Едгар Алън По
Юлалюм

Небосвода бе скръбно надвесен,

вихър ронеше жълти листа,

вихър гонеше мъртви листа.

То бе нощ — късна нощ в късна есен —

нощ над всички нощи над света —

бе сред Вейрския край омагесан,

бе край езеро Обер, в нощта —

там сред Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Там в една исполинска алея

с кипариси, склонени над мен,

тъй печално склонени над мен,

бродех с мойта Душа — със Психея.

А духът ми бе плам разкален,

като огнен поток разкален,

който с лава щом гневно залее

върха Янек — лети устремен,

като стене, и свети, и тлее

през нощите на север студен.

 

В разговор меланхолно унесен,

думи ронеха наште уста,

както вихърът жълти листа.

Аз забравих, че бе късна есен

и нощта на нощите в света —

аз не помнех тоз край омагесан

и мъглата над Обер в нощта —

нито Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Полунощ вече бе превалила,

заредяха звезди към възток,

сякаш чакаха ден от възток,

и тогава, лъчи заструила

в лъкатушен и светъл поток,

там Астарта, едва появила

своя сърп фантастичен, двурог,

възгордя в небосклона — извила

своя сърп фантастичен, двурог.

 

Аз казах: „Тя засенва Диана,

тя се носи в ефирно море —

от въздишки ефирно море;

тя в сърцето ми знай всяка рана,

дето червея нивга не мре;

и предвестница скъпа, желана

над звездите на Лъва изгре —

в мрака нас да упъти изгре,

да вести в нашта скръб непрестанна

нам небесен покой — тя изгре!“

 

Но Психея простена неволно:

„Аз не вярвам звездата в нощта!

Тя е бледна! Тя свети в нощта!

Тук е страшно — и скръбно — и болно!

Да си идем от тия места!“

И от ужас сломена, безволна,

в миг отпусна крилата си тя

над развените мъртви листа —

да се валят в праха меланхолно

над развените мъртви листа.

 

„Туй е сън — и той странен изглежда —

утешавах я тъжен и блед, —

но без страх нека минем напред!

Погледни — красота и надежда

над нощта тя разлива навред

и ни праща далечен привет!

Нека смело ней в сетен копнеж

да доверим свойте мъки безчет —

тя от земния мрак ни извежда

и напътства, в небесен полет,

тъй жадуван сред мъки безчет!“

 

Тъй мълвях и вървях аз до нея,

над листата из нашия друм,

глух за техните вопли и шум —

и видях гроб пред нас да чернее,

чийто надпис смути моя ум,

но — уви! — не разбра моят ум —

и през сълзи прочете Психея:

„Тука твойта любов — Юлалюм —

спи во веки веков — Юлалюм.“

 

И посърна в тоз край омагесан

моя дух под дъха на скръбта,

както жълтите мъртви листа —

и разбрах аз, че бе късна есен

и нощта на нощите в света,

сред който аз бродех унесен.

Запленен навсегда от смъртта —

о, кой Демон, кой Дух на Скръбта

ме доведе сред тия места!

— И сега ми е Вейр известен,

и туй езеро Обер в нощта,

и Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.