Джейн Фийдър
Лисицата (9)

9

Хлое не си легна отново. Приседна на пейката под прозореца и зачака слънцето да изгрее. Фалстаф чистеше перушината си и подвикваше ругатни, Беатриче излезе от кутията за шапки, прозя се, протегна се, направи гърбица и се обърна многозначително към вратата. Хлое я пусна да излезе. Котката вече знаеше пътя.

Младото момиче изследваше чувствата си с почти дистанцирано любопитство. С учудване установи, че не беше наранена или объркана, а само ядосана. Всъщност изобщо не я засягаше какви жени юди в леглото си настойникът й, но това не я успокояваше. Той я прогони от себе си и я замести с една тлъста уличница! Вярно, тлъстата уличница беше мила и любезна, но си оставаше уличница. От днес нататък тя не можеше да има нищо общо със сър Хуго Лейтимър. Общуването им щеше да се ограничи в абсолютно необходимите неща, засягащи настойничеството му. Достатъчно я беше обиждал и унижавал, затова трябваше възможно най-бързо да изчезне от тази къща — това беше най-доброто за всички. Единственият въпрос беше: Къде да отиде?

Изведнъж си спомни мис Енсти и се засмя доволно. Защо да не отиде при мис Енсти? Можеха да живеят заедно, тя имаше достатъчно пари и щеше да й плаща добра заплата, за да живее при нея като компаньонка и да пази доброто й име. Точно така: първо щеше да пише на мис Енсти и ако получи утвърдителен отговор, щеше да изложи плана пред настойника си. Той й бе заявил недвусмислено, че желае да я махне от къщата си, и сигурно щеше да се съгласи. Но тя щеше да настоява да се засели в Лондон.

След това решение Хлое слезе в кухнята и си наля кана гореща вода. Вратата към библиотеката беше затворена, но тя въпреки това се оплези предизвикателно и този детински жест й позволи да се почувства по-добре.

— Искате ли закуска? — попита Самюел, който мълчаливо шеташе около огъня. Тъй като вече знаеше всичко, той я огледа изпитателно, за да провери как се чувстваше. Оловната тежест на отминалите дни май беше изчезнала, макар че светлината в очите й не изглеждаше особено весела.

— Много искам да се изкъпя — каза Хлое и сама се изненада от думите си. Приглади разбърканите руси къдрици и добави: — Крайно време е да си измия и косата.

— Ако нямате нищо против да се окъпете в кухнята, не виждам пречки — кимна Самюел. — Вече не съм млад, за да мъкна кофите по стълбата, нали разбирате. Мисля, че в перачницата имаше вана. — Той обиколи малкото помещение зад кухнята и се върна със седяща вана от дебела ламарина, която постави пред решетката на камината. — Ще се опитам да ви намеря и нещо като параван.

— В библиотеката има параван за защита от искри — каза Хлое и се запъти към вратата.

— Аз ще го донеса, мис. Вие не бива да влизате там, разбрахте ли? — Остротата в гласа му я спря на прага.

— И друг път съм го виждала пиян — отговори сърдито тя. — И не само това.

— Знам, знам — изръмжа Самюел, — но онова, което става сега вътре, е работа между сър Хуго и вътрешното му Аз. Ако посмеете само да натиснете бравата, ще отговаряте пред мен.

Хлое примигна изненадано — не беше очаквала такава заплаха от винаги спокойния Самюел.

— Какво прави той?

— Това не ви засяга. Не се занимавайте с него. — Той закрачи тежко към вратата. — Ей сега ще приготвя банята ви.

Хлое седна до масата и замислено си отчупи парче хляб. Какво ли ставаше в библиотеката?

Самюел влезе на пръсти в мрачното помещение. Хуго все още седеше в старото кресло, вкопчил ръце в облегалките. Ръцете му бяха неестествено бледи, на челото му блестеше пот.

— Донеси ми кафе, Самюел.

— Добра идея. — Старият моряк вдигна тежкия параван. — Младата мис ще се окъпе в кухнята.

— Тогава трябва да изпратиш някъде Били, защото е много любопитен.

Това беше опит за шега и Самюел се изпълни с надежда.

— Искате ли да хапнете? — попита той, но Хуго поклати глава. Самюел се върна с кана кафе и я постави пред господаря си.

Напълни чашата му и му я поднесе мълчаливо. Хуго я пое с две ръце, вдъхна дълбоко силния аромат и се наслади на топлината.

— Благодаря ти, Самюел.

— Желаете ли още нещо?

— Не. Моля те, остави ме сам.

Вратата се затвори зад Самюел и Хуго отпи глътка кафе. Стомахът му се сгърчи, стана му гадно. Заляха го горещи вълни, той остави чашата на масичката и затвори очи. Четири дни беше пил без прекъсване, от няколко години беше винаги полупиян… щеше да стане още по-лошо, преди да започне да се подобрява.

Докато се къпеше, Хлое реши за опит да разясни на Самюел плана си да пише на мис Енсти. Старият моряк седеше на масата, белеше картофи и внимаваше някой да не влезе без покана.

— Предполагам, че сър Хуго ще се съгласи — заключи Хлое и изля кана гореща вода върху косата си. — Ако някога изтрезнее достатъчно, за да разбере какво му предлагам.

— Не бива да говорите така — укори я Самюел. — Намесвате се в неща, които не разбирате.

— Имаш предвид демоните?

— И не само тях.

— Но ти сам каза, че не ги разбираш.

— Права сте, не разбирам. Затова си мълча и не се меся.

Хлое замлъкна. Изплакна още веднъж косата си, стана и посегна към кърпата, която се топлеше пред огъня.

— Иска ми се да можех да разбера — промълви повече на себе си тя и уви мокрото си тяло. — Тогава нямаше да съм толкова бясна. — Изтри се хубаво, облече халата си и излезе иззад паравана. — Толкова ме е яд на него, че съм готова да забия нож в черното му сърце!

Самюел се усмихна с разбиране.

— Не ви препоръчвам да опитате, мис. Не и със сър Хуго. Пиян или трезвен, той е силен мъж, който не позволява да се отнасят така с него.

Хлое се качи в стаята си, за да се облече. Докато избираше една от новите си рокли, изведнъж се запита дали Криспин щеше да дойде и днес. Странно, но перспективата да го види пак беше доста приятна — не на последно място и защото беше сигурна, че Хуго ще се разгневи.

Но мъж, който пиеше до безсъзнание и се забавляваше с тлъсти уличници, заслужаваше да се гневи.

Точно когато беше в обора и се занимаваше с раните на Росинант, пристигна Криспин, който водеше за юздите елегантна червеникава кобилка.

— Какво отвратително говедо — извика той, щом видя нещастната кранта на продавача на цвекло. — Защо не го оставиш на гарваните да го изкълват?

Хлое сложи парче плат върху една от мокрите рани на гърба на Росинант и попита с издайнически неутрален тон:

— Наистина ли мислиш така?

— Ама разбира се. — Криспин скочи от коня. — Дори не си струва да се хабят куршуми за него. Защо си губиш времето и хабиш скъпи лекарства за тази жалка твар?

Хлое се обърна и бавно огледа посетителя си от главата до петите. Изразът на лицето й го накара да отстъпи крачка назад.

— Винаги си бил брутален тип — заяви ледено тя. — Значи не си струва да хабиш дори куршумите си? Това нещастно животно е било измъчвано през целия си живот и сега, когато най-сетне е намерило спокойно местенце, трябва да го дам на гарваните, така ли? Направо ми се гади от теб, Криспин.

При това пламенно обвинение младият мъж се изчерви като рак и успя да обуздае порива да я зашлеви през лицето само защото се боеше от гнева на втория си баща и се надяваше да получи осемдесет хиляди фунта.

— Казах го само така — промърмори съкрушено той. — Не беше нужно да се ядосваш толкова, Хлое. И трябва да ти кажа… — Той се опита да се засмее, но смехът му не прозвуча убедително. — Трябва да ти кажа, че много ме засегна с обвинението в бруталност.

Хлое продължи да работи мълчаливо още няколко минути и едва след това благоволи да му отговори:

— Никога няма да забравя как късаше крилцата на пеперудите.

Отново прозвуча неубедителен смях.

— Хайде, стига, Хлое. Тогава съм бил глупаво момче.

— Наистина ли? — попита студено тя.

— Ами да. Вече не го правя.

— Сигурно. Но ловните ти коне все още се връщат от езда окървавени и облени в пот, нали? Сигурно скоро идва моментът, когато трябва да ги освободиш от мъките с куршум?

Горчивината в гласа й накара момъка да загуби ума и дума. Атаката й беше дошла сякаш от нищото и той трябваше да положи големи усилия, за да възстанови душевното си равновесие. Не можеше да позволи на Хлое да се върне в миналото и да вижда у него само някогашното момче. Преглътна няколко пъти и се опита да смени темата.

— Мисля, че трябва да приключим с този разговор. Виж, сър Джаспър ти изпраща подарък — изрече сковано той.

— О, така ли? — Хлое се обърна към него и примигна под ярката светлина.

Криспин посочи кобилката, която беше довел.

— Това е Майд Марион. Произхожда от Ред Куин и Шериф. Брат ти смята, че ще се зарадваш на хубав кон за езда.

— О, спомням си Шериф — въздъхна Хлое. — Великолепен жребец. Нищо чудно, че дъщеря му е толкова красива. — Тя също се зарадва на смяната на темата, защото осъзна, че се бе държала недопустимо грубо. — Но не мога да приема такъв подарък.

Криспин очакваше такъв отговор и имаше готово възражение.

— И защо не? Нормално е брат да прави подарък на сестра си.

Хлое се приближи до кобилката и нежно духна в ноздрите й.

Майд Марион смръщи кадифеното си носле и оголи зъби в конска усмивка. Хлое помилва шията й и отговори колкото можеше по-неутрално:

— Може би си прав, но аз наистина не мога да я приема като подарък. Ала с удоволствие ще я пояздя някой ден.

Това бе достатъчно. Криспин се отпусна и попита небрежно:

— А настойникът ти ще позволи ли да излезеш на езда с мен?

Хлое се намръщи неодобрително. Хуго беше проиграл правото си да й забранява или разрешава каквото и да било. Спокойно можеше да прекара известно време със семейството си. Наистина имаше нужда от приятели и роднини. Тя преглътна тежко и се укори за този пристъп на самосъжаление. Инстинктивно знаеше, че Хуго няма да й разреши да излезе на езда с Криспин, но причините нямаха нищо общо с нея, те се отнасяха за нещо между Джаспър и Хуго, нещо, станало много отдавна, за което тя нямаше понятие. Затова не виждаше смисъл да си откаже това малко забавление.

— Няма нужда да го питам — отсече тя. — Но днес няма да стане. Първо трябва да се подготвя.

Без да крие задоволството си, Криспин попита:

— Е, кога?

— Ще помисля и утре ще направим точен план… разбира се, ако дойдеш утре — допълни тя.

— Ще дойда, ако ми обещаеш да ме посрещнеш малко по-учтиво — настави Криспин. Опита се гласът му да звучи шеговито, но очите му останаха корави. Когато се наведе да погали Данте, кучето бързо се отдръпна.

— Ако съм била неучтива, мога да ти се извиня — каза Хлое. — Знам, че много се горещя, когато съм ядосана… а винаги се ядосвам, когато някой се отнася лошо към животните. — Тя вдигна рамене, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Бедничкият Росинант. Можеш ли да си представиш какво му е било да мъкне тежки товари, без подкови и винаги гладен?

— Тъй като не съм кон, за съжаление не мога да си го представя — каза Криспин и я погледна с крива усмивка.

Чувството за хумор победи и Хлое се изсмя тихо.

— Понякога си мисля, че това ми е станало мания — призна тя. — Но ти наистина късаше крилцата на пеперудите.

Криспин разпери ръце в знак, че се предава.

— О, Хлое, казах ти вече, че тогава съм бил дете, най-много девет или десетгодишен! Повярвай ми, оттогава съм станал много по-добър.

— Може би — отговори тя и се засмя. — Да оставим миналото.

— Права си. Наистина ли не искаш да оставя Майд Марион?

Хлое поклати глава.

— Благодари на Джаспър от мое име, но аз наистина не мога да приема такъв подарък. Обаче с удоволствие бих я купила — добави със сияещо лице тя. — Сър Хуго каза, че ще ми купи добър кон, когато…

— Когато? — повтори въпросително Криспин, след като тя не пожела да говори повече.

— Когато се изясни окончателно къде ще живея и как — обясни тихо тя.

— И кога ще стане ясно това?

„Когато настойникът ми изтрезнее достатъчно, за да е в състояние да взема решения.“

— Скоро. Сър Хуго трябва да обмисли възможностите.

— И какви са те?

Незнайно по каква причина Хлое не пожела да посвети Криспин в новите си планове.

— Нямам представа — излъга уверено тя. — Виж, трябва да приготвя още няколко превръзки за Росинант, затова…

— И без това трябва да тръгвам — отговори Криспин, разбрал намека. Посегна ръката й и я вдигна към устните си. — До утре, Хлое.

— До утре — повтори като ехо тя и изненадано дръпна ръката си. Не бе очаквала, че Криспин ще се опита да бъде галантен. Единствената галантност, която познаваше досега, бяха заекванията на викария и грубостите на племенника на мис Ан. Момчето на месаря не се броеше.

Онова, което се бе случило между нея и Хуго, също не се броеше. То нямаше нищо общо с галантността. Но какво бе тогава?

Тя махна за сбогом на Криспин, който се отдалечаваше бавно, водейки за юздите Майд Марион. Е, какво се бе случило между нея и Хуго? То беше магично и нямаше нищо общо с игра или проява на галантност. Точно така, в него нямаше нищо галантно.

 

 

През нощта Хлое отново чу пианото. Ала мелодиите бяха всичко друго, само не и весели — всъщност това изобщо не беше музика, а смес от дисонанси, които изразяваха диво отчаяние. Хлое се разтрепери, разбрала посланието на музиката — това беше вопъл на самотата. Данте седна до нея и също се разтрепери, а Беатриче покри котенцата с топлото си тяло, за да ги защити.

Хлое чу тежките стъпки на Самюел по стълбата. Чу как вратата на библиотеката се отвори и разбра, че Самюел щеше да помогне там, където тя не можеше. Не беше предполагала, че може да има болка, която тя не може да проумее.

Дисонансите престанаха. Хлое пое шумно въздух и се отпусна.

Когато Самюел сложи мазолестите си ръце върху клавишите на пианото, Хуго тежко отпусна глава на гърдите си.

— Не знам дали ще се справя — пошепна той.

— Разбира се, че ще се справите — отговори тихо Самюел. — Но ви трябва спокойствие.

— Трябва ми бренди, по дяволите! — Хуго му протегна ръцете си, които трепереха неудържимо. — Кожата ми гори — зашепна като в транс той. — Вече усещам как огънят на сатаната се разпалва в тялото ми. Земният рай е в ада. — Той се изсмя безрадостно. — Ще слезеш ли с мен в ада, Самюел? Знай, че пътят дотам е настлан с всички изстъпления, които човечеството познава. Въпросът е… — той поклати глава — … въпросът е дали радостите, които ще преживееш по този път, оправдават ада на целта.

— Елате с мен — помоли Самюел. — Ще ви сложа в леглото.

— Не, по дяволите. — Хуго отпусна ръце. — Няма да заспя. Ще остана тук.

— Трябва да хапнете нещо…

— Остави ме на мира! — Гласът на Хуго прозвуча опасно тихо.

Старият моряк излезе от библиотеката и се върна в леглото си. Хлое го чу да се качва по стълбата и също се отпусна в леглото си. Този път Данте легна до нея. Топлият му дъх милваше лицето й, а тежкото му тяло беше като допълнителна завивка. Хлое заспа бързо.

В библиотеката Хуго продължи самотното си бдение.

На следващия ден Криспин не се появи и Хлое, която вече беше измислила как ще се изплъзне от острия поглед на настойника си, беше по-разочарована, отколкото искаше да признае.

Като не знаеше какво да прави с времето си, тя реши да последва съвета на Хуго и да вложи енергията си в почистването на къщата. Събра всички завеси и завивки от стаята си, изпра ги и ги окачи на двора да съхнат. С неохотната помощ на Самюел изнесе големия килим и изтупа праха, избърса и излъска дъбовия под и тежките мебели. По залез-слънце беше изтощена до смърт, но доволна. Данте, който бе направил дълга разходка с Били, също изглеждаше доволен, но беше ужасно мръсен. Сега лежеше в краката й в кухнята и си почиваше.

Самюел потракваше неспокойно с медените тенджери на лавицата. Цял ден влизаше и излизаше от библиотеката, носеше кани с кафе, купи със супа и разни други неща за ядене, които най-често изнасяше недокоснати.

Хлое естествено беше забелязала всичко това, но когато попита какво става, Самюел й заяви, че това не я засяга, и смени темата. След като помисли малко, тя стигна до заключението, че Хуго се е напил до безсъзнание и Самюел го чака да дойде на себе си. Дощя й се да отиде в градината и да надникне в библиотеката през затворените капаци на прозорците, но като си представи как щеше да реагира Хуго, ако я забележи, се отказа.

Когато си легна, тя зачака да чуе отчаяните звуци на пианото, но Хуго беше вече много далеч от утешителното въздействие на своята музика и търсеше други средства да изрази болката си. При това беше много лесно да сложи край на агонията си. Една глътка, и веднага щеше да се почувства по-добре, но той продължи да се бори дори когато започна да вижда сенки по ъглите на стаята, когато невидими същества запълзяха по ръцете му и хиляди крачета заподскачаха по гърба му. Не можеше нито да ги види, нито да ги улови. Пламенно желаеше да заспи поне за малко, за да избяга от мъченията, но остана буден, продължи да седи в креслото си, облян в пот, и да гледа в лицето всеки спомен и всеки срам от миналото си.

На следващата сутрин Криспин отново не се появи и Хлое предположи, че още не е забравил обидата, която му беше нанесла. Това я разтревожи повече, отколкото беше готова да признае, и настроението й беше ужасно. Късно следобед беше готова да престъпи забраната и да направи дълга самотна разходка из полята. Точно тогава Криспин се появи в двора.

Отсъствието му беше грижливо планирано и очевидно бе постигнало желания резултат, защото Хлое го поздрави със сърдечност, каквато не беше проявявала досега.

— Желая ти приятен ден, Хлое — изрече той със самодоволна усмивка, когато тя се втурна забързано към него и го поздрави весело. — Или вече е вечер? Много съжалявам, но не можах да дойда по-рано, защото сър Джаспър ме изпрати да купя нещо в Манчестър. — Той слезе внимателно от коня, като притискаше до гърдите си малка кутия. — Имам изненада за теб.

— Какво е? — Хлое пое кутията и веднага разбра, че вътре има нещо живо. Предпазливо вдигна капака, в който бяха пробити дупки, за да влиза въздух.

— О, бедното мъниче — прошепна тя. — Къде го намери?

В гнездо от слама лежеше малка забулена сова. Тъмните очи върху сърцевидното лице не мигваха, перата бяха прашни, едното крилце беше под неестествен ъгъл към тялото.

— Сигурно е паднала от гнездото — обясни Криспин. — Намерих я в близост до руините на Шиптън Аби. Мисля, че си е счупила крилцето.

— Да, точно така. — Хлое попила предпазливо кривото крилце. — Ако е обикновено счупване, ще мога да го шинирам. Добре, че си я донесъл.

Криспин се усмихна доброжелателно.

— Надявам се, че с тази постъпка съм изкупил грубите си забележки за жалката кранта в обора.

Хлое избухна в смях.

— Да, прав си. Този път ще ти простя.

— И ще дойдеш с мен на пикник, нали? — Криспин плесна с юздата по дланта си и я погледна очаквателно.

— Естествено — отговори веднага Хлое и нежно помилва птичката по главата. — Вече съм планирала всичко. Ще се срещнем в долния край на алеята Най-добре да го направим рано сутринта, когато Самюел е зает, а Били има много работа в обора.

— Какво ще кажеш за утре?

— Разбира се, щом желаеш. — Тя беше твърде заета с ранената сова, за да го погледне. — Някъде към осем.

— Ще те чакам в долния край на алеята с Майд Марион. Но виждам, че в момента си заета с нещо по-важно, отколкото да разговаряш с мен, затова ще те оставя. Занимавай се с пациентката си. — Той възседна коня си и й махна. — До утре, Хлое!

— До утре — повтори с отсъстващ вид тя. — Довиждане, Криспин. — Без да чака тръгването му, тя изтича със совата в къщата.

Криспин потегли доволно към дома си. Утре по това време Хлое Гришъм щеше да е в ръцете на несъщия си брат.

Хлое отнесе птицата в кухнята и постави кутията на масата.

— Какво има в кутията? — попита Самюел, който тъкмо влезе от задната врата с кошница ябълки.

— Погледни сам — отговори с отсъстващ вид тя. — Ще й натопя малко хляб в мляко. За момента е достатъчно, тъй като не съм в състояние да й дъвча мишки.

— За бога — промърмори Самюел и огледа раненото птиче. — Какво му е?

— Крилото е счупено. Трябват ми две съвсем леки и тънки пръчки за шини. Имаме ли някъде конци?

— Мисля, че да. — Той я проследи с внимателен поглед, когато седна до масата, взе птичето и търпеливо започна да му отваря устата, за да го нахрани. При третата хапка малката сова започна сама да отваря човката си.

— Браво. Бързо се сети какво трябва да правиш — похвали я Хлое и я сложи обратно в кутията. — Хайде сега да сложим шина.

Тя намери две тънки пръчки в кошницата за дърва пред огъня и ги уви внимателно с конци. Беше изцяло съсредоточена в работата си, когато в кухнята влезе Хуго. Той се облегна на рамката на вратата и изрече спокойно:

— Добър вечер.

Хлое виждаше само счупеното крилце и не отговори. Самюел обаче въздъхна с видимо облекчение и засия, въпреки че господарят му изглеждаше ужасно. Лицето на Хуго ясно показваше следите от четири безсънни дни и нощи. Очите му бяха силно зачервени, тънката кожа под тях подута, четиридневната брада го правеше още по-занемарен. Въпреки това излъчваше мир и спокойствие, сякаш след корабокрушение се бе озовал на мирен остров.

— Влезте, влезте — покани го Самюел и зарадвано потърка ръце. — Какво мога да направя за вас?

— Първо кафе, а после и нещо за ядене — отговори Хуго, впи поглед в напрегнатия гръб на Хлое и изрече: — Добър вечер, момиче.

Когато Хлое отново не отговори, той вдигна въпросително вежди и хвърли поглед към Самюел. Слугата поклати глава и побърза да сложи една тенджерка на огъня.

— Какво правиш, Хлое? — попита все така спокойно Хуго.

Без да му обърне внимание, тя продължи да завързва шината за крилото на совата. Това беше най-трудната част от лечението.

Хуго заобиколи масата.

— Не ме ли чу, момиче?

— Мислех, че е очевидно какво правя — отговори остро тя. — Шинирам счупено крило.

Хуго проследи внимателно процедурата и остана възхитен от прецизните й движения. Реши да не обръща внимание на неучтивостта й и седна срещу нея.

Първата глътка кафе беше истинско чудо. Откакто се затвори в библиотеката, той пиеше само вода, защото всичко друго му причиняваше гадене. Сега горещата течност внесе в тялото му нов живот. Имаше чувството, че са го свалили от кола за мъчения. Беше изтощен до крайност и умираше от глад. Но се чувстваше пречистен, отровата беше излязла от тялото му, духът му беше ясен, а душата му почти излекувана. Сякаш през дългите часове на мъчения беше успял да прогони признаците на миналото.

Сега трябваше да се заеме с възпитаницата си. Всяко нейно движение излъчваше гняв и враждебност. Той знаеше много добре, че я е наранил и объркал. От днес нататък двамата щяха да се отнасят един към друг дружелюбно и с доверие, както подобаваше на настойник и подопечна, и Хлое много скоро щеше да забрави какво бе извършил той в безумието на пиянството си. Той щеше да я обезщети, доколкото му беше възможно, без да подкопава авторитета си.

— Сега остава да решим въпроса къде да те сложим — промърмори Хлое, след като приключи с шинирането. Челото и беше критично смръщено. — Някъде, където е тъмно и спокойно… и на почтено разстояние от Беатриче. Макар че тя си има достатъчно работа с мишките — добави весело тя.

— Беатриче се справя наистина добре — отбеляза Самюел, който беше зает с вечерята.

— О, да — потвърди Хлое. — Но ми е неприятно, че си играе с мишките, преди да ги убие.

— Такава е природата на хищника — включи се в разговора Хуго.

Хлое го погледна обвинително, сякаш беше казал нещо идиотско, и се обърна отново към Самюел.

— Е, Самюел, имаш ли предложение къде да я сложим?

— Защо не в старата пивоварна? — предложи упорито Хуго. — Там е тъмно, ключът е на вратата и можеш да бъдеш сигурна, че няма да се отвори случайно.

— И къде се намира старата пивоварна? — Хлое продължаваше да говори на Самюел, сякаш предложението беше негово.

— Горе, в края на северния коридор — отговори Самюел. — Сигурно е цялата в паяжини.

— Значи ще се чувства като у дома си. — Хлое взе кутията и излезе от кухнята.

— О, господи! — изохка Хуго и опря лице на ръцете си.

— Както виждате, имате да заличавате доста грехове — отбеляза лаконично Самюел и сложи пред него самун хляб и купа разтопено масло.

— Това беше много внимателно казано… но днес ми липсва енергията да се захвана с тази трудна работа.

— Не се притеснявайте от държанието на момичето — посъветва го мъдро Самюел. — Легнете си и си починете хубаво. — Изсипа съдържанието на тигана в една чиния и я сложи пред Хуго. — Хапнете си, сър. Знам, че ще ви се отрази добре. Сега ще ви опържа и една прясна пъстърва от потока. Тази сутрин я улових.

— А какво ще яде момичето? — попита с лека усмивка Хуго. — Настроението й няма да се подобри, ако изям и нейната вечеря.

— Ще хапне яйца с шунка като мен. Знам, че ги обича.

Хлое наистина остана доволна от яйцата с шунка и не хвърляше завистливи погледи към вечерята на настойника си. Беше останала шокирана от изтощения му вид, макар че зелените очи с червени кръгове изглеждаха по-ясни, отколкото ги познаваше досега. Споменът за ужасната музика от предишната нощ не й позволи да се отнася към него с гнева и презрението, които изпитваше. Значи не беше пиянствал четири дни и нощи в библиотеката — но какво тогава беше правил?

— Как е Росинант? — попита Хуго и остави вилицата си с доволна въздишка.

Хлое вдигна рамене.

— Добре, предполагам. — Много искаше да обсъди подробно състоянието на нещастното животно с настойника си, но не пожела да се възползва от благоприятната възможност.

Хуго бутна стола си и се изправи.

— Много съм уморен, Самюел. Отивам да си легна. Моля те, не ме буди.

— И насън не би ми хрумнало да ви събудя рано — отговори с усмивка старият слуга.

Хуго заобиколи масата и спря до стола на Хлое. Повдигна с един пръст брадичката й и я погледна в лицето. Сините очи светнаха злобно, но той различи много добре чувството, скрито зад войнственото поведение.

— Давам ти пълното право да ме наказваш, но само тази вечер — изрече спокойно той. — От утре обаче ще се държиш с мен нормално и учтиво, както подобава на добро момиче. Ясен ли съм?

— Но аз не се държа неучтиво — отговори сърдито Хлое и се опита да се отдръпне.

— Напротив, напротив. Поведението ти е недопустимо. Искам това да престане. Имаме да обсъдим много неща и аз нямам намерение да разговарям с невъзпитана хлапачка. — Той смекчи думите си с уморена усмивка, защото въпреки мрачното си изражение тя беше все така замайващо красива. После си спомни докъде води вглеждането в красотата й и веднага пусна брадичката й. — Лека нощ и на двама ви.

Когато вратата на кухнята се затвори зад настойника й, Хлое помилва брадичката си, където все още се усещаше натискът на пръстите му.