Едгар Алън По
Аннабел Ли

То бе тъй отдавна в далечна страна —

        в приморска страна сред мъгли.

И в тази страна бе девойка една,

        наречена АННАБЕЛ ЛИ.

Обичах я аз — и обичан аз бях:

        в разлъка не бихме могли.

 

Ний бяхме деца — две деца в таз страна,

        окръжена от сиви мъгли,

но безкрайна любов — непозната до днес —

        ме обвързваше с АННАБЕЛ ЛИ!

И за нея дори да завиждат на нас

        серафимите биха могли!

 

Но за туй ли — уви! — в тая морска страна,

        окръжена от вечни мъгли,

ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви —

        и уби мойта АННАБЕЛ ЛИ!

И тогава от мен в онзи траурен ден —

        там роднини и близки дошли —

скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

        навсегда мойта АННАБЕЛ ЛИ!

 

О, без завист — уви! — горе в ангелский хор

        да ни гледат не биха могли!

И аз знам: затова — знаят всички това

        във онази страна сред мъгли, —

затова там — уви! — буря есенна сви

        и уби моята АННАБЕЛ ЛИ!

 

Но аз знам, че сега да обичат така,

        както двама ний с АННАБЕЛ ЛИ,

        вече други не биха могли!

И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,

        нито земните духове зли —

не ще разделят вече мойта душа

        от душата на АННАБЕЛ ЛИ!

 

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

        за нетленната АННАБЕЛ ЛИ!

И звездите навред ми изпращат привет

        със очите на АННАБЕЛ ЛИ!

В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод

        с нея — мойта душа — и любов — и живот!

Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг

        любовта там на морския бряг!