Джейн Фийдър
Лисицата (5)

4

Отчаяният вой на кучето беше подходящ фон за мрачни спомени. Хуго седеше пред пианото в библиотеката. Една-единствена свещ хвърляше жълта светлина върху клавишите, по които пръстите му търсеха мелодия от миналото. Мелодия, която беше композирал за Елизабет. За съжаление беше забравил по-голямата част от нея.

След малко се обърна и нетърпеливо посегна към чашата си. Доколкото си спомняше, никога не й беше свирил тази мелодия. Изпразни чашата и отново я напълни.

Любовта му към жената на Стивън беше тайна, която знаеха само той и Елизабет… тайна, която влюбеният младеж пазеше свято през двете години на познанството им. Не бяха консумирали любовта си — това беше немислимо за Елизабет и въпреки пламенното си желание да я има, той се наслаждаваше на чистотата на чувствата си към нея. Защото бяха в ярък контраст с блатото, в което се движеше тогава!

Спомняше си първата им среща, сякаш е била вчера. Прекараха заедно края на седмицата и макар че тя не говореше много, красотата й го омагьоса. Но най-силно го поразиха сенките в невероятните сини очи и впечатлението за крехкост, едва ли не чупливост, което оставяше. Веднага закопня да й служи.

Да я спаси от онова, което я правеше нещастна. Много скоро този копнеж го завладя изцяло, превърна се в мания.

Това се случи скоро след посвещаването му в братството на земния рай, както се наричаха участниците. В Гришъм Хол в Шиптън се състоя събрание. Братството беше основано от Стивън и двама негови приятели, а синът му Джаспър беше привлякъл немалко от младите лондонски аристократи. Скучаещите младежи си търсеха нови, по-възбуждащи забавления, преживявания, които да предизвикат в преситените им сърца необикновени чувства, и с радост влизаха в братството.

Хуго тъкмо бе загубил баща си, когато попадна под влиянието на Гришъм. Денхолм Мейнър и Шиптън бяха само на седем мили едно от друго и той се познаваше бегло със семейството. Беше израснал без майка, нямаше братя и сестри, нямаше цел в живота, затова след смъртта на баща си с радост прие предложенията на Джаспър, който се отнасяше към него като по-голям брат. А Стивън… не можеше да се каже, че му беше като баща, но вниманието на този високо образован, известен в обществото мъж беше ласкателно за неопитния младеж и направи поносима загубата на горещо обичания баща.

Ръководеното от Стивън братство на земния рай не забраняваше нищо на членовете си. Те бяха готови на всякакъв риск, включително и да изпробват средства, които променяха съзнанието… които създаваха прекрасен свят, но предизвикваха и ужас, от който човек можеше да полудее. На игралната маса се хвърляха суми, които биха разорили всеки дребен благородник. Имаше и жени. Много жени.

В началото Хуго вярваше, че жените, които участваха в оргиите в криптата, го правят доброволно. Някои от тях бяха дами и той смяташе, че и те скучаят като мъжете. Сега знаеше, че в братството е имало няколко категории жени: Стивън не се спираше дори пред шантаж. Имаше и най-обикновени уличници, които за участието си в оргиите получаваха повече пари, отколкото иначе печелеха за цял месец. Алкохолът и специални билкови отвари, които се раздаваха щедро, бързо премахваха всички задръжки.

До нощта, когато Стивън доведе в криптата Елизабет…

Часовникът в библиотеката удари два. Воят на кучето огласяше нощта. Хуго изруга и отпи голяма глътка от чашата си. Незнайно по каква причина брендито не му действаше. Тази вечер нямаше да потъне в забрава.

Мъчеха го неприятни мисли, но може би това не беше учудващо, след като дъщерята на Елизабет спеше под покрива му. А страдащият пес отвън само подсилваше нещата.

Той се върна до пианото и се опита да пренебрегне кучешкия вой и да се съсредоточи върху музиката. Изведнъж спря и се вслуша, питайки се какво беше чул току-що. Тих шум откъм залата. След малко вдигна рамене. Там нямаше нищо. Не беше възможно да е чул нещо при този вой отвън.

Странно, но само след минута воят престана. Тишината забуча в главата му. Останаха само тихите звуци на спящата къща, поскърцването на старите дъски и леките удари на лошо затварящите се капаци под напора на нощния вятър.

Хуго излезе в залата. Вратата към двора беше само притворена. Имаше само едно обяснение: Хлое бе решила да прибере кучето в стаята си. Въпреки изричната му заповед.

Хуго отвори вратата и се огледа. Лятната нощ беше безоблачна и небето беше обсипано с ярки звезди. Дворът беше абсолютно пуст. Най-добре да почака момичето в залата. Щеше да я уплаши, но тя си го заслужаваше. Минаха петнайсет минути, но Хлое не се появи. Нощта беше все така тиха.

Любопитен да разбере какво става, Хуго взе един фенер и се запъти към обора, където бяха затворили нещастния Данте. Тъй като калдъръмът беше посипан със слама, крачките му не се чуваха. Той отмести предпазливо резето на вратата към обора, отначало не видя нищо и вдигна фенера. Когато светлинният кръг падна върху купчината слама пред един бокс, Хуго се стресна. В сламата спеше дребничка фигурка, облечена в бяло, притисната до кучето. Главата й почиваше на меката му козина.

— Какво, по дяволите… — изръмжа Хуго, обзет от внезапен гняв. Хлое спеше дълбоко и непробудно. Данте хвърли дружелюбен поглед към натрапника и приветствено помаха с опашка. Очевидно не знаеше по чия заповед е бил затворен в обора.

Хуго остави фенера на пода и се наведе над Хлое.

— Събуди се — изрече тихо той и я побутна по рамото. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Момичето се събуди и примигна изненадано.

— Аз… какво… о, да, спомням си. — Седна и разтърка очи. — Вие забранихте на Данте да влиза в къщата, значи аз трябваше да отида при него. Не можех да го оставя да вие така жално, нали?

— Глупости — изръмжа Хуго. — Веднага се върни в леглото!

— Не мога без Данте — обясни просто тя. — Не можах да затворя очи. Нима не чувахте воя му? Никой човек не може да спи. А сега съм толкова уморена, че щях да спя тук до сутринта.

— Няма да спиш в обора — отговори Хуго, опря ръце на хълбоците си и я изгледа мрачно.

Хлое го погледна изпитателно, за да установи сериозно ли говори. Той я бе предупредил да не го предизвиква, но този път тя имаше в ръкава си още един коз.

— Лека нощ — пошепна със сладка усмивка тя и легна удобно до своето куче.

— Ти, упорито хлапе! — Хуго се наведе гневно, хвана я с една ръка и я вдигна. В следващия миг се случиха две неща едновременно. Усещането на кожата й под тънката нощница, ароматът на косите й и парещият натиск на тялото й в ръцете му предизвикаха замайване, каквото не беше в състояние да предизвика дори брендито. Още докато се бореше с разбунтуваните си сетива, Данте скочи, изръмжа гневно и заби зъби в прасеца му.

Хуго изкрещя от болка, политна назад и изпусна Хлое. Момичето седна на земята и заповяда спокойно:

— Пусни!

Заповедта имаше незабавно въздействие. Данте отвори уста и отстъпи крачка назад, но за всеки случай отново изръмжа заплашително.

— Проклятие! — изсъска Хуго и огледа кървящия си прасец.

— Съжалявам, не очаквах да ви ухапе. — Хлое коленичи до него. — Знаех, че ще ме защити, но… — Тя се наведе над раната. — Доста е дълбока.

— Виждам, виждам! И от какво да те защити, ако е позволено да попитам?

Тя се отдръпна назад, вдигна очи към него и отговори просто:

— От това, че искахте да ме принудите да направя нещо, което не искам.

— Ако дори само за минута сте помислили, че ще позволя на това улично псе да определя отношенията ми с вас, мис Гришъм, трябва да ви уверя, че сте се излъгали — изрече студено Хуго и лицето му помрачня.

Хлое сметна за нужно да избегне сблъсъка.

— Не мога да си представя, че някой или нещо е в състояние да ви сплаши — отговори честно тя и стана. — Хайде да отидем в кухнята, за да превържа раната ви. — Взе фенера и попита съчувствено: — Можете ли да ходите? Искате ли да ви намеря някоя тояга?

— Мога да ходя — отговори кратко той и закуцука към вратата.

Данте излезе на двора преди тях, прекоси го с няколко скока и застана в очакване пред отворената врата. Двамата му придружители напредваха доста по-бавно. Кучето махаше усърдно с опашка и по нищо не приличаше на разярения звяр отпреди няколко минути.

Хлое сложи малката си ръка под лакътя на Хуго и го подкрепи, докато се качваше по стълбите. При разликата в ръста им това беше абсурден жест.

— Ще се справя и без подкрепата ти — изфуча Хуго, но всъщност се опитваше да скрие смеха си.

Когато Хлое стигна до вратата, Данте вдигна едната си лапа и я сложи на коляното й. Хуго спря, но преди да е казал нещо, Хлое пошепна умолително:

— Моля ви, обещавам, че той ще е послушен. Няма бълхи и никога не би извършил нещо нередно.

Хуго трябваше да признае поражението си. Нямаше склонност към домашни животни, космите им предизвикваха кихавици, отвращаваше се от миризмата им даже когато бяха чисти. Но скъпата му подопечна бе успяла да го убеди.

— Добре, нека влезе, но само за тази нощ — каза той и въздъхна примирено. — Но не желая да се мотае в краката ми и през деня.

— О, много благодаря. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Очите й блестяха под лунната светлина. Хуго отново усети предишното замайване на сетивата и се опита да го премахне.

— Не си мисли, че това ти дава някакви права — изръмжа той. — Този рунд е за теб, но да знаеш, че няма да ти позволя да ме водиш за носа.

— Но аз нямам такова намерение — отговори сериозно тя. — Освен това в момента между нас няма различия в мненията, нали? — И се запъти с твърда крачка към кухнята.

Хуго я последва бавно и се облегна на рамката на вратата. Хлое постави фенера на масата и разбърка жаравата в камината. Тялото й се очертаваше примамливо под тънката нощница и възхитителната закръгленост на хълбоците й му отне дъха. Когато лумнаха първите ярки пламъци, тя се изправи и се обърна към него. Гърдите й опъваха бялата батиста, тъмните кръгове около зърната се виждаха съвсем ясно.

— Мисля, че ще успея да нагорещя нож, за да изгоря раната… Какво има? — попита тя с разширени от изненада очи, забелязала израза на лицето му. Хуго зарови пръсти в косата си.

— Ще се справя и сам. Ти иди да си легнеш.

— Разбира се, че няма да се справите сам — възрази тя и се приближи към него. — Раната трябва да се почисти много добре, а аз знам как.

Той протегна ръка да я задържи далече от себе си.

— Самюел ще го направи. Ти си върви.

— Глупаво е да го будим, след като вече съм тук.

Тя нямаше ни най-малка представа как изглежда в този миг… какво му предлага. Как може да е толкова невинна на седемнайсет години? Тогава си представи живота й… десет години в пансион, по няколко дни в годината до леглото на една отшелница… Откъде може да знае какво въздействие упражнява върху мъжете?

Значи той беше длъжен да й каже. Опитвайки се да запази спокойствие, Хуго заговори:

— Искам да се качиш в стаята си и да си облечеш халата. Не искам никога вече да те виждам да се разхождаш из къщата в това леко облекло.

Смущение, последвано от болка, затъмни очите й. Тя се погледна, откри изпъкналите зърна на гърдите си, тъмната сянка между краката си и бузите й пламнаха. Обърна се към него и непохватно се опита да заглади положението:

— Навън не е студено, а и не очаквах да срещна някого.

— Разбирам. Но не го прави повече. — Хуго седна до масата и вдигна ухапания крак на съседния стол. — Побързай. Кръвта продължава да тече, а болката е ужасна.

Хлое огледа помещението. На задната врата висеше дълго палто с окаляни ръбове. Тя го облече решително, уви го около тялото си и запретна ръкави.

— Сега доволен ли сте, сър?

Хуго я погледна и въпреки изпълващото стаята напрежение не можа да сдържи смеха си.

— Приличаш на жалка скитница, момиче.

— Но вече не съм предизвикателна, нали?

Въпреки невинността си тя беше отгатнала правилно.

— Не е останало нищо предизвикателно — промърмори Хуго. — Предизвикателството беше скрито, но тя изглеждаше все така привлекателна. — Хайде сега да свършим работа.

Хлое извади един тънък нож и отиде до огъня. Кухнята утихна. Хуго изтърпя безмълвно болката, когато тя отвори малките ранички с нажеженото острие на ножа. Беше преживял и по-лоши неща и отклоняваше вниманието си, като се възхищаваше на сръчността й. Тя работеше сигурно и без колебание, като при това се стараеше да не му причинява излишни болки. Най-учудващото беше, че не се плашеше да стори това, което бе нужно.

— Имате ли бренди да напръскам раната, преди да я превържа?

— Само ще изхабиш хубавото бренди. — Той се облегна назад с облекчена въздишка. — По-добре да го изпия.

— Не пиете ли прекалено много бренди? — попита сериозно тя.

— Вероятно. Бутилката е в библиотеката. — Данте излезе от кухнята след господарката си, Хуго се облегна назад и се опита да не мисли за пулсиращата болка в крака си и за обезпокояващата си възбуда. Трябваше да намери гувернантка на момичето и да го настани в хубава малка къщичка в Болтън или в Олдхем. Там сигурно имаше много семейства с дъщери на нейната възраст, които предстоеше да бъдат въведени в обществото. Естествено това не беше Лондон, но тук тя щеше да е на сигурно място и с малко късмет да си намери подходящ кандидат за женитба, който да снеме от плещите му отговорността, с която го бе натоварила Елизабет.

 

 

На следващата сутрин Хлое се събуди от жалното мяукане на Беатриче, която напразно се опитваше да стигне до дръжката на вратата с лапичките си.

— Колко си умна — възхити се момичето и скочи от леглото. — Ще намериш ли сама пътя навън? — попита тя и отвори вратата. Беатриче очевидно не желаеше да й отговори, защото се стрелна като светкавица навън. Данте изскочи след нея. Папагалът ги изпрати с грозно проклятие и се зае да чисти перата си. Хлое го почеса по главичката и той й свирна одобрително.

Без да бърза, момичето облече фустите и чорапите си, след тях и грозната кафява рокля. За да се измие, трябваше да слезе в кухнята и да си вземе вода. Изчетка косата си и се зае да я сплита, когато се сети, че сър Хуго предпочита да я вижда с пусната коса. Вече беше решила да прави всичко, за да се хареса на настойника си — в крайна сметка плановете й зависеха от неговото съгласие.

Когато слезе в кухнята, Самюел беше сам.

— Умирам от глад — оповести тържествено тя.

— Май съм чувал вече тези думи. — Самюел продължи да разбутва въглените в огнището, без да я погледне. — Дано намерите нещо в килера.

Хлое сложи на масата шунка, самун хляб, чиния с масло и стомна мляко.

— Сър Хуго закуси ли вече?

— Не вярвам. Дойде някакъв човек и двамата излязоха. Какво е станало с крака му?

— Данте го ухапа — отговори спокойно Хлое и си отряза дебел резен шунка.

Самюел се обърна рязко, но лицето му остана безизразно.

— Защо го ухапа?

Хлое вдигна рамене и сложи шунката върху филията, дебело намазана с масло.

— Заблуди се — обясни тя и очевидно смятайки, че това е достатъчно, напълни чашата си с мляко и доволно захапа хляба.

— Странна заблуда — рече Самюел и отново се зае с огъня.

Хлое се запита дали трябваше да му разкаже по-подробно какво се беше случило. Но инстинктът й подсказа, че Самюел си бе направил правилните заключения — той знаеше, че Данте е много привързан към нея. Стига сме говорили за това, каза си тя и надигна чашата с мляко.

— Ще изляза — каза тя и когато Самюел не реагира, грабна хляба и млякото и излезе в двора, за да види какво правят Данте и Беатриче. Котката я посрещна в голямата зала. — Ей сега ще ти донеса закуска — извика Хлое.

Беатриче спря за миг, после продължи към стаята с котенцата.

Хлое спря на прага и огледа просторния двор. Сър Хуго говореше с двама мъже, които не бяха слезли от конете си. Хлое веднага позна по-възрастния и без затруднения отгатна кой беше вторият, въпреки че не беше виждала нито единия, нито другия цели седем години.

Стиснала в едната си ръка филията с шунка, в другата чашата с мляко, тя слезе бавно по стълбите. Данте излая приветствено и се втурна към нея.

Джаспър Гришъм, който беше обърнат към стълбата, я видя пръв. Той беше красив мъж и много приличаше на баща си, макар че чертите му бяха някак размити, а тъмната отпусната кожа издаваше какъв живот води. Погледът му беше силно обезпокояващ, странно светъл и бегъл, недостатъчно дълъг, за да покаже за какво мисли в момента. Очите му вечно се стрелкаха насам-натам, без да се спират задълго върху една точка, въпреки това оставяше у хората впечатлението, че вижда всичко.

— О! — проговори зарадвано той. — Ето че се появи и обектът на нашия разговор.

Хуго се обърна рязко и я погледна мрачно.

— Какво търсиш тук?

Хлое спря, изненадана от грубото посрещане. Ала след секунда вирна брадичка.

— Простете, сър Хуго, но не знаех, че ми е забранено да се разхождам в двора.

Преди Хуго да намери думи за отговор, Джаспър продължи:

— Здравей, малка сестричке! Просто не мога да повярвам на очите си — ти си вече голямо момиче. Как си, как си? — Той скочи от коня, прегърна я и я целуна по бузата.

Данте изръмжа заплашително. Хуго направи крачка напред. Познаваше Джаспър Гришъм. Знаеше как умее да заблуждава жените и да ги използва. Ала бързо се овладя. В това слънчево утро не можеше да се случи нищо лошо, особено след като проклетият пес беше наблизо.

— Много съм добре, благодаря, Джаспър — отговори учтиво Хлое и сложи ръка върху главата на Данте. — Добро утро, Криспин — поздрави тя и по-младия мъж, който също бе слязъл от коня си.

Синът на Джаспър също се наведе да я целуне и Хуго видя как тя се скова и стоически изтърпя прегръдката му.

— Дълго не сме се виждали, Хлое — проговори Криспин с усмивка, която не стигна до очите му.

— Прав си — кимна тя и отстъпи крачка назад. Отхапа от филията си и сякаш загуби интерес към по-нататъшния разговор.

Хуго потисна усмивката си и тревогата му внезапно изчезна. Хлое не се интересуваше от несъщия си брат, нито от сина му и го показваше по доста неучтив начин. Дъвчейки, тя милваше с отсъстващ вид главата на огромното куче.

— Надявам се скоро да ни посетиш в Гришъм Хаус — каза Джаспър. — Ние сме най-близките ти роднини, след като бедната ти майка…

Хлое бързо преглътна хапката.

— Защо не дойде на погребението?

— Аз… бях в Лондон.

— Аха. — Краткият отговор бе придружен от скептично вдигане на веждите.

Джаспър се обърна към Хуго.

— Това завещание е абсурдно — продължи той започнатия разговор. — Не можем ли да го обсъдим на спокойствие?

— Няма какво да обсъждаме — отговори кратко Хуго. — Скрантън ти го е казал достатъчно ясно, каза го и на мен.

Бузите на Джаспър се зачервиха.

— Това е възмутително, Лейтимър, и вие го знаете. Пуснете ни да влезем, за бога.

Хуго поклати глава и отговори решително:

— Няма да влезете, Джаспър. Не сте добре дошли в дома ми.

Във въздуха увисна напрежение. Хлое учудено местеше поглед между двамата мъже. Между тях тлееше омраза. Криспин също се зачерви и застана зад втория си баща, за да изрази подкрепата си.

Хуго остана съвсем спокоен. Хлое забеляза едва сега, че настойникът й изглежда ужасно занемарен. Не се беше бръснал поне два дни, очите му бяха подпухнали, бръчките по лицето му бяха по-дълбоки отпреди. Ризата му беше отворена на врата, ръкавите навити до лактите. Не носеше шалче на врата, кожените панталони и тежките ботуши му придаваха вид на селянин.

За разлика от него Джаспър и Криспин бяха облечени безупречно, с панталони от еленова кожа и блестящи ботуши за езда, а жакетите им от фина вълнена материя бяха ушити по мярка.

— Вие ме обиждате — проговори ледено Джаспър.

Хуго направи ироничен поклон, но не отговори. Не беше виждал Джаспър от онази съдбоносна нощ, но омразата му беше все така силна. Освен това съзнаваше, че е в по-изгодно положение от противника.

— Искам сестра ми да дойде с мен. Тя има нужда от жена, която да се грижи за нея, а кой би се справил по-добре от моята съпруга, нейната най-близка роднина? Само я погледнете. — Той посочи пренебрежително към Хлое. — Може ли една млада дама да се яви пред хората в този вид?

— Защо? Какво не ми е наред? — попита невинно момичето.

Само Хуго разбра, че въпросът бе зададен иронично, и се ухили одобрително.

— Ами например имаш следи от мляко по лицето — каза той.

— Не е вярно! — извика сърдито Хлое и бързо изтри устата си с опакото на ръката.

— И не си си измила очите, след като си станала от сън — продължи безмилостно той. — По роклята ти има сламки и петна. Но за всичко това не е необходима снаха ти. Убеден съм, че ще се справим и сами.

— Това е обявяване на война, Лейтимър — изрече заплашително тихо Джаспър.

В двора внезапно повя хлад. Хуго отново се поклони иронично. Хлое забеляза едва сега, че шегите за външността й бяха накарали двамата мъже да забравят за малко същинските си цели. Стана й ясно, че враждата между двамата не започва със завещанието на майка й.

— Да си вървим, Криспин. — Джаспър махна на сина си и възседна коня. Момъкът го последва. — Това не беше последната дума, Лейтимър.

— Прав си, Джаспър — отговори все така спокойно Хуго.

— Защо ли не мога да си представя, че някакъв си пияница има сили да се справи с мен — изрече злобно Джаспър.

Хуго пребледня и отговори тихо:

— Желая ви добър ден, Джаспър, Криспин…

Двамата излязоха от двора, без да се обърнат. Хлое бързо отиде при Хуго.

— За какво всъщност става дума?

Той сякаш не я чу. Устата му се опъна в тънка линия, зелените очи се взираха някъде в далечината. С отсъстващ вид плъзна ръка по небръснатата си брадичка.

— Какво каза?

— Нищо — отговори бързо тя. Инстинктът й подсказваше, че днес няма да научи тайната за враждебността между настойника й и големия й брат.

Хуго я погледна по-внимателно и поклати глава.

— Наистина изглеждаш зле, момиче, а това не е комплимент за мен като твой настойник.

— Вие също не изглеждате особено елегантен — отговори сърдито Хлое. — Да не сте спали с дрехите?

— Изобщо не съм спал — отвърна рязко той.

— О! Кракът ли ви болеше?

— Не особено. — Той нямаше никакво намерение да й обясни колко мъчителна беше неудовлетворената възбуда. — Нощем не спя добре.

— Защо?

Хуго се намръщи и цитира повече на себе си:

— Само невинните спят.

Хлое го погледна сериозно.

— Макбет е бил виновен масов убиец. Нищо чудно, че не е могъл да спи. Каквато и да е, вашата вина не може да е толкова тежка.

„Аз убих баща ти.“ Но не беше само това. Беше и всичко друго. Колко от жените, които участваха в оргиите, се подлагаха доброволно на насилието на мъжете? Това беше въпросът, който го измъчваше особено силно. Стивън беше способен на всичко. Беше злоупотребил с жена си, с насилие я бе принудил да влезе в леглото му. Той не се интересуваше от уличните жени… Между жените, които водеше в криптата, имаше девственици… Не! Сега не биваше да мисли за това.

Ужасена от израза на лицето му, Хлое докосна ръката му.

— Какво ви е?

— Нощните демони — отговори с треперещ глас той. Така наричаше ужасяващите картини, които танцуваха пред вътрешния му взор. — Но сега имам нужда от хубава закуска. Както виждам, ти си закусила.

Хлое се запита дали трябва да настоява за отговор, но реши да си мълчи. Нямаше право да се меси в личния му живот. Освен това почти не го познаваше.

— Хапнах само една филия с шунка — обясни весело тя. — Ако Самюел ви е направил яйца, ще ми дадете половината от порцията си.

У това момиче имаше нещо, което гонеше дяволите — Хуго осъзна внезапно това, когато на сърцето му олекна.

— Къде трупаш толкова храна, момиче?

— Не знам, но винаги съм гладна — призна засмяно тя и забърза след него към кухнята. Както обикновено, Данте вървеше по петите й. — Дали Джаспър ще дойде отново?

— Не бих го посъветвал. — Хуго погледна кучето и вдигна рамене. Беше загубил окончателно тази битка. — Донеси гореща вода, Самюел — заповяда той, щом влязоха в кухнята. — Трябва да се обръсна. — Измъкна ризата презглава и я хвърли на един стол.

Самюел сложи на масата леген с гореща вода и подпря малко огледало на празна бутилка от вино.

— Сапунът е в трапезарията.

Хлое приседна на края масата и проследи как Хуго наточи бръснача и сапуниса лицето си. Ръцете му я възхищаваха. Красиви, стройни и елегантни, с дълги, тънки пръсти. Когато ги гледаше, в стомаха й сякаш пърхаха пеперуди.

— Какво имате на гърдите? — попита внезапно тя. Татуировката й бе направила впечатление още вчера, когато го видя в леглото. — Прилича на змия.

Хуго спря за миг, после отговори небрежно:

— Да, змия е.

— Защо е там?

— Нима в пансиона не те научиха колко грозно нещо е любопитството? — попита строго той. — И колко е неучтиво да се задават лични въпроси?

— Съжалявам. — Хлое сведе глава. — Стана ми интересно. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Предполагам, че никога не си виждала и мъж без риза. Прав ли съм? — попита той и започна да се бръсне.

— Прав сте — кимна сериозно тя. — Сигурно змията е спомен от службата ви във флота?

Хуго въздъхна и избра най-лесното обяснение.

— Татуировките са много разпространени сред моряците. Я ми кажи, имаш ли костюм за езда?

За негово облекчение тя прие смяната на темата.

— Естествено, но е същият като тази рокля. — Облиза пръсти и събра хлебните трохи от масата.

— Мисля, че е време да променим външността ти. Ще отидем в Манчестър и ще изберем нещо подходящо. — Той изтри с кърпата останалата по лицето му пяна и плъзна пръсти по брадичката си. — Така е по-добре. — Огледа изпитателно Хлое, която все още седеше на края на масата, и поклати глава. — Но ти изглеждаш отчайващо. Самюел, дай на момичето кана с гореща вода, за да може да се измие.

Самюел напълни голямата медна кана от котела над огнището и погледна преценяващо Хлое.

— Аз ще го отнеса горе. Каквато сте слабичка, всеки порив на вятъра може да ви преобърне.

— О, аз съм много по-силна, отколкото изглеждам — възрази обидено момичето и протегна ръка да вземе каната. — Мога даже да изстъргвам подкови, а това е трудна работа.

— Божичко — промърмори Хуго. — И как, по дяволите, си станала ветеринарен лекар?

— Ходех често в обора за наемни коне в Болтън и ратаите ме учеха на разни неща. В неделя следобед бягах от пансиона и оставах в обора до вечерта. Естествено дамите Трент не одобряваха поведението ми — заключи с въздишка тя.

— Мога да си представя.

— Но не можаха да ме спрат — продължи възбудено тя. — А в Шиптън имаше един бракониер, който ми показа как да общувам с птиците и с малките животни.

— Учудвам се, че дамите Трент не са те изгонили много по-рано — изръмжа Хуго.

— Защото им плащаха добре за мен — отговори остро Хлое, хвана каната и се запъти към вратата. — Кога ще отидем в Манчестър?

— Още тази сутрин. Разбира се, ако нямаш нещо друго предвид.

— Не, не мисля — отговори тя със същата подигравателна сериозност.

Хуго се засмя, питайки се откъде идва чувството й за хумор. Елизабет беше безкрайно сериозна, а Стивън се забавляваше само с необикновени неща.

— Трябва да поговоря с банката. Колко получаваш месечно?

— Какво значи месечно? — попита учудено Хлое. — Никога не съм имала пари в джоба си. Когато имах нужда от нещо, го получавах от мис Емили. Те ми купуваха дрехите… никога не ми е хрумвало, че мога да имам пари и да ги харча по свое усмотрение.

Хуго се почеса по главата.

— Нямам никаква представа каква сума ти е нужна. — Естествено това зависеше и от местожителството на момичето. След неприятните посетители тази сутрин той вече не мислеше да я настани при някоя уважавана дама. Или поне не толкова близо до Шиптън, където живееха Джаспър и Криспин.

Хлое все още стоеше на вратата с тежката кана в ръце.

— Върви да се облечеш, момиче. Аз ще уредя въпроса.

— Е, какво ще правите с нея? — попита Самюел, когато вратата се затвори зад Хлое.

— Дявол знае — въздъхна Хуго.

— Наистина ли ще остане тук?

— В момента не виждам друга възможност. Надявам се в скоро време да открия някоя далечна роднина, която да я приеме. — Хлое имаше нужда от грижовна женска ръка, но той се опасяваше, че момичето наистина нямаше други роднини, освен Гришъмови. До този момент целият й живот се определяше от едно кърваво минало, в което и той имаше значително участие. А сега именно той трябваше да понесе последствията от това минало.