Едгар Алън По
Камбаните

I

Чуй сред полунощни сън

как шейни отронват вън

        звън след звън,

        звън след звън!

Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

 

О, как звънко, звънко, звънко

плуват в нощни въздух вън!

А в мъгла обвити тънко, слушат рой звезди през сън

как напява всеки звън,

че след мъка и заблуда

идват дните на пробуда,

на очакваното чудо —

на блажен и влюбен сън!

В снежен път шейни летят:

сребърни звънци звънтят

и с припевен ритъм верен,

като древен стих размерен,

разпилени, ту пък слени —

        звън след звън

        в звън един:

        — Дин! — Дин! — Дин! —

        — Дин! — Дин! — Дин! —

Как полъхват и ни вдъхнат несънуван, дивен сън!

II

Сватбен звън звъни навън —

        златен звън!

Вечно девствен, лей приветствен той възторжен сън!

        Вест понесъл с весел ек,

        той лети в нощта далек

        и подобно чучулига,

        всеки миг

от вълните златорунни на акорди тънкострунни

        той се вдига и достига

        лунни лик!

        А камбаните черковни

нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни.

        И съгрян

        в техни блян,

цели свят навред съзира в бъдещето светъл сън.

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

        посред дим

        от тамян,

        смях и шум —

— Бим! — Бам! — Бум! —

Бим!

Бам!

Бум!

III

        Мирни сън прокуди вън

        меден звън!

В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

        Звън след звън

        с гневна мощ

        ужас вей в самата нощ

        и отмина по-нататък!…

        Звън след звън —

ту по-дълъг, ту по-кратък —

страх навред вселява вън!

И страхът е тъй голям!

Въздухът от плач раздран!

        — Дан! — Дан! — Дан! —

        — Дан! — Дан! — Дан! —

Че камбаните пияни, неспособни да звънят,

само бият, само вият и вопият, и крещят!

        Само плачат за пощада

        и към пламналата сграда

        вопли горестни редят…

А пожарът многошумен,

        ту затихнал, ту безумен,

        пак пламти —

        носи се, пълзи, лети

        все нагоре, все нагоре

        и настръхнал той говори:

        „Ще хвърча!

Ще се нося, огнекрили, срещу лунната лъча!

Месеца ще стигна или — ще умра, ще замълча!“

 

        То сред кипнала метежност

        и безбрежност от огън

        приказка за безнадеждност

        там навън

с тръпки ледни шепне медни звън —

и със слух от страх терзан.

        Знай ухото:

        вред е злото!

Вред пожара се разгаря, вред е пламъкът разлян —

        — Дан! — Дан! — Дан! —

        — Дан! — Дан! — Дан! —

В общи пукот сетне звукът, ужас — звукът сам!

IV

        Погребален скръбен звън

        стене вън!…

Вечна горест в тленна орис — край на горки жизнен

        сън…

        В тихия вечерен час

        с ужаса на своя глас

        колко скръб той буди в нас!

        И неволно ний тъжим:

        поглед в сълзи потопим

и ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!

        Тъй унил и тъй печален,

        той нараства в дълъг плач

        и в привечерния здрач

        със припева погребален

        в Божи храм слят едвам —

        Бам!…

        Бам!…

Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън

възвестява, че страдалец е заспал последен сън!

 

        От черковните килии

        и за грешни, и светии

        отечава тъжен звън —

пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!

О, там черният звънар,

        смел и твърд,

        бий на смърт —

        Смърт!

Той над всички горд стои

като някой господар —

някой цар!

Той се смее и шуми

и гърми, гърми, гърми;

до камбаната застава

и така я разлюлява,

че тя горко заридава —

и с плача си възвестява,

        че вървим

        все натам

        в своя друм —

        Бим!…

        Бам!…

        Бум!…