Едгар Алън По
Омагьосаният замък

В кътче, дето злак цъфтеше —

дом на ангели добри —

замък приказен стоеше,

замък в блеснали зари.

Властелинът Разум там

го е правил.

Серафим по-дивен храм

нивга с химни не е славил.

 

Жълти знамена плющяха,

славни, златни знамена.

(Отлетяха, отлетяха

тия времена.)

Там над бойници трептеше

лъх крилат

и от кулите струеше

нежен, палав аромат.

 

Странник ако се огледал

в светлите стъкла,

би видял — танцуват бледи

сенки със крила.

А сред зала величава,

(с подобаващ сан!)

властелин царува, в слава увенчан.

 

В блясък грееха вратите

от рубин и бисер чист

и прииждаха тълпите

с ореол златист —

рой сестри на Ехо, дето

в хор стоглас

ще прославят до небето

мъдра царска власт.

 

Но нахлуха с вой и вопли

грозни, скръбни същества.

(Няма утрен лъч да топли

вече царствена глава!)

На отминалата слава

цъфналия цвят

Времето покри в забрава,

в гробен хлад.

 

Днеска странник тука спре ли,

в алени стъкла

вижда сенки полудели

да плющят с крила.

А от мрака на вратата —

като див порой

иде, иде тук тълпата,

с кикот и със вой.