инженерът се втурна, донесе веднага най-голямото противослънчево прикритие и отново започнаха да снимат с най-голяма бързина. Слънцето вече наполовина се беше скрило зад хоризонта. Инженерът, хванал с две ръце ръкохватките, водеше камерата равномерно наляво и надясно, Химикът понякога го задържаше, насочваше обектива към местата, където в малката рамка на окуляра забелязваше по-оживена циркулация на петънца и фигури, раздвижваше трансфокатора, променяше фокусното разстояние, Докторът все още клечеше, камерата тихо бръмчеше, ролките се въртяха бясно, едната свърши, смениха я светкавично. Само малка част от слънчевия диск се подаваше над потъмнялата вода, когато обективът се спусна съвсем ниско, към най-оживеното движение. Докторът, наведен над урвата почти наполовина, висеше на обтегнатото въже — иначе нямаше да могат да снимат, — виждаше под себе си стремително падащите рижи бръчки на глинестата стена, осветени от отслабващата червена светлина. При последните метри на втората ролка червеният диск угасна, небето беше още наситено със светлина, но равнината и езерото се покриха със сиво-синкава сянка — освен проблясващите светлинки, там нищо не се виждаше.

Докторът стана, като се държеше за въжето. Камерата понесоха и тримата — като съкровище.

— Смяташ ли, че ще бъдат сполучливи? — попита Химикът Инженера.

— Поне една част. Малко лента може и да е осветена. Ще разберем на кораба. Пък и тук винаги можем да се върнем.

Натовариха камерата, ролките и стативите и още веднъж се върнаха на края на урвата. Едва сега забелязаха, че на изток брегът на езерото се издига стръмно и в далечината преминава в неправилна скална стена с последни розови отблясъци по върховете. Над нея, далече в лазура, осеян с първите звезди, биеше кафява колона дим — нейният гъбовиден връх известно време стоя неподвижно, после се сниши зад планинския хребет.

— А, там е онази долина! — възкликна Химикът, като се обърна към Доктора. Отново погледнаха надолу. Редици от бели и зеленикави искри пълзяха бавно в различни посоки по бреговете на езерото, криволичеха, сливаха се в неравно течащи поточета, на места гаснеха, появяваха се други, по-големи, постепенно там ставаше все по-тъмно и количеството на светлинките растеше. Над главите им шумеше спокойно високият гъсталак, съвсем черен, всички неохотно — толкова красива беше гледката — се обърнаха, отнасяйки в очите си образа на езерото с отражението на ярките млечни звезди.

Когато крачеха по тинестото дъно на просеката, Докторът попита Химика:

— Какво видя?

Онзи се усмихна смутено.

— Нищо. Изобщо не мислех за това, което виждах — през цялото време се мъчех да държа на фокус, а Хенрик толкова бързо въртеше насам и натам, че изобщо не можех да се ориентирам.

— Няма нищо — каза Инженерът и се облакъти на изстиналата броня на Защитника, — правехме по двеста кадъра в секунда, ще видим всичко след проявяването. А сега да се връщаме!

— Съвсем идилична разходка — измърмори Докторът. Качиха се в машината, Инженерът премести визьорите на телеекрана назад и включи на заден ход. Известно време се катереха нагоре заднишком, на едно по-широко място обърнаха и се понесоха право на север.

— Няма да се връщаме по същия път — каза Инженерът, — това са излишни сто километра. Ще карам по просеката, докато може, и ще стигнем след два часа.