Едгар Алън По
Спящата

Във юнска нощ, сред тъмнина

стоя под тайнствена луна.

Упоен, росен, смътен лъх

струи от златния й връх.

На леки капки капе той

върху планинския покой

и носи сънно песента

към Долината на света.

Над гроба клюма розмарин,

спят лилии в потока син.

С мъгли обвила своя кръст,

руината почива в пръст.

Същинска Лета, погледни,

спят тежко езерни вълни

до сетните си земни дни.

Спи Красотата, спи дори

(откак прозирен здрач я скри)

Ирена с парките — сестри.

 

Любима, в мрак сънувам как

прозорецът ти зее пак.

Между решетките му лъх

през смях изпраща боров връх.

Безплътен лъх, магесник цял —

излиза-влиза полудял.

Завесите-платна летят

и хвъркат-пърхат всеки път

върху перваза в къдри цял

де, скрит, духът ти е заспал

и сенки-призраци безчет

пробягват вред, назад-напред!

 

Не те ли е, любима, страх?

Съня ти аз ли разгадах?

Летиш над морския простор,

далеч, далеч от тоя двор!

Бледнееш в странна роба ти,

със странни къдри до пети

и тишина ехти, ехти…

 

Ти спиш! С тъй дълъг да е срок

сънят ти, както е дълбок

и нека да те пази Бог!

Чертога си с по-свят смени,

в по-скръбно ложе полегни.

Ще моля Господ ден след ден

да трае унесът свещен,

от призраците несмутен.

 

Тя спи! С тъй дълъг да е срок

сънят й, както е дълбок!

По-тихо, червею жесток!

И гробница във горски кът

за нея да отвори гръд.

О, гробница със черен вход,

погълнал не един живот,

и смъртен плащ на не един,

достоен за рода й син,

отвъд реки и планини.

Как с камъчета в детски дни

замеряше я, да звъни!

Ала старинният портал

сега не би за нея пял —

дете на грях, тя тръпне в страх,

че пели са й тлен и прах.